Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (18)

17

— Porcini!

Едно мокро клонче перна Изабел по лицето, когато Джулия се втурна през храстите. Маратонките й никога нямаше да добият предишния си вид след тазсутрешната екскурзия в разкаляната от вчерашния дъжд гора. Тя забърза към падналото дърво и клекна до Джулия пред туфа кадифени кафяви гъби, под чиито шапчици можеше да се скрие горска фея.

— Ммм… Тосканско злато! — Джулия извади сгъваем нож, внимателно отряза пънчето в основата и сложи гъбата в кошницата. Изабел вече бе разбрала, че истинските гъбари никога не използват найлонови торби, а само кошници, през чиито пролуки на земята се посипват спори, за да е сигурно, че следващата година ще пораснат нови гъби. — Жалко, че Виторио не можа да дойде с нас. Той мърмори, когато го будя рано, но обича да бере гъби.

Изабел също съжаляваше, че Рен не е с тях. Ако снощи, след като се любиха, не го бе помолила да се върне във вилата, тази сутрин можеше да го измъкне от леглото и да го уговори да дойде с тях. Въпреки че двамата бяха любовници от малко повече от двайсет и четири часа, миналата нощ тя се улови, че се протяга в просъница за него, и окончателно се събуди, когато не го напипа. Той беше като наркотик. Опасен наркотик. Смес от кокаин и хероин. Щеше да й е нужна програма от дванайсет степени за рехабилитация, когато аферата им приключи.

Изабел пъхна пръсти под маншета на пуловера и подръпна златната гривна. Дишай. Съсредоточи се и дишай. Колко често ще има възможност да бере порчини в горите на Тоскана? Въпреки влагата, отсъствието на Рен и прещракването на някакво сухожилие на гърба й от постоянното навеждане, за да търси гъби, Изабел си прекарваше страхотно. Утрото бе ясно и слънчево, Стефи беше в безопасност, а тя имаше любовник.

— Помириши. Направо е неописуемо, нали?

Изабел вдъхна острия, землист мирис на funghi и си помисли за секс. Нищо чудно, след като, изглежда, всичко я караше да мисли за секс. Вече нямаше търпение да се върне във фермерската къща и отново да види Рен. Градските жители щяха да се съберат в десет, за да довършат събарянето на оградата, и той щеше да им помага.

Тя си спомни колко мрачен беше миналата нощ, преди да си тръгне. Отначало помисли, че се цупи, задето го гони, но той дори се пошегува, че го изритват посред нощ като ненужна вещ. Тя го попита какво не е наред и Рен отвърна, че просто е уморен, но на нея й се струваше, че има още нещо. Може би беше закъсняла реакция от намирането на Стефи. Но едно бе сигурно: Рен умееше майсторски да крие чувствата си и ако той не желаеше тя да узнае какво става в душата му, шансовете й да отгатне бяха почти нулеви.

Двете жени отново поеха през гората с отворени на четири очи, въоръжени с туристическите щеки, които Джулия бе донесла, за да претърсват храсталаците около корените на дърветата и гниещите пънове. Дъждът бе съживил изсушената земя и въздухът бе изпълнен с упойващите ухания на розмарин, лавандула и дива салвия. Изабел намери цяло скривалище на кадифени порчини под купчина листа и ги прибави към останалите гъби в кошницата.

— Ти си родена гъбарка — прошепна благоговейно Джулия.

През цялата сутрин говореше тихо — порчините бяха истинско съкровище и събирането им се смяташе за тайна операция. Кошницата им дори имаше капак, за да го скрие от любопитни погледи, ако случайно се натъкнат на гъбари в гората, не че щяха да заблудят някого. Джулия се прозина за четвърти път през последните минути.

— Май е малко рано за теб? — попита Изабел.

— Снощи трябваше да се срещна с Виторио в Монтепулчано, а предишната вечер в Пиенца. Прибрах се много късно.

— Винаги ли се срещаш с него, когато отсъства от града?

Джулия мушна щеката в купчина плевели, която току-що бе огледала.

— Понякога. В някои определени вечери.

Интересно, каквото и да означаваше това.

Когато наближи десет часът, двете поеха обратно към фермата, като носеха на смени пълната кошница. Хората вече бяха започнали да се събират, Рен стоеше в градината и оглеждаше оградата. Дори с прашни ботуши, джинси и избеляла тениска, той изглеждаше като слязъл от корица на модно списание. Когато я зърна, на лицето му разцъфна усмивка, която пропъди и последните остатъци от сутрешния студ. А когато видя кошницата, целият засия.

— Я по-добре да скрия това на безопасно място!

— О, не, в никакъв случай! — тутакси се възпротиви Изабел, но закъсня. Той вече бе измъкнал кошницата от ръцете на Джулия и я беше понесъл към къщата.

— Побързай! — изсъска Изабел, сграбчи ръката на Джулия и я повлече към кухнята. Влязоха миг след него. — Веднага ми дай кошницата! На теб не може да се вярва!

