Рене Ахдие
Гневът и зората (3)

Само един

Соколът се рееше из заслепяващо светлото следобедно небе, крилата му улавяха всяка въздишка на вятъра, а очите му претърсваха ниските храсти отдолу.

С едно бързо движение хищникът сви криле към тялото и се спусна като светкавица към земята. Тялото му се превърна в замъглено петно от сиво-сини пера и блеснали нокти.

Топката козина, която побягна с писък из храстите, нямаше никакъв шанс да се спаси. Скоро звукът от трополящи копита се приближи, а зад него се виеше малка пясъчна вихрушка.

Двамата ездачи спряха на почтително разстояние от соколицата и убитото от нея животно.

Първият ездач застана така, че слънцето да е зад гърба му. Беше възседнал тъмно алест жребец, порода Ал Хамса. Протегна лявата си ръка и изсвири ниско и меко.

Соколицата се обърна към него, а обрамчените й с жълто зеници се присвиха. Тя се издигна отново във въздуха и кацна, като вкопчи здраво нокти върху кожената манкала, която покриваше ръката на ездача от китката до лакътя.

— Проклета да си, Зорая. Загубих още един облог — изпъшка вторият ездач към птицата.

Соколарят се усмихна на Рахим, негов приятел още от детските им години.

— Стига си се оплаквал. Не е нейна вината, че ти не можеш да си научиш урока.

— Имаш късмет, че съм такъв глупак. Кой друг би издържал компанията ти толкова дълго, Тарик?

Тарик се изсмя тихичко.

— В такъв случай сигурно трябва да спра да лъжа майка ти колко умен си станал.

— Естествено. Аз някога лъгал ли съм твоята?

— Неблагодарник. Слез и вземи плячката й.

— Да не съм ти слуга? Ти го направи.

— Добре. Дръж я!

Тарик протегна предмишница, докато Зорая чакаше търпеливо на кожения ръкав. Когато соколицата осъзна, че я предават на Рахим, разроши пера, настръхна и изпищя протестиращо.

Рахим се дръпна притеснен.

— Тази покварена птица ме мрази.

— Защото има добра преценка за характери — усмихна се Тарик.

— И забележителен нрав — измърмори Рахим. — Честно, по-лоша е от Шази.

— Още едно момиче с отличен вкус.

Рахим завъртя очи.

— Малко си самохвален в тази оценка, не мислиш ли? Като имаме предвид, че единственото общо между тях си ти.

— Принизяването на Шахризад ал Хайзуран с подобно отношение може би е причината защо винаги си патиш от нрава й. Уверявам те, че Зорая и Шази имат много повече общо от мен. Сега спри да губиш време, слез от проклетия си кон, че да можем да си вървим.

Като не спираше да мърмори, Рахим скочи от седлото на сивата си ахалтекинска кобила. Под пустинното слънце гривата й блестеше като полиран калай.

Очите на Тарик пробягаха по ивицата пясък и сухи храсти на хоризонта. Жегата надигаше вълни топлина от напечената кафяво-жълта земя и небето трептеше в синьо и бяло.

Уловът на Зорая беше прибран в прикрепената към седлото кожена торба и Рахим преметна крак през гърба на коня с изяществото на млад благородник, обучаван в изкуството на ездата още от дете.

— А що се отнася до предишния ни облог за птицата… — подметна Рахим, като се отдалечаваше.

Тарик видя решителното изражение на лицето му и изсумтя.

— Не.

— Защото знаеш, че ще загубиш.

— Ти си по-добър ездач от мен.

— Конят ти е по-добър. Баща ти е емир. Освен това аз вече загубих един облог днес. Дай ми шанс да се изравним — настоя Рахим.

— Докога ще си играем такива игрички?

— Докато те победя. Във всяка една от тях.

— Значи винаги ще ги играем — пошегува се Тарик.

— Копеле — Рахим потисна усмивката си и стисна юздите. — Заради това дори няма да се опитвам да играя честно.

Той впи пети в корема на кобилата и се понесе в обратната посока.

— Глупак — засмя се Тарик, пусна Зорая към облаците и се приведе над врата на жребеца си. Цъкна с език и конят разтърси грива и изпръхтя. Тарик дръпна юздите, арабският кон се изправи на масивните си задни копита и се впусна през пясъка, а мощните му крака вдигаха във въздуха облаци прах и камъчета.

Бялата рида на Тарик се вееше зад него, а качулката заплашваше да се откъсне въпреки кожената лента, която я придържаше.

