Рене Ахдие
Гневът и зората (33)

Един от елементите на буря

Джахандар яздеше петнистата кобила към върха на хълма, откъдето се откриваше поглед към Рей.

Небето над главата му беше тъмно и беззвездно.

Идеално.

Той си пое дълбоко дъх и скочи от седлото. Бръкна в кожените дисаги и измъкна от тях ожуления древен том.

Той пулсираше в ръката му.

С почит той коленичи пред малка купчина камъни и постави книгата на равно място. Джахандар бръкна в пазвата си за черното ключе и го пъхна в ръждивата ключалка в средата на корицата. Щом разгърна страниците, от тях бликна мъждива сребриста светлина.

Беше благодарен, че вече не изгаряха ръцете му.

Джахандар заразгръща износените веленови листове, докато не стигна до заклинанието. Думите вече се бяха запечатали в паметта му, но магията на книгата му помагаше да насочи силата за толкова дръзка задача. Той затвори очи и остави сребристата светлина да облее лицето и дланите му и да го зареди с беззвучна сила. После извади камата от ножницата и прокара острието през пресния белег върху лявата си длан. Щом кръвта му покапа по острието, металът започна да свети с нажежено до бяло-синьо.

Той се изправи и се обърна към петнистата кобила. Тя разлюля грива, изпръхтя, а тъмнокафявите й очи се разшириха уплашено. Джахандар се поколеба за миг.

Но хората очакваха велики дела от него.

А той нямаше да ги разочарова отново.

Стисна зъби, отиде до кобилата и преряза гърлото й с едно бързо замахване с ножа. Горещата кръв плисна по ръцете му като ален ручей. Кобилата се олюля и коленете й потрепериха, докато се бореше с неизбежното. Скоро обаче тя падна на една страна, хъхренето в гърлото й затихна, а после съвсем престана.

Острието на камата беше огненочервено, а средата му светеше по-ярко от всякога.

Напълно безстрашна в своето великолепие.

Той отстъпи от трупа на коня и си пое дъх през носа. После докосна върха на острието до раната на дланта си.

Силата бушуваше в него, пламтеше в костите му. Сребърната светлина на книгата пулсираше по-ярко от звезда от трона си сред пъстрите камъни.

Джахандар се задъха и изтърва острието, докато силата се натрупваше в гърдите му и го изпълваше с величие. Земята под краката му се разтърси.

Той започна да се смее.

Вдигна окървавените си ръце към небето, произнесе древните думи и гледаше как облаците започват да се въртят по повелята му. Веселят се мрачно и се покланят пред прищевките му.

Страниците на книгата се разлистиха. Вятърът поде брадата му и я уви около гърлото му.

Вече никога нямаше да има причина да разочарова някого отново.

Тази нощ щеше да докаже колко струва веднъж завинаги.

Той ще спаси дъщеря си. И ще спаси халифата.

Защото той беше Джахандар Велики.

Джахандар Всемогъщи.

Джахандар… Повелителят на повелителите.

 

 

Първите дъждовни капки започнаха да падат.

Тарик се опита да не обръща внимание на нарастващото си безпокойство.

Той стоеше, обвит в тъмнина, опрял гръб в стената от обезцветен камък и хоросан. Портата на двореца беше далеч зад него, висока, направена от солидно дърво, обвито в черно желязо. Над и под нея имаше постове от въоръжени стражи в осветени от факли бойни кули.

Той издиша, като се опитваше да освободи тялото си от напрежението.

Да смълчи съмнението.

— Той наистина ли не ти каза как планира да проникне през портата? — попита Рахим и придърпа качулката на тъмната си рида още по-ниско на челото.

— За последен път ти казвам, обясни, че смята да отвлече вниманието на стражите.

— И ти му вярваш?

— Не — призна Тарик. — Но ако се провали, поне няма да сме в по-лошо положение от преди.

— Това всъщност не е вярно. Ще бъдеш обвинен в съучастие в подклаждане на бунт.

— Джахандар ефенди няма да ни предаде. За това му вярвам безусловно.

— Ще ми се да имах твоя тип оптимизъм — изсумтя Рахим.

— И що за тип е това?

— Идиотски.

— По-добре идиотски, отколкото безплоден.

