Рене Ахдие
Гневът и зората (24)

Соколът и тигърът

Шахризад се облягаше на мраморните перила на балкона, надвесен над езерцата долу. Обедното слънце се отразяваше от блестящите им повърхности, които потрепваха от повеите на ветреца.

Но това далеч не беше интересно на Шахризад.

Пристигащите гости бяха далеч по-вълнуваща гледка.

Това беше истинска абсурдна менажерия.

Един нервен на вид млад мъж влезе в двора, следван от група прислужници, всеки от които чакаше да свали определена част от облеклото му. Първият взе кожената манкала. Вторият друго. После ридата му. После ботушите, които бързо бяха заменени с чифт чисти сандали. Всеки от слугите прибираше дрехите в методичен ред, преди младият мъж да се отдалечи и на крачка от коня си.

Друг мъж с размерите на трима души, взети заедно, се полюшваше на гърба на слон с извити бивни, а сивият му хобот се влачеше по неравната настилка от гранитни павета. Мъжът имаше намазани с масло мустаци, чиито краища се поклащаха и при най-лекото движение, а на всеки от пръстите си носеше огромни пръстени с различни скъпоценни камъни, светещи невъздържано под слънчевите лъчи.

Шахризад облегна брадичка на дланта си и потисна кикота.

Друг благородник изгалопира през входа върху гърба на създание, каквото Шахризад никога не беше виждала преди. Като строеж на тялото и ръст напомняше на кон, но кожата му беше нашарена с черни и бели ивици. Животното тропна с копита и изпръхтя, като мяташе шия напред-назад. Щом го видя, Шахризад ахна и повика Деспина при себе си.

Гъркинята застана до Шахризад и поклати недоволно глава.

— Наистина не бива да стоиш тук.

— Защо? — махна пренебрежително Шахризад. — Мястото е абсолютно безопасно. Всички оръжия се предават при портите на двореца.

— Иска ми се да те накарам да разбереш. Ти не си момиче, което прави лекомислени лудории и гледа нещо забавно. Ти си тяхна владетелка.

— Те са дошли тук заради онзи проклет султан на партите, а не заради мен — отвърна Шахризад и се надвеси още повече през парапета. — Деспина, виждаш ли онзи идиот върху камилата? Онзи с пиринчените звънчета, заврял пръст в носа си?

Деспина се навъси още повече.

Шахризад отново не обърна внимание на загрижените бръчки, очертали се по челото на слугинята й.

Направи го, защото се нуждаеше от поне един безгрижен момент. Толкова силно го желаеше, че можеше да се държи глупаво и поне за миг да не й се налага да се съобразява с реалността, че живее в палат от полиран мрамор, на врата й проблясват скъпоценни камъни, а в краката й проблясва езерце.

Че живее в брак с нарастваща опасност…

Със съпруг, който не искаше да я докосне. Нито пък да я доближи, да не говорим да сподели тайните си.

Шахризад стисна зъби.

От онази нощ преди две седмици, когато беше разказала историята за Тала и Мехрдад, Халид идваше всяка нощ да вечеря с нея и да чуе нова приказка. Слушаше обаче от разстояние, водеше сдържани разговори и споделяше сбити, но смислени коментари за наблюденията си от деня.

После си тръгваше и тя не го виждаше до следващата нощ.

„Съпругът ти не е особено милостив мъж.“

Шахризад стисна каменния парапет с ръце, докато кръвта не се отцеди от побелелите върхове на пръстите й.

— Кои са всички тези глупаци така или иначе? — опита се тя да се усмихне на Деспина.

Гъркинята нацупи елегантно устни.

— Повечето от тях са васали на халифа. Всеки емир на Хорасан е получил покана да дойде.

Нещо стисна гърлото на Шахризад и тя едва успя да си поеме дъх. Пусна парапета и се обърна към прислужницата си.

— Какво каза? — прошепна тя.

Деспина наклони глава настрани.

— Казах ти вече. А ти никога не ме слушаш. Събирането не е само заради султана на партите. Халифът иска да те представи като своя владетелка. Поканил е всички благородници от земите си, за да станат свидетели на представлението. Да се срещнат с теб.

Стомахът на Шахризад се сви на възел от паника.

Тарик не би дошъл. Той е благородник, но не е емир. Все още не.

Той не би се осмелил да дойде.

Деспина продължаваше да говори, но думите й достигаха до ушите на Шахризад като приглушена глъч.

Внезапно един познат пронизителен крясък отекна от небето над нея.

Шахризад сви ръце в юмруци и се извърна обратно към парапета, като се молеше това да не…

Не.