Заобиколиха последната дюна и от пясъците пред тях се издигна крепост от кафяв камък, скрепен със сив хоросан. Сводестите кули, отрупани със спирали от мед, бяха покрити с тюркоазената патина на времето.

— Синът на емира идва! — провикна се един часовой, докато Рахим и Тарик се приближаваха към задната порта. Тя се отвори почти веднага, а слугите и работниците отскочиха от пътя им, когато Рахим препусна покрай все още скърцащите железни панти, следван по петите от Тарик. Пълна кошница с райски ябълки падна и се тресна в земята, а съдържанието й се разпиля навсякъде, преди един недоволстващ старец да се наведе и да се опита да събере пръснатите оранжеви плодове.

Двамата млади благородници обуздаха конете си почти в средата на широкия двор, неосъзнаващи какъв хаос бяха причинили.

— Как се чувстваш — да те победи един глупак? — Присмя се Рахим, а тъмносините му очи светеха.

Ъгълчето на устата на Тарик се надигна весело, той скочи от седлото и бутна назад качулката на своята рида. Прокара ръка през непокорната си къдрава коса, а по лицето му се посипаха песъчинки. Той замига бързо, за да не паднат в очите му.

Зад гърба му Рахим сякаш се задави в смеха си.

Тарик отвори очи.

Младата слугиня пред Тарик бързо отмести поглед, а бузите й пламнаха в червено. Подносът с две сребърни чаши с вода се разтрепери в ръцете й.

— Благодаря — усмихна се Тарик и посегна за едната.

Тя се изчерви още по-силно, а потракването на чашите по подноса се усили.

Рахим се приближи с тежка стъпка. Взе чашата си и кимна на момичето, преди тя да се обърне и да побегне колкото я държаха краката.

Тарик го блъсна. Силно.

— Ама че си простак.

— Според мен това бедно момиче е наполовина влюбено в теб. След поредното си жалко представяне в ездитното изкуство трябва да си още по-благодарен на пръста на съдбата, въздал ти тези погледи.

Тарик не му обърна внимание и се обърна да огледа двора. Вдясно забеляза възрастния слуга, приведен над бъркотията от пръснатите по гранита в краката му райски ябълки. Тарик пристъпи леко напред и приклекна на едно коляно, за да помогне на стареца да върне плодовете в кошницата.

— Благодаря ти, сахиб — сведе глава мъжът и докосна челото си с пръстите на дясната ръка в жест на уважение.

Очите на Тарик омекнаха, а цветът им се промени в сянката. Ясното сребро в средата се преплете с пръстени от най-тъмна пепел, а черни чертици се разпериха като ветрило към меката кожа на клепачите. Веждите му придаваха строг вид, но той се разсейваше от благоразположената му усмивка. Наболата еднодневна брада щрихираше квадратната му челюст и подчертаваше още повече фината й симетрия.

Тарик кимна на възрастния мъж и върна привичния жест.

Крясъкът на Зорая се понесе от небето над главите им и настоя за незабавно внимание. Тарик поклати глава с престорено раздразнение и й свирна. Соколицата се спусна надолу с див писък, който накара още хора да се разбягат от двора. Кацна на протегнатата манкала и започна да чисти перата си, докато той я водеше към клетките, за да я нахрани.

— Не смяташ ли, че птицата е малко… разглезена? — Рахим изучаваше соколицата, докато тя погълна цяла ивица сушено месо, без дори да си поеме дъх.

— Тя е най-добрият ловец в целия халифат.

— Въпреки това съм убеден, че на тази проклета птица може да й се размине дори убийство. Това ли възнамеряваш?

Един от най-близките съветници на баща му се появи под арката към преддверието, преди Тарик да успее да отвърне.

— Сахиб? Емирът настоява да се явите.

— Нещо не е наред ли? — свъси вежди Тарик.

— Неотдавна пристигна пратеник от Рей.

— Само това? — прокашля се Рахим. — Писмо от Шази? Надали си заслужава официална аудиенция.

Тарик продължи да гледа съветника, като забеляза помраченото му от дълбоки бръчки чело и силно стиснатите му преплетени пръсти.

— Какво се е случило?

— Моля ви, сахиб. Елате с мен — избегна отговора съветникът.

Рахим последва Тарик и съветника в обточеното с мраморни колони преддверие и през откритата галерия с облепения с шарени плочки шадраван от стъклена мозайка. Искрящата вода се лееше с равномерна струя от устата на лъв от позлатен бронз.