— По-добре е да си жив, отколкото мъртъв.

— Бягай си у дома, Рахим-джам — каза Тарик. — Чувам, че майка ти те вика.

— Ей, задник безчувствен!

Тарик се усмихна, но безпокойството продължи да стяга гърдите му.

Наемниците в сенките зад Рахим стояха безмълвни и чакаха нарежданията на Тарик.

Само да знаеше какви да са те.

Той въздъхна. Вероятно това щеше в крайна сметка да се окаже безнадеждна задача. Джахандар ал Хайзуран не се славеше като надежден човек. Потънал в мъката си, той не беше успял да бъде добър баща за децата си, след като майка им беше починала. После се беше провалил и като съветник на халифа и го бяха понижили. Накрая беше подвел и Шахризад, като й беше позволил да рискува живота си заради отмъщението.

Въпреки това Тарик трябваше поне да опита.

Дъждът се усили. Започна да се стича на цели потоци от ниско надвисналите стрехи, а наметалото му прогизна и залепна за мократа му кожа.

Рахим се дръпна от капчука.

— Ти смяташ ли, че…

Ярка светлина проряза небето, последвана от тътена на гръмотевицата.

— Едно е сигурно, тази буря никак не ни помага — отбеляза Рахим.

Тарик се облегна на стената и затвори очи.

Втора гръмотевица разтресе въздуха и Рахим изруга. Беше толкова силна, че зъбите на Тарик затракаха.

По улиците започнаха да излизат хора, а по всички прозорци светнаха лампи.

— Тарик! — предупреди го остро Рахим.

Тарик се обърна към двореца и с ужас видя как светкавицата удря една от мраморните кули. Разби камъка на пламтящи късове, които се срутиха на земята с оглушителен грохот.

Стражите при портата се развикаха и вдигнаха тревога.

— Боже милостиви — ахна Рахим.

Още една нажежена до бяло мълния тресна наблизо, като подпали някаква сграда. Ревът на гръмотевицата разтърси Тарик чак до костите.

Дъждът плющеше от небесата като потоп.

Първите писъци огласиха нощта, когато следващата светкавица се заби в покрива на близък дом и изхвърли в небето горящи отломки и овъглени парчета.

Къщата избухна в пламъци.

Крясъците от паника ехтяха навсякъде.

Още една ослепителна мълния удари двореца и откърти късове мрамор. Тарик се отблъсна от стената.

— Какво правиш? — спря го Рахим, като го хвана за рамото.

— Няма да седя и да гледам как дворецът се срива със земята. Шахризад е вътре.

— А какъв е планът ти? — дръпна го Рахим. — Просто да почукаш и смирено да помолиш да те пуснат?

— Не — изръмжа Тарик опасно. — Планът ми е да…

Поредната светкавица порази портите точно по средата, като буквално го ослепи и го остави без дъх. Дърво, желязо и пепел се сляха с пороя.

Около тях цареше истински хаос, виковете на бягащите и ужасени хора се смесваха с воя и трясъка на бурята. Войниците се изсипаха през унищожените врати на улицата, като се опитваха да укротят страха и да наложат ред.

— Това ли е идеята на Джахандар ефенди за отклоняване на вниманието? — викна изумен Рахим.

Тарик отметна качулката на ридата си.

— Това е невъзможно. Джахандар не е способен на такова нещо. Той се затруднява дори да накара едно цвете да разцъфне.

— Тогава какво, за Бога, е това? — присви се Рахим, щом още една назъбена ивица проряза небето и се впи в сърцето на града.

Навсякъде избухваха пожари.

Тарик се намръщи и потисна надигащите се опасения.

— Не знам. Но няма да оставя Шахризад там.

Той спусна качулката си и смъкна обърнатия лък от гърба си.

 

 

Шахризад се събуди от тътена на първата гръмотевица. Отиде до гравираните дървени паравани, надникна през прорезите и сърцето й заби безумно.

Това е просто някаква си буря.

Върна се до леглото, седна на края му и започна да си играе със златния пръстен на ръката си.

Просто буря.

Оглушителният трясък и пукотът на трошащ се камък я накараха да скочи на крака.

Нещо се беше стоварило върху двореца.

Пред вратата й се чу тропот от стъпки, Шахризад стисна камата и се присви до платформата си.

