Рене Ахдие
Гневът и зората (19)

Да нанесеш черна рана

Шахризад взе шишенцето с ароматна розова вода и извади стъклената запушалка. Парфюмът миришеше тежко и сладко — като букет от стари цветове до казан с бавно топяща се захар. Опиващ и тайнствен.

Може би дори прекалено.

Не миришеше на нея.

Тя въздъхна и остави шишенцето.

След импровизирания урок по фехтовка Шахризад и Деспина се бяха върнали в стаята за вечеря. После прислужницата й се беше оттеглила в стаичката си до покоите на Шахризад, като по погрешка беше оставила малко козметика до огледалото в ъгъла. През последните няколко часа Шахризад мина на няколко пъти покрай него.

Мислеше.

До шишенцето имаше бурканче от полирана слонова кост. Шахризад отви капачето и видя, че беше пълно с ален кармин и пчелен восък. Тя топна пръст в лъскавата смес и я намаза по долната си устна. Лепнеше и усещането по кожата й беше странно, докато се опитваше да имитира привлекателното нацупване на прислужницата си, на което винаги се възхищаваше. Тя се вгледа в отражението си в огледалото.

Изглеждам смешно.

Шахризад изтри помадата и по дланта й останаха розови петна.

Какво правя?

Тя се обърна и тръгна към подиума, където беше леглото.

Нищо не беше както трябва.

Тя не беше дошла тук, за да се притеснява за външния си вид. Подобни детинщини бяха под нивото й. Беше влязла в палата с една-единствена цел — да открие слабостите на врага си и да го унищожи с тях.

Как можа да забрави за задачата си, да забрави за всичко само заради някаква целувка? Заради някакъв си момент в задна уличка край пазара.

Момент, който се въртеше из ума й обезпокоително често.

Шахризад си пое дъх и пристегна сребристите връзки на шамлата си. Не можеше — и нямаше — да се отклони от целта си.

Как въобще се случи това?

Защото той не е чудовището, за което го мислех.

Зад вида, който си придаваше, се криеше нещо много повече и тя трябваше да разбере какво се таи най-отдолу, там, където се коренеше всичко.

Защо генерал Ал Хури се опита да я отрови?

И защо Шива трябваше да умре?

Шахризад вече не вярваше в слуховете, които се носеха из улиците на Рей. Халид ибн ал Рашид не беше безумец от род на безумни убийци, настървен от безчувствена жестокост.

Той беше момче с тайни.

Тайни, които Шахризад трябваше да узнае. Вече не стигаше просто да седи до него и да следва стъпките му в танца на леда и камъка. Да го гледа как изчезва в далечината и се затваря в стая, в която не допуска никого.

Тя щеше да строши вратата. И да открадне всичките му тайни.

Шахризад отиде до купчината възглавници върху леглото си и се сви по средата.

Поне можеше да се преструва, че не го очаква.

Че заслужава нещо повече.

Наистина ли я беше грижа за него? Това признание значеше да осъзнае безжалостно най-голямата опасност…

Ако я беше грижа за него, значи той имаше истинска власт над нея. Владееше сърцето й.

Шахризад въздъхна, като намразваше слабото си сърце все повече и повече. Ако трябваше да се провали толкова ужасно в задачата си на пазара, то поне да не беше заради сърцето й. Къде беше решителната, обкована със стомана същност, която съвсем наскоро беше изградила в себе си?

Спомените я отнесоха в нощта, преди войниците да дойдат за Шива.

Бяха останали заедно само двете, притиснати една до друга в синия мрак край пламъка на свещ. Вместо да плачат за това, което никога нямаше да се случи, или да се жалят на звездите за онова, което ги очакваше, Шива беше настояла да се смеят за нещата, които все още имат. Бяха седнали в двора под сребристата луна и се кискаха на годините с весели моменти.

Ето какво беше направила Шахризад за Шива.

Какво Шива беше направила за Шахризад.

Същата сутрин, когато Шахризад си тръгваше, за да остави приятелката си да прекара последния си ден със семейството си, Шива й се усмихна, прегърна я и каза: „Един ден ще те видя отново, приятелко любима. И отново ще се усмихваме и ще се смеем.“

Каква сила.

