Рене Ахдие
Гневът и зората (21)

Люляк и бушуваща пясъчна буря

Джалал бутна доклада си през масата и потропа с пръсти по потъмнялото дърво.

— Присъствието ти не се ли налага на друго място, капитан Ал Хури? — попита Халид, без да вдига глава от работата си.

— Не. Не и в момента.

Джалал продължи да потропва с дясната си ръка по гравирания махагон, като се взираше настойчиво в лицето на Халид.

— Изглежда, че…

— Искам да ми се довериш, Халид.

Халифът стрелна Джалал с поглед, но остана напълно безизразен.

— И какво доведе до това внезапно желание за близост?

— Вчера валя. Сигурно много ти се е струпало на главата.

Халид изгледа Джалал с демонстративно спокойствие.

— Обикновено на главата ми винаги се трупа много.

— Ами дъждът?

Халид остави свитъка, който държеше.

— Дъждът е просто един елемент от бурята. Като цяло е намек за предстоящите събития.

— Както винаги си перфектно олицетворение на студенина.

— Както винаги си перфектно олицетворение на нищо.

Джалал се усмихна бавно.

— А що се отнася до Шахризад…

— Не обсъждам Шахризад с теб — тигровите очи проблеснаха зад маската на хладното самообладание.

— Снощи сигурно те е разтърсила, при това жестоко. Браво на вас, господарке.

— Джалал, това е достатъчно.

— Не бъди неоправдано раздразнителен, братовчеде. Вчера валя. Вече няма нужда да се чувстваш виновен като капак на всичко останало. Хората в Рей не страдат ненужно заради теб. Или заради Шахризад.

— Достатъчно!

При това всички белези на самодоволство се отцедиха от лицето на Джалал, а по челото му се очертаха бръчки от смайване.

— Виждаш ли? Ще ми се да ми се доверяваше. Явно е, че имаш проблеми. Може би дори те е страх. Не живей в страх, Халид-джан, защото това не е живот.

— Не ме е страх. Уморен съм, а ти си арогантен. Има доста голяма разлика — отвърна Халид и отново се приведе към купчината свитъци пред себе си. — Изглежда, че бунтовете на градския площад са престанали напълно. Вярно ли е?

— Разбира се, че престанаха. Вече не екзекутираме дъщерите на хората без обяснение — измърмори безцеремонно Джалал.

Халид не отговори. Капитанът вдигна поглед и видя, че халифът се е вторачил в него, а лявата му ръка беше толкова силно стисната в юмрук, че кокалчетата на пръстите бяха побелели.

— Нужно ли е винаги да си такова нагло копеле? — процеди Халид със смъртоносен шепот.

— Бъди справедлив. Такъв съм само когато това служи на целта ми. Е, случвало се е да се извинявам, когато ситуацията го изисква.

— Съмнявам се, че си схванал идеята.

— Не само ти страдаш от всичко това. Да, ти понасяш основната тежест, но не си сам. И се товариш далеч повече от нужното. Нека ти помогна. С радост ще поема част от бремето ти. Това се опитвам да ти кажа.

Халид отмести свитъците настрана и отиде до прозореца вдясно. Мраморната рамка очертаваше обедното небе. В градината долу цъфтяха люляци и бризът, който полъхваше и шумолеше с разпилените по масата листове, носеше свежия им ясен аромат.

Укоряваше го.

Той стисна очи, но образът на лъскави черни плитки върху ярките копринени възглавници и полупритворените лешникови очи отново изникна в ума му. Халид затвори капаците на прозореца, но ароматът на бледовиолетовите цветове остана в стаята и го дразнеше.

Джалал забеляза гнева му.

— Значи сега изпитваш антипатия към слънчева светлина и цветя, така ли?

— Само към това конкретно цвете.

— И какво ти е направило то?

Халид замълча решително и очите на Джалал се разшириха, когато разбра.

— Кажи на градинарите да махнат храста — предложи Джалал след малко, като се облегна на възглавниците.

— Не.

Джалал се усмихна на себе си, сплете пръсти пред себе си и се загледа в мозайката по тавана.

— Халид?

— Още ли си тук?

— Чакам да ми се довериш.

Халид се извърна рязко към Джалал и издиша ядно.

— Мога да чакам цял ден. Както весело отбеляза, бунтовете в града престанаха… засега — рече Джалал и кръстоса крака.

— Чудесно. Тогава аз ще си тръгна — тръсна глава Халид, отиде до вратата и бутна двете й крила.

Джалал го следваше по петите като сянка със съмнителни намерения. Започна да си подсвирква, оглеждайки сводестия таван, покрит със син ахат. Мускулите по челюстите на Халид изпъкнаха.

— Ние сме една кръв, сайиди. Аз съм също толкова упорит като теб. За теб ще е добре да ми се довериш, защото рано или късно няма да устоиш на желанието да се отървеш от постоянните ми глупости.

Двамата изминаха още няколко крачки по полирания коридор.

— Салим… иска да посети Рей на връщане към Амарда след две седмици — погледна към Джалал Халид.

Джалал се сепна и спря.

— Този… мръсник? — изруга той. — Защо?

— Би трябвало да е очевидно.

— За теб. Ще си направиш ли труда да поясниш?

— Заради Шахризад.

Джалал замълча и избухна в смях, в който ясно се долавяше презрение.

— Разбира се. Мръсникът султан на партите иска да се срещне с новата владетелка на Хорасан.

