Рене Ахдие
Гневът и зората (16)

Обещанието на утрешния ден

Два дни след завръщането на халифа от Амарда Шахризад беше готова да приложи плана си.

Стига толкова.

Нямаше значение какво беше намекнал Муса ефенди за трагичното минало.

Нямаше значение, че този свят съвсем не беше толкова прост, колкото тя си беше помислила.

И нямаше абсолютно никакво значение, че сърцето й… не я слушаше.

Беше дошла в двореца с ясна цел.

Халифът на Хорасан трябваше да умре.

А тя знаеше точно как да го постигне.

 

 

Същата вечер Шахризад седеше срещу него в стаята си и ядеше грозде, докато той пиеше вино.

Печелеше време до настъпването на момента за удара.

— Много си тиха — отбеляза халифът.

— А ти изглеждаш много уморен.

— Пътуването от Амарда дотук не беше леко.

Тя се взря през масата в подобните му на тигър очи. Под тях ясно личаха сенки, а острите му черти изглеждаха още по-вдълбани заради ясните следи на изтощение.

— Не спя добре, откакто се върнах.

— Не би ли желал да отложа продължението на приказката за Аладин? Може би е по-добре да поспиш? — намекна Шахризад.

— Не. Не искам това. Никак.

Тя извърна очи, неспособна да издържи на пронизващия му поглед.

— Мога ли да те попитам нещо, сайиди?

— Можеш да правиш каквото поискаш. Аз ще се държа по същия начин.

— Защо отиде до Амарда?

Той смръщи вежди.

— Чух, че Джалал е направил така, че да се срещнеш с Муса Сарагоса. Без съмнение си научила интересни неща за детството ми, докато си разговаряла с него. Предполагам, че вече знаеш за майка ми.

— Той ми каза за нея, да.

— Между султана на партите и мен има мълчаливо споразумение. Приблизително на всеки шест месеца аз отивам да го видя и отправям завоалирани заплахи, перча се като паун в демонстрация на сила, чиято цел е да го разубеди от предположението, че аз не съм законният наследник на халифата на Хорасан.

— Моля? — сепна се Шахризад.

— В интерес на истината е логично — продължи той. — Той открито нарича майка ми курва. Всички се съмняват кой е баща ми. Това му дава възможност да набере подкрепа и да започне война срещу халифата. Само че му липсват сила и войска да я обяви. А аз възнамерявам да задържа нещата по същия начин.

— Той… той нарича майка ти курва?

— Това не бива да те шокира. Баща ми казваше същото в очите ми. Много пъти.

Шахризад си пое внимателно въздух.

— Баща ти съмняваше ли се дали си негов син?

Халифът вдигна чашата с вино към устните си и отпи продължително.

— Пак ти казвам, това не бива да те шокира.

Почти й се дощя да не беше чула последните му думи.

Що за детство без любов е било неговото?

— А това струва ли ти се нормално?

Той остави чашата на масата.

— Предполагам, че разбирането ми за света е изкривено.

— Искаш ли да те съжалявам, сайиди?

— Искаш ли да ме съжаляваш, Шахризад?

— Не. Не искам.

— Тогава и аз не искам.

Объркана, тя грабна чашата му от масата и допи каквото беше останало в нея.

Ъгълчето на устните му се надигна едва-едва. Виното я изгаряше. Тя прочисти гърло и остави бокала пред себе си.

— Между другото, реших как би могъл да започнеш да поправяш стореното. Ако все още искаш, разбира се.

Той се облегна върху възглавниците и я изчака. Шахризад си пое дълбоко дъх и се приготви да заложи капана.

— Нали си спомняш, че снощи ти разказах как Аладин видял принцесата да скита преоблечена по улиците на града?

Халифът кимна.

— Ти ми каза, че завиждаш на свободата на принцесата да опознае града си, без мантията на владетелка на плещите си. Искам и аз да го направя. С теб — завърши тя.

Той замръзна, а очите му изучаваха лицето й.

— Искаш да изляза в Рей без охраната си?

— Да.

— Само с теб?

— Да.

Той помълча.

— Кога?

— Утре през нощта.

— Защо?

Той не ми отказва категорично.

— Заради приключението — предизвика го тя.

Той отклони поглед.

Сякаш пресмяташе нещо.

— А и си ми задължен — притисна го Шахризад.

Моля те. Не ми отказвай този шанс.

— Съгласен съм. Задължен съм ти. Приемам.

