Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (13)

12

Рен се качи горе, за да свали превръзката на окото и работническите дрехи. Изабел довърши разопаковането на продуктите и разчисти безпорядъка, който той бе оставил след себе си. После се приближи до вратата и погледна към градината. Работниците бяха изчезнали от маслиновата горичка, а Марта, изглежда, за известно време се бе установила във вилата. Сега беше най-подходящият момент да потърси ключа за хамбара.

Тя претърси кухненските чекмеджета и шкафовете и мина в дневната, където най-после откри телена кошничка с половин дузина старомодни ключове, завързани с малка връв.

— Какво става?

Изабел подскочи, когато Рен изникна зад нея. Той се бе преоблякъл в джинси и лек, светложълт памучен пуловер. Вече бе забелязала, че топлата вода се е появила отново като с магическа пръчка.

— Надявам се, че един от тези ключове ще стане за вратата на хамбара — обясни тя пътьом, докато се връщаше в кухнята, откъдето излезе в градината.

Той я следваше по петите.

— Защо това е толкова важно?

Две врани изграчиха възмутено, когато двамата се насочиха към маслиновата горичка.

— Мислех, че всички се опитват да се отърват от мен, за да може Марта да остане сама в къщата, но сега ми се струва, че нещата са доста по-сложни.

— Поне във въображението ти.

Двамата стигнаха до горичката и Изабел се озърна, търсейки следи от копане. Не след дълго забеляза, че земята около хамбара днес беше доста по-утъпкана, отколкото вчера.

Рен се втренчи в следите.

— Спомням си, че веднъж, когато бях малък, обиколих наоколо. Харесваше ми как е построен хамбарът от едната страна на хълма. Доколкото си спомням, тук държаха буретата с вино и зехтин.

Тя започна да пробва ключовете. Накрая един стана и Изабел го завъртя в старата желязна ключалка. Но когато се опита да отвори, пантите на дървената врата заядоха. Рен я избута настрани и натисна с рамо. Двамата пристъпиха в прашния, задушен сумрак и видяха стари бъчви, дървени каси, пълни с празни бутилки, и останки от стари мебели, струпани на купчини. Когато очите й привикнаха към тъмнината, Изабел забеляза следи върху прашния под.

Рен също ги видя и заобиколи една счупена маса, за да ги разгледа по-отблизо.

— Някой е отместил тези каси от стената. Ще се върнеш ли в къщата, за да потърсиш някакъв фенер? Искам да огледам по-добре.

— Ето. — Тя извади от джоба си малко фенерче и му го подаде.

— Имаш ли представа колко вбесяващо е това?

— Ще се опитам повече да не го правя.

Той зашари с лъча на фенерчето по стените, като го задържаше върху местата, където скалата беше укрепена с камъни и хоросанова мазилка.

— Погледни това.

Тя приближи и видя драскотини около камъните, сякаш някой се бе опитвал да ги откърти.

— Виж ти, виж ти… Какво мислиш сега за моето въображение?

Партньорът й в разследването прокара пръсти по следите.

— Може би ще ми обясниш за какво е всичко това.

Тя огледа тъмното помещение.

— Не се ли опита да убиеш някого в подобно място?

— Брад Пит. Нямах късмет, той ме докопа пръв. Но в едно противоборство между теб и мен, аз несъмнено ще спечеля, така че, Фифи, започвай да говориш.

Тя отмахна една паяжина и отиде да огледа срещуположната стена.

— Масимо и Джанкарло би трябвало да копаят в маслиновата горичка, но на мен това тук никак не ми прилича на маслинова горичка.

— И определено е доста странно място за кладенец.

Двамата надзърнаха тук и там за други улики, но не откриха нищо подозрително. Нямаше какво повече да правят в хамбара и излязоха навън. Посрещна ги слънчевата светлина и Рен изключи фенерчето.

— Ще се наложи да поговоря с Ана — заяви той.

— Тя ще те преметне, ще отрече или ще те залъже с някакво правдоподобно обяснение.

— Това е моя собственост и ако нещо става, съм длъжен да зная.

— Не мисля, че пряката конфронтация е най-добрият начин да получиш информация.

— Имаш ли по-добър? Глупав въпрос. Разбира се, че имаш.

Тя вече всичко бе обмислила.

— Може да научим много повече, ако се преструваме, че не сме забелязали нищо странно. После ще се скрием и ще наблюдаваме какво правят Масимо и Джанкарло, когато пак се появят тук.

— Искаш да кажеш, да шпионираме. Е, според мен това разрушава всеки един от крайъгълните камъни, които си изградила, както и още няколко, за които дори не си се сетила.

— Не е съвсем вярно. Крайъгълният камък на личните отношения призовава настоятелно да преследваме целите си, а крайъгълният камък на професионалната отговорност поощрява нестандартното мислене. Освен това тук става нещо твърде непочтено, а крайъгълният камък на духовната самодисциплина изисква пълна честност.

