Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (17)

16

Стефи не беше нито в басейна, нито в градината. Те претърсиха всяка стая в къщата, включително тавана и винената изба, но малкото момиченце никъде го нямаше. А когато Рен се обади в местната полиция, лицето на Хари бе добило пепеляв оттенък.

— Ще взема колата и ще проверя дали не е някъде край пътя — заяви Хари, след като Рен затвори. — Джереми, имам нужда от допълнителен чифт очи. Ти идваш с мен.

— Аз ще огледам гората и лозята — присъедини се Рен. — Изабел, може би Стефи се крие във фермерската къща. Защо не отидеш да провериш? Трейси, ти остани тук, в случай че тя се върне.

Трейси протегна ръка към Хари.

— Намери я. Моля те.

За миг двамата застинаха, вперили погледи един в друг.

— Ще я намеря — кимна той.

Очите на Изабел бяха затворени и Рен разбра, че тя се моли. За пръв път се зарадва. Стефи изглеждаше твърде плаха и послушна, за да избяга от дома. Но ако не беше избягала и не се бе случила някаква злополука, оставаше само една възможност. Той решително пропъди ужасяващите мисли, които започнаха да изникват в главата му. Сценарият на „Среднощно убийство“ явно бе започнал подмолното си разрушително въздействие.

— Всичко с нея ще бъде наред — прошепна Изабел на Трейси. — Зная го. — Усмихна й се ободряващо и се отправи към фермерската къща.

Рен прекоси мократа от дъжда градина и се насочи към лозята. С всяка стъпка мускулите на врата му се напрягаха все повече. Онзи проклет сценарий… той си напомни, че тук не е големият град, където в задните улички и изоставените сгради постоянно дебнат хищници. Едва ли се навъртаха в кротката и мирна провинция.

Но Каспар Стрийт бе намерил една от жертвите си на село — седемгодишно момиче, каращо велосипед край пътя.

Това е филм, за бога!

Рен си заповяда да се съсредоточи върху действителността, вместо да се поддава на фантазии, и мислено раздели лозето на сектори. Едва минаваше три часът, но облаците бяха надвиснали толкова ниско, че почти нищо не се виждаше. От дъжда земята се бе разкаляла и докато вървеше през редовете, мократа пръст полепваше по маратонките му.

Трейси и Стефи бяха облечени с червени шорти. Рен напрягаше очи, търсейки да зърне нещо ярко. Където и да беше момиченцето, той се надяваше да няма паяци.

Стрийт щеше да използва паяците.

Тилът му се скова. В момента не можеше да мисли за Стрийт. Хайде, Стефи. Къде си ти?

 

 

Трейси даде на Бернардо снимка на Стефи, която държеше в портфейла си, когато полицаят дойде във вилата след обаждането на Рен. Тя помоли Ана да остане да превежда, в случай че не успеят да се разберат. От време на време замлъкваше, за да успокои Британи и да гушне Конър, ала нищо не можеше да заглуши ужаса й. Нейното скъпо малко момиченце…

 

 

Изабел претърси фермерската къща, но никъде нямаше криещо се дете. Провери градината, надникна под глицинията, обвиваща перголата. Накрая грабна фенерчето и се отправи към боровата горичка, простираща се досами шосето, между вилата и фермерската къща. Докато вървеше, всяка нейна стъпка бе молитва.

 

 

Хари бавно караше по шосето. Джереми оглеждаше вдясно, а той вляво. Облаците в небето се сгъстяваха и с всяка изминала минута видимостта се влошаваше.

— Тате, мислиш ли, че тя е мъртва?

— Не! — Той преглътна с усилие огромната буца на страха, заседнала на гърлото му. — Не, Джереми. Просто е излязла на разходка и се е загубила.

— Стефи не обича разходките. Прекалено се бои от паяци.

Тъкмо това Хари се опитваше да забрави.

По предното стъкло затрополиха капки дъжд.

— Тя е добре — каза Хари. — Просто се е изгубила, това е всичко.

 

 

Дъждът се лееше с такава сила, че Рен навярно нямаше да забележи вратата на хамбара, ако мълнията не я бе осветила тъкмо в мига, когато минаваше покрай нея. Преди два дни беше заключена. А сега бе леко открехната.

