Рене Ахдие
Гневът и зората (22)

Мехрдад Синьобрадия

Тази нощ Шахризад вървеше напред-назад край леглото, сякаш искаше да издълбае пътека в хладния бял камък под краката й. Всяка стъпка беше война между гнева и възмущението, между болката и сприхавостта.

Между нестихващата обида, че беше отхвърлена толкова безцеремонно, и неподправената ярост, че това е толкова важно за нея.

Как се осмелява да се държи така с мен?

Тя преметна коса през едното си рамо, а крачките й станаха още по-широки. Дори не си беше дала труда да смени дрехите си от деня. Мантията й беше захвърлена на пода в купчина намачкан дамаск, смарагдовозелените шалвари и прилепналото горнище не й бяха толкова удобни, колкото дрехите й за нощта и шамлата й, но в момента не можеше да се занимава с това. Шахризад дръпна рязко лентата със зелени скъпоценни камъни от челото си и я запрати към другия край на стаята. Рязкото движение изскубна няколко оплетени в кристалите кичурчета и тя изруга от болка, като проклинаше собствената си глупост, и се строполи върху мрамора, нещастна и побесняла.

Защо се отнася така с мен? Не беше нужно да ме наранява.

Аз… не исках да го нараня.

Беше крила тези мисли от Деспина през целия ден. Беше стаила тревогите си от целия свят. Но сега, сама в тъжната сивота на спалнята си, вече не можеше да крие тези неща от себе си. Зад безпокойството, че я беше отблъснал с такова презрение и толкова студено пред погледите на всички, се криеше горчивата истина, че го беше направил, защото се чувстваше предаден. Защото се чувстваше наранен от действията й предишната нощ.

А тя не знаеше как да поправи това и да си върне благоразположението му.

Днес се беше опитала. Шахризад беше искала да се извини. Беше искала да му каже, че не се е опитвала да се възползва от ситуацията. Сега й изглеждаше дори по-лошо, отколкото й се беше сторило.

Той сигурно си е помислил, че тя се опитва да го контролира.

Шахризад се изсмя горчиво на себе си и опря чело в зелената коприна на коляното си.

Контрол?

Самата мисъл беше налудничава. Как е възможно той да не разбира дори толкова? А сега я наказва заради това. Като ядосано момче, на което не му дават да си играе с играчките.

Как се осмелява?

Пред Деспина. Пред Джалал. Той я беше злепоставил.

Беше се отнесъл към нея, все едно тя е нищо.

Все едно си е заслужила копринено въженце с изгрева на слънцето.

Нещо стегна гърлото й при този спомен.

Шива.

— Как смееш! — проплака тя в мрака.

Но тази игра можеше да се играе и от двама. Тя също можеше да му се гневи като малко дете, на което не му дават сладко. И може би тогава няма да бъде толкова нещастна и самотна, както се чувстваше през целия ден. Толкова съкрушена.

Толкова загубила ума си по него, каквато и беше.

Шахризад се отблъсна от пода, стана и намести тънката златна верижка около кръста й. От средата й висяха смарагди и диаманти, които си подхождаха с огърлицата на шията й и дебелите гривни на лявата й китка. Тя разтърси коса и отиде до ниската масичка в ъгъла.

Шахризад вдигна капака на подноса и започна да яде ориз със зеленчуци и пиле с шафран. Между хапките си взимаше свежи зелени подправки, гребваше си кисело мляко, пиеше чай и гризеше кексчета с шамфъстък, подсладени с мед. Всичко беше изстинало и тя дъвчеше по-скоро по навик, а не защото й беше толкова вкусно, — но знаеше, че по-късно ще съжалява, ако си легне не само ядосана, но и гладна.

Вратата на стаята й се отвори тъкмо докато се хранеше апатично.

Шахризад спря да яде, но не се обърна. Вместо това продължи да си взима от ястията и си наля още една чаша хладък чай, а ръката й дори не трепна в престорено безразличие.

Отново усети присъствието му зад нея. Същото разместване на въздуха, сякаш подухна вятър.

Същото вбесяващо величие.

Шахризад се нахвърли върху парче плосък хляб с ярост.

— Шахризад?

Тя не му обърна внимание, въпреки че сърцето й внезапно заби силно.

