Рене Ахдие
Гневът и зората (5)

Омагьосаната планина

В мига, в който Шахризад докосна с дланта си неговата, тя усети, че я обзема студената вълна на хладнокръвието. Сякаш беше напуснала тялото си и сега беше просто свидетел на всичко около нея.

За щастие той не се опита да я целуне.

Болката също не беше продължителна, усети я само за бегъл миг, изгубен в добре дошлото разсейване от мислите й. Той също явно не изпитваше особено удоволствие — каквато и наслада да получи, беше кратка и повърхностна и Шахризад усети бодване от удовлетвореност, когато го осъзна.

Когато всичко свърши, той се надигна от леглото, без да каже дума, и избута леката като шепот коприна около ложето.

Тя го гледаше как се облича със стегната, почти военна прецизност, като забеляза лекия блясък на потта по гърба му и жилавите мускули, които се виеха и гънеха и при най-лекото движение.

Беше по-силен от нея. В това, разбира се, нямаше никакво съмнение. Тя не можеше да надделее над него физически.

Но аз не съм тук, за да се бия. Тук съм, за да спечеля.

Тя седна и се пресегна за красивата шамла, метната върху близката табуретка. Шахризад плъзна ръце в лъскавия брокат и завърза сребърните връзки, преди да отиде при него. Докато минаваше край ръба на леглото, фино бродираният подгъв се завъртя около нея като дервиш по средата на танца сама.

Халифът направи няколко големи крачки до ниската масичка в ъгъла на стаята, заобиколена от още по-пищни меки подложки за сядане и бухнали възглавници в най-различни ярки цветове като скъпоценни камъни.

Той си наля малко вино, но остана прав и мълчалив. Шахризад пристъпи край него и потъна във възглавниците около масата.

Подносът беше отрупан с шамфъстък, смокини, бадеми, грозде, конфитюр от дюли, дребни краставички и най-различни свежи подправки. Отстрани беше оставена кошница с плоски питки.

Шахризад си наложи да възвърне изкусното си самообладание, откъсна си грозде от чепката и започна да яде.

Халифът я изгледа изучаващо в продължение на един мъчителен миг, преди да се отпусне върху възглавниците. Той седеше и отпиваше от виното си, докато Шахризад топеше хапки хляб в тръпчиво-сладкия конфитюр.

Когато вече не можеше да издържа тишината, тя го погледна и повдигна тънките си вежди.

— Няма ли да ядете, сайиди?

Той си пое дъх през носа, а ъгълчетата на очите му се присвиха замислено.

— Сладкото е много вкусно — вметна безцеремонно тя.

— Не си ли изплашена, Шахризад? — попита я той толкова тихо, че тя почти не го чу.

Тя остави хляба.

— Искате ли да съм изплашена, сайиди?

— Не. Искам да си честна.

Шахризад се усмихна.

— Но как бихте могли да знаете дали не ви лъжа, сайиди?

— Защото не си надарена лъжкиня. Само си мислиш, че си такава — каза той, като се приведе напред и сграбчи шепа бадеми от подноса.

Тя се усмихна още по-широко. Опасно.

— А вие не сте толкова добър в четенето на характера на хората. Само си мислите, че сте такъв.

Той наклони глава, едно мускулче играеше по челюстта му.

— Какво искаш?

Думите бяха казани отново толкова недоловимо тихо, че тя трябваше да се напрегне, за да ги разбере.

Тя изтупа трохите от ръцете си, като печелеше време да състави следващия си капан.

— Аз ще умра на зазоряване. Права ли съм?

Той кимна веднъж.

— А вие искате да знаете защо съм дошла доброволно? — продължи тя. — Ами, бих искала да…

— Не. Няма да играя игрички с теб. Презирам манипулациите.

Шахризад стисна рязко устни и преглътна треперещия пристъп на ярост.

— Може би трябва да прекарвате по-малко време в презиране на играта и повече време, за да изградите нужното търпение, за да я спечелите.

Горната част на тялото му замръзна и тя задържа дъха си. Кокалчетата на пръстите му побеляха от стискане за един мъчителен миг, преди да се отпуснат.