Вратата се отвори рязко.

— Шахризад? — викна Джалал и познатият му глас разкъса тишината.

— Тук съм — въздъхна облекчено тя. Остави камата до изсъхналата роза на табуретката и тръгна към капитана. Той стоеше в средата на стаята, а раджпутът и още двама стражи не се отделяха от него.

— Пострадала ли си? — попита Джалал. Косата му беше разрошена, а светлокафявите му очи се стрелкаха във всички посоки.

— Не — поколеба се тя. — Защо?

— Дворецът беше ударен от светкавица. В една от кулите и в градините има пожар.

Сърцето й блъскаше чак в ушите.

Шахризад стисна юмруци.

— Джалал, ти…

— Това е просто буря, Шази — приближи се той до нея, като излъчваше спокойствие. — Не бих…

Този път самите стени на палата потрепериха от удара. Леглото й се отмести, а един от шкафовете падна на земята. Грохотът на гръмотевицата разтресе тялото й и тя се притесни още повече.

Спусна се по късия коридор към стаята на прислужницата си и отвори вратата.

Вътре нямаше никого.

— Къде е Деспина? — попита настоятелно тя, когато се върна в покоите си.

— Не знам — сви рамене Джалал.

— Престани! — пресече го тя. — Къде е тя?

Веждите му се извиха в недоумение. Твърде премерено.

— Сигурен съм, че е добре. Вероятно просто е…

Тя го стисна за ръката и го дръпна към себе си.

— Стига с тези детински игрички. Иди и я намери, моля те. Ужасно се притеснявам, а предполагам, че и ти също.

Той се стегна, лицето му се изопна, а очите му пробягаха по лицето й.

— Пак ти казвам, сигурен съм, че…

Още един гръмотевичен трясък ги оглуши, мраморът под краката им се разлюля, а дървените паравани се отвориха и пак се хлопнаха.

— Заповядвам ти да отидеш и да я намериш.

— И ще го направя, господарке. Но заповедта ти противоречи на тази на халифа. Бих предпочел да не обяснявам на Халид защо…

— Тя е бременна!

Той замръзна и я сграбчи за раменете.

— Какво каза?

Съжалявам, Деспина.

— Тя е бременна. Моля те, иди и я намери, преди да се е случило нещо.

Джалал стисна очи и изруга цветисто, като част от думите му бяха насочени към Шахризад.

— По-късно ще ми се ядосваш — настоя тя. — Само иди и я намери. Аз ще стоя тук.

Очите на Джалал блестяха диво, той излая няколко команди през рамо и тръгна към вратата.

Понечи да излезе, но се спря на прага и се обърна.

— Шази?

— Да?

— Благодаря ти — каза той и изчезна по коридора, без да дочака отговор.

Шахризад се върна при леглото, докато раджпутът и двама войници стояха на стража. Заигра се отново с пръстена на дясната си ръка, докато навън бурята продължи да се вихри със светкавици и гръмотевици, от които й ставаше горещо и студено едновременно.

Вали. Проклятието е отслабнало.

Това просто е една ужасна буря. Нищо повече.

Отново изтрещя гръм, параваните се отвориха и изложиха стаята на стихията. Шахризад отчаяно искаше да направи нещо и отиде да ги затвори, но раджпутът протегна ръка и я спря. Кимна отсечено на единия от стражите да отиде до терасата.

Преди войникът да може да дръпне параваните и да ги заключи, в гърдите му се заби стрела. Той се свлече на колене и падна на пода.

Раджпутът хвана Шахризад за китката и я дръпна зад себе си. Измъкна талвара си от ножницата със зловещо стържене на метал в метал.

На терасата се появиха два силуета с качулки.

На Шахризад й трябваше само секунда, за да разпознае фигурата, стискаща обърнатия лък.

— Не! — викна тя, когато Тарик постави друга стрела на тетивата и стреля срещу раджпута. Шахризад дръпна телохранителя си и стрелата се заби в лявото му рамо, малко по-нагоре и встрани от първоначалната си цел. Раджпутът дори не трепна.

Другият страж извади ятагана си и Тарик го повали с един изстрел. Постави нова стрела, опъна тетивата до ухото си и продължи бавно да върви напред.