— Обиждаш ме. — Очите му на изпечен мошеник гледаха невинно като на послушник край олтара. — А аз тъкмо се готвех да предложа да сготвя малка вечеря за нас четиримата. Нищо специално. Може да започнем с леко задушени порчини върху хрупкави кростини. Последвани от спагети с гъбен сос, много лек и приятен. Ще задуша гъбите в зехтин и чесън и ще добавя малко пресен магданоз. По-големите ще запечем на скара и ще ги поднесем със салата от рукола. Разбира се, ако ви се струва прекалено нахално…

— Да! — заподскача Джулия радостно като малко дете. — Виторио довечера ще си е у дома. Зная, че сега е наш ред да ви поканим, но ти готвиш много по-вкусно и аз приемам от името на двама ни!

— Ще ви очакваме в осем. — Кошницата с гъбите изчезна в бюфета.

Доволна, Джулия се върна в градината, за да поздрави приятелите си. Рен погледна часовника си, повдигна арогантно вежда и властно посочи с палец към тавана.

— Ти. Горе. Веднага. И по-бързо.

Той не беше единственият, който знаеше как да играе игрички. Изабел се прозина.

— Не мисля.

— Очевидно се налага да прибягна към по-груби методи.

— Знаех си, че денят ще бъде страхотен.

Той се засмя, набута я в дневната, притисна я към стената и я целуна със страст, от която й се зави свят. За съжаление, Джулия ги прекъсна твърде скоро — извика ги от кухнята и се наложи да се откъснат един от друг.

Докато работеха, градските жители разговаряха със сърцераздирателни интонации и драматични жестове, за да илюстрират облекчението, което ще изпитат, когато намерят тайното съкровище на Паоло и как повече няма да им се налага да живеят в постоянен страх. Изабел беше почти убедена, че целият град заслужава „Оскар“ за невероятното изпълнение.

Появи се Трейси заедно с Марта и Конър. Хари се довлече половин час по-късно в компанията на останалите деца. Изглеждаше уморен и потиснат и Изабел се стъписа, когато видя Рен да приближава към него и да го заговаря.

Стефи не се отделяше от баща си, отдалечи се само за малко, за размени няколко думи с Рен. Изглежда, компанията на момиченцето му доставяше удоволствие — доста изненадващо, имайки предвид всичките му оплаквания заради присъствието на деца в дома му. Може би вчерашният инцидент бе променил възгледите му. Той дори клекна, за да поздрави Британи, великодушно подминавайки факта, че момиченцето бе съблякло тениската си.

Когато Джереми видя вниманието, с което бяха удостоени сестрите му, започна да върши лудории, ала родителите му бяха прекалено умърлушени, за да забележат. Рен похвали мускулите му и го изпрати да носи камъни.

Изабел реши, че предпочита да разнася храна, отколкото да копае камъни, и се зае да помага при приготвянето на сандвичи и да пълни вода в стомните. Марта я смъмри на италиански, но незлобливо, задето бе нарязала панфортето^[1] на прекалено тънки резени. Един по един хората, които й бяха причинили неприятности, се изреждаха, за да се помирят. Джанкарло се извини за историята с призрака, а Бернардо, който тази сутрин не беше дежурен, я запозна със съпругата си — жена с тъжни очи, на име Фабиола.

Около един часа пристигна красив италианец с гъста къдрава коса. Джулия го заведе при Изабел.

— Това е Андрея, братът на Виторио. Той е нашият прекрасен местен лекар. Днес следобед е затворил кабинета, за да ни помогне в търсенето.

— Piacere, signora. Приятно ми е да се запознаем, синьора — усмихна се той и захвърли цигарата. — Лош навик, особено за лекар.

Андрея имаше малък белег на бузата и маниери на обигран женкар. Докато двамата бъбреха, тя усети втренчения поглед на Рен и се опита да се убеди, че любовникът й ревнува. Малко вероятно, но беше толкова хубаво да си помечтае!

Към тях се приближи Трейси. Изабел я запозна с Андрея и тя го помоли да й препоръча някоя местна акушерка.

— В Касалеоне аз израждам бебетата.

— Какви щастливки са майките им — отвърна Трейси кокетно, но Изабел подозираше, че е само защото Хари беше наблизо.

Към средата на следобеда оградата бе разрушена камък по камък и празничното настроение се разсея като дим. Не откриха нищо по-интересно от няколко умрели мишки и парчета от счупени керамични съдове. Свела глава, Джулия стоеше сама на върха на изровения склон. Бернардо сякаш утешаваше разстроената си съпруга с тъжните очи. А жена, на име Тереза, една от многобройните роднини на Ана, бе уловила майка си за ръка. Андрея Киара отиде да поговори с млад мъж, който пушеше нервно и риеше прахта с върха на ботуша си.

Точно в този момент се появи Виторио. Той долови всеобщото униние и незабавно се насочи към Джулия. Изабел видя как поведе съпругата си към сянката на перголата, където я прегърна.

Рен се приближи до Изабел, застанала върху една от чакълените пътеки.

— Имам чувството, че съм на погребение.

— Зад това се крие нещо много повече от изчезнал артефакт.

— Определено бих искал да зная какво.

Джулия остави Виторио и се приближи към тях. В очите й проблясваха сълзи.

— Ще ни извините ли за довечера? Няма да можем да дойдем, не се чувствам добре. Така за вас двамата ще останат повече порчини.