— И шпионирането, естествено, е най-добрият начин да я постигнем.

— Което винаги е било проблем с четирите крайъгълни камъка. Те не предоставят широко поле за действие.

Той се засмя.

— Прекалено усложняваш всичко. Ще поговоря с Ана.

— Върви, но още отсега ти казвам, че доникъде няма да стигнеш.

— Нима? Е, вие забравяте нещо много важно, госпожице Всезнайка.

— И какво е то?

— Аз имам начини да накарам хората да говорят.

— В такъв случай, прав ти път.

За съжаление, начините му явно не бяха сработили с Ана Весто, защото Рен се завърна по-късно вечерта с увесен нос и без никаква информация.

— Нали ти казах — натякна му Изабел, за да му отмъсти, задето бе прекарала следобеда под перголата, бленувайки за целувката сред лозята, вместо да нахвърля плана на новата си книга за това как да овладеем личната криза.

Но Рен не се хвана на въдицата.

— Тя каза, че напоследък е имало малки свлачища и мъжете не могат да започнат да копаят, докато не укрепят хълма.

— Много странно, че са започнали укрепването от хамбара — безспорно най-стабилната част от онзи склон.

— Точно това си помислих и аз.

Двамата стояха в кухнята и Рен току-що се бе заел с приготовленията за вечерята. Той се бе нанесъл в нейната къща ведно с целия си безпорядък, а тя дори не се бе опитала да го спре.

Изабел отпи от виното, което й бе налял, и се облегна на плота, наблюдавайки го как вади от малкия хладилник пилето, което бе купил на пазара. Преди това беше наточил ножа за разфасоване на точилото, което бе открил в едно от чекмеджетата.

— Когато споменах на Ана, че хамбарът не ми изглежда най-удачното място, откъдето да започне укрепването, тя само сви рамене и изрази предположение, че италианските работници разбират много повече от свлачища, отколкото една безполезна американска кинозвезда.

— Но по-любезно.

— Не особено. В този момент онази петгодишна ексхибиционистка нахлу в стаята и ми налетя. Кълна се, че кракът ми повече няма да стъпи там без бодигард. Визирам теб.

— Британи просто се опитва да привлече внимание. Ако всички игнорират лудориите й и хвалят добрите й постъпки, тя ще престане да се разхожда гола.

— Лесно ти е да го кажеш. Тя не преследва теб, а мен.

— Ти умееш да се оправяш с жените — подсмихна се тя и отпи от виното. — Как са Трейси и Хари?

— Тя не беше там, а Хари не ми обърна никакво внимание. — Той бутна настрани жълтата чиния с крушите, които бе купил от пазара. — Както и да е, ето как ще разплетем тази мистерия, която става тук. Ще обявим пред всички, че заминаваме за един ден за Сиена. После ще се качим в колата, ще се отдалечим на достатъчно разстояние, ще се върнем обратно и ще намерим удобно място, откъдето ще наблюдаваме маслиновата горичка.

— Интересен план. Всъщност моят план.

— И точно това ще направя аз. — Той започна да реже пилето. — Ти ще останеш в колата и ще продължиш до Сиена.

— Добре.

Прочутите му вежди на екранен идол отхвръкнаха нагоре.

— Във филмите точно в този момент свободомислещата главна героиня заявява на партньора си мачо, че той е луд, ако си въобразява, че ще потегли на опасна мисия без нея.

— И тъкмо заради това злодеите като теб винаги успяват да похитят онези безразсъдни жени.

— Едва ли има причина да се тревожиш, че Масимо или Джанкарло ще те похитят. Кажи на отец Лоренцо истината. Не желаеш да нарушиш принципите си с подмолно шпиониране и оставяш на мен мръсната работа.

— Хубава теория, но погрешна. Когато става дума дали да избирам между възможността цял ден да се пържа на слънце, или да се разхождам из сенчестите улици на Сиена, познай какво ще избера? — Освен това броденето из улиците на Сиена не представляваше такова изкушение като прекарването на няколко часа насаме с Рен. Въпреки че почти бе решила да изкара една краткотрайна любовна авантюра с него, Изабел искаше да си даде още един шанс да възвърне здравия си разум.

— Ти си най-непредсказуемата жена, която някога съм срещал.

Тя взе една маслина от купата върху плота.

— Защо си толкова нетърпелив да ме отпратиш в Сиена?

Рен побутна настрани пилешкото бутче с върха на ножа.

— Да не си откачила? Само пет минути в засада и ще започнеш да скубеш околните плевели и да събираш на купчини опадалите листа. И след като приключиш с това занимание, ще започнеш да почистваш и мен и ще се наложи да те застрелям.

— Аз умея да разпускам. Особено ако съм съсредоточена.