И какво предателство.

Шахризад грабна една възглавница и заби юмруци в коприната.

Шива. Какво да правя? Аз… аз не намирам повече омраза. Помогни ми да я открия. Когато видя лицето му… когато чуя гласа му. Как съм способна да ти причиня нещо подобно? Как мога да те обичам толкова много, а…

Вратите се отвориха с протяжно скърцане. Шахризад бързо седна, като очакваше да види обичайните слуги с облеклото й за през нощта.

На прага стоеше Халид.

Сам.

— Заспала ли беше? — попита той.

— Не.

Той пристъпи в стаята и затвори вратата зад себе си.

— Уморена ли си?

— Не — поклати глава Шахризад, а пръстите й се впиха още по-силно в коприната.

Той остана до вратата.

Тя се надигна от възглавниците и поизпъна шамлата си. Тя се завъртя около нея, докато минаваше покрай воалите до леглото.

— Искаш ли да завърша приказката за Аладин?

— Не — рече Халид и застана пред нея.

Изглеждаше… изтощен.

— Не си ли спал? — попита го тя. — Трябва да спиш.

— Трябва.

Въздухът между тях сякаш се завихри от напрежението на неизречените думи.

— Халид…

— Днес валя.

— Да, за малко.

Той кимна, а кехлибарените му очи припламнаха при някаква мисъл.

— Толкова ли харесваш дъжда, че направо оглупяваш като Джалал? — премигна Шахризад.

— Не, просто съм глупак и нищо повече.

Защо? Кажи ми защо.

Тя вдигна бавно дясната си ръка към лицето му.

Той затвори очи.

Когато ги отвори отново, сложи ръце на врата й.

Как можеше едно момче с хиляди тайни, скрити зад стени от лед и камък, да я изгаря така само с докосването си?

Той прекара ръка през косата й, по рамото и я спусна по гърба й. Левият му палец докосваше вдлъбнатината в основата на гърлото й.

Аз… Аз няма да спра да се боря, Шива. Ще разбера истината и ще потърся справедливост за теб.

Тя изгледа Халид. Чакаше.

— Какво правиш? — прошепна.

— Упражнявам се в сдържаност.

— Защо?

— Защото на пазара не успях да се сдържа.

— Има ли значение?

— Да, има — отвърна тихо той. — Искаш ли го?

Шахризад помълча.

— И преди сме го правили.

— Не е същото. Няма да е същото.

Кръвта й сякаш пламна от тези думи и се понесе из тялото й.

Той притисна устни до ухото й и езикът му за секунда докосна кожата й.

— Искаш ли? — повтори той.

Шахризад се стегна и успя да си наложи да не се разтрепери.

— Защо си мислиш, че стоя тук, идиот такъв?

Тя обхвана брадичката му с ръце и притисна устните си до неговите.

Това, което започна като игрива целувка, скоро се превърна в нещо повече, сякаш като реакция на чувствените мисли, изпълнили пространството само преди броени мигове.

Пръстите на Шахризад се сплетоха в меката коса на Халид, докато устните му се извиваха върху нейните. Той я прегърна силно и я повдигна, като отлепи босите й крака от мрамора. Двамата паднаха върху възглавниците, воалът се скъса от връзките си, но те не обърнаха никакво внимание на ефирната материя.

Ръцете й отметнаха ръба на камиса от главата му. Мускулите на Халид се свиха от докосването й и въздухът в стаята стана още по-неподвижен, сякаш можеше да се пипне. Устните му се спуснаха по шията й, а дланите му се плъзнаха по стомаха й към колана на шамлата. Тя разбра, че той беше прав.

Това нямаше да е същото.

Защото това беше необуздана нужда, тяло от вода и душа от пепел.

Халид развърза шамлата й. Ако нещата продължаха, щеше да е абсурдно дори да се надява, че ще може да мисли. Трябваше да го попита сега, преди пламъците да я бяха погълнали.

— Ще ми кажеш ли нещо? — попита тя задъхано, като го стискаше за раменете.