Изабел си припомни колко се бе зарадвала Джулия на предстоящата вечеря.

— Съжалявам. Мога ли да помогна с нещо? — попита Изабел.

— Можеш ли да направиш чудо?

— Не, но мога да се помоля да стане чудо.

— Ще трябва да се молиш много усърдно — вяло се усмихна Джулия.

— Може би ще е по-лесно, ако знае за какво да се моли — подхвърли Рен.

Виторио бе останал под перголата. Джулия се извърна и го погледна умолително. Той поклати глава. Изабел видя негодуванието, забулило за миг лицето на новата й приятелка, и реши, че е време малко да я притисне.

— Няма да можем да ти помогнем, ако не си откровена с нас.

Джулия нервно потри ръце.

— Не мисля, че изобщо можеш да помогнеш.

— Да не би да си изпаднала в беда?

Италианката разпери ръце.

— Да виждаш дете в прегръдките ми? Да, изпаднала съм в голяма беда.

Виторио я чу и се спусна към тях.

— Достатъчно, Джулия!

Рен сякаш прочете мислите на Изабел, която в този момент се чудеше дали да не прибегнат към изпитаната тактика „разделяй и владей“. Докато прегръщаше Джулия през раменете, Рен препречи пътя на Виторио.

— Не е ли по-добре да поговорим?

Изабел бързо поведе Джулия към ъгъла на къщата, където бе паркирана колата й.

— Хайде да се поразходим с колата.

Джулия се качи послушно в колата. Изабел даде на заден и излезе на шосето. Изчака няколко минути, преди да заговори.

— Предполагам, че имаш основателна причина да криеш истината, нали?

Джулия уморено разтърка очи.

— Откъде знаеш, че не ти казвам истината?

— Защото историята с мафията прекалено много прилича на някой от сценариите на филмите на Рен. Освен това не смятам, че щеше да си толкова тъжна заради откраднатите пари.

— Ти си много умна жена. — Джулия прокара пръсти през косата си и я затъкна зад ухото. — Никой не иска да прилича на глупак.

— От това ли се боиш? Че истината може да ви накара да приличате на глупаци? Или просто Виторио ти е забранил да говориш?

— Мислиш, че мълча заради Виторио? — уморено се засмя Джулия. — Не. Не е заради него.

— Тогава защо? Очевидно е, че се нуждаете от помощ. Може би двамата с Рен бихме могли да погледнем нещата от различен ъгъл.

— А може би не. — Тя кръстоса крака. — Ти си много добра към мен.

— Нали за това са приятелите?

— Ти си по-добра приятелка, отколкото аз на теб.

Докато минаваха край малка ферма, където една жена копаеше в градината, Изабел сякаш усети тежестта на вътрешната битка, която водеше Джулия.

— Тайната не е само моя — промълви Джулия накрая. — Тя е на целия град и всички ще ми се разсърдят, ако я разкрия. — Измъкна книжна кърпа от пакета, който Изабел бе оставила на седалката, и гневно издуха носа си. — Не ме е грижа. Ще ти кажа. И ако го сметнеш за глупаво… е, не мога да те упреквам.

Изабел търпеливо чакаше. Гърдите на спътничката й учестено се повдигаха и спускаха. Накрая тя се реши и заговори:

— Ние търсим „Ombra della Mattina“.

Изабел не се сети веднага за оброчната статуя на етруското момче в музея „Гуарначи“, „Ombra della Sera“. Тя намали газта, за да пропусне един камион.

— Какво означава това? „Ombra della Mattina“?

— „Утринна сянка“.

— Статуята във Волтера се казва „Вечерна сянка“. Това не е съвпадение, нали?

— „Ombra della Mattina“ е нейната половинка. Статуя на жена. Преди трийсет години я намерил един свещеник, докато садял розови храсти на гробището.

Точно както подозираше Рен.

— И хората от градчето не искат да я предадат на правителството.

— Не си мисли, че това е обикновен случай на алчни хора, опитващи се да скрият археологическа находка. Де да беше толкова просто!

— Но това е много ценна находка.

— Да, ала не по начина, който мислиш.

— Не разбирам.

Джулия подръпна нервно малката си перлена обеца. Изглеждаше изцедена и измъчена.

— „Ombra della Mattina“ притежава специална сила. Затова не говорим за нея на чужденците.

— Каква сила?

— Не можеш да разбереш, ако не си роден в Касалеоне. Дори не всички местни хора вярват. — Тя махна грациозно с ръка. — Ние се смеехме, когато родителите ни разказваха истории за статуята, но вече не ни е до смях. — Жената най-после се извърна и погледна Изабел. — Преди три години „Ombra della Mattina“ изчезна и оттогава нито една жена в радиус от трийсет километра не е заченала.

— За три години никоя жена не е забременяла?

— Само онези, които са заченали извън града.

— И наистина ли вярвате, че причината е в изчезването на статуята?

— Двамата с Виторио имаме университетско образование. Дали вярваме с разума си? Не. Но фактите остават… Единственият начин семейна двойка да зачене дете е да замине по-далеч от Касалеоне, а това невинаги е лесно.

Най-после Изабел проумя.

— Затова ли винаги пътуваш, за да се срещнеш с Виторио? Вие се опитвате да заченете дете.