Рен прихна.

— И така, решила си да се мотаеш наоколо и да ме развличаш или искаш да научиш нещо за готвенето?

Изабел неволно се усмихна.

— Всъщност действително обмислям идеята да се запиша на курс по готварство.

— За какво ти е курс, щом аз съм тук? — Той се зае да мие пилето в умивалника. — Започвай да чистиш онези зеленчуци, а после нарежи чушките.

Тя се втренчи в току-що разфасованото пиле.

— Не съм сигурна, че искам да участвам в каквато и да е съвместна дейност с теб, която включва ножове.

Рен отново се засмя, но докато се взираше надолу към нея, веселието му помръкна. За миг изглеждаше почти разтревожен, но сетне сведе глава и започна да я целува бавно и нежно. Тя усети върху устните му вкус на вино и на още нещо, което определено бе неразделна част от Лоренцо Гейдж — сила, лукавство и едва прикрита склонност към насилие. Или може би си бе измислила последното, за да изплаши себе си и да се откаже от това, което искаше да прави с него.

Той се отдръпна, без да бърза.

— Готова ли си да слушаш лекция по готварство, или възнамеряваш да продължаваш да ме разсейваш?

Тя грабна малката тетрадка с телчета, която бе оставила на масата.

— Давай.

— Какво е това?

— Тетрадка.

— Е, остави я, за бо… ако обичаш.

— Това са уроци, нали? Първо трябва да добия представа за основните принципи.

— О, обзалагам се, че трябва. Добре, ето и първия принцип: който не работи, няма да яде. Който драска глупости в тетрадката, ще гладува. А сега разкарай тази тъпотия и започвай да режеш онези зеленчуци.

— Моля те, не произнасяй думата „режи“, когато сме насаме. — Тя отвори най-близкото чекмедже. — Трябва ми престилка.

— Защо?

Рен въздъхна, грабна кърпата за чинии и я уви около кръста й. Но когато я завързваше на възел, ръцете му се спряха върху бедрата й и гласът му се снижи до дрезгав шепот.

— Свали обувките.

— Защо?

— Искаш ли да се научиш да готвиш, или не?

— Да, но не виждам… О, добре.

Ако започнеше да протестира, той само щеше да заяви, че е надута сухарка, затова изрита сандалите. Рен се усмихна, когато Изабел ги набута под масата, но лично тя не виждаше нищо забавно да оставиш обувките си насред стаята, където някой би могъл да се спъне в тях.

— А сега разкопчай горното копче.

— О, не. Ние няма…

— Тихо. — Вместо да спори, той се протегна и сам разкопча копчето. Платът се разтвори достатъчно, за да открие заобленото възвишение на гърдите й, и нахалникът се ухили. — Ето, сега изглеждаш точно като жена, за която един мъж ще пожелае да готви.

Тя се поколеба дали да не закопчае копчето, но имаше нещо опияняващо да стои тук, в изпълнената с аромати тосканска cucina^[1], с чаша вино в ръка, разрошена коса, с разкопчана блуза, боса, заобиколена от прекрасни зеленчуци и в компанията на страхотен мъж.

Изабел се зае за работа. Докато миеше и режеше зеленчуци, усещаше приятния хлад на плочките под стъпалата, гъделичкането на вечерния въздух върху полуразголените си гърди. Може би не беше чак толкова лошо да е поразвлечена и малко порочна, защото не можеше да се насити на жадния му поглед. Изпитваше странно задоволство да ценят тялото й, а не ума.

Те объркаха чашите си и когато той не я гледаше, тя тайничко обърна неговата така, че да пие от този край, който бяха докосвали устните му. Малката й глупост й хареса.

Припадащият здрач отвън бе обагрил хълмовете във виолетово.

— Подписа ли договора за следващия си филм?

Той кимна.

— Ще работя с Хауард Дженкс. Снимките ще започнат в Рим, а след това ще продължат в Ню Орлиънс и Лос Анджелис.

Изабел се зачуди кога ще започнат, но никак не й хареса идеята невидим часовник да тиктака в главата й, затова се въздържа да го попита.

— Дори аз съм чувала за Хауард Дженкс. Предполагам, че това няма да е обичайният филм с кървища и насилие.

— Правилно предполагаш. Отдавна чакам тази роля. Нова страница в моята кариера.

— Разкажи ми за нея.

— Няма да ти хареса.

— Вероятно не, но ми е интересно да разбера нещо повече.

— Този път няма да играя обикновен психопат. — Рен се зае да описва персонажа на Каспар Стрийт и когато свърши, тръпки на ужас пълзяха по кожата й. При все това разбираше вълнението му. Това бе сложен характер, една от тези роли, за които актьорите се редяха на опашка.

— Но още не си видял окончателния сценарий?