Шахризад направо грейна срещу него.

Очите му се разшириха от изумление при слънчевата й усмивка.

И — за нейна изненада — той й се усмихна по същия начин.

Обикновено ъгловатото му и студено лице се промени и пред нея сякаш застана непознат човек. Непознат, но поразително впечатляващ.

Нещо стегна гърдите й, но… тя реши, че няма да му обръща внимание.

Каквото и да й струваше.

 

 

Двамата седяха в една малка уличка близо до входа на открития пазар, или сук, както му викаха в тази част на света. Здрачът беше оцветил небето над главите им във виолетово, а смесицата от подправки, пот и добитък изпълваше пролетния въздух с тежкия аромат на живота в цялото му изобилие.

Шахризад придърпа тъмносивия си плащ по-плътно около себе си. Беше откраднала кристала с отровена захар и го държеше в джоба си. Струваше й се, че ще избухне в пламъци само при мисълта за него.

Нетърпеливите светли като охра очи на халифа попиваха всичко около тях. Черната му рида беше привързана около челото му с тънка ивица от почти неразличима тъмна кожа.

— Идвал ли си до сука на Рей преди? — прошепна тя.

— Не.

— Стой до мен. Тук е почти като лабиринт. С всяка година пазарът става все по-голям, а пътеките между сергиите се вият както си щат.

— Тъкмо тук смятах да те изоставя и да се разходя, за да поразгледам сам — измърмори той.

— Нима се опитваш да се шегуваш, сайиди!

Той сбърчи вежди.

— Не бива да употребяваш това обръщение тук, Шахризад.

Забележката беше правдива. Особено като се имат предвид бунтовете срещу него по същите тези улици.

— Прав си… Халид.

Той издиша отсечено.

— А аз как да те наричам?

— Моля?

— Как те наричат приятелите ти?

Тя се поколеба.

Защо се опитвам да запазя за себе си един глупав прякор, който Рахим ми даде, когато бях на десет години?

— Шази.

По устните му пробяга намек за усмивка.

— Шази. Подхожда ти.

Тя извъртя очи с досада.

— Ела с мен.

Шахризад напусна безопасните сенки и се впусна към гъмжащата тълпа на най-оживения открит пазар в Рей. Халифът на Хорасан я следваше отблизо, докато минаваха под арката и навлизаха сред кипящата бъркотия от хора и стоки.

Отдясно стояха търговци, хвалещи настойчиво всякакви храни — захаросани смокини и най-различни сушени плодове, какви ли не ядки в намокрени дървени бъчви и купчини ярки подправки. Вляво бяха продавачите на плетени тъкани, боядисани платове и чилета прежда. Краищата им потрепваха лениво, а цветовете им се полюшваха като знаме в цветовете на дъгата. Много от търговците започваха да ги дърпат, да се опитват да ги накарат да опитат шамфъстъка или чудните сушени кайсии. Отначало Халид настръхваше при всеки опит някой да се доближи до него, но скоро възприе отпуснатата походка на редовен посетител, който просто се разхожда из сука в топлата пролетна вечер.

Изведнъж един млад мъж изскочи иззад една колона и уви Шахризад в светкавица от яркооранжева коприна.

— Толкова е прекрасно! — въздъхна той. — Трябва да го купите. Толкова ви отива.

— Не мисля така — поклати глава Шахризад и отблъсна ръцете му.

Той отново се доближи до нея.

— Виждал ли съм ви преди, млада господарке? Не бих забравил такава красота.

— Не, не си я виждал — каза Халид с нисък глас.

Младият мъж се ухили насреща му.

— Не говоря на теб. Разговарям с най-красивото момиче, което съм виждал от много време насам.

— Не. Разговаряш със съпругата ми. И след малко това ще бъде последният разговор в живота ти — изсъска халифът, а гласът му беше студен и режещ като острието на кама.

Шахризад изгледа младия мъж.

— А ако искаш да ми продадеш платовете си, не се опитвай да го правиш, като се държиш като развратно копеле — отсече тя и го блъсна силно в гърдите.

— Курвенска дъщеря — процеди мъжът.

Халид замръзна на място, а кокалчетата на юмруците му побеляха опасно.

Шахризад го сграбчи за ръката и го издърпа встрани. Виждаше как мускулчетата потрепваха по челюстта му.

— Знаеш ли, имаш доста избухлив нрав — отбеляза тя, след като се бяха отдалечили на известно разстояние.