Джулия отчаяно закърши ръце.

— Ето защо Кристина и Енрико, които искат да имат второ дете, са принудени нощ след нощ да оставят дъщеря си при нейната баба, за да се измъкнат от града. Ето защо Сауро и Теа Грифаци се отправят навътре в провинцията, за да се любят в колата, а после се връщат у дома. Миналия месец Сауро го уволниха от работа, защото сутрин не можеше да чуе будилника и постоянно закъсняваше. Ето защо Ана е толкова тъжна. Бернардо и Фабиола не могат да я дарят с внуче.

— Аптекарката в градчето е бременна. Видях я.

— Шест месеца живя при сестра си в Ливорно, която е една свадлива сврака и й надуваше главата с упреците си. Съпругът й всяка нощ пътуваше до там и обратно. Сега се развеждат.

— Но какво общо има това с фермерската къща и Паоло?

Джулия потърка очи.

— Паоло е откраднал статуята.

 

 

— Очевидно Паоло не е понасял децата — каза Изабел на Рен същата вечер. Двамата бяха в кухнята и внимателно чистеха гъбите от пръстта с влажни кърпи. — Не можел да търпи шума, който вдигали, и се оплаквал, че ако има много деца, ще се харчат твърде много пари за училищата.

— Явно сродна душа. И така той решил да намали прираста на населението, като открадне статуята. И каква част от разума си изгубила, за да повярваш в тези небивалици?

— Джулия ми каза истината.

— Не се съмнявам. Но ми е доста трудно да проумея как си могла да приемеш на сериозно предполагаемите сили на статуята.

— Неведоми са пътищата Господни. — Както обикновено, Рен бе разхвърлял кухнята и Изабел се зае да разчиства плота.

— Спести ми нравоученията.

— Откакто статуята е била открадната, нито една жена в Касалеоне не е забременяла — изтъкна тя.

— Въпреки това не смятам да изхвърля презервативите ти. Цялата тази история не представлява ли обида за научните ти възприятия?

— Ни най-малко. — Тя отнесе куп мръсни купи в умивалника. — Само потвърждава това, което зная. Човешката мисъл е могъщо оръжие.

— Искаш да кажеш, че наоколо цари масова истерия? И жените не забременяват, защото вярват, че не могат?

— Имало е такива случаи.

— Мафиотската история ми харесва повече.

— Само защото са намесени оръжия.

Рен се усмихна, наведе се и я целуна по носа, от там мина към устата, продължи към гърдите и изминаха няколко минути, преди двамата да поемат дъх.

— Захващай се с готвенето — промълви тя задъхано. — Цял ден чакам тези гъби.

Рен изпъшка и грабна ножа.

— Ти си успяла да изтръгнеш от Джулия много повече, отколкото аз от Виторио, длъжен съм да ти го призная. Но статуята е изчезнала преди три години. Защо всички са чакали толкова дълго, за да започнат да копаят наоколо?

— Местните свещеници са държали статуята в канцеларията на църквата…

— Не е ли очарователно това съжителство между езичеството и християнството?

— Всички са знаели къде е статуята — продължи Изабел, докато плакнеше една купа, — но местните власти не са искали размирици, като докладват за съществуването й, затова са си затваряли очите. Паоло от години е помагал в църквата, но никой не е направил връзката между него и изчезването на статуята, докато не починал няколко месеца по-късно. Тогава хората започнали да си спомнят, че не обичал деца.

Рен завъртя очи.

— Много подозрително.

— Марта винаги го е защитавала. Тя заявила, че не е мразел децата. Просто бил imbronciato заради артрита си. Какво означава imbronciato?

— Вкиснат и сърдит.

— Тя изтъкнала, че винаги е бил добър баща за дъщеря си. Дори преди години отлетял до Щатите, за да види новородената си внучка. И така хората постепенно се отказали от тази версия и тогава плъзнали други слухове. Предполагам, че накрая е станало доста напечено и е избухнал скандал.

— Замесени ли са оръжия?

— За съжаление — не. — Тя избърса част от плота. — В деня преди да пристигна, Ана изпратила Джанкарло тук, за да почисти натрупалата се купчина боклук. И познай какво намерил, завряно в една дупка в оградата, когато случайно съборил един от камъните?

— Целият съм в слух.

— Мраморната основа, върху която статуята винаги е стояла. Същата основа, която изчезнала в деня, когато статуята била открадната.

— Е, това обяснява внезапния интерес към оградата.

Изабел избърса ръце.

— Всички в града пощурели. Решили да съборят оградата, но изведнъж се появила муха в кацата с мед.

— Ти.

— Точно така.

— Всичко щеше да бъде много по-просто, ако ни бяха казали истината от самото начало — отбеляза Рен.

— Ние сме чужденци и те нямат причина да се доверят на някого от нас. Особено на теб.

— Благодаря.

— Каква полза биха имали, ако намерят статуята, а ние разпространим новината по цял свят, че е тук? Едно е местните политици да си затворят очите, че безценна етруска реликва се пази в канцеларията на църквата, но властите в останалата част на страната едва ли ще са толкова снизходителни. Тукашните хора се страхуват, че „Утринна сянка“ ще бъде заключена в стъкления шкаф редом с „Вечерна сянка“.