Раджпутът изсумтя яростно и размаха меча си.

— Отдръпни се! — нареди Тарик рязко.

Вместо това раджпутът се отпусна и зае стойка за бой.

— Престанете! — кресна Шахризад и усети как в гърдите й се надига паника.

Поредната гръмотевица разтърси стените на двореца.

— Това е последният ти шанс — предупреди Тарик, а сребристите му очи светеха в мрака.

Раджпутът се изсмя безрадостно, вдигна оръжието пред себе си и пристъпи към Тарик.

— Викрам! — опита се да го спре Шахризад. — Не го прави.

Раджпутът не й обърна внимание, насочи талвара си към Тарик и се приготви да атакува.

Тарик пусна стрелата, без да се колебае. Тя се заби в средата на гърдите на раджпута.

— Тарик! — изпищя Шахризад. — Моля те!

Раджпутът се олюля, а по лицето му се изписа смайване.

Тарик го удари силно с лъка по тила и огромният мъж се стовари на пода.

Шахризад сподави хлипането си.

Тарик я огледа мрачно и предпазливо.

— Шахризад…

— Как можа? — прошепна тя задавено.

— Той щеше да ме убие — отвърна Тарик, а веждите му се сляха в непрекъсната черта.

Беше прав. Но тя не знаеше какво да каже на миналото си за това, че беше унищожило цялата надежда за бъдещето.

— Шази? — намеси се тихо Рахим, наклонил глава на една страна.

— Какво правиш тук? — попита Шахризад, без да отделя очи от първата си любов.

— Дойдох да те отведа у дома — каза Тарик.

— Нямаше нужда да идваш. Аз…

— Няма да си тръгна без теб — прекъсна я той и я изгледа непреклонно.

Някъде наблизо удари мълния, по тавана пробяга тъмна цепнатина, а грохотът на гръмотевицата я отвори още по-широко.

— Целият дворец ще се срути върху главите ни — каза Рахим. — Трябва да се махаме оттук и да намерим Джахандар ефенди.

— Баба̀? — сбърчи чело Шахризад. — Защо баща ми е тук?

Рахим потри врата си неловко.

— Това е дълга история.

В коридора зад вратата отекна тропот от крачки, Тарик се обърна и измъкна стрела от колчана, преди да заеме позиция между нея и входа. Стоеше готов да я пусне, докато стъпките не отминаха.

— Трябва да тръгваме — настоя Рахим.

Шахризад не помръдна и си пое дълбоко дъх.

— Тарик…

— Няма да си отида без теб! — извърна се той и я придърпа към себе си. — Тази битка не е твоя! Никога не биваше да става твоя!

Изтътна нов гръм и от тавана падна цяло парче, като за малко не удари Рахим.

— Тръгваме си — каза Тарик, като я стискаше здраво. — Веднага.

Тя кимна. Щом се озовяха в безопасност отвъд стените на палата, щеше да събере кураж и да му каже защо не може да си върви.

Защо не искаше да си тръгне.

Той я хвана за ръката и закрачи към вратата.

— Чакай! — освободи се тя и изтича до гардероба, за да си вземе наметалото и килимчето от Муса ефенди, тъй като не искаше да го остави, ако пламне пожар. Наметна раменете си с плаща и се спусна към табуретката, за да прибере писмото на Халид и камата си. При вида на вече изсъхналата, безжизнена бледовиолетова роза пред очите й внезапно пробяга спомен… за една друга роза, дадена й не чак толкова отдавна, разцъфтяла и повехнала трагично. Дар с добри намерения, разпаднал се на парченца, ронещ листенца по мраморния под.

Бурята съскаше и бучеше зад нея.

Не е възможно. Баба̀… той не би могъл.

Тя стисна очи за миг. После прибра писмото и камата в гънките на наметалото си и побърза към вратата.

Тарик хвана дръжката, но Шахризад сложи ръка върху рамото му и го спря.

— Как смяташ да се измъкнеш навън, без да те забележат?

— Внимателно.

Тя изпуфтя шумно и го избута с лакът встрани. Открехна вратата и надникна навън.

— Бъдете тихи и ме следвайте — нареди тя и пристъпи в тъмнината от другата страна на прага.

