Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (10)

9

Дори интензивната сутрешна тренировка не успя да изгори неуморната му енергия. Той отпи вода от бутилката и огледа купчината клони и изскубнати храсталаци, която Ана искаше да премести от градината. Тя смяташе да помоли съпруга си Масимо, който надзираваше лозята, или сина си Джанкарло, но Рен трескаво се нуждаеше от всякаква дейност и затова изяви желание да изчисти градината.

Денят беше горещ, на небето не се мяркаше нито едно облаче, но дори и когато се потопи в ритъма на работата, Рен не можеше да се отърси от мислите за Карли. Ако по-настоятелно се беше опитал да се свърже с нея, тя може би още щеше да е жива; но той винаги избираше по-лесния път. Беше нехаен с жените, с приятелите, с всичко, с изключение на работата.

— Не те искам наблизо около децата ми — му бе казал баща му, когато Рен беше на дванайсет.

За отмъщение Рен му отмъкна портфейла.

Разбира се, през последните десет години той многократно бе изкупил вината си, но старите навици умират трудно, а той винаги бе имал сърце на грешник. Може би тъкмо заради това му беше толкова спокойно с Изабел. Тя носеше добродетелта си като доспехи. В момента може и да се чувстваше уязвима, но тя беше твърда като желязо, толкова твърда, че дори той не можеше да я поквари и отбие от правия път.

Рен натовари отново ръчната количка и я подкара към другия край на лозето, където изсипа товара в празен метален контейнер, в който изгаряха падналите клони, шубраци и листа. Докато разпалваше огъня, от време на време стрелваше по някой и друг поглед към фермата. Къде беше тя? От пътуването до Волтера беше минал един ден, а тя все още нямаше ток, най-вече защото той не си бе направил труда да каже на Ана да отстранят повредата. Хей, не добрите дела му бяха помогнали да стигне до там, където се намираше сега, а и като протакаше пускането на електричеството, щеше много по-лесно да примами госпожица Съвършенство на своя територия.

Интересно дали щеше да носи шапка, когато най-после хукне нагоре по хълма, за да му устрои скандал за липсата на ток, или ще остави онези къдрици, които тя толкова ненавиждаше, да се веят на воля? Глупав въпрос. Изабел Фейвър никога нямаше да позволи нещо да се вее на воля. Ще бъде спретната и стегната, закопчана догоре, делова и изискана, и навярно ще е въоръжена с купчина нотариално заверени документи, заплашващи го да свърши дните си в затвора заради неизпълнение на задълженията си като хазаин. Но къде още се мотаеше тази жена?

Рен се замисли за миг дали да не слезе до фермерската къща и да види какво става с нея, но това изцяло противоречеше на плана му. Не, той искаше госпожица Съвършенство да му се яви на крака. Злодеят винаги предпочиташе да подмами героинята в леговището си.

 

 

Докато ровеше в бюфета, Изабел откри малкия полилей, украсен с метални цветя, заврян в дъното. Бялата боя се бе олющила с годините, а оригиналните ярки цветове бяха избледнели, превръщайки се в прашни пастелни тонове. Тя отвинти старите изгорели крушки, постави на тяхно място свещи и закачи полилея на магнолията.

Когато свърши с тази работа, младата жена се огледа в търсене на нови занимания. Вече бе изпрала бельото си на ръка, бе подредила книгите по лавиците по автор и заглавие и се бе опитала да изкъпе котките. Дотук дневният й режим беше пълен провал. Не можеше да се съсредоточи, за да пише, а медитацията се оказа напълно безполезно упражнение. В главата й звучеше единствено ниският, чувствен глас, мамещ я към пропастта на разгула.

Секс, докато и двамата не закрещим. Секс, докато всичките ти сексуални задръжки не изчезнат…

Тя протегна ръка към кухненската кърпа, за да излъска чашите, и се замисли дали да не позвъни отново на Ана Весто, но подозираше, че сега Рен командва парада. Той искаше точно това — да я принуди да отиде във вилата и да се конфронтира очи в очи с него — или с други думи, да играе по свирката му. Но дори електричеството не си струваше подобна жертва. Той може и да беше лукав и коварен манипулатор, но четирите крайъгълни камъка бяха на нейна страна.