Шахризад гледаше как напрежението го напуска, в гърдите й се блъскаше цял вихър от чувства и изпълваше разсъдъка й с хаос.

— Смели думи от момиче, на което му остават часове живот — рече той с леден тон.

Тя изправи гръб и усука тъмния водопад на косата си така, че да падне през едното й рамо.

— Интересуват ли ви правилата на играта, сайиди, или не?

Той мълчеше, а тя реши да не се бави и скри треперещите си ръце в гънките на шамлата си.

— Искам да отговоря на въпроса ви, сайиди. Но преди да го направя, се чудя дали не бихте желали да изпълните една моя малка молба… — поколеба се тя.

Изражението му помръкна в намек за. Коравосърдечно веселие.

— Да не се опитваш да търгуваш за живота си с баналности?

Тя се засмя, а звукът затанцува из стаята като понесъл се камбанен звън.

— Животът ми е пожертван. Вие бяхте достатъчно ясен по въпроса. Може би трябва да оставим това зад нас и да се насочим към конкретната тема?

— Точно така.

Тя помълча малко, за да се съвземе.

— Искам да ви разкажа една история.

— Моля? — възкликна той и тя за пръв път видя как чертите му се раздвижиха от ясна емоция.

Изненадан ли си? Сигурна съм, че няма да е за последен път, Халид ибн ал Рашид.

— Аз ще ви разкажа една история. Вие ще седите и ще слушате. Когато приключа с приказката, ще отговоря на въпроса ви.

Тя зачака отговора му.

— История?

— Да. Съгласен ли сте с условията, сайиди?

Той се облегна назад на лакът с непроницаемо изражение.

— Чудесно. Съгласен съм. Можеш да започваш — каза той, като произнесе думите като предизвикателство.

А аз го приемам, чудовище. С охота.

— Това е приказката за Аджиб, беден моряк, загубил всичко, което притежавал, само за да се сдобие със знанието на откриването на себе си.

— Приказка за морал? Опитваш се да ме научиш на някакъв урок, така ли?

— Не, сайиди. Опитвам се да ви примамя. Казвали са ми, че добрият разказвач може да заплени слушателите си с едно-единствено изречение.

— Значи се провали.

— Само защото вие се съпротивлявате ненужно упорито. А и защото не ме оставихте да довърша. Разбирате ли, Аджиб бил крадец, най-добрият крадец в Багдад. Можел да открадне динар от чисто злато от ръката ви, току пред очите ви и да пребърка джобовете и на най-внимателния пътешественик с неуловимостта на сянка.

Халифът наклони глава замислено.

— Но той бил надменен — продължи тя. — Посегателствата му ставали все по-дръзки, но надменността му също растяла, докато един ден не го хванали да краде от богат емир и едва успял да избяга, за да спаси живота си. Той се носел в паника по улиците на Багдад и търсел убежище. Край доковете се натъкнал на малко корабче, което се канело да отплава. Капитанът имал отчаяна нужда от още един член за екипажа си. Аджиб бил сигурен, че войниците на емира ще го открият, ако остане в града, и предложил услугите си за пътуването.

— Това вече е по-добре — трепнаха устните на халифа в намек за усмивка.

— Радвам се, че одобрявате, сайиди. Мога ли да продължа? — попита го тя засмяна, като се бореше с импулса да плисне остатъка от напитката му в лицето.

Той кимна.

— Първите няколко дни на борда на кораба били трудни за Аджиб. Той не бил мореплавател, нямал почти никакъв опит с такива пътувания и затова дълго време му било много лошо. Другите членове на екипажа му се подигравали открито и му давали да върши най-долната работа, като така утвърдили статута му на съвсем безполезен човек. Уважението, което Аджиб бил натрупал като най-добрия крадец в Багдад не значело нищо в този свят, в крайна сметка той не можел да краде от другарите си на кораба. Нямало къде да избяга и да се скрие.

— Истинска главоблъсканица — отбеляза халифът.

Шахризад не обърна внимание на тихото прекъсване.

— След една седмица в морето се извила ужасяваща буря. Огромните вълни подмятали кораба и го захвърлили далеч от курса му. Уви, това не било най-голямото нещастие, което ги сполетяло. Когато два дни по-късно водата най-после се успокоила, капитанът го нямало никъде. Морето го било погълнало в солените си недра.