— И без съмнение ще доведе и Ясмин.

— Марг-бахр Салим Али ел Шариф — прокле Джалал госта и прокара пръст пред гърлото си като предупреждение. — Какво ще правиш?

— Баща ти смята, че трябва да отпратя Шахризад, докато Салим е тук.

Джалал изсумтя.

— Не си ли съгласен? — попита Халид.

— Не съм. Никак при това.

— Защо? — спря се Халид.

— Защото, ако този негодник иска види бъдещето на Хорасан — започна Джалал, като се обърна с лице към халифа, — не мога да се сетя за нищо по-добро от гледката на теб и Шахризад ал Хайзуран. Силата, която тя ти влива. Абсолютната правота.

— Изглеждаш ми доста убеден — каза Халид, като огледа пламналото лице на Джалал.

— Убеден съм. Както трябва да бъдеш и ти, сайиди. Повярвай ми. И повярвай в това.

— В абсолютната правота? — попита Халид саркастично.

— Да. В нея и в себе си.

— Двама доста ненадеждни души, Джалал.

— Не съм съгласен. Шахризад е забележително надеждно момиче. Да, непредвидима и рязка, но последователна и непоколебима в убежденията си. Вярно е, че ти си труден и безперспективен, но винаги си бил такъв — усмихна се Джалал.

— Значи искаш да хвърля Шази на вълците?

— Шази? — усмихна се още по-широко капитанът. — Честно казано, жал ми е за вълците.

— Поне веднъж бъди сериозен.

— Сериозен съм. Дори бих отишъл още по-далеч. Да поканиш всичките си васали в Рей. Всички, до последния емир. Нека видят, че ти не си като баща си. Че не си такъв, какъвто те очернят слуховете напоследък. Че си повелител, достоен за тяхната вярност… а до теб стои обещаваща владетелка, изпълнена с огън.

Ъгълчетата на устата на Халид трепнаха в лека усмивка.

— Боже! Ти да не би да се усмихваш, Халид-джан? — подразни го Джалал с невярващ тон.

— Може би.

Двамата млади мъже продължиха да вървят из плетеницата от коридори, докато стигнаха до главния, където към тях се присъедини и обичайната свита от охраната на Халид. Излязоха в откритата галерия и Халид спря изведнъж, а изражението му стана видимо по-мрачно.

Шахризад излизаше през редицата от двойни врати към градината. Деспина вървеше до нея, а раджпутът ги следваше плътно.

Когато видя Халид, тя се спря и се завъртя на пети в чехлите си, за да се обърне към него.

Тя го запленяваше, както винаги го беше правила, с уязвимата си красота и непретенциозната си грация. Косата падаше по гърба й в потрепващи вълни от абанос, а острата й брадичка беше вирната гордо и високо под леещите се над нея слънчеви лъчи. Златото в наметалото й обгръщаше наситеното смарагдовозелено на коприната под него. Халид видя познатата смес от резервираност и непокорство, втъкана в безбройните цветове на очите й.

Но този път имаше и нещо друго. Някаква нова емоция, която той не можеше да разпознае.

Тя смръщи нос срещу извисяващия се като грамада раджпут и силата в този дребен жест привлече Халид към нея като към сладко вино и звук на ясен смях.

Тя се приближи и спомените за изминалата нощ отново изпълниха съзнанието му.

Усещането да я държи в ръцете си. Уханието на люляк в косите й.

Колко безсмислено беше всичко друго, освен допира на неговите устни и нейните.

Как волята му… се пропука.

— Ще ми кажеш ли нещо?

— Каквото поискаш.

Тя отваря уста да заговори, а странно несигурен вид забулва красивите й черти…

Халид профуча край нея, без дори да я погледне.

Джалал го последва безмълвно. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят, той хвана братовчед си за рамото.

— Какво правиш?

Халид блъсна ръката му.

— Халид!

Халифът се обърна и продължи да крачи по коридора, навъсен като небе преди буря.

— Ти глупак ли си? — продължи Джалал. — Не видя ли лицето й? Ти я нарани!

Халид се извъртя и сграбчи предницата на камиса на Джалал.

— Веднъж вече ти казах, капитан Ал Хури — няма да обсъждам Шахризад с теб.

— Това да върви по дяволите, сайиди. Ако продължиш по този път, няма да има какво да обсъждаме. Не си ли научи урока, братовчеде?

Джалал се приведе към Халид, а очите му светеха със студена ярост.

— Ава не ти ли беше достатъчна? — прошепна той с жесток тон.

При тези думи Халид го блъсна в гърдите и го удари с юмрук в челюстта. Охраната се втурна към халифа, а Джалал падна на мраморния под. Той избърса окървавената си долна устна и се усмихна подигравателно на Халид.

— Махай ми се от очите, Джалал — изръмжа Халид, като кипеше и едва се сдържаше.

— Какъв престарял мъдрец по толкова начини. И какво малко хлапе по толкова много други.

— Нищо не знаеш за мен.

— Знам съвсем малко и пак знам повече, отколкото ти, Халид-джан. Знам, че любовта е крехка. А да обичаш някого като теб е почти невъзможно. Все едно да удържиш нещо разбито да не се разпадне сред бушуваща пясъчна буря. Ако искаш тя да те обича, я запази от бурята…

Джалал се изправи на крака и изпъна знака на охранител на владетеля на рамото си.

— И се постарай тази буря да не си ти.