— Където й е мястото — постанови Рен, докато притискаше скилидка чесън с плоската страна на ножа.

— Докато ти работеше, аз проведох малко разследване и виж какво открих. — Изабел донесе пожълтелия плик, който бе намерила в дневната, и изсипа съдържанието му върху кухненската маса. Имаше няколко десетки снимки на внучката на Паоло, всички до една старателно надписани на гърба.

Рен избърса ръце и отиде да ги разгледа. Тя му посочи цветна снимка на възрастен мъж с бебе на ръце, застанал на предната веранда на малка бяла къща.

— Това е най-старата снимка. Този мъж е Паоло. Вероятно е направена, когато е ходил в Бостън наскоро след раждането на внучката му. Казва се Джоузи, съкратено от Джоузефина.

Някои от снимките показваха Джоузи на лагер с приятели, други по време на ваканция с родителите й в Гранд Каньон. На няколко беше сама. Изабел взе последните две.

— Това е Джоузи в деня на сватбата й преди шест години. Младата жена имаше тъмна къдрава коса и широка усмивка. — А на тази е със съпруга си, малко преди Паоло да почине. — Изабел обърна снимката, за да му покаже датата на гърба.

— Не ми прилича на колекция на човек, който мрази деца — рече Рен замислено. — Значи, може би Паоло не е взел статуята.

— Той е издигнал оградата и е натрупал купчината боклуци.

— Едва ли може да се нарече неопровержимо доказателство. Но ако статуята не е зазидана в оградата, тогава къде е?

— Със сигурност не е в къщата — увери го Изабел. — Ана и Марта са претърсили всеки сантиметър от мазето до тавана. Има предложение да разкопаят градината, но Марта твърди, че е щяла да забележи, ако Паоло я е заровил там, а и няма да позволи да съсипят градината. Има доста места близо до оградата или в маслиновата горичка, може би дори в лозята, където Паоло е могъл да изкопае дълбока дупка и да скрие статуята. Аз предложих на Джулия да потърсят с метални детектори.

— Браво! Това започва да ми харесва.

— Добре. — Изабел свали кухненската кърпа, която бе увила около кръста си. — Е, стига приказки. Изключи фурната и се съблечи.

Рен хлъцна сащисано и изтърва ножа.

— Заради теб едва не си отрязах пръста.

— Добре че е само пръстът — ухили се палавата негодница и започна да разкопчава блузата си. — Кой твърди, че не мога да бъда спонтанна?

— Не и аз. Добре, струва ми се, че вече мога да си поема дъх — промърмори Рен, докато следеше с жаден поглед всяко следващо копче. — Колко е часът?

— Наближава осем.

— По дяволите! Гостите ще пристигнат всеки миг. — Той се протегна към нея, но тя се намръщи и се отдръпна.

— Мислех, че Джулия и Виторио отмениха посещението си.

— Поканих Хари.

— Ти не харесваш Хари. — Тя отстъпи още една стъпка и започна да закопчава блузата.

Рен въздъхна.

— Откъде ти хрумна това? Той е чудесен тип. Не искаш ли да оставиш горните разкопчани? Трейси също ще дойде.

— Изненадана съм, че е приела. Днес дори не го погледна.

— Всъщност не съм й казал, че съм го поканил.

— Няма що, очертава се приятна вечер.

— Налага се. Тази сутрин нещата помежду им съвсем са се спекли и оттогава Трейси го избягва като чумав. Хари е много разстроен.

— Той ли ти го каза?

— Хей, ние, мъжете, понякога също си споделяме. И ние имаме чувства.

Изабел повдигна вежди.

— Добре де, може би той е малко отчаян, а аз съм единственият тук, с когото може да поговори. Нещастникът е пълна скръб, що се отнася до жени и ако аз не му помогна, ще виси тук цяла вечност.

— И все пак същият нещастник вече единайсет години е женен и е баща на пет деца, докато ти…

— Докато ме осени идея, която мисля, че ще ти хареса. Идея, която, между другото, няма нищо общо с враждуващото семейство Бригс, ако не се смята обстоятелството, че за осъществяването й първо трябва да се отървем от тях.

— Каква е тази идея? — Тя се наведе да вдигне няколко пънчета, които той бе изпуснал на пода.

— Една малка сексуална костюмирана драма. Но за да успее постановката, е нужна подходяща сцена, което означава, че цялото семейство ведно с бавачките трябва да се омете от вилата.

— Костюмирана драма? — Пънчетата се изплъзнаха от внезапно отмалелите й пръсти и тупнаха обратно на пода.

— Сексуална костюмирана драма. Време на действието — среднощ. Свещи. Ако имаме късмет, навън ще бушува буря. — Рен взе чашата й и завъртя тънкото столче между пръстите си. — Явно безскрупулният Лоренцо Гейдж е хвърлил око на една бойка селска хубавица, която вече не е в първа младост…

— Хей!

— Което я прави още по-привлекателна за него.

— Дяволски вярно.

— Та въпросната селянка е прочута със своята доброта и отдаденост в името на човечеството, затова тя отблъсква любовните му атаки, независимо от факта, че той е един от най-големите красавци в околността. По дяволите, дори в цяла Италия.