Шахризад вървеше по коридорите на двореца свела глава и се надяваше, че никой няма да обърне внимание на новите й стражи.

Надяваше се, че няма да се натъкнат на Джалал.

Минаха през още няколко коридора, преди да завият внезапно в един по-тесен със сводест таван от бял мрамор.

Сърцето й замря.

Пред вратата към покоите на Халид стоеше самотен страж. Той се изправи, когато я видя да се приближава, но погледът му бързо се насочи към престорената й охрана и очите му се присвиха забележимо.

— Господарке — започна той с поклон, — как мога да ви помогна?

Тя му се усмихна топло.

— Просто исках да върна този вързоп в стаята на Халид — рече Шахризад и вдигна сгънатото магическо килимче.

— С радост ще ви помогна. Ако ми оставите вързопа…

— Не, ще го оставя сама — поклати глава Шахризад.

— Разбира се — съгласи се стражът и отстъпи встрани.

Тарик и Рахим я последваха, но той вдигна ръка.

— Съжалявам, господарке, но не мога да позволя и на тях да влязат.

— Можеш, ако аз ти наредя — отвърна тя, а усмивката й охладня рязко.

— Още веднъж съжалявам, господарке, но само вие и капитан Ал Хури имате право да влизате в покоите на халифа в негово отсъствие.

— Смятам, че тази нощ може да се направи изключение — каза Шахризад и хвана бронзовата дръжка.

— Господарке! — спря я той и посегна да я хване.

Тя се вторачи в него.

— Ти ли ще ме спреш? Защото, ако смяташ така, ще трябва да използваш сила. Вярвам, знаеш какво се случи на последния войник, който ме докосна против волята ми. Но все пак имаш право да опиташ. Сигурна съм, че съпругът ми ще се развълнува, когато научи за тази среща. Как ти беше името?

— Господарке Шахризад! — пребледня стражът.

— Не се казваш така — присмя му се тя. — А сега ни остави да минем, ако цениш живота и крайниците си.

Сърцето й препускаше, но тя хвана решително бронзовата дръжка отново и дръпна вратата.

Тарик и Рахим влязоха в преддверието на Халид, а пулсът продължаваше да кънти в ушите. Продължиха напред, без да се спират до входа към стаята му. Вратите се тръшнаха зад гърба им и тя най-после си позволи да поеме свободно дъх.

— Личи ти, че си съпруга на халифа — изсмя се сухо като пясък Рахим и опря стройна ръка в алабастровата стена.

Тя не му обърна внимание и отиде до черния абаносов шкаф.

— Трябва да призная, че стаята на обезумелия убиец е доста впечатляваща — отсъди Рахим, а тъмносините му очи огледаха оникса и мрамора. — За такова бездушно чудовище.

Шахризад едвам преглътна отговора си. Усещаше, че Тарик я гледа.

— Помогнете ми да отместя този шкаф — каза тя и сложи длани на тъмното дърво.

— Защо? — попита Тарик.

— Нямам време да обяснявам! — сви устни Шахризад. — Искаш ли стражът да повика Джалал?

Очите на Тарик проблеснаха, но той се сдържа и й махна да отстъпи. После се напрегна и отмести шкафа с ръмжене.

Пред тях се разкри скритата врата, за която Халид беше споменал преди по-малко от две седмици. Шахризад хвана пиринчения кръг, завъртя го три пъти надясно, два пъти наляво и още три пъти надясно. После натисна вратата с цялата си тежест.

— Господи — възкликна Рахим. — Откъде знаеш за това?

— Халид ми каза — отвърна тя, като се опита да не обръща внимание на странния му поглед. — Тъмно е, така че вървете внимателно.

Шахризад тръгна към стълбите, водещи до другия коридор, като се опитваше да прикрие безпокойството си.

Тримата се запрепъваха напред, като се опираха по стените от кирпич и камък и се провираха като гризачи под земята. В края на тунела стигнаха до къса стълба, водеща до врата в тавана. Шахризад се опита да я отвори, но тя не поддаде. Рахим натисна грубо издяланото дърво с две ръце и то се отвори с жалостно скърцане.

Излязоха в потънал в сенки ъгъл на конюшните на двореца.

Гръмотевица разтърси земята под краката им. Конете зацвилиха и се заблъскаха в боксовете.

