Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (9)

8

— Отказвам да се появя на публично място с теб!

Коленете му се удариха в предното табло, докато се намъкваше в пандата.

— Уверявам те, че в този ми вид ще се насладиш много повече на днешния ден. Разбирам, че ти е трудно да повярваш, но италианците харесват филмите ми.

Тя огледа критично клоунското му одеяние.

— Ще се наложи да се лишиш от чантичката.

— Не мога да повярвам, че съм на крака в ранни зори, когато не съм на работа. — Той се свлече на седалката и затвори очи.

— Говоря сериозно. Чантичката изчезва. Мога да се примиря с белите чорапи и тези сандали, но не и с чантичката. — Изабел отново го измери с поглед. — Не, не мога да понеса белите чорапи. И те трябва да се махнат.

Спътникът й се прозина.

— Добре, да видим… как ли ще прозвучи историята във вечерното издание на „Ентъртейнмънт Тунайт“. — Той снижи глас, подражавайки на интонацията на телевизионния водещ: — „Покритата напоследък с позорна слава доктор Изабел Фейвър, която очевидно далеч не е толкова мъдра, за каквато й се иска да я мислят милионите й почитатели, е била видяна във Волтера, Италия, в компанията на Лоренцо Гейдж, безпътния холивудския принц на порока и разврата. Двамата са били забелязани…“

— Прекрасна чантичка — прекъсна го Изабел и завъртя стартера на пандата.

— Ами сандалите и белите чорапи?

— Последният писък на ретро модата.

— Прекрасно. — Той присви очи, докато се пипкаше непохватно с ципа на чантичката.

Изабел се зачуди как някой толкова висок човек може да се напъха в едно мазерати.

— Какво правеше в храстите?

Той измъкна слънчеви очила с големи старомодни рамки.

— Там има пейка. Подремвах си. — Въпреки оплакванията, нахалникът изглеждаше бодър и отпочинал. — Страхотна прическа. Откъде се взеха тези къдрици?

— Внезапно и мистериозно спиране на тока парализира сешоара ми. Благодаря за топлата вода. А сега може би ще се погрижиш да пуснат и тока?

— Нямаш ток?

— Пълна мистерия.

— Може да е случайност. Ана каза, че през цялото лято в къщата е имало проблем с канализацията, и затова се налага да копаят.

— И заради това ти е казала, че трябва да се преместя в града.

— Стори ми се, че го спомена. Ще свалиш ли шапката?

— За нищо на света.

— Тя привлича прекалено много внимание. Освен това тези къдрици много ми харесват.

— Направо ме разтапяш.

— Не харесваш ли къдрици?

— Не харесвам безпорядък. — Тя многозначително огледа дрехите му.

— Аха.

— Какво?

— Нищо. Просто „аха“.

— Запази тези „аха“ за себе си, за да се насладя спокойно на пейзажа.

— С удоволствие.

Денят беше прекрасен. От двете страни на пътя, до самия хоризонт се простираха хълмове. На едно поле се виждаха правоъгълни снопи ожънато жито. По друго се движеше трактор. Минаха покрай декари слънчогледи, почти изсушени от палещите лъчи на слънцето, но още неприбрани. Изабел съжали, че не може да ги види разцъфнали, но за нищо на света не би искала да пропусне налетите със сок гроздове, висящи от лозите.

— Моите приятели ме наричат Рен — заяви той, — но днес ще съм ти благодарен, ако ми казваш Бъди.

— Става.

— Или Ралф. Ралф Смитс от Аштъбюла, Охайо. Звучи добре. Ако се налага да носиш шапка, когато стигнем във Волтера, ще ти купя нещо по-малко претенциозно.

— Не, благодаря.

— Ти си една много тесногръда и закостеняла дама, доктор Фейвър. Това ли е градивният елемент на твоята философия: „Трябва да бъдеш най-тесногръдата и закостеняла дама на планетата“?

— Аз съм принципна, а не тесногръда и закостеняла. — Още докато го изричаше, се почувства закостеняла и тесногръда, а тя не беше такава, поне не и по душа. — И какво знаеш ти за моята философия?

— Нищо, докато снощи не влязох в уебсайта ти. Прелюбопитно. Съдейки по биографията ти, си изградила империята си с много труд. Признавам, че ти се възхищавам за това. Изглежда нищо не си получила даром.

