Рене Ахдие
Гневът и зората (34)

Горящи въглени

Двамата ездачи се срещнаха по средата на пустинята под тъмното небе.

Единият яздеше обикновен сив кон, а другият беше на великолепен бял жребец.

И двамата бяха следвани от кавалкада въоръжени мъже.

Човекът на белия кон заговори първи:

— Научих, че имаме общ враг — започна той с богат и очевидно неискрен тон.

— Така изглежда, господарю — отвърна премерено другият.

Първият се усмихна угоднически и бавно.

— Ти си точно такъв, какъвто те описваха, Реза бин Латиф.

— И вие също, господарю.

Султанът на партите се изсмя.

— Ще приема това като комплимент.

— То е комплимент, господарю. Прости ми, че не успявам да предам чувствата си по подходящ начин, но аз не се съгласих на тази среща, за да си разменяме закачки.

Смехът на султана отекна в нощта.

— Откровен човек. Доволен съм. Тогава да прекратим любезностите и да преминем към деловата част.

— Точно така, господарю.

— Какви са намеренията ти по отношение на онова копеле, моя племенник?

— Да го накарам да страда. И да го унищожа.

Очите на султана проблеснаха войнствено.

— Разбирам.

— А вашите намерения?

— Да го унижа… и после да го унищожа. Може би бихме могли да си помогнем един на друг за постигането на целите, които споделяме?

— Моята помощ зависи от това какво ще предложите, господарю.

— Засега мога да предложа пари и оръжие. Щом овладеете границата и увеличите силите си, ще съм готов да предложа допълнителна помощ, но дотогава не мога да рискувам да провокирам гнева на момчето още повече.

— Това е напълно разбираемо.

Султанът махна на хората зад себе си и двама стражи донесоха малко затворено ковчеже.

— Приемете това като жест на доверие. Щом изразходите средствата, ми пратете съобщение и ще отделя още.

Реза кимна. Погледна през рамо към свитата си и две фигури с качулки пристъпиха напред, за да вземат златото.

Единият мъж се наведе, за да вземе сандъчето, и светлината на синята пустинна луна падна върху оголената му ръка.

Върху нея личеше знакът на скарабея.

Шахризад,

Разочаровах те няколко пъти. Но имаше момент, когато те разочаровах отвъд всякакви граници. Това беше в деня, когато се срещнахме, моментът, когато поех ръката ти, а ти ме погледна със славата на омразата в очите ти. Трябваше да те отпратя у дома при семейството ти. Но не го направих. В твоята омраза имаше честност. Безстрашие в болката ти. В твоята честност видях отражение на самия себе си. Или по скоро на мъжа, който исках да бъда. И те разочаровах. Не се отдръпнах. После, по-късно, си помислих, че ще е достатъчно да имам отговорите. Че вече няма да ме е грижа. Че ти вече няма да си толкова важна. Затова продължих да те разочаровам. Продължих да искам още и още. А сега не мога да намеря думи, за да изкажа онова, което трябва да бъде казано. Да ти предам поне най-малкото от всичко, което ти дължа. Когато си мисля за теб, не ми стига въздух да дишам. А сега, макар и да те няма, не изпитвам болка или страх. Усещам единствено благодарност.

Когато бях малко момче, майка ми казваше, че едно от най-хубавите неща в живота е да знаеш, че историята ти все още не е приключила. Нашата история може и да е стигнала до края си, но твоята история все още не е разказана.

Направи я такава, че да е достойна за теб.

Разочаровах те и в още едно последно нещо. Ето я и моята възможност да се поправя. Никога не съм го казвал, но това не е защото не съм го чувствал, а защото се заклех да не произнасям тези думи, а един мъж е нищо, ако не държи на обещанията си.

Затова пиша по небето…

Обичам те хиляди и хиляди пъти. И никога няма да се извиня заради това.

Халид

Халид стоеше до парапета на терасата на покрива и гледаше как слънцето изгрява на ясния хоризонт.

Порутеният му палат от мрамор и камък все още тлееше по краищата, по стените личаха пукнатини.

Градът му беше съсипан, над останките от сградите се виеха струйки дим. Пустош от нарушени обещания и разбити сърца.

За миг той затвори очи, за да не гледа развалините.

Но само за миг.

Защото това беше неговият град. Неговият избор. Неговата отговорност.

Никога отново нямаше да се крие от него.

Той взе пергамента и го поднесе решително към потрепващия пламък на оставената наблизо факла.

Ъгълчето на листа започна да се овъглява в пепел, а пламъците облизаха пергамента от двете страни, като горяха в различни нюанси на синьо и оранжево.

Халид задържа горящото писмо пред себе си.

После пусна тлеещите остатъци и вятърът ги понесе.

Във величествената зора.