Той не отвърна.

— Халид?

— Тези прояви на неуважение… нормални ли са?

Шахризад сви рамене.

— Не са обичайни. Но не са и неочаквани. Това е проклятието да си жена — пошегува се тя навъсено.

— Това е лудост. Той заслужава да го бичуват.

Казва владетелят, който убива по една съпруга всяка сутрин.

Двамата продължиха да се разхождат из пазара и Шахризад с изненада забеляза, че Халид вече вървеше плътно зад нея в сенките, а ръката му я подпираше от време на време през кръста. И без това бдителните му очи сега сякаш бяха станали още по-остри.

Тя въздъхна отчаяно.

Той забелязва всичко. Това ще бъде още по-трудно, отколкото си мислех.

Шахризад го поведе през лабиринт от тесни пасажи покрай търговци на масло, зехтини, вносен оцет, черги, фино изработени лампи, парфюми и друга козметика, докато излезе на оживена пътека, пълна с доставчици на храни и напитки. Тръгна към малко, претъпкано заведение с външни маси.

— Какво правим тук? — попита настоятелно и тихо Халид, щом тя го бутна да седне на стол до една свободна маса близо до улицата.

— Веднага се връщам — усмихна се тя на раздразнението му и се шмугна в тълпата.

След минути тя отново застана до масата, понесла две чаши и кана с вино. Халифът я изгледа с присвити очи.

— Това място е известно със сладкото си вино — обясни Шахризад.

Той скръсти ръце.

— Не ми вярваш? — усмихна се Шахризад многозначително. Тя наля вино в една от чашите, отпи от него и му я подаде.

— Откъде взе пари? — попита той, като пое чашата.

Тя завъртя очи.

— Откраднах ги. Откраднах ги от коварния султан на партите — каза тя и забеляза как той надигна чашата и се усмихна. — Харесва ли ти?

Халифът наклони глава преценяващо.

— Различно е — отсъди той, протегна се и напълни другата чаша за нея.

Двамата поседяха в уютно мълчание, като попиваха звуците и гледките на сука, пиеха вино и се забавляваха с шумните разговори на хората в различна степен на опиянение наоколо.

— Така — започна тя със съвсем обикновен тон — защо ти е трудно да спиш нощем?

Въпросът й сякаш го изненада.

Той я изгледа над ръба на чашата.

— Кошмари ли имаш? — налучка тя.

— Не — отвърна той, като си пое дъх внимателно.

— Какво сънува последно?

— Не си спомням.

Как така не си спомняш?

— Ти спомняш ли си последния си сън?

Шахризад присви устни и се замисли.

— Да.

— Кажи ми какво сънува.

— Малко е странно.

— Повечето сънища са странни.

— Бях посред поле с трева с… най-добрата ми приятелка. Въртяхме се. Аз я държах за ръцете. Отначало се въртяхме бавно. После все по-бързо и по-бързо. Толкова бързо, че сякаш полетяхме. Но не изглеждаше никак опасно. Сега ми е странно, че не ми изглеждаше опасно, но явно така става в сънищата. Спомням си, че я чувах как се смее. Тя има най-красивия смях. Като песен на чучулига в ясно утро — усмихна се Шахризад на себе си, унесена в спомена.

Халид помълча за момент.

— Твоят смях е красив. Като обещание на утрешния ден — каза той внимателно, сякаш нещо му беше хрумнало.

Сърцето на Шахризад заблъска в гърдите й, сякаш ревна за внимание.

Шива, кълна ти се, няма да обърна внимание на това изменчиво зверче.

Тя не погледна към халифа, отпи от чашата си и изпита гордост от тази проява на твърдост. Изведнъж цялото му тяло направо замръзна.

Един обут в сандал крак се стовари с трясък върху близък свободен стол.

— И това ако не е красивото момиче с бодливия език — рече неясно някой над главата й.

Тя вдигна глава и очите й се присвиха от отвращение.

— Явно това е твърде популярно заведение — каза Халид, а напрежението се изписа върху лицето му.

— Да, знаят го всички — от развратни копелета до почитаеми владетели — отвърна тя полугласно.

— Какво? — провлече дрезгаво младият мъж. Виното очевидно замъгляваше съзнанието му.

— Няма значение. Какво искаш? — попита Шахризад с нарастващо раздразнение.

Младият мъж я изгледа похотливо.