— О, получила съм много неща даром. — Тя си помисли за всички хора, които през годините я бяха вдъхновявали. Всеки път, когато й беше тежко, Вселената винаги й изпращаше ангел спасител под една или друга форма.

Кракът й се изплъзна от педала на газта.

— Хей.

— Съжалявам.

— Или внимавай в пътя, или ми дай аз да шофирам — изръмжа той. — Което и трябваше да направиш още отначало, тъй като аз съм мъжът.

— Забелязах. — Изабел хвана по-здраво волана. — Сигурна съм, че историята на моя живот е доста скучна в сравнение с твоята. Не четох ли някъде, че майка ти е била с кралски произход?

— Графиня. Една от онези нищо неозначаващи италиански титли. Всъщност тя беше безотговорна и вятърничава безделница с прекалено много пари. Вече е покойница.

— Винаги дълбоко ме е интересувало влиянието на детството върху изграждането на личността. Може ли да ти задам един по-личен въпрос?

— Искаш да знаеш какво е да израснеш с майка, притежаваща зрелостта на дванайсетгодишна наркоманка? Трогнат съм от интереса ти.

Изабел си беше представяла, че днес ще се държи хладно и отчуждено, вместо да бъбри дружески. И все пак какво толкова още можеше да й причини той?

— Професионално любопитство, така че не изпадай в излишна сантименталност.

— Да видим, майчино влияние… Не си спомням кога за пръв път се напих, но навярно е било по времето, когато съм бил достатъчно висок, за да взема чаша с алкохол, оставена от някой от гостите й на масата. — Тя не долови горчивина в гласа му, но със сигурност бе стаена някъде в дълбините на душата му. — Изпуших първия си джойнт, когато бях на десет, а след това вече им изгубих бройката. Изгледал съм десетки порнофилми, преди да навърша дванайсет, и това навярно е прецакало сексуалните очаквания на юношеството. Изхвърляли са ме от всички училища с пансиони по Източното крайбрежие. Потрошил съм повече коли, отколкото мога да преброя. Два пъти съм арестуван за кражба в магазини, което е пълна ирония, защото имах тлъст попечителски фонд и прекалено големи джобни за един арогантен пънкар. Ех, бях готов на всичко, за да привлека внимание. О… изсмърках първата линия кокаин, когато бях на петнайсет. Ах, добрите стари времена!

Зад безгрижния смях се прокрадваше много болка, но той нямаше да й позволи да долови уязвимостта му.

— Ами баща ти? — попита Изабел.

— Уолстрийт. Много порядъчен и уважаван. Все още ходи всеки ден на работа. Вторият му брак беше доста по-благоразумен — за дама от висшите кръгове, която се постара да ме държи възможно по-далеч от трите си деца. Едно от тях стана свестен тип. Понякога се виждаме.

— В детството ти нямаше ли никакви ангели?

— Ангели?

— Някой добър и любящ човек?

— Моята nonna, майката на майка ми. От време на време живееше с нас. Ако не беше тя, сега навярно щях да съм в затвора.

Вместо това, изглежда, си бе изградил собствен затвор, като подсъзнателно избираше да играе ролите на злодеи, навярно за да пресъздаде възприятието, което имаше за себе си. Или може би не. Психолозите имаха лошия навик прекалено да опростяват мотивациите на другите хора.

— Ами ти? — смени той посоката на разговора. — В биографията ти пише, че живееш самостоятелно от осемнайсетгодишна. Явно ти е било доста трудно.

— Трудностите закаляват характера.

— Изминала си дълъг път.

— Очевидно не достатъчно. В момента съм разорена. — Тя протегна ръка, за да вземе слънчевите очила, с надеждата да сложи край на темата.

— Има и по-лоши неща от това, да си разорен — отбеляза Лоренцо.

— Предполагам, че не говориш от личен опит.

— Хей, когато бях на осемнайсет, чекът с лихвите от попечителския ми фонд се изгуби по пощата. Беше ми доста нанагорно.

Тя винаги бе ценила самоиронията и неволно се усмихна.

Половин час по-късно стигнаха до предградията на Волтера. На хълма пред тях се извисяваше страховит замък от сив камък. Най-сетне възможност за безопасна тема на разговор.

— Това навярно е било fortezza^[1] — подхвана Изабел. — Флорентинците са я построили в края на петнайсети век край останки от етруско селище, което датира от около осми век преди Христа.

— Май сме чели пътеводителя?