— Всеки момент ще пристигне. Слабо е да се каже, че съм нетърпелив да видя какво е направил Дженкс.

Той пъхна пилето във фурната и започна да подрежда зеленчуците в отделен тиган.

— Колкото и да е ужасен Стрийт, в него има нещо трогателно. Той искрено обича жените, които убива.

Това не беше точно нейната представа за трогателност, но като никога реши да държи устата си затворена. Или почти затворена.

— Не мисля, че е добре за теб винаги да играеш насилници и убийци.

— Вече го спомена. А сега нарежи на кубчета онези домати за брускетите. — Произнесе думата с твърдото „к“ като италианците, а не с мекото „ш“ като американците.

— Добре, но ако някога искаш да поговорим за това…

— Режи!

Докато Изабел изпълняваше нареждането му, той наряза на тънки резени вчерашния хляб, напръска ги със зехтин, натърка ги със скилидка чесън и й показа как да ги запече върху газовия котлон на печката. Когато придобиха златиста коричка, Рен добави парченца узрели маслини и няколко листенца пресен босилек към доматите, нарязани от нея на кубчета. Накрая намаза със сместа препечените филийки, които Изабел бе подредила върху красивата керамична чиния майолика.

Докато основното блюдо се печеше в печката, те отнесоха всичко в градината заедно с глиненото гърне с букета полски цветя, който Изабел бе купила на пазара. Чакълът се забиваше в босите й ходила, но тя не си направи труд да се върне за сандалите. Двамата се настаниха край каменната маса и котките тутакси се примъкнаха до тях.

Младата жена се облегна назад и въздъхна. Гаснещите слънчеви лъчи галеха хълмовете и дълги пурпурни сенки се протягаха върху лозята и маслиновата горичка. Тя изведнъж си спомни етруската статуя „Вечерна сянка“ в музея и се опита да си представи онова младо момче как блуждае слабо и голо из полетата.

Рен отхапа голяма хапка от брускетата, протегна крака и изрече с пълна уста:

— Боже, обичам Италия.

Тя притвори очи и прошепна благодарствена молитва.

Порив на вятъра донесе в градината апетитните ухания на приготвящата се храна. На пиле и див копър, лук, чесън и клонка розмарин, която Рен бе хвърлил върху печащите се зеленчуци.

— Когато съм у дома, не обръщам внимание на храната — призна той. — В Италия нищо не е по-важно.

Изабел разбираше какво има предвид. У дома животът й беше прекалено строго програмиран, за да се наслаждава на подобни вечери. Ставаше в пет, занимаваше се с йога и преди шест и половина беше в офиса, за да напише на спокойствие няколко страници от поредната книга, преди служителите й да пристигнат. Срещи, интервюта, телефони обаждания, лекции, летища, безлични хотелски стаи, в които често заспиваше пред лаптопа в един сутринта, докато се опитваше да напише още няколко страници, преди да угаси лампата. Дори неделите не се различаваха от дните през седмицата. Онзи Божествен мързеливец може и да е имал време да почива на седмия ден, но Той не е бил затрупан с толкова много работа, която да свърши за определен срок, колкото Изабел Фейвър.

Тя бавно отпиваше от виното, за да се наслади на вкуса му с езика си. Толкова се бе старала да приближи живота от позицията на силата, ала всички тези усилия си имаха цена.

— Лесно е да се забравят простите удоволствия.

— Но ти здравата си се постарала, за да го постигнеш.

Тя долови нотка на симпатия в гласа му.

— Хей, нали трябва да управлявам света. — Изрече думите безгрижно, но те все пак се опитаха да заседнат на гърлото й.

— Permesso?

Изабел се обърна и видя Виторио да прекосява градината. С черната си коса, вързаната на опашка, и изящния си етруски нос той приличаше на нежен ренесансов поет. А зад него ситнеше Джулия Киара.

— Buona sera, Изабел. — Той разпери дружески ръце.

Тя се усмихна машинално, дискретно закопча копчето и стана от стола за традиционните целувки по двете бузи. Въпреки че не вярваше на Виторио, у него имаше нещо, което я караше да очаква с нетърпение появата му. Силно се съмняваше, че тазвечерното му посещение с Джулия е случайно. Той знаеше, че Изабел ги е видяла заедно, и бе дошъл да ограничи щетите.

Рен не изглеждаше особено дружелюбен, но Виторио сякаш не забеляза.

— Синьор Гейдж, аз съм Виторио Киара. А това е моята красива съпруга Джулия.

Италианецът никога досега не бе споменавал, че е женен, а още по-малко за Джулия. Нещо повече — никога не бе казвал фамилията си на Изабел. Повечето мъже, които криеха съществуването на съпругите си, го правеха, за да свалят други жени, но флиртът на Виторио бе напълно безобиден, което означаваше, че причината е друга.