— Преди малко може и да бях малко прибързан. Но нека ти споделя едно мое скорошно наблюдение. Ей този тук — посочи той Халид с палец — е твърде намусен за момиче като теб. Смятам, че за теб е много по-подходящ мъж с чар. Такъв като мен.

При тези думи Халид понечи да стане. Шахризад бързо го бутна в гърдите и го спря, без да отделя ядно блесналия си поглед от замаяните очи на мъжа.

— Ти явно си забравил, при това, бих добавила, изключително бързо, че нарече майка ми курва. От къде на къде си мислиш, че бих предпочела теб пред който и да било друг мъж, бил той намусен или не?

Той се захили насреща й, а приятелите му зад гърба му започнаха да се смеят на дързостта й.

— Не го приемай навътре, красиво момиче. Ами ако ги кажа, че моята майка наистина беше курва? По-добре ли ще се чувстваш? Така или иначе жени от този тип винаги са ми харесвали много — намигна й той.

Смехът зад гърба му се усили.

Шахризад отново усети кипящата ярост под дланта си, докато натискаше Халид в стола и го удържаше на място единствено със силата на волята си.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — кимна тя. — А що се отнася до мен… смятам, че няма да си взема и от тази стока, която ми предлагаш. Не се интересувам от… дребни краставички.

Халид извъртя глава към нея и я изгледа шокиран. Но ъгълчетата на устните му потрепваха.

За един болезнен миг тишината около тях стана направо болезнена.

После див хор от развеселени викове изпълни въздуха.

Приятелите на младия мъж се шляпаха по коленете й се тупаха един друг по гърбовете, докато се кикотеха за негова сметка. Лицето му смени няколко оттенъка на червеното, когато осъзна напълно колко злостна беше обидата й.

— Ти… — скочи той към Шахризад.

Халид сграбчи мъжа за предницата на камиса и го запрати право в групичката негови приятели.

— Халид! — извика Шахризад.

Щом младият мъж успя да се изправи на крака, Халид се наклони назад, замахна силно и стовари юмрука си с такава сила, че натрапникът се просна върху масата на няколко опасни на вид души, погълнати в игра на ашици с рекордно високи залози. Масата се разтърси от тежестта на рухналото върху нея тяло и монетите и кокалчетата се посипаха по земята.

Комарджиите скочиха на крака и изреваха от ярост, всичко около тях беше пълна бъркотия.

А ценната им игра беше напълно съсипана.

Всички очи се извърнаха към Халид.

— В името на Хера — простена Шахризад.

Той посегна към своя шамшир с тъжно примирение.

— Не, идиот такъв! — задъха се Шахризад. — Бягай!

Тя го сграбчи за ръката и хукна в обратната посока, а кръвта бушуваше из вените й.

— Махни се от пътя! — викна тя, като едва успяха да избегнат количката на търговец, а обутите й в сандали крака направо не докосваха земята. Тропотът на преследващите ги хора само им вля нови сили. Халид бягаше с широки крачки и я теглеше след себе си, докато летяха през тесните улички на пазара.

Той я дръпна в един малък страничен пасаж, но тя го спря.

— Въобще знаеш ли накъде тичаш? — попита го тя.

— Поне веднъж в живота си спри да говориш и слушай.

— Как смееш…

Той я прегърна с дясната си ръка, двамата се притиснаха в сенките на някаква ниша и той сложи пръст на устните й.

Шахризад чу как преследвачите им минаха край ъгъла, като все още викаха и се блъскаха пиянски. Щом шумът утихна, Халид дръпна пръста си.

Но вече беше твърде късно.

Защото Шахризад усещаше как сърцето му бие по-бързо.

Точно като нейното.

— Какво казваше? — попита той, като се беше притиснал толкова близо, че думите му бяха като дъх.

— Как… как смееш да ми говориш така? — прошепна тя.

Очите му проблеснаха с нещо като мимолетно веселие.

— Как се осмелявам да допусна, че ти забърка тази каша?

— Аз? Вината не беше моя! Ти си виновен!

— Аз да съм виновен?

— Ти и нравът ти, Халид!

— Не. Ти и устата ти, Шази.

— Не си прав, жалък глупак!

— Виждаш ли? Пак тази твоя уста — каза той и прокара палец по устните й. — Тази… прекрасна уста.

Сърцето й биеше предателски срещу неговото, тя повдигна глава и го погледна през притворените си клепки, а ръката му на тила й я придърпа невъзможно близо.