— При това няколко. — Минаха покрай бензиностанция „Есо“ и малка спретната къщичка със сателитна антена и покрив от червени керемиди. — Не зная защо, но си представях етруските като пещерни хора с тояги, но излиза, че са били много развита цивилизация. Имат много общо с гърците. Били са търговци, мореплаватели, фермери, занаятчии. Добивали са мед и желязна руда, която са преработвали в метал. А жените им са били изненадващо разкрепостени за епохата си.

— Слава на Бога за това.

Нямаше нищо по-добро от лекция по история за поддържането на учтив и безличен разговор.

— Когато по тези места са дошли римляните, етруската култура постепенно е била асимилирана, макар хората да смятат, че начинът на живот на тосканците има по-скоро етруски, отколкото римски корени.

— Или с други думи, винаги намират предлог да устроят купон.

— Нещо такова. — Следвайки указателните знаци за паркинга, Изабел мина покрай красива алея с множество пейки от двете страни и намери свободно място в края на паркинга. — В града колите са забранени, така че трябва да спрем тук.

— Във Волтера има музей, който се слави с изключително богатата си колекция от експонати на етруската култура — изрече между две прозевки Лоренцо. — Сигурно ще ти хареса.

— Идвал ли си тук?

— Преди години, но още си спомням. Етруските са една от причините, поради които записах да уча история, преди да зарежа колежа.

Изабел го стрелна подозрително с поглед.

— Всички неща, за които говорех, ти бяха известни, нали?

— В общи линии, но образователната ти лекция ми даде възможност малко да подремна. Между другото, някогашното етруско селище е било основано около девети век преди Христа, а не през осми. Но, хей, какво са някакви си стотина години?

Дотук с намерението й да блесне с познанията си. Те слязоха от колата и тя забеляза, че едната дръжка на очилата му е залепена с тиксо.

— Не се ли беше дегизирал така в онзи филм, в който се опитваше да изнасилиш Камерън Диас?

— Доколкото си спомням, се опитвах да я убия, не да я изнасиля.

— Нямам намерение да прозвуча твърде критично, но целият този садизъм не се ли отразява след време върху психиката ти?

— Благодаря, че не си твърде критична. А и тъкмо садизмът ме е направил известен.

Двамата прекосиха паркинга и тя го последва по тротоара. Той се движеше с походката на по-тежък мъж — поредната демонстрация на актьорското му майсторство. Явно се получаваше, защото никой не му обръщаше внимание. Изабел си заповяда да си държи устата затворена и да не го закача, но старите навици умират трудно.

— Това все още е важно за теб, нали? — не издържа тя. — Въпреки всички неудобства. Имам предвид славата.

— Ако наблизо има прожектори, аз обикновено съм доволен да са насочени към мен. И не се преструвай, че не разбираш за какво говоря.

— Ти смяташ, че вниманието ме стимулира?

— А не е ли така?

— Само доколкото помага на посланията ми да достигнат до хората.

— Вярвам ти.

Беше съвсем очевидно, че не й вярва. Младата жена го погледна, знаеше, че не бива да продължава.

— Това ли е смисълът на твоя живот? Да си облян от светлината на прожекторите?

— Спести ми лекциите за самоусъвършенстване. Не проявявам интерес.

— Нямах намерение да изнасям лекция.

— Фифи, ти живееш с лекциите. Те са твоят кислород.

— И това е заплаха за теб? — продължаваше да дълбае Изабел, докато подтичваше след него по калдъръма.

— Ти цялата си заплаха.

— Благодаря — изсумтя тя.

— Не беше комплимент.

— Смяташ ме за самодоволна, нали?

— Наблюдава се подобна тенденция.

— Само когато съм с теб, при това е нарочно — заяви Изабел, опитвайки се да не показва, че словесната им престрелка й доставя удоволствие.

Двамата завиха по тясна уличка, която изглеждаше още по-старинна и причудлива от тези, по които вече бяха минали.

— И така, четирите крайъгълни камъка на твоята теория са просветление свише — подхвана той — или ги прочете върху някоя поздравителна картичка?

— Те са Божие послание, благодаря за въпроса. — Изабел се отказа от опитите да се държи хладно и невъзмутимо. — Но не беше просветление свише. Когато бях дете, постоянно се местехме от едно място на друго. Поради това не успявах да завържа приятелства, но пък имах много време да наблюдавам хората. Когато пораснах, се хващах на различна работа, за да плащам за образованието си. Много четях и продължих да наблюдавам. Виждах хора да постигат успех и да се провалят — в професията и в личните отношения. Четирите крайъгълни камъка са следствие от тези наблюдения.