Джулия беше облечена в минипола с цвета на узряла слива и блузка на райета. Беше затъкнала светлокестенявата си коса зад ушите, от които видяха големи златни халки. Смръщената гримаса на Рен се преобрази в чаровна усмивка и Изабел тутакси възненавидя Джулия много по-силно, отколкото заради телефонните обаждания, на които агентката не беше благоволила да отговори.

— Удоволствието е изцяло мое — засия Рен, след което се извърна към Виторио. — Виждам, че в града вече се е разнесла новината за пристигането ми.

— Не особено. Ана е много дискретна, но все пак се нуждаеше от помощ, за да се подготви за посрещането ви. Ние сме роднини — тя е сестра на майка ми — и знае, че може да ми има доверие. Както и на Джулия. — Озари съпругата си с усмивка. — Тя е най-добрата agente immobiliare в областта. Домовладелците от тук до Сиена й поверяват грижите за наема на имотите им.

Джулия се усмихна сковано на Изабел.

— Разбрах, че сте се опитвали да се свържете с мен. Бях извън града и чак днес следобед видях съобщенията.

Изабел не й повярва нито за миг.

Джулия кокетно наклони глава и я дари с обаятелна усмивка.

— Надявам се, че Ана се е погрижила за всичко, докато отсъствах.

Изабел измърмори уклончиво нещо, но Рен внезапно се превърна във въплъщение на гостоприемството.

— Искате ли да се присъедините към нас?

— Сигурни ли сте, че няма да ви притесняваме? — Виторио вече побутваше жена си към близкия стол.

— Ни най-малко. Сега ще донеса още вино.

Гостоприемният домакин изчезна в кухнята и след секунда се върна с още чаши, резен пекорино и нова партида брускети. Не след дълго всички седяха край масата и се смееха на премеждията на Виторио като екскурзовод. Джулия не остана по-назад и ги развесели с истории за богати чужденци, наели вилите в околността. Тя беше по-сдържана от съпруга си, но не по-малко остроумна и Изабел, забравила за по-раншната неприязън, искрено се наслаждаваше на компанията на младата жена.

Харесваше й, че никой от гостите им не разпитваше Рен за Холивуд и когато Изабел даде ясно да се разбере, че не й се говори за собствената й работа, те не настояха.

Докато Рен задушаваше порчините, Джулия наряза хляба, а Виторио отвори бутилка газирана минерална вода. Стъмваше се и Изабел намери няколко дебели свещи, подреди ги на масата и помоли Виторио да се качи на стола и да запали свещите в полилея, който бе окачила на клона на едно дърво. Не след дълго отблясъците от пламъците на свещите затанцуваха върху тъмните лъскави листа на магнолията.

Рен не беше преувеличил готварските си умения. Печеното пиле беше превъзходно — сочно и много вкусно, а в печените зеленчуци се долавяше ароматът на розмарин и майорана. Докато се хранеха, полилеят се полюшваше леко над главите им, а пламъците весело блещукаха. Щурците свиреха в храстите, виното се лееше и историите ставаха все по-дръзки. Атмосферата бе топла, дружеска и много, много италианска.

— Истинско блаженство — въздъхна Изабел и лапна последното парченце от месестата бяла гъба.

— Нашите funghi^[2] са най-хубавите в света — увери я Джулия. — Трябва да дойдеш с мен за гъби, Изабел. Аз знам някои тайни местенца.

Изабел се зачуди за миг дали поканата на Джулия бе искрена, или е поредната хитрина да я отдалечат от къщата, но в момента й бе твърде приятно, за да се тревожи с подобни съмнения.

Виторио потупа лекичко Джулия под брадичката.

— Всички в Тоскана имат тайни местенца за порчини. Но това е вярно. Бабата на Джулия беше една от най-известните fungarola в областта, или гъбарка, както бихте казали вие, и тя е предала всичките си тайни на своята внучка.

— Всички ще отидем, нали? — попита Джулия ентусиазирано. — Много рано сутринта. Най-добре е, след като е валял дъжд. Ще обуем стари ботуши, ще вземем кошниците и ще наберем най-вкусните порчини в цяла Тоскана.

Рен донесе висока, тънка бутилка златисто винсанто, местно десертно вино, и плато с нарязано сирене и круши. Една от свещите запращя и угасна, а наблизо изкряка сова. Вечерята бе продължила доста дълго, но това беше Тоскана и никой не бързаше да стане от масата. Изабел отпи от винсантото и отново въздъхна.

— Храната надмина всякакви похвали.

— Рен готви много по-добре от Виторио — подкачи съпруга си Джулия.

— По-добре и от теб — върна й го Виторио с игрива усмивка.

— Но не толкова добре, колкото майката на Виторио.

— Ах, mamma^[3]! — Виторио целуна върховете на пръстите си.