Шахризад замълча. Докато се навеждаше да си избере грозде, тя хвърли бърз и потаен поглед над рамото на халифа към украсените паравани към терасата. Над тях все още тегнеше булото на нощта.

— Екипажът започнал да изпада в паника. Били изгубени посред морето и нямало как да върнат кораба на верния курс. Разразили се спорове кой моряк да поеме ролята на капитана. Погълнат в борбата за власт, екипажът не осъзнал, че на хоризонта се появила чертица суша. Аджиб я посочил първи. Приличала на малко островче с планина по средата. Отначало екипажът се зарадвал бурно на гледката, но тогава един възрастен моряк промърморил нещо, което отново разпалило паниката.

Халифът слушаше, а светлите му кехлибарени очи не се отделяха от Шахризад.

— Бог да ни е на помощ — казал той. — Това е Омагьосаната планина.

Когато виковете на другите затихнали пред неумолимата истина на тези думи, Аджиб попитал защо тази планина е толкова ужасяваща, че и големи мъже треперели при вида й. Старият моряк обяснил, че тази планина е от адамант, минерал с магически свойства, който притеглял корабите към себе си заради желязото в корпусите им. Щом корабът попаднел напълно в прегръдката му, адамантът имал такава мощ, че всички гвоздеи от плавателния съд щели да бъдат изтръгнати, а той да потъне на дъното на морето и да обрече всичките хора на борда на воден саван.

— Може би е трябвало да се опитат да отплават в обратната посока, вместо да губят време във вайкане за затрудненото си положение — предположи сухо халифът.

— Тъкмо това ги посъветвал и Аджиб. Всеки мъж хванал по весло, за да осуетят нечестивия план на планината, но вече било твърде късно. Когато тъмната грамада се извиси на хоризонта, вече не можеш да направиш кой знае какво. Тогава планината вече те е стиснала в лапите си. И, разбира се, въпреки усилията им корабът се приближавал все повече и повече, все по-бързо и по-бързо към сянката на адаманта. Скоро от дълбините на корпуса на кораба се дочуло страховито стенание. Всичко започнало да се тресе и да трепери, сякаш тежестта на целия свят била легнала върху носа на кораба. Екипажът гледал с ужас как пироните се откъсвали и се огъвали от дървото около тях. Корабът започнал да се руши и да се разпада от само себе си, сякаш бил настъпена детска играчка. Аджиб също започнал да крещи и да надава жални вопли заедно с другите от екипажа, когато били захвърлени в морето и оставени да се борят сами.

Шахризад вдигна чашата си и посегна към виното. Халифът й наля, без да отрони и дума, но тя не позволи изненадата й да проличи.

Слаба светлина се прокрадна по крайчето на паравана зад гърба му.

— Аджиб се покатерил на кърмата на кораба — последната здрава част. В блъсканицата забелязал, че един тежък железен казан се плъзга край него и се насочва към планината. Аджиб сграбчил казана с ловките си ръце на майстор крадец и се вкопчил в него, сякаш животът му зависел от това. Казанът го повлякъл зад борда в ширналото се море. Тежал ужасно, дърпал го надолу, но Аджиб се борел да се удържи на повърхността, като търсел нещо, за което да се залови. Около него моряците се давели и отчаяното им пляскане и молби само го накарали да се оглежда още по-усилено. Съзрял отчупено парче от гредата на главната мачта, преметнал свободната си ръка върху него, но продължил да стиска казана с неистово, яростно усилие.

Острите черти на халифа омекнаха разбиращо.

— Аджиб е проявил бърза мисъл. Надява се, че казанът ще го насочи към острова.

— Точно така — усмихна се Шахризад. — След много часове в морето инстинктът на Аджиб го извел до сушата. Той се строполил на лъскаво черния бряг на омагьосаната планина, изтощен и разтреперан от страх. Припаднал в сянката на възвишението и се свестил чак след много часове. С пукването на зората той се раздвижил и започнал да търси храна и вода. Не след дълго разбрал, че това е наистина място на смърт и разруха — никакъв живот не помръдвал около него, а водата била толкова оскъдна, колкото и надеждата на това пусто и необитавано място. Той паднал отчаян пред купчина скали и осъзнал, че смъртта отново е надвиснала над него. Камъните зад него се разместили и от пукнатината се изплъзнал малък метален бокал. Бил стар и износен, очукан по ръба.