Той избърса водата от очите си. Едва ли едно дете, което се страхуваше от паяци, щеше доброволно да влезе вътре. Рен си спомни, че вратата задираше в пръстта. Стефи не би имала сили да я отвори сама. Но някой друг би могъл да я отвори и да внесе вътре момиченцето…

Каспар Стрийт здравата го бе изплашил. Той пристъпи към вратата, хвана дръжката и тя поддаде. Може би дъждът бе отмил част от пръстта. Той бутна вратата и старите панти проскърцаха.

Вътре беше сухо и тъмно като в рог, дори при отворена врата. Докато се движеше покрай купчината кашони, Рен съжали, че няма фенерче.

— Стефи?

Тишината се нарушаваше единствено от плющенето на дъжда. Той удари пищяла си в една от дървените каси. Касата падна толкова шумно върху прашния под, че Рен едва не го пропусна.

Тихо подсмъркване.

Или може би така му се е сторило?

— Стефи?

Никакъв отговор.

Устоявайки на порива да разбута боклуците, той остана неподвижен и изчака няколко секунди, докато не го чу отново — приглушено ридание, раздало се вляво, откъм дъното на хамбара.

Заля го огромна вълна на облекчение. Понечи да се спусне натам, но се поколеба. Не знаеше какво ще намери, а ако не внимава, можеше да я изплаши още повече. Господи, не искаше да прави това.

Не бива да плашиш децата. Не и докато не стане прекалено късно, за да избягат.

Стомахът му се присви. Беше прочел сценария само веднъж, но имаше отлична памет и в мозъка му се бяха запечатали прекалено много фрази.

— Стефи? — извика той тихо. — Всичко ще бъде наред.

Рен чу плахо шумолене, но не последва отговор.

— Всичко е наред — повтори той. — Кажи ми нещо.

Тих, боязлив шепот долетя през почти непрогледния мрак.

— Ти чудовище ли си?

Той стисна очи. Не сега, скъпа, но след месец…

— Не, скъпа — пророни тихо. — Аз съм Рен.

Той зачака.

— М-моля те, върви си.

Въпреки ужаса, момиченцето не бе забравило добрите маниери. Любезните малки момиченца са най-лесните жертви — твърдеше Стрийт в сценария. — Желанието им да угодят на възрастните надделяват над инстинктите им за самосъхранение.

Мокрите дрехи прилепваха по тялото му и той трепереше от студ, но усети, че започва да се поти. Защо точно на него се падна да я намери? Защо не беше баща й или Изабел? Стараеше се да се движи колкото може по-безшумно.

— Всички те търсят, миличка. Родителите ти са много разтревожени.

Долови нещо като леки стъпки в прахта. Тя също се движеше, осъзна Рен. Навярно беше твърде изплашена и се боеше той да не я приближи. Но какво толкова я бе уплашило?

Струваше му се, че я преследва, и ненавиждаше това усещане. Нещо повече, ненавиждаше се, задето машинално добавяше тези емоции към огромното бунище в душата му, съставляващо актьорския му запас, от който черпеше, за да пресъздаде най-уродливите страни на човешката природа. Всеки актьор имаше подобен запас, но той подозираше, че неговият е много по-гнусен, отколкото на останалите.

Само крайното отчаяние можеше да я принуди да се свре тук. Освен ако не е имала избор…

— Наранена ли си? — Той се опитваше да говори спокойно. — Някой причини ли ти болка?

Разнесе се кратко, изплашено хълцукане.

— Тук има… има много паяци.

Вместо да отиде при нея и да я разстрои още повече, той се върна при вратата, за да й попречи да избяга.

— Ти сама ли… сама ли дойде тук?

— В-вратата беше отворена и аз се промуших.

— Самичка?

— Щ-щото ме е страх от гръмотевици. Но не знаех, че ще е толкова… тъмно.

Рен не можеше да се отърси от сянката на Стрийт.

— Сигурна ли си, че не си дошла с някого?

— Не. Бях самичка.

Той малко си отдъхна.

— Тази врата е много тежка. Как я затвори?

— Бутах много силно с две ръце.

Рен най-после се отпусна и пое дълбоко дъх.

— Трябва да си доста силна, за да го направиш. Дай да пипна мускулите ти.

Казват, че всяка минута на земята се ражда по един глупак, но Стефи не беше една от тях.

— Не, благодаря.

— Защо не?

— Защото… ти не обичаш деца.

