Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (5)

4

Осемнайсет часа по-късно пронизващата болка в главата й не бе намаляла. Изабел се намираше някъде на югозапад от Флоренция, опитвайки се да шофира фиат панда с ръчни скорости, в безлунна нощ, на непознато шосе, с пътни знаци на език, който не разбираше. Плетената й рокля се бе насъбрала под предпазния колан, а тя бе толкова изтощена, че нямаше сили да се вчеше. Ненавиждаше се в този вид — раздърпана, объркана и потисната. Чудеше се колко ли катастрофални грешки може да допусне една умна жена и пак да продължи да държи главата си изправена. Имайки предвид настоящото състояние на главата й, тази конкретна жена бе сътворила твърде много.

Една табела се мярна отстрани на шосето, преди да успее да я прочете. Тя намали, отби и даде на заден. Нямаше защо да се притеснява, че ще се вреже в някого, тъй като от километри не бе зървала кола.

Тосканският пейзаж се славеше с изключителната си красота, но Изабел бе потеглила на това пътешествие на смрачаване и нищо не бе видяла. Би трябвало да тръгне по-рано, но чак в късния следобед едва намери сили да се измъкне от леглото. А след това дълго седя край прозореца, взряна невиждащо в далечината, опитвайки се да се моли, ала думите така и не идваха.

Фаровете на фиата осветиха табелата. Касалеоне. Изабел включи лампата в купето, извади картата и установи, че по някакъв чудодеен начин бе успяла да се озове на правилния път. Господ пазеше глупците.

Тогава къде беше миналата нощ, Господи?

Със сигурност на някое друго място. Но не можеше да обвинява за случилото се Бог, нито дори цялото изпито вино. Недостатъците на собствения й характер я бяха тласнали към огромна глупост. Тя бе потъпкала всичко, в което бе вярвала, само за да открие, че доктор Фейвър, както обикновено, е била права. Сексът не можеше да изцели наранената душа.

Изабел излезе отново на пътя. Като при толкова много други хора, нейните рани бяха нанесени още в детството, но колко дълго можеш да продължиш да обвиняваш родителите за собствените си провали? Родителите й бяха колежански преподаватели, които процъфтяваха сред хаос и емоционални ексцесии. Майка й беше алкохоличка, с брилянтен ум и невероятно сексуална. Баща й — пияница, с брилянтен ум и грубиян. Въпреки безспорния авторитет в своите области, нито един от двамата не можеше да се задържи дълго на работа в нито един колеж. Майка й имаше склонността да се забърква в любовни афери със студентите си, а баща й обичаше да влиза в скандални спорове с колегите си. Изабел бе прекарала детството си, влачена от един колежански град в друг, ставайки неволен свидетел на безхаберния живот на родителите си.

Докато другите деца мечтаеха да се измъкнат от строгия родителски надзор, Изабел копнееше за разбирателство и ред, които така и не дочака. Вместо това родителите й я използваха като пионка в безкрайните си скандали. В отчаян опит да се самозащити, тя напусна дома си, когато навърши осемнайсет. И оттогава беше напълно самостоятелна. Преди шест години баща й почина от цироза, а не след дълго го последва и майка й. Изабел изпълни своя синовен дълг, но оплаква не толкова смъртта им, колкото пропиляния им живот.

Фаровете осветиха тясна, извита уличка с живописни каменни сгради, разположени близо до пътя. Малко по-нататък видя редица от малки магазинчета, затворени за през нощта. Всичко в градчето носеше отпечатъка на отминали древни времена, с изключение на огромния плакат на Мел Гибсън, разлепен върху едната стена на една от сградите. С по-малки букви под заглавието на филма бе изписано името Лоренцо Гейдж.

И тук сякаш нещо я цапардоса по главата. Данте не й напомняше на ренесансов портрет. Той беше същински двойник на Лоренцо Гейдж, актьора, който съвсем наскоро бе довел до самоубийство любимата й актриса.