— Едва ли веднага си станала известна.

— Започнах да описвам наблюденията си, докато учех магистратура.

— Научни публикации?

— Първоначално. Но се чувствах ограничена, затова изложих по-сбито идеите си и изпратих статиите си в някои женски списания. Ето така се родиха четирите крайъгълни камъка. — Изабел осъзнаваше, че се е разбъбрила, но беше толкова приятно да говори за работата си. — Започнах да прилагам уроците в моя живот и останах доволна от резултатите. Станах по-подредена, по-целеустремена. Организирах няколко дискусионни групи в кампуса. Изглежда, наистина имаше полза, защото групите се разшириха. На една от сбирките дойде редактор от едно издателство и така започна всичко.

— Твоята работа ти харесва, нали?

— Обожавам я.

— В такъв случай имаме нещо общо.

— На теб наистина ли ти харесват ролите, които играеш?

— Ето, пак станахме надути снобари.

— Просто ми е трудно да си представя да обичаш работа, която прославя насилието.

— Май забравяш, че обикновено накрая ме убиват, така че в моите филми моралните принципи тържествуват. А това е точно по твоята част.

Когато излязоха на площада, тълпата ги раздели. Изабел се смая от преливащото разнообразие от стоки: от кошници с плодове и зеленчуци, до яркоцветни играчки. Във въздуха се носеха уханията на различни билки, надничащи от глинени гърнета, смесваха се с мириса на плитките чесън и гирляндите червен пипер, окачени по тентите на сергиите. Улични търговци продаваха копринени шалове и кожени чанти. Разноцветни пакети със спагети се редуваха с шишета със зехтин, преливащи като скъпоценности. Изабел мина покрай ръчна количка, върху която бяха подредени кафеникаво-жълтеникави сапуни, посипани с лавандула, маково семе и лимонена кора. Спря се, за да помирише един лавандулов сапун, и зърна Рен, застанал до една телена клетка за птици. Замисли се за другите актьори, които познаваше. Те често говореха как, за да влязат в някой образ, често се налага да търсят чертите му в собствената си душа. Изабел се запита какво вижда Рен в душата си, позволяващо му толкова убедително да се превъплъщава в образа на злодей. Закърнели чувства от странното му анормално детство?

Когато тя приближи, той посочи към канарчетата.

— Не обмислям мъчителната им смърт, не се тревожи.

— Предполагам, че две малки птички не са достатъчно предизвикателство за теб. — Тя докосна резето на клетката. — Не си вирвай носа, но ако трябва да говоря обективно, ти си удивителен актьор. Обзалагам се, че ако решиш, можеш да изиграеш някой голям герой.

— Пак ли се връщаме на това?

— Няма ли да е хубаво за разнообразие поне веднъж да спасиш героинята, вместо да я изтезаваш?

— Хей, не са само жени. Изтезавал съм и не по-малко мъже. А и веднъж се опитах да спася една девойка, но не се получи. Гледала ли си филма „Ноемврийска история“?

— Не.

— Нито пък някой друг. В него играех наивен, но благороден лекар, който се натъква на някаква медицинска измама, докато се бори да спаси живота на героинята. Филмът беше пълен провал.

— Може би сценарият е бил слаб.

— А може би не. — Рен погледна надолу към нея. — Затова пък научих един много ценен житейски урок, Фифи: някои хора са родени да играят герои, а други — злодеи. Ако се противиш на съдбата, само ще направиш живота си по-труден. Освен това хората помнят злодеите дълго след като са забравили героя.

Ако не беше зърнала вчера болката, мярнала се върху лицето му, може би щеше да се съгласи, но да се рови в душите на хората, беше нейна втора природа.

— Има голяма разлика между това, да играеш лошо момче на екрана и в реалния живот или поне да се чувстваш като такова.

— Не беше много деликатно. Ако искаш да знаеш за Карли, просто ме попитай.

Изабел не бе имала предвид само Карли, но нямаше намерение да се предава.

— Може би имаш нужда да поговориш за това, което се е случило. Мракът губи част от силата си, когато го озари светлината.

— Ще ме почакаш ли тук? Трябва да повърна.

Тя не се обиди, а само снижи глас и заговори по-меко:

— Имаш ли нещо общо със смъртта на Карли, Рен?