— Избери си някой — каза Шахризад.

— Наистина ли? — подсвирна Рахим. — Казвали са ми, че лудият имал черен жребец Ал Хамса, бърз като вятъра. Този кон е истинско богатство сам по себе си.

— Не и Ардешир — нахвърли се срещу него Шахризад. — Можеш да вземеш всеки друг кон от конюшнята, но не и този.

— Защо не и този?

— Защото няма да вземеш този кон! — отсече Шахризад, а самообладанието й висеше на косъм.

Рахим вдигна ръце в жест, че се предава.

— Какво ти става, Шази? — попита безпомощно той със загрижено лице.

— Конят дори не е тук — обади се тихо от сенките Тарик. — Няма го. Нито пък стопанинът му.

— Какво? — обърна се Рахим към Тарик.

— Къде е той, Шахризад — запита я Тарик, като тръгна към нея.

— На път за дома си, Тарик Имран ал Зияд — обади се мъжки глас зад тях.

Джалал.

Капитанът на стражата се появи от сенките и се усмихна зловещо срещу Тарик.

— На твое място бих се имал за късметлия — продължи Джалал. — Защото, ако Халид те види с Шахризад, смъртта ще е най-малката от грижите ти.

Тарик посегна за лъка си, съсредоточен върху следващото си действие.

Шахризад се хвърли пред него и го стисна за китките.

— Не! — увисна тя срещу него с пребеляло от ужас лице.

Болката на Тарик се впи още по-силно в сърцето му. Ето че сега тя защитаваше и семейството на момчето халиф. Защитаваше ги от него.

Капитан Ал Хури го очакваше с изваден ятаган, отпуснал острието край тялото си. Беше сам. Само една стрела и всичко щеше да свърши.

Арогантният братовчед на момчето халиф пристъпи към тях и Шахризад се обърна към него, все още стиснала ръцете на Тарик до болка.

— Джалал — започна тя. — Мога да обясня.

— Няма нужда.

— Аз не…

— Няма нужда, казах ти — отвърна кротко той. — Вярвам ти.

Тя стисна китките на Тарик с всички сили.

— Не вярвам на сина на Насир ал Зияд — рече той и вдигна оръжието. Ръбът на острието светеше, наточен до бяло.

— Можеш да му вярваш.

— Не — намеси се Тарик. — Не може.

Шахризад го погледна през рамо, в очите й се четеше предупреждение.

— Какво правиш тук, Тарик Имран ал Зияд? — попита капитан Ал Хури, вдигнал ятагана за атака.

— Би трябвало да е очевидно. Тук съм заради Шахризад.

Джалал изсумтя.

— Нима? И си мислеше, че можеш да напуснеш града просто ей така, повел съпругата на халифа на Хорасан? Жената на братовчед ми?

— Шахризад няма да остане тук. Няма да допусна момичето, което обичам, да бъде в ръцете на чудовище.

— Забавно. Някой току-виж рекъл, че изборът на момичето има някакво значение.

— Сигурно се шегуваш — каза заплашително Рахим. — Наистина ли смяташ, че тя ще предпочете един безумец пред Тарик?

— Рахим, стига — предупреди го Тарик.

— Тогава, питай я — каза меко Джалал. — Питай я дали наистина смята да напусне Рей с теб. Защото аз знам нещо, което ти си или твърде глупав, или твърде заслепен да видиш.

— И какво е то? — настоя Рахим.

— Убиец, чудовище, безумец… Халид може да е всичко това. Но освен всичко друго той е обичан. Обичам го аз, също и баща ми. Но най-вече Шази. Тя го обича яростно, както и той нея.

Шахризад потрепери пред Тарик и хватката върху ръцете му отслабна.

— Той истината ли казва? — попита Рахим, като настръхна срещу фамилиарността на капитана от стражата.

Тя погледна още веднъж през рамо, очите й се премрежиха от сълзи, които заплашваха да рукнат по бузите й.

— Тарик.

Не. Той не можеше да чуе, че тя казва такова нещо. Никога не би я слушал, че го казва.

Той пусна лъка и я притегли към себе си.