Стомахът й отново се разбълника. Колко филми с Гейдж бе гледала? Четири? Пет? Твърде много, защото Майкъл обичаше екшъни и колкото по-кървави, толкова по-добре. Сега вече нямаше да й се налага повече да й прилошава от касапниците на екрана.

Запита се дали Гейдж изпитва поне малко угризение на съвестта заради смъртта на Карли Суенсон. Трагедията навярно щеше да изстреля филмите му на върха в класациите по приходи. Защо хубавите и порядъчни жени толкова се прехласваха по лошите момчета? Навярно това беше синдромът на спасението — необходимостта да вярват, че само те са единствените жени, достатъчно силни, за да превърнат тези неудачници в достойни съпрузи и бащи. Жалко, че не беше толкова лесно.

Изабел излезе от града, включи отново лампата в купето и заби нос в картата за по-нататъшни указания. След Касалеоне карайте още около два километра, после при ръждясалата маймуна завийте надясно.

Ръждясала маймуна? Тя си представяше Кинг Конг, нескопосано боядисан. Два километра по-нататък светлините на фаровете уловиха отстрани на пътя безформен силует. Изабел намали и видя, че ръждясалата маймуна не беше разновидност на горила, а останки от ейп — любимото превозно средство на европейските фермери. Конкретно тази купчина старо желязо някога е била прочутият пикап на три колела, макар че и трите му колела отдавна бяха изчезнали.

Когато зави, шасито на колата задра по камънаците. В указанията се посочваше входът на Villa dei Angeli, „Вилата на ангелите“, и тя пое с колата по серия извити горски пътеки нагоре по хълма, докато най-накрая видя отворена желязна порта, очевидно бележеща главния вход на вилата. Отвъд него се извиваше чакълестият път, който тя търсеше. Приличаше по-скоро на горска пътека и фиатът заподскача надолу по склона, после направи остър завой.

Пред нея се издигна тъмна постройка. Изабел удари спирачките. Няколко минути остана да зяпа, потресена. Накрая изключи захранването, угаси фаровете и отпусна безсилно глава на седалката. Отчаянието заклокочи в гърдите й. Тази полуразрушена, изоставена купчина камъни беше фермерската къща, която бе наела. Не красиво реставрирана постройка, както я бе описала агентката по недвижими имоти, а порутена колиба, навярно още обитавана от крави.

Усамотение. Почивка. Размисъл. Действие. Сексуалното изцеление вече не беше част от плана. Дори не желаеше да мисли за това.

Усамотение, с лопата да го ринеш, но как щеше да отдъхва, камо ли да открие атмосфера, подканваща към размисъл, когато ще бъде затворена в тази руина? А размисълът бе от въпиещо значение, ако искаше да начертае план за действие, който да възроди живота й. Грамадата от грешките й ставаше все по-висока. Вече дори не си спомняше какво означава да действаш разумно и компетентно.

Младата жена разтри очи. Поне загадката за ниския наем бе разрешена.

Едва успя да събере сили да излезе от колата и да повлече куфарите си към вратата. Наоколо беше толкова тихо, че чуваше дишането си. Би дала всичко за приятелския вой на полицейска сирена или нежния рев на самолет, излитащ от „Ла Гуардия“, но тишината се нарушаваше единствено от свирнята на щурците.

Грубата дървена врата не беше заключена, както бе обещала агентката по недвижими имоти, и изскърца като в пошъл филм на ужасите. Изабел се приготви да се защитава от ято прилепи, но не я посрещна нищо по-зловещо от плесенясалия мирис на стари камъни.

Самосъжалението ще те парализира, приятелю. Както и манталитетът на жертва. Ти не си жертва. Ти си изпълнен с могъща сила. Ти си…

О, млъквай!, скастри се Изабел.

Зашари опипом по стената, докато не откри електрически ключ, който включи подова лампа с крушка с мощността на лампичка за коледна украса. На мъждивата светлина злочестата гостенка успя да види студен гол под, облицован с плочки, няколко древни мебели и негостоприемна каменна стълба. Поне нямаше крави.