— Няма да млъкнеш, нали?

— Ти току-що ми каза, че трябва само да попитам. Е, питам те.

Той й метна унищожителен поглед, но не понечи да се отдалечи.

— Двамата не сме разговаряли повече от година. А и докато излизахме заедно, помежду ни нямаше велика страст. Тя не се е самоубила заради мен. Умря, защото беше наркоманка. За нещастие, най-противните представители на медиите искаха по-пикантна история, затова си я измислиха. И след като на всички е известно, че аз самият доста свободно тълкувам истината, когато става дума за публикации във вестниците, едва ли имам право да изобличавам когото и да било, нали?

— Разбира се, че имаш право. — Изабел отправи набързо мислена молитва за душата на Карли Суенсон, само няколко думи, но имайки предвид черната дупка, зейнала напоследък в душата й, беше благодарна, че изобщо е способна да се моли. — Съжалявам за всичко, което се е наложило да преживееш.

Пролуката върху защитните му доспехи беше съвсем малка и злодейската му насмешливост тутакси се завърна.

— Спести ми съчувствието си. Скандалите в жълтата преса само ме правят още по-привлекателен касово.

— Разбрах. Цялото ми съчувствие пресъхна.

— Повече не го прави. — Лоренцо я улови за ръката и я поведе през тълпата.

— Ако съм научила нещо в този живот, то е да не се конфронтирам с човек с чантичка, препасана около кръста.

— Много смешно.

Изабел се усмихна вътрешно.

— Виж как ни зяпат онези хора. Явно не могат да проумеят как сладурана като мен се движи със загубеняк като теб.

— Те мислят, че съм богат, а ти си едно малко лакомство, което съм купил за собствено развлечение.

— Малко лакомство? Наистина ли? — Това й хареса.

— Не бъди толкова самодоволна. Аз вече огладнях.

Лоренцо я подхвана решително под ръка и я поведе към малка gelateria^[2], чиято витрина мамеше с кръглите си контейнери с апетитен италиански сладолед. Рен се обърна към тийнейджърката зад щанда на развален италиански, примесен с фалшив акцент на жител на дълбокия американски Юг и Изабел не успя да сподави кикота си.

Той й метна смразяващ поглед и след няколко минути двамата излязоха от сладкарницата, въоръжени с двойни фунийки със сладолед. Тя близна с върха на езика манговата топка, сетне малиновата.

— Трябваше да ме попиташ какъв сладолед искам.

— Защо? Щеше да поръчаш ванилов.

Щеше да поръча шоколадов.

— Няма откъде да го знаеш.

— Ти си жена, която обича да играе на сигурно.

— Как можа да го кажеш след всичко, което се случи?

— Пак ли се връщаме към онази нощ на греха?

— Не желая да говоря за това.

— Това още веднъж потвърждава думите ми. Ако не обичаше да играеш на сигурно, нямаше още да си обсебена от една толкова незначителна и незапомняща се случка.

Не й стана приятно, че го нарече така.

— Ако сексът беше страхотен — е, тогава щеше да си заслужава да си обсебена. — Той забави крачка, смъкна очилата надолу по носа си и се втренчи в нея. — Знаеш какво имам предвид, нали, Фифи? Такъв секс, който толкова ще те подлуди, че ще искаш да останеш в леглото до края на живота си. Секс, при който няма да можеш да се наситиш на тялото на партньора си, когато всяко докосване ще те гали като коприна, когато толкова ще се разгорещиш, че…

— Достатъчно, разбрах те! — Изабел си каза, че това е просто Рен Гейдж, който й демонстрира обичайните си номера, опитвайки се да я извади от равновесие с тези пламтящи очи и този дрезгав, чувствен глас. Тя пое дълбоко въздух, за да охлади сетивата си.

Покрай тях прелетя един тийнейджър на скейтборд, а топлият полъх от окъпаните в слънчеви лъчи златисти камъни сгря голите й рамене. Тя вдъхна уханието на билки, примесено с аромата на прясно опечен хляб. Плъзна език по сладоледените топки и се отдаде на стипчивия вкус на мангото и сочната сладост на малините. Сякаш всичките й сетива се бяха изострили.

— Опитваш се да ме съблазниш? — Той отново бутна нагоре очилата.

— За какво говориш?

— За това нещо, което правиш с езика си.

— Ям сладоледа.

— Ти си играеш с него.