Е, сега ме хвана. Наистина щеше да му се наложи да поработи здравата върху отношенията си с децата, преди камерата да се завърти. Едно от нещата, заради които Стрийт беше такова чудовище, бе умението му да влиза в света на децата. Те не усещаха злото у него, докато не станеше твърде късно.

Актьорът си заповяда да се върне към действителността.

— Хей, аз обичам деца. Някога и аз съм бил дете. Макар че не бях добро дете като теб. Вечно се забърквах в неприятности.

— Мисля, че и аз се забърках.

Можеш да се обзаложиш.

— Не, те толкова ще се зарадват да те видят, че няма да имаш никакви неприятности.

Тя не помръдваше, но сега, когато очите му привикнаха с тъмнината, Рен различи неясен силует, свит зад нещо, което приличаше на прекатурен стол.

— Кажи ми отново, миличка — подхвана Рен, защото трябваше да се увери. — Някъде боли ли те? Някой нарани ли те?

— Не. — Той улови леко движение. — Паяците в Италия наистина са много големи.

— Да, но аз ще ги избия всичките. Много ме бива в това.

Момиченцето не каза нищо.

Докато Стефи решаваше дали да му се довери, Трейси и Хари се гърчеха в пламъците на ада. Време беше да хване бика за рогата.

— Стефи, твоите мама и татко наистина са полудели от тревога. Трябва да те заведа при тях.

— Не, благодаря. Вече м-може ли да си отидеш?

— Не мога да го направя. — Той отново запристъпя предпазливо към нея. — Не искам да се плашиш, но сега трябва да те приближа и да те отведа от тук.

Жално подсмъркване.

— Освен това се хващам на бас, че си гладна.

— Т-ти ще развалиш всичко — изхленчи Стефи и се разплака. Тихи нещастни хлипания, които късаха сърцето му.

Той спря, за да й даде време да се окопити.

— Какво ще разваля?

— В-всичко.

— Подскажи ми малко. — Рен се промъкна между две каси.

— Ти няма да разбереш.

Вече беше толкова близо, че можеше да я докосне, но той не го направи. Вместо това приклекна в прахоляка на около метър и половина, опитвайки се да изглежда по-нисък.

— Защо?

— З-защото така.

Рен окончателно се обърка. Не знаеше нищо за децата и понятие нямаше как да се справи с тази ситуация.

— Хрумна ми нещо. Нали познаваш доктор Изабел? Ти я харесваш, нали? Искам да кажа, много повече от мен.

Твърде късно Рен осъзна, че това не беше начинът да постави въпроса на едно толкова деликатно и възпитано малко момиченце.

— Всичко е наред, не се притеснявай. Не съм обиден. Аз също много харесвам доктор Изабел.

— Тя е много мила.

— Мислех си… Тя е от тези хора, които всичко разбират. Искаш ли да те заведа при нея, за да й кажеш какво не е наред?

— Ще отидеш ли да я доведеш?

Трейси не беше отгледала глупачка. Явно нямаше да стане толкова лесно.

Рен се подпря на една от касите за вино.

— Не мога да го направя, миличка. Трябва да остана с теб. Но обещавам, че ще те заведа при нея.

— А т-тати ще знае ли?

— Да.

— Не, благодаря.

Какво означаваше всичко това?

— Да не би да те е страх от татко? — попита той с престорено небрежен тон.

— От татко? — искрено се удиви детето и Рен си отдъхна.

— На мен ми се струва много добър човек.

— Да. — Тази единствена дума съдържаше цяла бездна страдание. — Но той заминава.

— Навярно трябва да се върне на работа. Възрастните трябва да работят.

— Не — изтръгна се мъчително стенание от детето. — Той заминава сега и завинаги.

— Кой ти каза?

— Чух го. Двамата ужасно се скараха, те вече не се обичат и той заминава.

Значи, ето за какво е било всичко. Стефи бе чула Трейси и Бригс да се карат. И сега какво трябваше да направи? Не беше ли чел някъде, че трябва да се позволява на децата да изразяват с думи чувствата си?

— Глупости.

— Не искам той да заминава — изхленчи момиченцето.

— Виж, аз съвсем наскоро се срещнах с твоя татко, така че не го познавам добре, но ето какво ще ти кажа: той никога няма да те изостави, нито сега, нито когато и да било.

— Той няма да замине, ако наистина се изгубя. Ще трябва да остане и да ме търси.

Бинго.