Копитата на един тъмно алест жребец Ал Хамса чаткаха по гранитните павета, а на седлото седеше първата й любов.

Тарик Имран ал Зияд.

— Леле, леле, леле — въздъхна Деспина.

Тарик щеше да привлече внимание, дори и да не беше дръпнал юздите на коня, за да свирне остро към небето. Дори обсипан с прах и мръсен, той пак изглеждаше впечатляващо. С широките си рамене, кожата с цвета на пустинята и очите от сребро и пепел той беше от онези млади мъже, зад които хората се извръщаха, макар и да не го забелязваше. Бледата сянка на наболата брада по челюстта му само подчертаваше чертите, сякаш изсечени от камък от ръката на майстор скулптор.

Зорая се спусна от облаците и кацна на протегнатата му манкала, а Тарик погледна нагоре.

И видя Шахризад.

Погледът му беше като докосване.

Сърцето на Шахризад заблъска в гърдите й, а в нея се надигна страх, който започна да я завладява. Но това беше нищо в сравнение с паниката, която я сграбчи и изпищя беззвучно при сцената, която се разиграваше пред нея.

Халид влезе в двора на гърба на черен арабски жребец…

На един хвърлей камък от първата й любов.

Шахризад беше изчезнала от балкона.

И това беше добре дошло.

Защото, колкото и на Тарик да му се искаше да се опие от вида й, сега не беше време да се разсейва, дори и от нещо толкова хубаво като нея.

Целта му беше пристигнала.

Халид ибн ал Рашид.

Убиецът на Шива. Съпругът на Шахризад.

 

 

Тарик сграбчи юздите със свободната си ръка.

Чудовището мина покрай Тарик, яхнало великолепен черен арабски кон. Тъмната му рида се вееше зад него. В гърдите на Тарик заклокочи кипяща ярост. Когато халифът спря в средата на двора и бутна назад качулката на наметалото си, гневът на Тарик се вля в юмруците му.

Представи си как замахва, как удря звяра в студеното му величие, докато от него не оставаше нищо, само кръв и парченца кости.

От дясната страна на халифа стоеше млад мъж с арогантна усмивка, къдрава кафява коса и броня с емблемата на охраната на халифа. Вляво пък се виждаше по-възрастен мъж с извезан на плаща златен грифон, който показваше статута му на шахрбан на Рей.

Щом шумът в двора позатихна, халифът заговори:

— Добре дошли в Рей.

Гласът му беше впечатляващо непретенциозен.

— Надявам се, че сте пътували в безопасност и без сериозни неприятности. За мен е чест да ви приема по такъв повод и съм ви благодарен, че въплъщавате — през всичките дни в миналото, в настоящето и в бъдещето — величието на Хорасан пред онези, които биха искали да го видят.

От ъглите на двора се надигнаха учтиви овации.

— Още веднъж ви приветствам с добре дошли в моя дом. Пламенно се надявам, че когато го напуснете, ще сте загрижени за него, колкото съм загрижен и аз. Това е градът на моето детство — рече халифът и помълча за момент. — И градът на моята владетелка.

При тези думи хорът от одобрителни викове стана по-силен, но в него се прокраднаха и високите нотки на любопитството. Арогантният младеж вдясно от чудовището се подсмихна самодоволно и одобрително, докато шахрбанът въздъхна с привидно примирение.

Тарик трябваше да впрегне цялата си воля, за да отмести поглед и да не привлича нежелано внимание. Омразата му беше твърде явна. Излъчваше се от него в убийствени вълни.

Смъртта беше твърде леко наказание за това изчадие.

Той се осмеляваше да се перчи с Шахризад, сякаш беше награда, която той е спечелил.

Зорая плесна с криле, както беше кацнала на манкалата, усетила яростта му. Тарик вдигна ръка, за да я успокои, докато гледаше как чудовището излиза от двора, а облечената му в златно свита трополи по петите му.

Тарик не остана впечатлен от демонстрацията.

Рахим беше далеч по-добър ездач. Халифът на Хорасан беше в най-добрия случай над средното ниво като ездачески умения. И въпреки цялото си сурово, мрачно и строго изражение, въпреки прошепнатите слухове за майсторство с меча и студена жестокост той не изглеждаше като човек, от когото да се страхуваш наистина. Изглеждаше отегчен от живота. Сякаш му беше досадно и искаше да дремне.

Тарик се подсмихна на себе си, а омразата му се преплете с нещо ново — с отвращение.

Чудовище? Надали. Просто едно момче владетел.

При това мъртвец.