— Каквото поискаш.

Сърцето й се сви, а вината сякаш го стисна.

— Защо всички трябваше да умрат?

Той замръзна в обятията й за един безкраен момент.

После Халид се надигна и се втренчи в Шахризад със замръзнало от ужас лице.

Видя борбата в очите й.

Тя видя страха в неговите.

Без да каже и дума, той стана от леглото и тръгна към вратата.

Хвана дръжката и се спря.

— Никога повече не ми причинявай това — рече той с нисък и рязък глас.

Изпълнен с неизразима болка.

После тръшна вратата зад себе си.

Шахризад усещаше липсата му дори физически. Част от нея почти се радваше — напомняне, че всичко това беше резултат от големите страдания, които беше причинил. Но друга част жадуваше да се втурне след него. Защото знаеше, че можеше да го победи, ако го направеше.

Шахризад зарови лице във възглавниците и се разхлипа.

Най-накрая беше открила истинска негова слабост.

Беше тя самата.

И ако я използвам, ще разбера защо Шива трябваше да умре.

Дори и това да ме убие.

 

 

Коридорите на Талекан бяха смълчани като гроб.

Тъмни като най-зловещите намерения.

Джахандар се качваше по стълбите, като стискаше здраво вързопа в лявата си ръка. Факлата в дясната се поклащаше при всяка предпазлива стъпка и хвърляше сенки по неравните каменни стени.

Сърцето му биеше силно. Той бутна вратата на стаята си, влезе и се облегна на нея, докато тя не се затвори с глухо отекващо тупване.

Когато се убеди, че никой не го беше чул, че е обикалял наоколо, въздъхна облекчено, остави вързопа върху масата си и залости вратата.

После бръкна под наметалото си и извади кама.

Беше оръжие със съвсем просто острие. Незначително на пръв поглед. С дървена дръжка с най-обикновена украса. Леко извита и изкована от тъмно желязо.

Наистина не се отличаваше с нещо особено.

Джахандар затвори очи и стисна камата.

Беше време. След повече от две седмици усилено изучаване и старателно превеждане моментът беше настъпил.

Тази нощ щеше да разбере дали книгата го беше избрала.

Тази вечер щеше да разбере дали е достоен за силата й.

Той отиде отново до вързопа на масата и разгърна ленения плат.

В средата се беше сгушило заспало зайче с мека кафеникава козина.

Първата му проверка.

Джахандар преглътна.

Той не искаше животинчето да страда. Изглеждаше му съвсем несправедливо да отнеме живота на такова безпомощно създание по толкова ужасен начин.

Но нямаше избор.

Трябваше да направи каквото беше необходимо. За децата си. За себе си.

Той вдигна камата в дясната си ръка и я прекара по лявата си длан с бързо движение. Появи се кървава резка. Той капна алената течност върху тъмното острие.

Щом кръвта му покри камата, металът започна да свети в нажежено синьо-бяло.

Джахандар присви очи.

Сега цикълът трябваше да бъде завършен.

Той си пое въздух през носа и безмълвно помоли спящия заек за прошка. После прокара светещото острие през гърлото му.

Джахандар гледаше как ярката кръв на дребното животинче плисна по камата и металът смени цвета си от яркосиньо в яростно червено.

Магията се надигна от острието във въздуха и изпълни стаята със зловеща рубинена светлина.

Накрая той опря острието в дланта си.

Силата се вля в отворената рана, необуздана и плашеща. Тя кипеше, бушуваше из тялото му, като го загря чак до костите. Очите му просветнаха веднъж и тъмното острие издрънча на пода.

Когато зрението му се проясни, му се струваше, че вижда всичко около себе си по-отчетливо от преди. Умората, която му тежеше само преди минута, беше останала само като далечен спомен. Той се изправи и сякаш стана по-висок. Дишаше по-дълбоко.

Чувстваше се непобедим.

Наведе се, вдигна камата от пода и изтри острието в ленения вързоп до безжизненото телце на заека.

Джахандар се спря и се замисли.

После махна с ръка над окървавения труп.

И той изчезна в блясък от студена светлина.