Не ме целувай, Халид. Моля те… недей.

— Тук са! Открих ги!

Халид я хвана за ръката и двамата се втурнаха отново по уличката.

— Не можем все да бягаме — каза той през рамо. — Накрая ще ни се наложи да спрем и да се бием.

— Знам — изпъшка тя.

Трябва ми оръжие. Трябва ми лък.

Тя започна да оглежда хората за колчан стрели и лък, опрян до стената на някоя сграда, но виждаше само как тук-там проблясва меч. В далечината забеляза як мъж, преметнал огромен прав лък през гърба си, но знаеше, че няма никакви шансове да му го отмъкне бързо. Още по-малко вероятно беше да успее да опъне толкова голям и мощен лък, за да стреля.

Нямаше смисъл да опитва.

Най-накрая забеляза момче, което си играеше с други деца в една задна уличка.

Държеше набързо направен лък, а от рамото му висеше колчан с точно три стрели.

Шахризад дръпна Халид за ръката и го повлече към уличката. Клекна пред момчето и отметна качулката си.

— Ще ми дадеш ли лъка и стрелите си? — попита го тя, останала без дъх.

— Какво? — изненада се детето.

— Ето, вземи — тя му протегна петте златни динара, които носеше в джоба на наметалото си. Истинско съкровище в очите на едно момче.

— Ти луда ли си, млада господарке? — изуми се то със зяпнала уста.

— Ще ми ги дадеш ли? — помоли го Шахризад.

Той й подаде оръжието и стрелите, без да каже и дума. Шахризад пусна монетите в мръсната му шепа и преметна колчана през рамо.

Халид наблюдаваше сделката с присвити очи и стиснати устни.

— Познаваш ли ги, господарке? — погледна момчето зад Шахризад.

Халид се обърна рязко, като бутна черната рида от челото си, и извади шамшира си с едно-единствено движение. Острието изстърга метално по ножницата.

— Махайте се оттук — нареди Шахризад на момчето и приятелите му.

То кимна и побягна, а другите подтичваха около него.

Шахризад и Халид бяха успели да вбесят седмина души. Трима от тях обаче бяха ранени, а другите изглеждаха по-скоро засегнати на чест, отколкото нещо друго. Е, ако не се броеше и загубата на пари.

А това явно значеше много за тях.

При вида на Халид и оголения му меч някои от мъжете извадиха своите различни оръжия.

Халид тръгна към тях, без да каже и дума.

— Господа! — спря го Шахризад. — Това изглежда малко… прибързано. Смятам, че цялата ситуация беше едно недоразумение. Моля, приемете искрените ми извинения за нашата намеса. В интерес на истината всичко е между мен и моя приятел и… господина със съмнителните обноски от по-рано.

— Моите обноски ли са съмнителни? Заядлива кучка такава! — пристъпи напред младият мъж.

— Стига толкова!

Халид вдигна шамшира под лунната светлина, а сребристото му острие проблясваше зловещо.

Готово да убива.

— Спри! — викна отчаяно Шахризад.

— Казах, стига толкова, Шази. Чух достатъчно — отсече Халид със стоманен тон. Щеше да сее смърт.

— Да. Остави го да прави каквото иска, Шази. Седем на един? Съотношението ми харесва — продължи идиотски младият мъж.

Нямаш никаква представа какво казваш. Вторият най-добър майстор на меча в Рей ще ви съсече един по един. Без никакво колебание.

В този миг глупавият младеж измъкна ръждивия си ятаган от ножницата.

Шахризад посегна бързо към колчана и с едно плавно движение постави стрела на тетивата, опъна лъка и стреля. Стрелата се понесе с перфектно въртеливо движение въпреки скромните възможности на лъка и оцапаните й с кал пера.

Улучи самонадеяния млад мъж в китката и я прониза.

Той изви от агонизиращата болка, пусна ятагана и той издрънча на земята.

Преди някой да успее да реагира, Шахризад беше сложила нова стрела. Опъна силно лъка, но усети как тетивата поддава.

О, боже.

Въпреки уплаха си тя мина напред и застана до Халид, като придържаше перата на стрелата до шията си.

— Ето тук всички бъркате горчиво. Съотношението никога не е било седем срещу един. И ви съветвам настоятелно и седмината да си плюете на петите и да се връщате по домовете си. Защото следващият, който извади оръжие, следващият, който направи и една крачка напред, ще получи стрела между очите. А мога да ви уверя, че приятелят ми е още по-малко склонен към милост.