Тя беше смело момиченце, не можеше да й го отрече. Беше готова да се изправи пред най-големия си страх, само и само да не изгуби баща си. Обаче междувременно родителите й умираха от тревога. Рен не се гордееше със себе си, но нямаше друг начин, трябваше да го направи.

— Не мърдай! Видях огромен отровен паяк!

Тя се хвърли към него и преди Рен да се опомни, се притискаше към гърдите му, треперейки от страх и студ в мокрите дрехи, с ледени крака. Той я сложи на колене и я прегърна силно.

— Изчезна. Дори мисля, че не беше паяк. Само така ми се е сторило, беше само облак прах.

Той забеляза, че малките момиченца не миришат като големите момичета. От нея се разнасяше мирис на пот, но не беше неприятно, а косата й ухаеше на бебешки шампоан. Рен разтри раменцата й, опитвайки се да я стопли.

— Излъгах те — чу се да признава. — Нямаше никакъв паяк, но твоите мама и татко са много притеснени и трябва да се уверят, че си добре.

Тя се опита да се отскубне от ръцете му, но той продължи да я разтрива с леки, успокояващи движения. В същото време се напрягаше да отгатне какво би направила Изабел на негово място. Каквото и да кажеше тя, щеше да е на място — състрадателно и умно, напълно подходящо за случая.

Мамка му.

— Твоят план издиша, Стефи. Не можеш вечно да се криеш тук, нали? Рано или късно ще огладнееш и ще се наложи да излезеш и тогава — какво? Пак ще си в изходна позиция.

— Да, и аз се притеснявах за това.

Тя малко се отпусна и Рен се усмихна в мрака.

— Нужен ти е нов план. Който да не е надупчен като сито. И като за начало ще разкажеш на мама и татко какво те е разстроило.

— Може да нараня чувствата им.

— И какво от това? Те са наранили твоите чувства, нали? Ето какво ще ти кажа, хлапе: ако през целия си живот се опитваш да не нараниш нечии чувства, ще се превърнеш в страхливка, а никой не обича страхливците. — Почти виждаше как Изабел се мръщи насреща му, но какво пък, по дяволите! Тя не беше тук и той правеше всичко по силите си. Въпреки това си остави вратичка: — Не казвам, че трябва съзнателно да нараняваш другите. Казвам само, че трябва да се бориш за това, което е важно за теб, и ако междувременно нечии чувства биват наранени, това си е техен проблем, а не твой. — Не беше кой знае колко по-добре, но беше вярно.

— Но те може да се разсърдят.

— Не исках да го споменавам по-рано, но честно да ти кажа, мисля, че твоите мама и татко и без това ще се разсърдят. Не отначало. В първия миг ще бъдат толкова щастливи да те видят, че ще те обсипят с целувки и ще те задушат в прегръдките си. Но след като малко се успокоят — е, това е само предположение — смятам, че ще се наложи да приложиш някои ловки маневри.

— Какво означава това?

— Това означава, че трябва добре да помислиш как да се държиш, за да не загазиш много.

— Като например?

— Например… когато най-сетне спрат да те задушават в прегръдките си и да те обсипват с целувки, ще си спомнят колко си ги измъчила с бягството си и тогава ти ще се окажеш в опасна зона. Ще трябва да ги накараш да се почувстват виновни. За целта ще се наложи да разкажеш как си ги чула да се карат и — това е най-важната част — докато го правиш, навярно ще трябва малко да се разплачеш, при това с най-жалостив вид. Можеш ли да го направиш?

— Не съм сигурна.

Рен се подсмихна в тъмното.

— Да отидем до вратата, където е по-светло, и аз ще ти покажа. Става ли?

— Става.

Той я вдигна и я отнесе до вратата. Носовете на сандалите й се удряха в коленете му. Тя се бе вкопчила във врата му, вече твърде голяма, за да я носят на ръце, но все още толкова малка и безпомощна. Когато стигнаха до вратата, Рен отново приклекна и седна, без да обръща внимание на мръсотията, като я нагласи в скута си. Дъждът бе спрял и имаше достатъчно светлина, за да различи изплесканото с прахоляк и набраздено от сълзите личице и сериозните изразителни очи, които се взираха в него, сякаш беше Дядо Коледа. Само ако знаеше…

— Добре, основната цел е да предотвратим доживотен затвор, ясно ли е?

Тя кимна сериозно.