Халид отиде до другата страна на масата и седна на възглавниците с безшумна елегантност.

Шахризад отново не отдели поглед от подноса. Късаше парчето хляб на мънички късчета и ги трупаше на купчинка пред себе си.

— Шази.

— Недей.

Той остана неподвижен, като изчакваше тя да поясни.

— Не се преструвай пред мен.

— Аз не се преструвам — каза Халид тихо.

Тя хвърли останалия хляб върху подноса и го погледна язвително. Около очите му се виждаха дълбоки бръчки от умора. Челюстите му бяха твърдо стиснати, а стойката вдървена.

Не изглежда сякаш съжалява, че ме е наранил.

Нещо я прободе сякаш с нож в гърдите, точно зад сърцето.

Но ще съжали.

— Шахризад…

— Веднъж се оплака, че героите в историите ми отдават толкова голямо значение на любовта.

Халид отвърна мълчаливо на пронизващия й поглед.

— Защо? — продължи тя. — Защо изпитваш неприязън към това чувство?

Погледът му пробяга по лицето й, преди да отговори.

— Не е неприязън. Просто наблюдение. Тази дума се използва прекалено често, а това не ми допада. Затова я използвам за неща, а не за хора.

— Моля?

Халид въздъхна внимателно.

— Хората се влюбват и разлюбват толкова често, колкото и слънцето изгрява и залязва. По-скоро са като момче, което един ден харесва зеления цвят, но на другия решава, че всъщност предпочита синьото.

Шахризад се засмя, а звукът й подейства като сол в раната.

— Значи смяташ да прекараш живота си, без никога да обикнеш някого? Само нещата ли са важни?

— Не. Търся нещо повече.

— Повече от любов?

— Да.

— Не е ли арогантно да си мислиш, че заслужаваш нещо повече, Халид ибн ал Рашид?

— А толкова арогантно ли е да искаш нещо, което не се променя като вятъра? Което не започва да се рони при първите признаци на беда?

— Ти искаш нещо, което не съществува. Някаква измислица на въображението ти.

— Не. Искам някой, който вижда под повърхността. Някой, който допълва баланса. Равен на мен.

— И как ще разбереш, че си открил този загадъчен някой? — попита Шахризад.

— Предполагам, че тя ще е като въздуха. Като това да знаеш как да дишаш — каза той и я изгледа с неподвижен поглед като ястреб. Гърлото на Шахризад пресъхна.

— Поезия — прошепна тя. — А не реалност.

— Майка ми казваше, че ако един човек не умее да цени поезията, значи няма душа.

— В това отношение съм склонна да се съглася.

— Тя говореше за баща ми — уточни той сухо. — Ако някога наистина е имало бездушен човек, то това беше той. Казвали са ми, че много приличам на него.

Шахризад се загледа в мъничката планина от хляб пред себе си.

Няма да те съжалявам. Ти не заслужаваш съжалението ми.

Тя си наложи да не се поддаде на надигащата се вълна от емоция и отново погледна нагоре, решила какви ще бъдат следващите й действия.

— Аз…

— Днес те нараних — каза той меко. Гласът му беше успокояващ, сякаш вода се лееше по обгоряла стомана.

— Това няма значение — отвърна Шахризад с пламнали бузи.

— За мен има.

Шахризад въздъхна насмешливо.

— Тогава не биваше да го правиш.

— Да.

Шахризад се взря в острите очертания на профила му, сякаш изрязани върху стъкло. Дори и сега красивото му лице не показваше и намек, че болката й му влияе по какъвто и да било начин.

Момчето от лед и камък.

Което захвърли сърцето й върху каменист бряг и си тръгна, без дори да го погледне.

Няма да го оставя да спечели. Заради Шива.

Заради мен.

Ще узная истината. Дори ако трябва да го унищожа, за да я изтръгна.

— Свърши ли да говориш? — попита тя едва чуто.

— Да — отвърна той след кратко мълчание.

— Искам да ти разкажа приказка.

— Нова ли?

Тя кимна.

— Желаеш ли да я чуеш?

Халид въздъхна внимателно и се облегна на лакът върху възглавниците.

Шахризад отпи още глътка от кардамоновия чай и се подпря на ярката коприна отстрани.