— Знам, че това не си ти. Знам, че нещо трябва да се е случило. Но можем да го поправим. Аз мога да го поправя. Ела с мен у дома. Всеки ден, в който сме разделени, е ден по-близо до смъртта. Ден, пропилян за онова, което може да бъде. Не мога да го понасям повече. Върни се у дома.

— Но аз съм у дома — прошепна тя.

— Шази! — възкликна Рахим, а по лицето му се изписа недоверие. — Как може да кажеш нещо подобно?

— Съжалявам. Никога, никога не съм искала да нараня нито един от двама ви. Но просто…

— Той уби Шива! — изригна Тарик. — Как може да желаеш момчето, което уби най-добрата ти приятелка? Как може да желаеш едно студено копеле, избило десетки млади момичета, което изчезва като чучулига, докато градът му гори?

— Какво каза? — попита Шахризад с мъртвешки тих глас. — Градът… гори?

Тарик сбърчи вежди.

— От светкавиците. Няколко сгради се подпалиха.

При тази новина Шахризад блъсна Тарик настрани и се затича към входа на конюшните. Дръпна дървената врата и за малко не припадна от гледката.

Половината град беше потънал в пламъци. Димът се издигаше в небето, а сребърните светкавици се стрелкаха през него. Миризмата на изгоряло и на пепел се смесваше с уханието на близките розови храсти.

Капитан Ал Хури прибра оръжието в ножницата и коленичи край Шахризад.

Страданието й беше толкова явно, че Тарик се спря.

— Джалал. Какво направихме? — проплака Шахризад, а лицето й се присви от неописуема болка.

— Не, делам. Вината не е твоя. Нищо не е по твоя вина — опита се да я успокои капитанът, като обхвана лицето й с длани.

— Ти трябва да… — въздъхна разтреперана Шахризад. — Ние трябва да спрем всичко това. Преди още някой да умре.

— Няма да направя нищо такова — отвърна капитан Ал Хури.

— Какво направихме? — проплака Шахризад жално, душата й се късаше.

Капитан Ал Хури повдигна Шахризад и я изправи на крака.

— Нищо. Ти не си направила нищо.

Тя поклати глава, а по лицето й се изписа мъчително решение.

— Халид… Той ще трябва да…

— Не. Никога няма да го направи.

— Но как ще можем да живеем така? — изкрещя тя. — Аз не мога. Не мога!

Тарик вече не издържаше.

— За какво говориш?

— Тарик Имран ал Зияд — каза капитан Ал Хури, като не откъсваше очи от Шахризад. — Имам една молба.

— Отговорът е не.

— Не искаш ли първо да я чуеш?

Тарик замълча и го изгледа навъсено.

Капитан Ал Хури се обърна и срещна погледа му.

— Изведи Шахризад от Рей.

— Винаги това съм искал.

В очите на Шахризад проблеснаха искрици.

— Джалал…

— Вземи я със себе си — настоя капитанът, като я хвана за раменете.

— Не. Не мога да се махна — отвърна тя, като се мъчеше да овладее треперенето в гласа си. — Няма да тръгна. Не се… страхувам.

Капитан Ал Хури я изгледа настойчиво.

— Чуй ме. Поне веднъж. Умолявам те.

Шахризад започна да протестира, но ги облъхна порив горещ въздух, разпръсквайки странния парфюм от сладко ухание на рози и горчиво лют дим. Тя стисна очи и притисна ръка до гърдите си.

— Тарик. Къде е баща ми? — попита тя дрезгаво.

— Извън града — отвърна той. — Чака ни… на върха на един хълм.

Тя отвори очи и го изгледа с мрачна решителност.

— Заведи ме при него.

Без да дочака отговор, тя мина покрай капитана и влезе в конюшнята, за да оседлае кон.

Тарик се обърна да я изгледа как изчезва в тъмнината. Шахризад се беше изправила стегнато и вървеше отсечено. Едва беше осъзнал объркването си, когато капитан Ал Хури го хвана за рамото.

Тарик отблъсна ръката на арогантния мъж.

— Какво…

— Все още ли я обичаш? — попита го той с напрегнат шепот.

— Това не е твоя работа.

— Отговори ми, глупако. Обичаш ли я?

Тарик стисна зъби и изгледа гневно капитана на стражата.

— Винаги ще я обичам.

— Тогава направи така, че тя никога да не се върне.