Бледата синя светлина пропълзя малко по-нагоре по паравана, процеждаше се през красиво гравираните прорези и съживяваше шарката на мрачния силует.

— Аджиб огледал бокала. Бил покрит с пясък и кал. Потътрил се към прибоя, за да го измие. Когато вълните от мили мръсотията, той видял, че чашата е покрита със знаци, каквито никога не бил виждал. Вдигнал я към изгрева, но капчиците вода все още замъглявали повърхността й, така че я потъркал с ръкав, за да я почисти…

Сияйната белота на зората светеше през ръбовете на целия параван. Лъчите се устремяваха през прорезите и грееха по мраморния под като жилки от самородно злато, протегнали тънки разклонения в топлината на ранното утринно слънце.

Сърцето на Шахризад сякаш щеше да изскочи от гърлото й.

— Бокалът започнал да потрепва. От дълбините му се заиздигал дим с нюанса на ясно обедно небе, взел да се вие и да нараства, докато се превърнал в безцветен разгорял се пламък. Ужасен, Аджиб изпуснал бокала и паднал по гръб върху твърдите черни камъчета адамант. Димът се скупчвал, растял, ставал по-плътен, докато в сърцевината му се образувала сянка.

Халифът се приведе напред.

— Сянката придобила форма… и започнала да се смее.

Шахризад замлъкна.

Зад халифа зората беше разпъпила в цялото си ужасяващо величие.

— Защо спря? — попита той.

Тя извърна очи към терасата. Халифът проследи погледа й.

— Можеш да завършиш историята си — заяви той.

Шахризад си пое внимателно въздух.

— Опасявам се, че това е невъзможно, сайиди.

— Моля?

— Аз тъкмо започнах историята.

Очите му се присвиха като обагрени в охра процепи.

— Довърши историята, Шахризад.

— Не.

Той разгъна кръстосаните си крака и се изправи с едно грациозно движение.

— Значи такъв е бил планът ти през цялото време.

— Що за план би бил това, сайиди?

— Номер. Тактика да отложиш екзекуцията си… да започнеш приказка, която нямаш намерение да завършиш — изсъска той. Гласът му беше смъртоносно приглушен.

— Напротив, имам пълното намерение да я завърша — утре вечер. Дали това ще се случи или не, зависи изцяло от вас.

Тя го гледаше от долу на горе, стиснала скритите си в гънките на шамлата юмруци.

— Ти каза, че разбираш. Разбираш, че животът ти е пожертван. И това беше ясно от самото начало.

Шахризад се изправи в цял ръст. Изпъна рамене и вирна изящната си брадичка.

— Животът на всички ни е пожертван, сайиди — заговори тя, като повтаряше точно хапливата мекота на тона му. — Въпросът е кога. Бих искала още един ден.

Той я изгледа свирепо, а острите очертания на профила му станаха още по-зловещи с трептящия цвят, който гневът наля в тях.

Единично почукване отекна по вратата на стаята.

— Само един ден — прошепна тя.

Тигровите очи я оглеждаха от главата до петите, преценяваха неприятеля и претегляха вариантите.

Отмина цяла минута, сърцето й щеше да спре.

Няма да се моля.

Откъм вратата се дочу още едно тихо почукване.

Шахризад тръгна напред, без да откъсва лешниковите си очи от халифа.

Той отстъпи бавно назад, преди да се запъти решително към вратата:

Не. Моля те. Спри!

Той посегна към дръжката и се спря, без да се обърне към нея.

— Един — рече той. Думата отекна като беззвучна ругатня. Халифът прекрачи през прага.

Вратите изтътнаха зад него. Краката на Шахризад не издържаха, тя се свлече на пода и притисна пламналата си буза в хладния мрамор.

Не можеше да потърси облекчение в плач. Дори сълзите изискваха твърде много усилия.