— Имало едно време младо момиче, наречено Тала. Тя била дъщеря на богат мъж, който загубил всичко в поредица от лоши сделки, последвани от трагичната смърт на многообичната му съпруга. Потънал в мъката си, бащата на Тала намерил утеха в музиката и изкуството и често можел да бъде намерен да убива протяжните часове с четка в едната ръка и с любимия си сантур в другата.

Шахризад се пресегна и отметна една черна къдрица от лицето си.

— Отначало Тала се опитвала да разбере нуждата му да се отвлече от скръбта от загубите си, но ставало все по-трудно да не обръща внимание на това какво коства на семейството подобно поведение. Какво коства и на Тала. Тя обичала много баща си и вярвала в добротата му с цялото си същество, но знаела, че той не може да им осигури нормално съществуване. Че не може да му се довери, че ще се погрижи Тала и малкият й брат да живеят добре.

Халид сбърчи чело, поразен от тъжното изражение на Шахризад.

— И така Тала започнала да си търси съпруг. Знаела, че не можела да се надява да си намери отлична партия, като се има предвид какви нещастия били сполетели семейството й, но скоро дочула за един богат търговец, който искал да се жени. Бил доста по-възрастен от нея, с няколко брака зад гърба си, но никой не знаел какво се било случило с другите му съпруги. Заради това младите жени се притеснявали и не желаели да се обвържат с него. Освен това той имал много дълга брада, тъмна като индиго. Толкова черна, че под ярката слънчева светлина блестяла в обезпокоителен оттенък на синьото. Това му било спечелило доста злощастен прякор. Всички го знаели като Мехрдад Синьобрадия.

Шахризад седна по-изправена, махна огърлицата си с изумруди и я сложи до сребърния чайник. Халид я наблюдаваше мълчаливо.

— Въпреки че имала това наум, Тала се захванала да уреди брака си с Мехрдад. Тя била на шестнадесет и доста красива. Интелигентна и жизнена. Мехрдад бил много доволен, макар че тя нямала почти никаква зестра освен самата себе си. Единственото й изискване било той да се грижи за семейството й. Той се съгласил без никакво колебание и двамата се оженили с подходяща церемония. Тя напуснала дома си и се преместила в неговото забележително и оградено със стени имение в другия край на града. Отначало всичко изглеждало нормално, може би дори идеално. Мехрдад я уважавал и бил много подходящ съпруг и сякаш бил много доволен от Тала. Дал й пълен достъп до множеството стаи в дома му и я обсипал с подаръци, като нови дрехи, бижута и произведения на изкуството — красиви неща, за които Тала само си била мечтала да види, а какво остава да ги притежава.

Шахризад прикова очи в Халид и стисна ръце във фината коприна на шалварите си.

— След време Мехрдад започнал да крои планове за продължително пътуване по работа. Дал й връзката с ключовете от имението и я помолил да се грижи за него, докато него го нямало. Поверил й всекидневните задачи и й дал пълен достъп до всичко, което притежавал, до абсолютно всичко, с изключение на едно-единствено нещо. Отделил най-малкия ключ от цялата връзка и й го показал. Обяснил, че това е ключът от затворена стая в мазето и й забранил да влиза там по каквато и да било причина. Накарал я да се закълне под страх от смъртно наказание, че ще се подчини на разпоредбите му. Тала обещала, че няма дори да се доближава до тази стая, и след като дал да се разбере колко сериозно е положението, Мехрдад й връчил ключовете и потеглил на път, като обещал да се върне след един месец.

Шахризад допи чая на дъното на гравираната стъклена чаша. Утайката беше прекалено сладка, смесена с остатъка от захарта. Всичко сякаш се завъртя в устата й — парченцата горчив кардамон и кристалчетата на смелостта.

Тя остави малката чашка, а ръката й трепна от нерви.

— За известно време Тала се наслаждавала на възможността да държи юздите и да управлява толкова прекрасен дом. Слугите се отнасяли към нея с почтителност, тя изящно поднасяла чудесни ястия на гостите и членовете на семейството под звездното небе. Всяка от стаите на дома на съпруга й я запленявала. От пътуванията си той бил насъбрал най-прекрасни и чудни предмети, които отнасяли въображението й в нови светове. Но с всеки изминал ден онази стая в мазето… онази стая в мазето започвала да я чопли, мислела само за нея. Не излизала от ума й. Зовяла я.

