Рене Ахдие
Гневът и зората (23)

Жребият е хвърлен

Джахандар стоеше в сянката на мраморния вестибюл в Талекан, втъкнал палци в набръчкания си колан тика. Гледаше как лъскавата козина на изящния ахалтекински кон на Рахим ал Дин Уалад блести под слънцето, как ездачът скача от него и кима на неколцина работници, понесли съдове със зърно към кухнята. Те му отвърнаха с усмивки и размениха по няколко любезни фрази с младия благородник, преди да продължат със задачите си.

Щом Рахим се обърна и тръгна към него, Джахандар се измъкна иззад колоната от полиран камък и застана на пътя му.

— Рахим-джан! — поздрави Джахандар и се изкашля, за да прочисти гърлото си.

Рахим отстъпи изненадан крачка назад.

— Джахандар ефенди. Радвам се да ви видя.

— Наистина ли? — помъчи се да се усмихне Джахандар. — Благодаря ти, че не казваш това, което наистина мислиш за мен.

Рахим си наложи търпелива полуусмивка.

— Сигурно никак не ви е лесно.

— Не е. Но вече се справям много по-добре.

— Радвам се да го чуя — кимна Рахим. — Сигурен съм, че Ирса също ще бъде щастлива.

Джахандар отново се прокашля и отмести поглед.

В очите на Рахим се появи внезапна хладна преценка.

— Откакто пристигнахте от Рей, Ирса прекарва повечето дни в далечния край на двора до шадравана, като рисува или чете книга. Сигурно е онази, която вие й дадохте.

— Разбира се. Книгата за чая — отвърна Джахандар разсеяно.

Рахим сведе глава в кратък жест на вежливост. Понечи да продължи към вестибюла, но Джахандар вдигна ръце, за да го спре.

— Защо дланите ви са изгорени? — попита разтревожен Рахим, втренчен в покритите с мехури пръсти на Джахандар.

Той поклати глава и махна, сякаш тревогата на Рахим беше съвсем обикновена, макар и досадна дреболия.

— Съборих една лампа, докато превеждах някакъв текст. Не се притеснявай, Рахим-джан. Вече си приготвих мехлем в стаята ми.

— Моля ви, бъдете внимателен, Джахандар ефенди — намръщи се Рахим. — Шази ще ми бъде бясна, ако нещо ви се случи, докато сте тук, в Талекан. А ако Шахризад е нещастна, Тарик също ще се разгневи. А да се разправям с двама беладжии като тях е сред нещата, които са доста надолу в списъка ми с приятно прекарване на времето. Някъде около скорпионите и плаващите пясъци.

Джахандар въздъхна жалостиво и пристъпи от крак на крак.

— Сигурно ме смяташ за доста жалък баща, нали?

— Вие обичате децата си. Това е очевидно. Но не мога да кажа какво означава да си добър баща.

— Винаги си бил толкова добър, Рахим-джан. Толкова прекрасен приятел на Тарик и на моята Шахризад — каза Джахандар, като изгледа Рахим с необичайна настойчивост.

— Благодаря ви — отвърна Рахим, но лицето му се стегна от неудобство.

Неловка тишина се настани между двамата мъже.

Джахандар знаеше, че е време да действа. Трябваше да направи още една проверка, онази, от която винаги се беше ужасявал още от момче. Затова потисна онази част от него, която го подтикваше като с остен да се скрие в безопасността на сенките. Тези последни останали следи, които се обаждаха от краищата на съзнанието му… те напомняха, че не е боец.

Просто един старец с книга.

Челюстите на Джахандар се стегнаха под къдравата му брада.

— Знам, че нямам почти никакво право да моля някого за нещо, Рахим ал Дин Уалад. Но като баща нямам избор.

Рахим чакаше със затаен дъх.

— Знам, че Тарик е напуснал Талекан заради Шахризад — продължи Джахандар. — Аз няма как да разбера какви са плановете му, но не мога просто да си седя в мрачната стая, докато други се грижат за спасението на детето ми. Още от самото начало не постъпих както трябва да постъпи един баща. Не я спрях. Но, повярвай ми, ще направя това, което трябва да се направи сега. Аз не мога да се бия като вас. Не съм безстрашен и силен. Не съм като Тарик. Но аз съм бащата на Шахризад и бих направил всичко заради нея. Моля, не ме пренебрегвайте. Моля да ми позволите да бъда част от плановете ви. Намерете и за мен място в тях.

Рахим слушаше Джахандар, без да го прекъсва.

— Съжалявам, но аз не мога да взема такова решение, Джахандар ефенди.

— Аз… разбирам.

— Но ще ви заведа да се видите с Тарик, когато дойде времето.

Джахандар кимна, а една любопитна и войнствена светлина озари погледа му.

— Благодаря ти. Благодаря ти, Рахим-джан.

Този път Рахим се усмихна наистина и сложи ръка на рамото на Джахандар. После се поклони и вдигна пръсти към челото си.

Джахандар остана под арката на вестибюла, доволен от успеха си. Беше преминал и тази проверка.

Той сведе поглед към дланите си. Новите мехури покриваха белезите от старите и го смъдяха и при най-лекото докосване. Заредени с обещание за болката, която щеше да последва. Кожата му беше твърда и се лющеше под ноктите му, а и вече не можеше да жертва ръкавите на останалите си дрехи в това начинание.

Беше време.

Джахандар се загледа през двора към входа за кухните.

Този път някакъв заек нямаше да свърши работа. Не и този път.

Трябваше му нещо повече.

Винаги щеше да му трябва нещо повече.