— И така, след като мама и татко се успокоят, те ще решат, че се налага строго да те накажат, за да са сигурни, че никога повече няма да ти хрумне да направиш нещо подобно. — Той я изгледа с един от най-убийствените си погледи. — И да сме наясно с едно: ако някога отново решиш да скроиш този гаден номер, мен няма да можеш да ме преметнеш толкова лесно като родителите си, затова най-добре да ми обещаеш още в тази секунда, че ще измислиш нещо по-умно, за да решиш проблемите си.

Поредното сериозно кимване.

— Обещавам.

— Добре. — Той отметна един сплъстен кичур от лицето й. — Когато родителите ти започнат да ти обясняват, че се налага да понесеш последствията от постъпките си, това ще означава, че обмислят наказание, и в този момент ще трябва да им кажеш защо си избягала. И не забравяй да изтъкнеш колко нещастна си се почувствала, като си чула караницата им, защото, признай, това е главният ти коз. Естествено, докато разказваш всичко това, ти отново ще се разстроиш, което е добре, защото ще използваш тази емоция, за да изглеждаш колкото е възможно по-тъжна и нещастна. Разбра ли?

— Трябва ли да плача?

— Няма да е зле. Хайде сега да видим как ще го направиш. Погледни ме нещастно и жалостиво.

Тя го погледна с огромните си тъжни очи — Рен никога не бе виждал по-жалостиво и нещастно изражение, но се оказа, че малката актриса още не бе започнала. Той едва не прихна, когато тя смръщи личице, изду устнички и театрално изхлипа.

— Малко преиграваш, хлапе.

— Какво значи това?

— Дръж се естествено. Просто мисли за нещо тъжно, като например как ще те затворят в стаята ти до края на дните ти и ще вземат всичките ти играчки. Нека това се отрази на лицето ти.

— Или за това, че тати ще замине завинаги?

— И това ще свърши работа.

Тя се замисли за миг и после доби доста убедително нещастно изражение, в комплект с трепереща долна устничка.

— Отлично. — Трябваше час по-скоро да прекрати урока по актьорско майсторство, преди тя прекалено да се вживее. — Хайде сега да преговорим набързо сценария.

Стефи изтри нос със слабичката си ръка.

— Ако започнат да се ядосват, аз ще трябва да им кажа, че съм ги чула да се карат и как съм се почувствала заради заминаването на тати, дори това да нарани чувствата им. И докато им разказвам, трябва да плача. Просто ще мисля за нещо много тъжно, за това, как тати ни изоставя завинаги, и ще изглеждам много нещастна.

— Браво! Дай пет!

Те удариха длани и тя се ухили, а Рен се почувства, сякаш слънцето отново бе изгряло.

Докато я водеше за ръка през мократа трева, той си спомни по-раншното си обещание.

— Струва ми се, че вече няма нужда да говориш с доктор Изабел, нали? — Последното, което искаше, бе преподобната Нравоучителка да провали целия му къртовски труд с поредната лекция за искреното разкаяние. Много скоро всички актьорски постижения на малката му ученичка, ведно с треперещата долна устничка, ще останат само блед спомен.

— Мисля, че вече съм добре. Но… — Стефи стисна по-силно ръката му. — Ти не може ли… Не може ли да бъдеш с мен, докато разговарям с тях?

— Не мисля, че е добра идея.

— А аз мисля, че е. Ако си с мен, ти можеш, нали се сещаш, и ти да изглеждаш тъжен и нещастен.

— Всички искат да са режисьори.

— Какво?

— Довери ми се. Моето присъствие само ще развали големия ти дебют на сцената. Но обещавам да съм наблизо. И ако те решат да те заключат в тъмница или нещо подобно, ще ти нося тайно шоколадови блокчета.

— Те няма да го направят.

Изпълненият й с благ укор поглед му напомни на Изабел и той се усмихна.

— Именно. Тогава от какво те е страх?

 

 

Бригс току-що се бе върнал във вилата, за да провери има ли новини, така че всички се бяха събрали отпред, когато Рен и момиченцето се появиха на пътеката откъм фермерската къща. Щом я съзряха, двамата родители хукнаха към тях. В следващия миг вече бяха на колене върху мокрия чакъл и едва не задушиха бедното дете в прегръдките си.

— Стефи! О, боже, Стефи!