— Истинско чудо е, Изабел, че Виторио не е mammoni — отбеляза Джулия и като видя озадачената физиономия на Изабел, обясни: — Това са… Как се казва на английски?

— Мамини синчета — усмихна се Рен.

— Всички италиански мъже са мамини синчета! — засмя се Виторио.

— Вярно е — съгласи се Джулия. — По традиция италианските мъже живеят с родителите си, докато се оженят. Майките им готвят, перат ги, пазаруват за тях, отнасят се с тях като с малки крале. И после мъжете не искат да се женят, защото знаят, че младите жени като мен няма да им слугуват като техните mammas.

— Да, но пък правят други неща. — Виторио плъзна пръст по голото й рамо.

По рамото на Изабел пробягаха сладки тръпки, а Рен й се усмихна с ленива многозначителна усмивка, която накара кръвта й да кипне. Тя бе виждала тази усмивка на екрана, обикновено малко преди нищо неподозиращата героиня да срещне смъртта. Все пак… не беше най-лошият начин да си отидеш от тази земя.

Джулия се сгуши до съпруга си.

— Напоследък все по-малко италиански мъже се женят. Затова в Италия раждаемостта е толкова ниска, една от най-ниските в света.

— Вярно ли е? — удиви се Изабел.

Рен кимна.

— Ако тенденцията не се промени, на всеки четиридесет години населението на Италия ще намалява наполовина.

— Но Италия е католическа страна. Това не означава ли автоматично, че тук се раждат много деца?

— Повечето италианци дори не стъпват в църква — отвърна Виторио. — Моите американски гости винаги се изумяват, когато узнаят, че в тази страна много малък процент от населението действително изповядва католицизма.

Светлините на автомобилни фарове прекъснаха разговора. Изабел погледна часовника си. Минаваше единайсет, малко късно за гости. Рен се надигна.

— Ще отида да видя кой е.

След няколко минути се появи в градината заедно с Трейси Бригс, която махна уморено на Изабел.

— Здравей.

— Седни, преди да си припаднала — изръмжа Рен. — Ще ти донеса да хапнеш нещо.

Когато Рен влезе в къщата, Изабел запозна бившата му жена с останалите гости. Трейси носеше друга рокля за бременни, очевидно скъпа, но доста омачкана, и същите протрити сандали, с които беше вчера. Въпреки това беше прекрасна.

— Как мина разглеждането на забележителностите? — попита я Изабел.

— Много приятно. Без деца, които постоянно се пречкат.

Рен се появи с чиния с остатъците от вечерята. Тръсна я пред неканената гостенка, после й наля чаша вода.

— Яж и се омитай у дома.

Виторио се слиса.

— Някога бяхме женени — поясни Трейси, докато последната свещ примигна и угасна над главата й. — Рен още таи неприязън към мен.

— Не бързай и хапни на спокойствие — обади се Изабел. — Рен, както обикновено, е безчувствен като пън. — Но май не беше чак толкова безчувствен, защото бе напълнил чинията на Трейси.

Трейси погледна с копнеж към къщата.

— Тук е толкова спокойно. Истински рай, само с възрастни.

— Забрави — сряза я Рен гостоприемно. — Аз вече се пренесох тук и няма никакво място за теб.

— Ти не си се пренесъл — уточни Изабел, макар отлично да знаеше, че го бе направил.

— Успокой се — посъветва го Трейси. — Колкото и да се наслаждавах на усамотението си, от часове ми е безумно мъчно за моите малки дяволчета.

— В такъв случай не ни позволявай да те задържаме и минута повече.

— По това време вече спят. Няма причина да бързам да се връщам.

Освен да се помириш със съпруга си, помисли си Изабел.

— Разкажете ни кои места сте посетили днес — помоли Виторио гостенката.

Разговорът се насочи към местните забележителности, но само Джулия не се включи. Изабел изведнъж осъзна, че откакто Трейси се бе появила, тя бе някак си притихнала и гледаше новодошлата почти с ненавист. Тъй като Трейси се държеше приятелски, Изабел не разбираше поведението й.

— Уморена съм, Виторио — рече Джулия рязко. — Трябва да се прибираме.

Изабел и Рен ги изпратиха до колата им. Джулия отново възвърна веселото си настроение и дори ги покани на гости в дома им през следващата седмица.

— А много скоро ще отидем за funghi, нали?

Изабел бе прекарала вечерта толкова добре, че напълно бе забравила, че Джулия и Виторио са част от коварните сили, опитващи се да я изгонят от къщата. И въпреки че сега си спомни, охотно се съгласи.

Докато двойката потегляше с колата, Трейси се насочи към своята, дъвчейки пътьом коричка хляб.

— Време е и аз да се прибирам.

— Ако искаш, утре ще взема децата — предложи Изабел. — Така двамата с Хари ще имате възможност да поговорите на спокойствие.