— Само в Италия? Въпреки това винаги спокойно можеш да заложиш на добродетелните жени. При тях той няма никакъв шанс.

— Споменах ли, че освен това принц Лоренцо е най-умният тип в целия окръг?

— О, това действително усложнява ситуацията.

— Ето защо заплашва, че ще изгори цялото село до основи, ако тя не се покори.

— Мерзавец. Естествено, тя отвръща, че по-скоро ще се самоубие.

— На което той нито за миг не вярва, защото добрите католички не се самоубиват.

— Имаш право.

Рен описа красноречива дъга с ножа.

— Действието започва в нощта, когато тя се промъква в уединената, осветена от сиянието на свещите вила на принца. Същата вила, която по странно съвпадение е кацнала на върха на хълма.

— Изумително.

— Тя се появява, облечена в роклята, която той й е изпратил същия следобед.

— Разбирам. Скромна и бяла.

— Яркочервена и предизвикателна.

— Което само ще подчертае добродетелта й.

— Той не губи време в прелюдии. Повлича я на горния етаж…

— Вдига я на ръце и я отнася на горния етаж.

— Независимо че не може да се каже, че тя е лека като перце, но за щастие, той всяка сутрин тренира. И след като я отнася в спалнята, принцът повелява да свали бавно дрехите си… пред непреклонния му взор.

— Естествено, той е гол, докато я наблюдава непреклонно, защото във вилата е много горещо.

— А в спалнята е още по-горещо. Казах ли ти какъв красавец е принцът?

— Струва ми се, че го спомена.

— И така настъпва мигът, когато тя трябва да му се покори.

— Не мисля, че тази част ще ми хареса.

— Защото си вманиачена командаджийка.

— И по една случайност и тя.

Рен се смири с неизбежното.

— И тъкмо когато той е готов да я изнасили, какво случайно зърва тя с ъгълчето на окото си? Белезници.

— В осемнайсети век е имало белезници?

— Окови. Чифт окови, лежащи съвсем наблизо.

— Колко удобно.

— Докато замъгленият му от похот поглед е насочен някъде другаде… — замъглените от похот очи на Рен се втренчиха в гърдите й, — тя се пресяга зад него, грабва оковите и ги стяга около…

— Почуках, но никой не отговори.

Двамата отскочиха един от друг и видяха Хари, застанал на прага с нещастна физиономия.

— И ние правехме този номер с белезниците — промърмори той мрачно. — Беше невероятно.

— Ах. — Изабел се прокашля смутено.

— Можеше да почукаш — изръмжа Рен.

— Почуках.

Изабел грабна нова бутилка вино.

— Защо не отвориш това? Аз ще донеса чаши.

Рен едва успя да налее виното, когато се появи Трейси и щом видя съпруга си, се наежи възмутено.

— Какво прави той тук?

Рен я целуна по бузата.

— Изабел го покани. Казах й да не го прави, но тя си мисли, че знае всичко.

В един друг живот Изабел навярно щеше да се защити, но сега имаше работа с шантави хора, така че какъв беше смисълът?

— Чудесно — обяви Хари. — През целия ден се опитвам да поговоря с теб, но ти постоянно ме избягваше.

— Защото ми се повдига от теб.

Той трепна, но не се отказа.

— Да излезем навън, Трейси. Само за няколко минути. Има някои неща, които трябва да ти кажа, при това насаме.

Трейси му обърна гръб, прегърна Рен през кръста и притисна буза о рамото му.

— Никога не биваше да се развеждам с теб. Господи, ти беше великолепен любовник. Най-добрият.

Рен стрелна с поглед Хари.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш женен за нея? Защото в момента можеш да си намериш нещо къде по-добро.

— Сигурен съм — кимна Хари. — Аз много я обичам.

Трейси вдигна глава, като малко животно подуши въздуха и реши, че миризмата е неприятна.

— Да бе, как не!

Хари клюмна и раменете му увиснаха. Извърна се към Изабел. Дълбоките сенки под очите му придаваха вид на човек, който няма какво да губи.

— Надявах се да поговорим насаме, но очевидно няма да стане, и след като Трейси не желае да ме изслуша, ще го кажа на теб, ако нямаш нищо против.

Трейси, изглежда, цялата се бе превърнала в слух, а Изабел кимна.

— Влюбих се в нея в мига, в който изля виното си в скута ми. Помислих, че е случайно. Все още не съм сигурен дали да й вярвам, че не е било. На онзи купон беше пълно с хубавци, които се изпопребиваха да привлекат вниманието й, но на мен дори не ми бе хрумнало да опитам. И не само заради физическата й красота, а бог ми е свидетел, че никога не съм виждал по-красива жена от нея, но заради самата нея… заради почти неземното сияние, което я обкръжаваше. Заради тази енергия, струяща от нея. Не можех да откъсна поглед от нея, но в същото време не исках тя да забележи, че я наблюдавам. После тя изля питието си, а аз не можех да измисля какво да кажа.

— Той каза: „Извинете, вината е моя“. — Гласът на Трейси леко се пречупи. — Аз плиснах чашата си, а този идиот пелтечи: „Вината е моя“. Още тогава трябваше да се досетя.