— Не си играя… — Тя спря и го зяпна слисано. — Това възбужда ли те?

— Може би.

— Ето, това е! — В гърдите й избухнаха искри на щастие. — Ти се възбуждаш, докато наблюдаваш как ям сладоледа.

Той се смръщи раздразнено.

— Напоследък малко съм лишен от секс, така че не ми трябва много.

— Да бе. Колко време мина? Пет дни?

— Дори не си прави труда да броиш онова жалко изпълнение.

— Не виждам защо не. Ти беше задоволен.

— Нима?

Щастливите искри угаснаха.

— А не беше ли?

— Да не би да нараних чувствата ти?

Изабел забеляза, че той не беше особено обезпокоен. Опита се да реши дали да бъде откровена, или не. Не.

— Ти ме съсипа — заяви тя. — А сега, да отиваме в този музей, преди окончателно да съм се разпаднала.

— Надута и саркастична.

В сравнение с нюйоркските великолепни паметници от миналото, музеят на етруската култура „Гуарначи“ не беше толкова впечатляващ. Малкото фоайе беше запуснато и мрачно, но когато започнаха да разглеждат експонатите в стъклените витрини на първия етаж, Изабел не можа да откъсне поглед от прекрасните артефакти: оръжия, бижута, керамични съдове, амулети и религиозни обредни предмети. Най-впечатляваща беше невероятната колекция от алабастрови погребални урни.

Тя си спомни малкото урни, изложени в други музеи, но тук зад старомодните витрини бяха наблъскани поне стотици. Предназначени да съхраняват пепелта на починалите, правоъгълните реликви варираха от урни с големината на провинциални пощенски кутии до такива с размерите на сандъчета за инструменти. Голяма част бяха украсени отгоре с излегнали се мъжки и женски фигури, а отстрани се виждаха барелефи на митични божества, сцени от бита, пиршества и битки.

— Етруските не са оставили писмени паметници — обясни Рен, когато най-после се изкачиха по стълбите на втория етаж, където откриха още урни, изпълващи стъклените витрини. — Всичко, което знаем за живота им, е почерпано от тези барелефи.

— Те определено са по-интересни от съвременните надгробни паметници. — Изабел спря пред голяма урна, върху чийто капак се виждаше полегнала възрастна двойка.

— Urna degli sposi — каза Рен. — Една от най-известните урни в света.

Изабел дълго се взира в старите сбръчкани лица.

— Приличат на живи. Ако дрехите им бяха различни, по нищо нямаше да се отличават от възрастната двойка, покрай която минахме днес на улицата. — Съдейки по датата, старците бяха умрели през 90 г. преди Христа. — По изражението й се вижда, че го е обичала. Сигурно са имали щастлив брак.

— Чувал съм, че съществуват подобни неща — сви рамене Рен.

— Но не и за теб? — Изабел се опита да си спомни какво бе чела в пресата за него, дали някога се е женил.

— Определено не и за мен.

— А някога опитвал ли си?

— Когато бях на двайсет. Едно момиче, с което бях отраснал. Бракът продължи година и беше катастрофа още от самото начало. Ами ти?

Тя поклати глава.

— Аз вярвам в брака, но не е за мен.

Раздялата й с Майкъл я бе накарала да признае истината. Не липсата на свободно време я бе възпрепятствала да планира сватбата; подсъзнанието й я бе предупреждавало, че бракът не е за нея, дори и да беше с по-свестен и порядъчен мъж от Майкъл. Тя не вярваше, че всички бракове са хаотични и бурни, като този на родителите й, но бракът по самата си природа бе разрушителен и животът й щеше да е по-добър и подреден без съпруг и деца.

Влязоха в друга зала и Изабел спря толкова внезапно, че спътникът й се блъсна в нея.

— Какво е това?

Той проследи погледа й.

— Най-ценният експонат на музея.

В средата на помещението в специална стъклена витрина стоеше удивителна бронзова статуя на юноша. Голата фигура беше висока около шейсет и само няколко сантиметра широка.

— Това е най-прочутият етруски артефакт в света — каза Рен, когато приближиха. — Бях на осемнайсет, когато го видях за последен път, но още го помня.

— Красива скулптура.

— Нарича се „Вечерна сянка“. „Ombra della Sera“. Сама виждаш защо.

— О, да. — Неестествено издължената фигура на момчето напомняше на човешка сянка в края на деня. — Изглежда толкова съвременно, че може да мине за шедьовър на модернизма.