— Няма да можеш — намеси се Рен. — Имаме планове за утре. А и Изабел смята, че не бива да си пъха носа в делата на другите, нали?

— Тъкмо обратното, обичам да го пъхам.

Трейси й се усмихна уморено.

— Утре до обяд Хари ще е изминал половината път до швейцарската граница, Изабел. Той няма да позволи на подобна дреболия като разговор с жена му да попречи на работата му.

— Може би го подценяваш.

— А може би не. — Трейси прегърна първо Изабел, после Рен, който я стисна окуражаващо за рамото и й помогна да се качи в колата. — Ще дам на Ана голям бакшиш, задето се грижи днес за децата — каза Трейси. — Благодаря за вечерята.

— За нищо. Не прави повече глупости от обичайното.

— Ще се опитам.

Докато Трейси се отдалечаваше с колата, стомахът на Изабел сякаш се свлече в петите. Още не беше готова да остане с Рен насаме, не и докато не си даде още малко време, за да привикне с мисълта, че почти е решила да стане поредната отметка върху колоната на леглото му.

— Отново те хвана шубето, а? — подметна той, когато тя се отправи към кухнята.

— Просто смятам да разтребя, това е всичко.

— Утре ще платя на Марта да почисти. За бога, отпусни се, цялата си кълбо от нерви. Няма да ти се нахвърля.

— Мислиш, че се боя от теб? — Тя грабна кърпата за чинии. — Ето какво ще ти кажа, господин Неустоим — не се ласкай, защото аз решавам до колко далеч ще стигнат нашите отношения, а не ти.

— А аз нямам ли право на глас?

— Зная отлично как ще гласуваш.

Усмивката му отново й изпрати чувствен сигнал.

— Аз също отлично зная как ти ще гласуваш. Макар че… — Усмивката му помръкна. — И двамата наистина трябва да сме наясно докъде ще стигнем.

Той искаше да я предупреди, сякаш тя беше твърде наивна и неспособна, за да разбере, че и дума не можеше да става за някакви дългосрочни отношения.

— Спести си усилията. Единственото нещо, което може би — и наблягам на „може би“, защото все още го обмислям — единственото, което може би ще пожелая от теб, е невероятното ти тяло. Така че ще е най-добре начаса да ме уведомиш дали ще разбия сърцето ти, когато те зарежа.

— Господи, ти наистина си изчадие адово.

Тя вдигна очи към тавана.

— Не си, Господи. И прости на Рен за богохулството.

— Това не беше молитва.

— Кажи го на Божията Майка.

Той навярно знаеше, че не са нужни големи усилия от негова страна, за да я накара да забрави, че още не е готова за последната крачка. Само още една от онези сластни целувки щеше да свърши работа. Изабел го наблюдаваше, докато Рен се опитваше да реши дали да я притисне. Не знаеше дали да се радва, или да съжалява, когато той се насочи към стълбата.

 

 

Като се подпираше на перилото, Трейси се качи на горния етаж. Чувстваше се като крава, но в седмия месец винаги се чувстваше като крава — голяма, напращяла крава Елси^[4], с кръгли очи, лъщящ нос и наниз от маргаритки около шията. Обичаше да е бременна, макар че глезените й се подуваха, главата й постоянно бе завряна в тоалетната чиния, а краката й се превръщаха в далечен спомен, защото не можеше да ги види от огромния корем. Доскоро никога не се бе тревожила особено за стриите, които се разпростираха като мълнии върху корема, нито за големите обилно течащи гърди, защото Хари бе обявил, че са най-красивото нещо на света. Твърдеше, че бременността я кара да мирише на секс. Очевидно в момента никак не я намираше за секси.

Тя бавно пое по дългия коридор към спалнята си. Тежките корнизи, високите тавани, покрити с фрески, и осветителните тела „Мурано“ не бяха по вкуса й, но прилягаха идеално на мрачната елегантност на бившия й съпруг. Имайки предвид нахалството, с което бе нахлула в дома му, той далеч не се държа толкова грубиянски, колкото тя очакваше, което само още веднъж доказваше колко непредвидими са хората, дори тези, които най-добре познаваш.

Трейси отвори вратата на спалнята си, сетне се закова на място, когато светлината от коридора падна върху леглото. Хари лежеше по гръб в средата на леглото, а хрипливите звуци, излизащи от устата му, не бяха съвсем хъркане, по-скоро нещо подобно.

Той все още беше тук. Тя не беше сигурна, че ще остане до края на деня. В гърдите й пламна искрица надежда, но тутакси угасна. Единствено чувството за дълг му бе попречило веднага да замине. Навярно щеше да потегли утре сутринта.

В сравнение с Рен, Хари изглеждаше съвсем обикновен. Лицето му беше твърде дълго, брадичката — прекалено упорита, а светлокестенявата коса бе започнала да редее на темето. Преди дванайсет години на онзи купон, когато привидно случайно разля чашата с вино в скута му, малките бръчици в ъгълчетата на очите му още ги нямаше.