Те я целуваха и трескаво я опипваха, за да се уверят, че е цяла и невредима, а след това Трейси скочи и покри Рен с целувки. Дори Бригс понечи да го прегърне, но Рен успя да го избегне, като се наведе уж да завърже връзките на маратонките. Междувременно Изабел стоеше с гордо изражение, което дяволски го дразнеше. Какво очакваше тя от него? Да убие хлапето?

И изведнъж осъзна, че по някое време, докато беше със Стефи, по някаква божия милост бе спрял да мисли за Каспар Стрийт.

Вбесяващото поведение на Изабел не му пречеше да изгаря от желание отново да проникне в нея, при все че бяха минали едва няколко часа от последния път. Въпреки че съвсем не беше във възторг от условията, които му постави сутринта в колата. Не че искаше емоционални усложнения — опазил бог! — но трябваше ли тя да е толкова коравосърдечна по въпроса? А и цялата история с Каспар Стрийт… На нея и без това никак не й се нравеше амплоато му на мъчител и убиец на млади жени. Какво ли щеше да каже, ако узнае за децата?

Най-после успя да я отдели от всеобщата сцена на радост, като изтъкна, че е подгизнал до кости, измръзнал и умиращ от глад. Това събуди женските й инстинкти, точно както се надяваше, и след час двамата бяха в леглото.

 

 

— Много ли сте ми сърдити? — прошепна Стефи.

В гърлото на Хари бе заседнала буца с големината на Роуд Айланд. И тъй като не можеше да говори, само отметна кичур коса от челото на дъщеря си и поклати глава. Тя лежеше, свита на кравайче в леглото, притисната към бузата си най-старото си плюшено мече. Беше изкъпана и облечена в любимата си синя памучна нощничка. Той си я спомни каква беше като едва проходило бебе, как се клатушкаше към него с доверчиво протегнати ръчички. Сега изглеждаше толкова мъничка и беззащитна под завивките, тяхното скъпоценно съкровище.

— Не сме сърдити — заговори Трейси тихо от другата страна на леглото. — Но все още сме разстроени.

— Рен ми каза, че ако ме заключите в тъмница, той ще ми носи тайно шоколадови блокчета.

— Какъв щурак — промърмори Трейси и оправи завивката. По лицето й нямаше и помен от грим, а под очите й тъмнееха големи кръгове, но за Хари тя все още бе най-красивата жена на земята.

— Извинявайте, че толкова ви изплаших.

Трейси доби строго изражение.

— Да, вече го каза. Но въпреки това утре ще прекараш цялата сутрин в тази стая.

Трейси бе направена от по-твърд материал от Хари, защото той бе готов да забрави за всякаква дисциплина и наказания. Но Стефи не беше избягала заради майка си, а заради него. Той се чувстваше сломен и объркан. Ала в същото време изпитваше известно негодувание. Кога бе станал лошият в това семейство?

— Цялата сутрин? — Стефи изглеждаше толкова малка и нещастна, че Хари едва се сдържа да не отмени наказанието на майка й и да й обещае да я заведе да хапнат сладолед.

— Цялата сутрин — повтори Трейси твърдо.

Стефи се замисли, а после долната й устничка започна да трепери.

— Зная, че не биваше да бягам само защото толкова се натъжих, като ви чух да се карате с тати.

Стомахът на Хари се сви на топка, а челото на Трейси се сбърчи.

— До десет и половина — побърза да смекчи наказанието тя.

Долната устничка на Стефи спря да трепери и тя въздъхна като възрастна, което обикновено караше баща й да се смее.

— Сигурно можеше и да е по-зле.

Трейси подръпна кичур от косата на дъщеря си.

— Можеш да се обзаложиш. Няма да те затворим в тъмница, както е споменал Рен, само заради алергиите ти.

— И заради паяците.

— Да, и заради това. — Гласът на Трейси пресекна и Хари се досети, че и двамата мислят за едно и също. За Стефи беше толкова важно родителите й да са заедно, че е била готова да се изправи пред най-големия си страх. Дъщеря му притежаваше повече смелост, отколкото той.

Трейси се улови за таблата на леглото и се наведе да я целуне. Остана дълго така, със затворени очи, притиснала буза о бузката на дъщеря си.

— Толкова много те обичам, тиквичке. Обещай, че повече няма да правиш така.

— Обещавам.

Хари най-после успя да възвърне гласа си.

— И обещай, че следващия път, когато нещо те разстрои, ще ни кажеш.

— Дори и да нараня чувствата ви?