— От трети век е.

Като цяло скулптурата беше изчистена, което допринасяше за модернистичното й излъчване. Бронзовата глава с късо подстригана коса и благо изражение можеше да бъде и женска, ако не беше малкият пенис. Дългите слаби ръце на момчето бяха отпуснати покрай тялото, а коленете му бяха леко изпъкнали. Изабел забеляза, че ходилата са несъразмерно големи в сравнение с главата.

— Фигурата е необикновена именно с голотата си — продължи Рен. — Няма нито едно украшение, за да подскаже положението му в обществото, което е било много важно за етруските. Навярно е оброчна статуя.

— Прекрасна е.

— През деветнайсети век е била открита от фермер, докато орял земята си, и дълго е била използва като ръжен, преди някой да разбере какво всъщност представлява.

— Наистина невероятна страна, щом тук може да се изорат от земята подобни вещи.

— Във всички тоскански домове се пазят етруски и римски артефакти, скрити по шкафовете. След няколко чаши грапа собствениците охотно ще ти ги покажат, ако помолиш.

— А ти пазиш ли такива съкровища във вилата?

— Доколкото зная, всички ценни реликви от колекцията на моята леля са изложени във витрините. Ела на вечеря утре и ще ти ги покажа.

— Вечеря? Какво ще кажеш за обяд?

— Боиш се, че след като падне нощта, ще се превърна във вампир?

— Носят се слухове, че и това се е случвало.

Той се засмя.

— За днес се нагледах на погребални урни. Хайде да хапнем.

Изабел хвърли един последен поглед на „Вечерна сянка“. Историческите познания на Рен я смущаваха. Тя предпочиташе да запази първоначалното си впечатление за него като за сексуално разюздан, егоцентричен и не особено умен човек. Все пак в две от трите си оценки не бе сгрешила, което не беше зле.

Половин час по-късно двамата отпиваха от чашите с кианти в едно улично кафене. Да пие вино на обяд, й се струваше хедонистично, но същото можеше да се каже и за компанията на Лоренцо Гейдж. Дори и тези идиотски дрехи и залепените слънчеви очила не можеха напълно да скрият упадъчната му елегантност.

Тя изрови една ньока^[3] от гъстия сос от зехтин, чесън и пресен градински чай.

— Ще кача най-малко пет килограма, докато съм тук.

— Имаш страхотно тяло. Не се тревожи за това.

Рен лапна с наслада една от мидите, които бе поръчал.

— Страхотно тяло? Едва ли.

— Виждал съм го, Фифи. Имам право на мнение.

— Ще престанеш ли да ми го напомняш?

— Ще се успокоиш ли най-сетне? Не е като да си убила някого.

— Може би съм убила едно кътче от душата си.

— Спести ми мелодрамите — изрече Рен с отегчен вид, което толкова я вбеси, че тя остави вилицата и се наведе напред.

— Това, което направих, омърси всичко, в което вярвах. За мен сексът е свещен, а аз не обичам да изглеждам лицемерна.

— Боже, трябва да е много трудно човек да е като теб.

— Възнамеряваш да кажеш нещо гадно, нали?

— Просто споделям наблюденията си за това, колко ли е трудно нито за миг да не се отклоняваш от тясната пътека на съвършенството.

— Подигравали са ми се и по-големи грубияни от теб, така че съм претръпнала. Животът е безценен. Не вярвам в жизнената философия просто да се носим по течението.

— Само че, доколкото виждам, май в момента жизнената философия да се втурнеш решително напред към целта също се е провалила, нали? Ти си опозорена, разорена и без работа.

— А ти докъде си стигнал със своята философия да живееш за мига? Какво си дал на света, с което да се гордееш?

— Дал съм на хората няколко часа развлечение. Това е достатъчно.

— Но какво наистина те интересува?

— В момента? Храната, виното, сексът. Същите неща, които и теб. И не се опитвай да отричаш секса. Ако не беше толкова важен, онази нощ ти нямаше да ми позволиш да те сваля.

— Бях пияна и онази нощ няма нищо общо със секса. Тогава не бях на себе си, бях объркана.

— Глупости. Не беше толкова пияна. И имаше много общо със секса. — Той замълча и повдигна насмешливо вежди. — Всичко между нас е секс.

Изабел преглътна с усилие.

— Между нас няма секс.

— Тогава какво правим тук сега?