Влязоха в главната зала, където Насир ал Зияд, емир на четвъртата по богатство крепост в Хорасан, седеше с жена си край ниска масичка. Вечерята им стоеше недокосната пред тях.

Беше видно, че майката на Тарик беше плакала.

Той се спря, сепнат от гледката.

— Татко?

Емирът въздъхна и вдигна очи, за да срещне погледа на сина си.

— Тарик, този следобед получихме писмо от Рей. От Шахризад.

— Дай ми го.

Молбата беше мека, но настоятелна.

— Беше адресирано до мен. Част от него е и за теб, но…

Майката на Тарик избухна в сълзи.

— Как можа това да се случи?

— Какво е станало? — попита нетърпеливо Тарик, като повиши глас. — Дай ми писмото.

— Твърде късно е. Нищо не можеш да направиш — въздъхна емирът.

— Първо Шива. После, погубена от мъката си, сестра ми отне собствения си… — майката на Тарик трепна. — А сега и Шахризад? Как можа това да се случи? Защо?

Тарик се смръзна.

— Знаеш защо — отвърна емирът с дрезгав нисък глас. — Тя го е направила заради Шива. Заради всички нас.

При тези думи майката на Тарик стана от масата и се отдалечи, а риданията й се засилваха с всяка крачка.

— Господи, Шази. Какво си направила? — прошепна Рахим.

Тарик не помръдна, изражението му остана безизразно и неразгадаемо.

Емирът стана и се приближи до сина си.

— Сине, ти…

— Дай ми писмото — повтори той.

Емирът му протегна свитъка с тъжно примирение.

Познатият неразбираем почерк на Шахризад се стелеше по страницата, властен и деспотичен, както обикновено. Тарик спря да чете, когато тя започна да се обръща директно към него. Извинението. Думите на съжаление за предателството й. Благодарността за разбирането му.

Стига. Не можеше да го понесе. Не и от нея.

Краят на свитъка се смачка в юмрука му.

— Нищо не можеш да направиш — повтори емирът. — Сватбата… сватбата е днес. Ако тя успее… ако тя…

— Не го казвай, татко. Умолявам те.

— Трябва да се каже. Тези истини трябва да бъдат казани, без значение колко са тежки. Трябва да се справим с това като семейство. Леля ти и чичо ти така и не преодоляха загубата на Шива и виж докъде доведе смъртта на дъщеря им.

Тарик затвори очи.

— Дори и Шахризад да оцелее, не можем да направим нищо. Това е. Край. Трябва да го приемем, колкото и трудно да ни се струва. Знам какво изпитваш към нея, разбирам те напълно. Ще е нужно време. Но ще осъзнаеш, че можеш да откриеш щастието и с някой друг, че по света има и други млади жени. С времето ще разбереш — каза емирът.

— Няма да се наложи.

— Моля?

— Вече разбирам. Напълно.

Емирът изгледа сина си с изненада.

— Разбирам какво ми казваш. Всичко. Но и ти трябва да ме разбереш. Знам, че на света има и други жени. Знам, че е възможно да открия някакво щастие с друго момиче. Всичко може да стане с времето.

— Добре — кимна емирът. — Така ще е най-добре, Тарик.

Рахим гледаше слисано.

— Но разбери и това — продължи Тарик, а среброто в очите му проблесна, — колкото и млади жени да изпречваш на пътя ми, има само една Шахризад.

Младият мъж захвърли свитъка на пода, завъртя се на пети, блъсна вратите с длани и ги разтвори рязко.

Рахим размени замислен поглед с емира и последва Тарик. Двамата се върнаха по същия път в двора и Тарик махна да доведат конете. Рахим не проговори, докато и двете животни не застанаха пред тях.

— Какъв е планът? — попита той внимателно. — Въобще имаш ли план?

Тарик помълча.

— Няма нужда да идваш с мен.

— А кой сега е глупакът? Само ти ли обичаш Шази? Кой обичаше Шива? Може и да не съм от същата кръв, но за мен те винаги ще бъдат семейство.

Тарик се обърна към приятеля си.

— Благодаря ти, Рахим-джан.

По-високият и издължен младеж се усмихна на Тарик.

— Не бързай да ми благодариш. Все още ни трябва план. Кажи ми какво ще правиш? Можеш ли изобщо нещо да направиш? — добави той след кратко колебание.

Челюстите на Тарик се стегнаха.

— Докато владетелят на Хорасан диша, винаги има какво да направя… — процеди той и лявата му ръка се отпусна на ефеса на елегантно извитата сабя на хълбока му. — Това, което правя най-добре.