В момента, в който го бе зърнала, тя твърдо бе решила да го вкара в леглото, но той не се предаде лесно. Както по-късно й обясни, мъже като него не били свикнали да ги свалят красиви жени. Но Трейси знаеше какво иска и искаше Хари Бригс. Ненатрапчивата му интелигентност и стабилността му бяха идеална противоотрова на безумния й безцелен живот.

Сега Конър лежеше върху гърдите му, а малките му пухкави пръстчета се бяха вкопчили в тениската на баща му. От другата му страна се бе притиснала Британи, а дрипавите останки от одеялото й бяха преметнати върху ръката му. Близо до краката му Стефи се бе свила на малко стегнато кълбо, навярно за да се предпази от въображаемите паяци. Само Джереми го нямаше и тя подозираше, че му е струвало гигантско усилие на волята да остане в спалнята си, вместо да се сгуши до баща си и „сополанките“.

Дванайсет години Хари беше вода за нейния огън, търпеше стоически всичките й мелодрами и емоционални изблици, неразделна част от личността й. Въпреки взаимната им любов, бракът им никога не е бил безоблачен. Нейната разхвърляност го подлудяваше, а тя ненавиждаше навика му да се затваря в себе си, когато се опитваше да го накара да даде израз на чувствата си. Трейси винаги тайно се бе страхувала, че той ще я напусне заради някоя жена, която повече му прилягаше.

Конър се размърда и пропълзя нагоре по гърдите на баща си. Хари инстинктивно го прегърна. Колко нощи бяха прекарали двамата с децата в леглото? Тя никога не ги гонеше. Никога не й се бе струвало логично, че най-надеждните хора в семейството, родителите, през нощта могат да търсят утеха в прегръдките си, докато най-малките и беззащитните трябва да спят сами. След като се роди Британи, те сложиха на пода огромния матрак на леглото, за да не се тревожат, че някое от децата ще падне през нощта и ще се удари.

Приятелките й се изумяваха: И кога правите секс? Но вратите на дома им имаха здрави ключалки, а и двамата с Хари винаги намираха начин. Винаги до последната й бременност, когато на него най-после му бе писнало от нея.

Хари се размърда и отвори очи. Бяха замъглени от съня, когато се спряха на нея. За миг й се стори, че зърна в тях да проблясва искра на познатата непоколебима любов, но после лицето му отново доби отчуждено изражение и тя нищо повече не видя.

Трейси се обърна и отиде да потърси свободно легло.

 

 

В малката каменна къща в покрайнините на Касалеоне Виторио Киара притегли жена си в обятията си. Джулия обичаше да спи, заровила пръсти в косата му, и сега те отново бяха сплетени в дългите кичури. Но тя не спеше. Върху гърдите му, под бузата й, се бе образувало мокро петно и той разбра, че тя плаче. Мълчаливите й сълзи раздираха сърцето му.

— Изабел ще си тръгне през ноември — прошепна младият мъж. — Дотогава ще направим всичко, което е възможно.

— Ами ако тя не замине? Нищо чудно той да й продаде къщата.

— Не предизвиквай съдбата, cara^[5].

— Зная, че си прав, но…

Той я помилва по рамото, за да я утеши. Преди няколко години щеше да я люби, но сексът вече не бе толкова забавен.

— Чакахме толкова дълго — пророни той. — Ноември ще дойде съвсем скоро.

— Те са мили хора.

Тя го изрече толкова тъжно, че сърцето му се сви от болка. Сети се за единственото, което можеше да я разведри.

— В сряда вечерта ще ходя в Кортона с онези американци, за които ти споменах. Искаш ли да се срещнем там?

За миг тя остана мълчалива, сетне кимна.

— Ще бъда там — промълви Джулия. Звучеше толкова тъжно, колкото се чувстваше и той.

— Този път ще се получи, ще видиш.

Дъхът й погали кожата му.

— Само ако тя можеше да замине.

 

 

Нещо събуди Изабел. Тя се раздвижи в леглото и тъкмо отново започваше да се унася, когато чу трополене по стъклото. Обърна се настрани и се заслуша.

Отначало не долови нищо, но след малко звукът се повтори: някой хвърляше камъчета по стъклото. Тя стана и прекоси студените плочки на пода. Отвън смълчаната градина бе потънала в мекото сияние на сребристата луна. И тогава го видя.

Призрак.

Той се рееше през маслиновата горичка — неясно, нереално видение. Изабел си помисли да събуди Рен, но едва ли беше много разумно да се озове близо до леглото му. По-добре да почака до сутринта.

Призракът се скри зад едно дърво, сетне отново изплува. Изабел му махна, затвори прозореца и се върна в леглото.