— Просто поставяме началото на едно странно приятелство, това е всичко. Двама американци в чужда страна.

— Това не е никакво приятелство. Ние дори не се харесваме чак толкова. Просто между нас прехвърчат искри.

— Искри?

— Да, искри. — Той изрече думата, бавно, като милувка.

Изабел неволно потръпна, което още повече я вбеси.

— Не усещам никакви искри — изстреля възмутено.

— Забелязах.

Е, сама си го изпроси.

— Но ти се иска да усетиш. — Той внезапно й заприлича на истински италианец. — И аз съм готов да помогна.

— Още малко и ще се разплача от благодарност.

— Казвам само, че нямам нищо против да повторим сеанса.

— Не се и съмнявам!

— Не желая черни точки в професионалното си досие, а трябва да призная, че не свърших работата, за която ме нае.

— Можеш да ми върнеш парите — сряза го Изабел.

— Противоречи на правилата на компанията. Възмездяваме щетите в натура — подсмихна се Рен. — Не проявяваш ли интерес?

— Ни най-малко.

— А аз мислех, че честността е основата на четирите крайъгълни камъка.

— Искаш честност? Добре. Признавам, че си красив мъж. Всъщност ослепително красив. Но само по онзи невъзможен, фантастичен начин, присъщ на кинозвездите. А аз още от тринайсетгодишна престанах да си фантазирам за кинозвезди.

— И оттогава ли имаш сексуални задръжки?

— Надявам се, че си приключил с обяда, защото аз се нахраних — процеди Изабел и захвърли салфетката си върху масата.

— А аз си мислех, че ти си прекалено над нещата, за да се сърдиш за подобни дреболии.

— Е, сгрешил си.

— Само предлагам малко да поразшириш хоризонтите си. В биографията ти пише, че си на трийсет и четири. Не смяташ ли, че си малко старичка все още да носиш подобен багаж?

— Нямам сексуални задръжки!

Многозначителното извиване на веждите му я изнерви още повече. Той потърка ъгълчето на устата си.

— Воден единствено от мисълта за добруването на друго човешко същество, философия, която ти би трябвало да оцениш подобаващо, аз съм готов да ти помогна да преодолееш всичките си сексуални задръжки.

— Я почакай. Опитвам се да си спомня дали някога са ми отправяли по-обидно предложение. Не. Това е първото.

— Това не е обида, Фифи — усмихна се той. — Ти ме възбуждаш. Има нещо неустоимо в това съчетание на великолепно тяло, остър като бръснач ум и високомерен характер.

— Отново ме напира да се разплача от благодарност.

— Когато вчера се срещнахме в града, аз си те представих отново гола и надявам се да не ти се стори прекалено откровено, с разтворени крака. — Устните му се извиха в бавна усмивка и Рен заприлича повече на дяволит хлапак, отколкото на изкусителен дявол. Негодникът явно се забавляваше.

— Ахх… — Изабел се опита да си придаде изтънчен и обигран вид, а ла младата Фей Дънауей, но той определено й лазеше по нервите. Този мъж беше въплъщение на секса дори когато се държеше възмутително. Тя винаги бе уважавала хората, които не крият целите си, затова й се стори много по-мъдро да предостави поле на действие на разумната и овладяна доктор Фейвър.

— Ти ми предлагаш сексуална връзка.

Той отново потърка с палец ъгълчето на устата си.

— Предлагам през следващите няколко седмици да прекарваме заедно всяка нощ, увлечени в любовна игра преди, след или… по време на секс. — Той се забави малко, преди да изрече последната дума, сякаш я вкусваше с устни. — Това, което предлагам, е да говорим само за секс. Да мислим само за секс. Всичко, което правим, да е…

— Сега ли го измисли, или е част от някой сценарий?

— Секс, докато не можеш да ходиш, а аз не мога да стоя прав. — В гласа му се усещаше поне хиляда волта напрежение. — Секс, докато и двамата не закрещим. Секс, докато всичките ти сексуални задръжки не изчезнат и оргазмите станат единствената ти цел в живота.

— Е, днес явно е щастливият ми ден. — Изабел побутна по-нагоре очилата върху носа си. — Благодаря за поканата, но мисля да пропусна.

Показалецът му лениво обиколи ръба на чашата му с вино, а върху устните му заигра победоносна усмивка.

— Е, предполагам, че тепърва предстои да се уверим в това, нали?