Тази вечер нямаше сили да понесе повече, затова Изабел грабна най-малкия куфар и се потътри нагоре по стълбата. На горния етаж откри действаща баня и — благодаря ти, Майко Божия! — малка, гола спалня, която приличаше повече на монашеска килия. След подвизите й миналата нощ, това й се стори твърде горчива ирония.

Рен стоеше на Понте ала Карайя и се взираше във водите на Арно и нейните мостове, построени на мястото на взривените от изтребителите на Луфтвафе по време на Втората световна война. Хитлер бе пощадил Понте Векио, построен през четиринайсети век. Веднъж Рен се бе опитал да взриви лондонския мост „Тауър“, но Джордж Клуни го бе ликвидирал, преди да успее.

Вятърът издуха късите кичури върху челото му. Този следобед се бе подстригал. Освен това се бе обръснал и — след като възнамеряваше тази вечер да избягва осветените места — бе махнал кафявите лещи. И сега се чувстваше разголен. Понякога му се искаше да излезе от собствената си кожа.

Французойката от миналата нощ го бе изплашила. Не обичаше да се лъже в преценките си за хората. Макар че бе получил желания анонимен секс, нещо никак не беше наред. Той успяваше да се забърква в неприятности дори и когато не ги търсеше.

Двама улични бандити се насочиха към него от другия край на моста и когато приближиха, го огледаха изпитателно, явно опитвайки се да решат дали ще окаже съпротива, ако се опитат да отмъкнат портфейла му. Нахаканата им походка му напомни за собствената му младост, въпреки че неговите престъпления по-скоро се ограничаваха до саморазрушение. Той беше хулиган, роден със сребърна лъжичка в задника, разглезено хлапе, твърде рано осъзнало, че маскарлъците му са най-добрият начин да привлече внимание. Времената се меняха, но някои неща оставаха все същите. Никой не получаваше повече внимание от едно лошо момче.

Той бръкна в джоба за цигарите, макар че ги бе отказал преди шест месеца. В смачкания пакет имаше само една цигара — напоследък само толкова си позволяваше да носи със себе си. Това беше неприкосновеният му запас за спешни случаи.

Рен запали цигарата и хвърли клечката през моста, докато наблюдаваше приближаващите момчета. Те го разочароваха, като се спогледаха притеснено и го отминаха.

Той пое дълбоко дима в дробовете си и си заповяда да забрави за миналата нощ. Но не успя. Светлокафявите очи на онази жена излъчваха ум, а цялата онази сдържана изисканост го бе възбудила и тъкмо заради това не бе забелязал, че е пълна откачалка. Накрая бе останал с твърде неприятното усещане, че я е обладал против волята й. На екрана може и да изнасилваше жените, но в реалния живот не можеше дори да си представи подобна низост.

Рен прекоси моста и закрачи по пуста улица. Лошото настроение го следваше като прилепчива миризма, макар че би трябвало да се намира на седмото небе. Всичко, за което толкова упорито бе работил, беше на път да се осъществи. Благодарение на филма на Хауард Дженкс щеше да се сдобие с надеждната репутация на истински професионалист, нещо, което досега все му убягваше. При все че имаше достатъчно пари, за да живее през остатъка от живота си без пръста си да помръдне, той обичаше работата си, а това бе ролята, която толкова дълго бе чакал — злодей, който щеше да се запомни от зрителите, също като Ханибал Лектър^[1]. Но до началото на снимките на „Среднощно убийство“ оставаха още шест седмици, а този град сякаш го задушаваше.

Карли… Жената от миналата нощ… Усещането, че всичко постигнато досега не означава нищо… Господи, колко му бе омръзнало да се чувства потиснат и неудовлетворен. Премести цигарата в ъгъла на устата, пъхна ръце в джобовете, приведе рамене и продължи да крачи. Шибаният Джеймс Дийн по Булеварда на разбитите мечти.

По дяволите! Утре напускаше Флоренция и заминаваше за мястото, което го бе довело в тази страна.