— Дори тогава.

Тя пъхна мечето под брадичката си.

— А ти… пак ли ще заминеш утре?

Той не знаеше какво да каже, затова просто поклати глава.

Трейси отиде да нагледа Конър и Британи, които спяха в една стая, поне докато не се събудеха и не пропълзяха в леглото на баща си. Джереми още беше на долния етаж и играеше на компютърна игра. Хари и Трейси не бяха оставали насаме от катастрофалната им разправия същия следобед. Той не искаше да е сам с нея точно сега, не и когато сърцето му се късаше от мъка, но родителите не можеха винаги да правят това, което искат.

Трейси затвори вратата и излезе в коридора. После облегна гръб на стената, както често правеше в последните месеци на бременността, за да облекчи напрежението. При другите й бременности той я разтриваше, но не и този път.

Тежестта на вината му ставаше все по-голяма.

Тя сложи ръка на корема. Своеволното, прекалено самоуверено богато момиче, което го бе накарало да го преследва преди повече от десет години, бе изчезнало и мястото му бе заела тази болезнено красива жена с изтерзани очи.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Какво ще правиш ти?, му се искаше да попита. Нали тя го бе напуснала. Тя никога и от нищо не беше доволна. Хари свали очилата и разтърка очи.

— Не зная.

— Двамата повече не можем да разговаряме.

— Можем.

— Не, само ще започнем да си разменяме обиди.

Едва ли можеше да се каже, че „разменям“ е точната дума. Тя бе тази с острия език и избухливия характер. Той просто се опитваше да отбягва стрелите.

— Аз не съм те обиждал. — Хари отново надяна очилата.

— Разбира се, че не.

Тя го изрече без ехидство, но възелът в гърдите му се стегна още повече.

— Мисля, че след случилото се днес следобед преминахме етапа на обидите, не смяташ ли?

Въпреки добрите му намерения в гласа му прозвучаха осъдителни нотки и той се приготви да посрещне атаката й, но Трейси само затвори очи и облегна глава на стената.

— Да, и аз мисля така.

Хари искаше да я грабне в обятията си и да я моли да забрави за всичко, но тя вече бе взела решение за него и каквото и да кажеше той, нямаше да го промени. А ако не съумееше да я накара да разбере, те нямаха никакъв шанс.

— Днешният ден доказа това, което повтарям от доста време. Трябва да проявим разум и да направим това, което е нужно. Мисля, че вече и двамата го знаем.

— И какво е то?

Тя изглеждаше искрено изненадана. Как можеше да е такава тъпачка? Той се опита да прикрие тревогата си.

— Да започнем да се държим като възрастни.

— Ти винаги си се държал като възрастен. Аз съм тази, на която, изглежда, й е трудно да го прави.

Вярно беше — точно това се опитваше да й каже — но съкрушеното й лице го съсипваше. Защо тя просто не приеме нещата такива, каквито са, за да продължат напред? Хари се опитваше да намери подходящите думи, но чувствата му пречеха. Трейси вярваше, че трябва да се ровят в тези чувства винаги, когато й скимнеше, но не и Хари. Той никога не бе виждал ползата, само вредата.

Тя затвори за миг очи.

— Кажи ми какво да направя, за да си щастлив — пророни тихо.

— Слез на земята! Браковете се променят. Ние се променяме. Остаряваме и животът понякога ни нанася удари. Не може винаги да е като в началото, затова не го очаквай. Задоволи се с това, което имаме.

— До това ли се свежда всичко? Просто да се примирим?

Разбуненото море от емоции заплашваше да го удави.

— Трябва да бъдем реалисти. Бракът не може вечно да бъде лунна светлина и рози. Аз не бих нарекъл това примирение.

— А аз бих. — Косата й се люшна, когато тя се оттласна от стената. — Аз го наричам примирение и няма да го приема! Няма да се предам и да се оставя на течението! Ще се боря за този брак, дори да съм единствената, която има смелост за това!

Тя извиси глас, но не можеха да си позволят нова разправия, не и когато Стефи е толкова близо.

— Не можем да говорим тук. — Хари я улови за ръката и я повлече надолу по коридора. — Не говориш смислено. Нито веднъж, нито един път, откакто сме женени, не съм успял да те разбера.

— Защото имаш компютър вместо мозък — нахвърли се тя върху него, когато завиха по коридора към другото крило. — Аз не се боя от сраженията. И ако се наложи, ще се бия, докато и двамата не плувнем в кръв.