Халид се попремести напред, а изражението му се стегна.

— Един ден Тала отишла до стаята, макар и да знаела, че не бива да го прави. Кълняла се, че чула глас, глас извиращ зад вратата. Тя се опитала да не му обръща внимание, но той я повикал отново: „Тала!“ Сърцето й забило силно. Посегнала в паника към връзката с ключовете, но си спомнила за нарежданията на Мехрдад и побягнала нагоре по стълбите. Същата вечер не могла да заспи. На следващия ден Тала се върнала в мазето и отново дочула същия умоляващ глас от стаята. „Тала! — плачел той. — Моля те!“ Този път тя била сигурна извън всякакво съмнение, че това е гласът на младо момиче. Не можела да стои просто така. Понечила да откачи връзката ключове от кръста си, но тя паднала на каменния под в краката й. Най-накрая успяла да намери правилния ключ, но пръстите й треперели толкова зле, че едва успяла да го пъхне в ключалката.

Шахризад преглътна, гърлото й сякаш изгаряше. Халид я наблюдаваше отблизо, а всяко мускулче по лицето му беше обтегнато от изострените му усещания.

Съпругът ти не е особено милостив мъж.

Сърцето й кънтеше чак в ушите, но Шахризад продължи, без да трепне.

Няма да се отнасяш към мен така. Няма да захвърляш сърцето ми на някакъв пуст бряг.

И да си тръгваш.

Резетата на ключалката се превъртели с изщракване, от което Тала направо подскочила… Тя пристъпила напред в мрака. Първото нещо, което й направило впечатление, била миризмата — на желязо и стар метал, сякаш от ръждясала сабя. Мазето било топло и влажно. После се подхлъзнала на нещо и я ударила воня на гнилост и разложена плът.

— Шахризад — изрече Халид предупредително с нисък глас.

Тя не обърна внимание и продължи безразсъдно:

— Когато очите на Тала свикнали с мрака, тя погледнала надолу и видяла, че кракът й е потънал в кръв. Около нея висели… трупове. Телата на млади жени. Това били предишните съпруги на…

— Шахризад!

Сърцето й биеше толкова силно, че усещаше пулса си в ушите. Халид скочи на крака, а по лицето му се смесваха страдание и ярост. Той се надвеси над нея, а гърдите му се издуха. После се обърна към вратата.

Не!

Шахризад се втурна след него, като се мъчеше да не изостава от бързите му крачки. Той посегна към дръжките, а тя се хвърли към него и обви ръце около кръста му.

— Моля те! — проплака Шахризад.

Той не отвърна.

Тя притисна лице в гърба му, а сълзите й рукнаха неканени и неловки.

— Дай ми ключа! — задъха се тя. — Нека видя какво има зад вратата. Ти не си Мехрдад. Покажи ми.

Той се опита да отблъсне ръцете й, но тя само го стисна още по-силно и отказа да го пусне.

— Дай ми ключа, Халид-джан — рече тя с пресеклив глас.

Тя усети как тялото му се стяга при това умалително и гальовно обръщение, използвано само към най-близките хора.

След един безкраен миг на изтощена тишина Халид въздъхна и раменете му се отпуснаха в знак на поражение.

Шахризад сплете пръсти върху гърдите му.

— Снощи ти ме нарани, Шахризад — каза тихо той.

— Знам.

— При това много.

Тя кимна с лице в лена на камиса му.

— Но не каза нищо за това — продължи той.

— Исках. Стремях се. Но ти ме посрещна с такава омраза.

— Има огромна разлика между това да искаш да направиш нещо и това да го направиш.

Тя кимна отново.

Той въздъхна и се обърна в прегръдката й, за да я погледне.

— Права си. Мразех те.

Той посегна с длани към лицето й и изтри сълзите.

— Съжалявам, че те нараних — каза Шахризад с блеснали от влагата очи.

Халид плъзна ръка по тила й и подпря брадичка на главата й.

— Аз също, джоонам — прошепна той. — Толкова много съжалявам.