Нещо помръдна вляво, Шахризад се обърна бързо и стисна лъка още по-здраво, но отново усети как тетивата изскърца предупредително до ухото й, сякаш се разплиташе.

— Не си и помисляйте да проверявате. За мен сте нищо.

Коленете й се тресяха, но гласът й беше студен като камък във вода.

— Не си струва — измърмори един от комарджиите. Той прибра оръжието си и излезе от уличката. Скоро другите го последваха, докато останаха само мъжът, започнал свадата, и тримата му приятели.

— Мисля, че това ви стига, господине — рече Шахризад, като продължаваше да държи лъка и стрелата.

Той стисна прободената си китка, а приятелите му започнаха да отстъпват. Лицето му излъчваше яростта и мъката на мъж, претърпял поражение във всяко едно отношение. По бузите му се стичаха сълзи от болка, а предмишницата му аленееше от кръвта.

Той стискаше зъби, за да не вика, но успя да процеди:

— Внимавай, сръдльо. Внимавай, преди тя да съсипе и теб.

Завъртя се и тръгна, като се давеше от болката в раните си.

Шахризад не отпусна лъка, докато уличката не се опразни.

Обърна се и видя, че Халид стои на място, смъкнал шамшира до тялото си.

Лицето му беше напълно безизразно.

— В онзи ден на двора не си пропуснала целта — започна той.

— Не. Не я пропуснах.

Той кимна.

И прибра меча в ножницата.

Направи го сега. Той е невъоръжен. Това е чудесна възможност. Дори по-добра от плана ти да го напиеш с вино и накрая да го отровиш.

— Шази.

Направи го. Получи справедливост за Шива, справедливост за всички момичета, умрели заради нищо, без причина или обяснение.

— Да?

Пусни стрелата.

Той пристъпи към нея. Погледът му се плъзна по тялото й, като я изгаряше там, където се спираше.

Сложи край на това. Сложи край и се върни при баба̀. При Ирса.

При Тарик.

Шахризад стисна все още натегнатия лък и пое дъх, като се приготви да стреля… Разнищената тетива не издържа и се скъса до едното ухо.

Как може да си такава безполезна страхливка.

— Ти си забележителна. Всеки ден си мисля как ще бъда изненадан колко забележителна си, но не е така. Не съм изненадан, защото такава е твоята същност. Да не знаеш граници. Да си необуздана във всичко, което правиш.

Всяка негова дума събаряше всяка бариера, рушеше всяка стена. Волята на Шахризад се бореше, пищеше безмълвно, но сърцето й се радваше на тази намеса като пойна птичка, посрещаща зората.

Както и смъртта намираше покой в отговора на молитва.

Тя стисна очи, като не изпускаше от ръцете си лъка със скъсаната тетива и стрелата.

Шива.

Отвори очи и видя, че той още стои пред нея.

— Не ми хареса, че ме нарече „приятел“ — каза той, а кехлибарените му очи просветваха.

Халифът положи длани върху бузите й и повдигна лицето й.

— Да не предпочиташ „повелителю мой“ или „сайиди“? — задави се тя отвратено.

Той сведе глава към нея, а челото му почти докосна нейното.

— Предпочитам Халид.

Шахризад преглътна.

— Момиче, какво правиш с мен? Като чума си — прошепна той.

— Ако съм чума, трябва да стоиш настрана, освен ако не искаш да те уморя — каза Шахризад. Лъкът и стрелата още бяха в ръцете й и тя го бутна.

— Не — поклати глава той и ръцете му се спуснаха към кръста й. — Умори ме. Унищожи ме.

Той сведе устни към нейните, а лъкът и стрелата паднаха на земята.

Нямаше връщане назад.

Тя се давеше в аромата на сандалово дърво и топлина. Времето сякаш спря и изчезна. Устните й бяха нейните, но изведнъж се превърнаха в неговите, вкусът му по езика й беше като затоплен от слънцето мед. Като студена вода, галеща изгорялото й от жажда гърло. Като обещанието на всички утрешни дни, събрано в една въздишка. Тя сплете пръсти в косата му, придърпа тялото му към своето. Той замръзна за миг, тя също се спря и двамата осъзнаха, че са изгубени. Завинаги.

Изгубени в тази целувка.

Целувката, която щеше да промени всичко.