— Не можех да мисля — продължи Хари, все още приковал поглед в Изабел. — Имах чувството, че са били огромна инжекция новокаин директно в мозъка ми. Тя беше със сребриста рокля с дълбоко деколте, с вдигната коса, но няколко непокорни кичура се бяха измъкнали и падаха до раменете й. Никога в живота си не бях виждал нещо подобно. Същество като нея. — Той се втренчи в чашата си. — Ала колкото и да бе красива през онази нощ… — Хари преглътна. — Съжалявам. Не мога да го направя. — Остави чашата на плота и изчезна през вратата в градината.

В очите на Трейси се мярна тъга, но тя сви рамене, сякаш нямаше значение.

— Виждате ли какво съм принудена да търпя? Тъкмо реша, че е готов да говори, и той се изключва. Сякаш съм омъжена за компютър.

— Престани да се държиш като кучка — сряза я Рен. — Никой нормален мъж не би искал да излива душата си пред бивш съпруг. Той през целия ден се опитваше да говори с теб.

— Голяма работа! Аз от години се опитвам да говоря с него.

Изабел погледна към градината.

— Той не ми прилича на човек, способен да изразява с лекота чувствата си.

— Имам новина и за двете ви — оповести Рен. — Нито един мъж не е способен да изразява с лекота чувствата си. Примирете се.

— Ти си способен — възрази Трейси. — Ти говориш открито за чувствата си, но Хари има постоянен емоционален запек.

— Аз съм актьор, затова по-голяма част от това, което се лее от устата ми, са пълни глупости. Хари те обича. Дори и последният глупак може да го разбере.

— Е, в такъв случай съм последната глупачка, защото не го вярвам.

— Ти не се биеш честно — поклати глава Изабел. — Зная, че си наранена, но това с нищо не ти помага. Дай му възможност да ти каже какво мисли без свидетели. — Изабел посочи към вратата. — И когато говориш с него, се вслушай в разума си, защото сърцето ти е прекалено наранено и в момента не е най-надеждният ти съветник.

— Няма смисъл! Не разбираш ли? Мислиш ли, че не съм опитвала?

— Опитай пак. — Изабел я побутна решително към вратата.

Трейси се запъна за миг, но после излезе.

— Вече ми се ще да убия и двамата — призна Рен, — а още не сме стигнали до предястието.

 

 

Хари стоеше до перголата, пъхнал ръце в джобовете, телените рамки на очилата му проблясваха на последните лъчи на залязващото слънце. Трейси почувства онова познато замайване, което бе изпитала за пръв път преди дванайсет години, малко преди да разлее питието си в скута му.

— Изабел ме накара да дойда. — Трейси усети враждебната нотка в гласа си, но днес вече го бе умолявала веднъж и повече нямаше намерение да го прави.

Без да я поглежда, той извади ръка от джоба и се опря на перголата.

— Това, което каза тази сутрин… Пак ли беше една от твоите димни завеси? Имам предвид онези небивалици, че си дебела и имаш белези от ражданията, когато прекрасно знаеш, че с всеки изминал ден ставаш все по-красива? И да казваш, че не те обичам, когато хиляди пъти съм ти казвал какво изпитвам към теб?

Думи, изречени машинално, по навик. Обичам те, Трейси. Без никакви емоции. Никога: Обичам те, защото… А само: Обичам те, Трейси. Не забравяй да купиш паста за зъби от магазина.

— Едно е да го кажеш, съвсем друго наистина да го вярваш. Две съвсем различни неща.

Той бавно се извърна към нея.

— Моята любов никога не е била под въпрос, от самото начало. Винаги е била твоята.

— Моята? Аз те свалих! Ако не бях аз, двамата никога нямаше да се съберем. Аз те открих, аз те преследвах и аз те улових на въдицата.

— Аз не бях чак такава голяма награда!

Хари никога не крещеше и избухването му толкова я стъписа, че тя загуби дар слово.

Той се оттласна от перголата.

— Ти искаше деца. А на челото ми сякаш бе написано с огромни букви: ТАТКО. Нима не разбираш? За теб не бяхме важни ние двамата. Единственото, което имаше значение, бе необходимостта ти да имаш деца. Аз бях подходящият баща. Подсъзнателно винаги съм знаел защо ме искаш, но продължих да се самозалъгвам. Беше лесно, когато бяха само Джереми и Стефи. Дори когато се роди Британи, можех да се преструвам, че всичко все още е за нас, че ме искаш заради самия мен. Може би щях да успея и занапред да се преструвам, но тогава ти забременя с Конър и се разхождаше наоколо със самодоволния вид на котка, изяла канарчето. За теб главното беше да си бременна и да раждаш деца. Опитах да го преглътна, да продължа да давам вид, че аз съм голямата ти любов, а не само най-надеждният източник на сперма. Всяка сутрин те поглеждах и копнеех ти да ме обичаш така, както аз те обичам, но аз бях свършил своята работа и ти дори не ме забелязваше. И си права. Наистина започнах да се отчуждавам, да се затварям в себе си. Само така можех да продължа да живея. Но когато забременя последния път и беше толкова щастлива, повече не можех да се преструвам. Исках, но не можех. — Гласът му пресекна. — Просто… не можех.