— Отново разиграваш една от драмите си. — Хари се ужаси от силата на гнева, който бушуваше в него, но изглежда, не можеше да го укроти. Бутна най-близката врата, натика я вътре и запали лампата. Голяма стая, с масивни мебели. Господарската спалня.

— Нашите деца няма да бъдат отгледани като деца, които живеят в някаква пародия на брак! — изкрещя тя.

— Престани! — Това беше гняв, каза си той. Гняв, а не отчаяние, защото все още можеше да контролира гнева. — Ако не престанеш… — Чудовището в него надигна глава. — Не можеш да се държиш така. — Хари рязко пое дъх. — Трябва да престанеш. Да престанеш, преди да си разрушила всичко.

— Как мога да разруша…

В главата му избухна бомба.

— Като изречеш думи, които няма да можем да върнем обратно!

— Какви думи например? Че вече не ме обичаш? — Сълзи на ярост запариха в очите й. — Или че съм дебела крава, а възбудата да чукаш бременна жена е изчезнала отдавна, още преди три деца? Или че никога не съумявам да спазвам баланса между приходи и разходи в чековата си книжка? Или че винаги забутвам ключовете на колата ти, че ти всяка сутрин се събуждаш със съжалението, че не си се оженил за някоя подредена и точна жена като Изабел? Това ли не бива да изричам?

Типично за Трейси да поеме в напълно погрешна посока. Идеше му здравата да я разтърси.

— Никога няма да успеем да се разберем, ако не разсъждаваш логично.

— Не мога да бъда по-логична от това.

Той долови в гласа й същото отчаяние, което разяждаше душата му, но защо тя изпитваше разочарование, когато изреждаше подобни глупости?

Трейси постоянно забравяше да си носи кърпички и сега избърса носа си с опакото на ръката.

— Днес ти ме попита какво да направиш, за да бъда щастлива, а аз избухнах, вместо да ти кажа какво искам. Знаеш ли какво трябваше да ти кажа?

Той знаеше и не желаеше да го чува. Не искаше тя да му казва колко е скучен и безинтересен и че косата му оредява, че дори на милиметър не се доближава до мъжа, когото тя заслужаваше. Не желаеше да чуе как ще му заяви, че той е изпълнил предназначението си, давайки й децата, и сега съжалява, че не е избрала друг мъж, много по-подходящ за нея.

Сълзите блестяха като сребристи ручейчета върху страните й.

— Просто ме обичай, Хари. Това исках да ти кажа. Обичай ме както някога. Сякаш съм специална, а не тежък кръст, който си принуден да търпиш. Че различията между нас са нещо хубаво, а не ужасно. Искам всичко помежду ни да бъде както някога, когато ме гледаше така и не можеше да повярваш, че съм твоя. Като че ли съм най-прекрасното създание на земята. Зная, че не изглеждам така, както тогава. Зная, че навсякъде имам белези от ражданията, зная колко обичаше гърдите ми, а сега са провиснали до коленете и се ненавиждам за това. Ненавиждам мисълта, че не ме обичаш както някога и ненавиждам факта, че трябва да моля за любовта ти!

Това беше абсурдно. Напълно лишено от логика и смисъл. Толкова беше далеч от истината, че той не можеше да измисли какво да каже, за да я накара да разбере колко греши. От всички… Той отвори уста, но не знаеше откъде да започне, затова я затвори и отново опита. Беше твърде късно. Трейси вече бе избягала.

Хари остана неподвижен и вцепенен, опитвайки се да разбере какво се бе стоварило върху главата му. Та тя беше всичко за него. Как можеше дори за миг да си помисли, че той не я обича? Трейси беше центърът на вселената му, диханието на живота му. Не беше той… Тя беше тази, която не обичаше достатъчно.

Той се свлече на леглото и зарови лице в шепи. Тя мислеше, че той не я обича? Идеше му да вие.

Някаква врата проскърца и космите на врата му щръкнаха, защото звукът не дойде откъм коридора, а от дъното на стаята.

Вдигна глава. Там имаше баня… Ужас пропълзя в стомаха му, когато вратата се отвори и един мъж излезе от там. Висок, красив, с гъста коса.

Рен Гейдж поклати глава и погледна съчувствено Хари.

— Човече, яко си загазил.

Сякаш той не го знаеше.