Трейси се опитваше да осъзнае думите му, но я връхлитаха прекалено много противоречиви емоции и тя не можеше да ги подреди. Облекчение. Гняв заради глупостта му. И радост. О, да, радост, защото в крайна сметка не всичко бе изгубено. Не знаеше откъде да започне, затова реши да е от незначителното.

— Ами пастата за зъби?

Хари се втренчи в нея, сякаш й бе поникнала втора глава.

— Пастата за зъби?

— Нали знаеш, че почти винаги забравям да купя паста за зъби. И как пощуряваш, когато изгубя ключовете си. Ти ми каза, че ако още веднъж оплескам чековата си книжка, ще ми я отнемеш. Помниш ли онази вдлъбнатина на калника на колата ти, за която смяташе, че е станала, когато си водил Джереми на мача по бейзбол от Малката лига? Аз съм виновна. Конър повърна в колата ми и нямах време да почистя, затова взех твоята. Крещях на Британи, която започна с маймунджилъците си на паркинга пред магазина, и се врязах в колата с количката за пазаруване. Какво ще кажеш за това, Хари?

Той примигна.

— Ако правиш списък с покупките, няма да забравиш да купиш паста за зъби.

Типично за Хари — да се хване за маловажно и да не проумее главното.

— Аз никога няма да правя списък с покупките, нито ще престана да губя ключовете си, нито ще поправя всичките си недостатъци, които те подлудяват.

— Зная. Освен това зная, че поне хиляда мъже са готови да се строят на опашка, за да ти купят паста за зъби и да те умоляват да врежеш количката си за пазаруване в техните коли.

Може би все пак го беше проумял.

Изабел й бе казала да се вслуша в разума, а не в сърцето, но това беше трудно, когато ставаше дума за Хари Бригс.

— Наистина знаех, че ще бъдеш страхотен баща и може би това е част от причината да се влюбя в теб. Но аз щях да продължа да те обичам, дори да не можеше да ми направиш нито едно дете. С теб аз станах цялостна. И не искам още деца, защото ти не ми стигаш. Искам още деца, защото любовта ми към теб става все по-голяма и се нуждае от други отдушници.

В очите му проблесна надежда, но лицето му остана тъжно. Тя осъзна, че неговите комплекси са се загнездени много по-надълбоко от нейните. Трейси винаги го бе смятала за най-умния човек, когото познаваше, затова й беше трудно да свикне с мисълта, че в тяхната двойка тя е по-съобразителната.

— Истина е, Хари. Всяка дума.

— Малко ми е трудно да го повярвам. — Той я изпиваше жадно с поглед, макар да познаваше всяка частичка от лицето й. — Само ни погледни. Аз съм от тези мъже, покрай които можеш да минеш десет пъти на ден и да не ги забележиш. Но ти… Мъжете се блъскат в уличните стълбове, когато те видят.

— Никога не съм срещала човек, който толкова да е вманиачен по външния вид. — Тя забрави всякакви наставления да се осланя на разума и го перна по бузата, за да го накара да слезе на земята. — Аз харесвам лицето ти. Мога да те гледам с часове. Бях омъжена за най-великолепния мъж на вселената и двамата бяхме нещастни. И ти си прав, бих могла да имам всеки мъж на онзи купон, но нито един не ме привлече. И когато разлях онова питие в скута ти, определено не гледах на теб като на бъдещ баща на децата ми.

Тя усети, че Хари живва, но още не беше свършила.

— Някой ден ще остарея и ако беше видял баба ми, щеше да знаеш, че когато стана на осемдесет, ще бъда по-грозна и от смъртта. Тогава ще спреш ли да ме обичаш? Само външността ли е важна за теб? Защото, ако е така, ние наистина здравата сме загазили.

— Разбира се, че не е. Аз не… аз никога…

— И кой взел да ми говори за димни завеси! Винаги съм смятала, че ти си толкова здравомислещ, но дори в най-скапания ми ден мисълта ми е по-ясна от твоята. Господи, Хари, в сравнение с мен ти си емоционален инвалид!

Думите й го накараха да се усмихне и при това изглеждаше толкова глупаво, че Трейси разбра, че най-после е достигнала до сърцето му. Искаше да прогони с целувки страховете му, но и нейните бяха прекалено големи, за да бъдат заличени с целувки. Трейси не желаеше да прекара остатъка от живота си в опити да убеди своя съпруг в любовта си. А и не й се нравеше, че външността й бе толкова важна за него. Върху лицето, което той толкова обичаше, вече се бяха появили първите признаци на умората и отминалите години. Какво щеше да стане след няколко години, когато и тялото й ще изгуби свежестта и красотата си?

— След толкова години брак би трябвало много по-добре да се разбираме един друг — промърмори Хари.

— Не мога да продължа да живея така. Двамата трябва завинаги да поправим това, което е счупено помежду ни.

— Не зная как ще го постигнем.

— С добър брачен консултант, ето как. И колкото по-скоро, толкова по-добре. — Трейси се повдигна на пръсти, целуна го с обич и се извърна към фермерската къща. — Изабел! Би ли дошла тук?