Ами ако окончателно загуби разсъдък и се поддаде на порива да танцува с него в греховна тъма? Дори самата мисъл за това й бе непоносима. Втори път нямаше да го направи.

Някакво движение привлече вниманието й. Тя отиде до отворената врата на кухнята и видя двама работници да влизат в маслиновата горичка. Никога досега не се бе радвала толкова на възможността малко да се разсее и Изабел тутакси се запъти на разузнаване.

— Сигурно сте дошли да поправите електричеството, нали? — приветства ги тя жизнерадостно.

По-възрастният мъж имаше обветрено лице, набраздено от бръчки, и сивееща къдрава коса. По-младият беше нисък и набит, с тъмни очи и мургава кожа. Когато тя приближи, той остави на земята лопатата и мотиката и се изправи.

— Електричество? — попита и я огледа от глава до пети с типичния за италианците маниер. — Не, signora. Дойдохме да се погрижим за проблема с кладенеца.

— Аз мислех, че има проблем с канализацията.

— Si — включи се по-възрастният мъж. — Всичко е заради лошия английски на сина ми. Аз съм Масимо Весто и се грижа за тукашните земи. А това е Джанкарло. В момента оглеждаме, за да видим дали можем да копаем.

Тя погледна към мотиката и лопатата. Доста странно оборудване за оглед. Или може би английският на Масимо не беше по-добър от този на сина му.

— Ще има много шум — додаде Джанкарло и я дари със сияеща усмивка, разкриваща два реда ослепително бели зъби. — Много прахоляк.

— Нищо, ще го преживея.

Младата жена се върна в къщата. Няколко минути по-късно се появи Виторио. Този път дългата му черна коса не беше вързана, а се ветрееше на воля.

— Синьора Фейвър! Днес е щастливият ви ден!

 

 

Когато следобедният пек го прогони обратно във вилата, Рен беше в отвратително настроение. Според Ана, Изабел бе отпрашила нанякъде с червен фиат и мъж, на име Виторио. Кой, по дяволите, беше Виторио и защо Изабел бе тръгнала с него, когато Рен имаше лични планове за нея?

Той поплува в басейна и после върна обаждането на агента си. От „Ягуар“, някога дъщерна компания на концерна „Форд“, а понастоящем част от индийската компания „Тата Мотърс“, го искаха, за да озвучи реклама, а от „Бомонд“ обмисляха голямо интервю и възнамеряваха да поместят снимката му на корицата. А което беше най-важното, сценарият за филма на Хауард Дженкс най-после беше изпратен и скоро щеше да пристигне.

Рен бе говорил надълго и нашироко с Дженкс за ролята на Каспар Стрийт. Стрийт беше сериен убиец, с мрачен и сложен характер, чиито жертви са жените, в които се влюбва. Рен бе подписал договора, без да прочете окончателния вариант на сценария, тъй като Дженкс, който беше изключително потаен за работата си, още не го бе доизгладил. Актьорът не си спомняше някога да е бил по-развълнуван за филм, както за „Среднощно убийство“. Но не чак толкова, че да забрави за Изабел и мъжа в червения фиат.

Къде беше тя?

 

 

— Благодаря ти, Виторио, прекарах страхотен следобед.

— Удоволствието беше изцяло мое — озари я той с чаровната си усмивка. — Много скоро ще ви покажа и Сиена и тогава ще разберете какво означава да видите рая.

Тя му се усмихна, докато наблюдаваше как се отдалечава с фиата. Все още не можеше да разбере доколко надълбоко е замесен в заговора да я прогонят от фермата. Държанието му беше безупречно — чаровно и внимателно, с умерена доза флирт, така че да я поласкае, но без да изглежда нахален. Той й бе обяснил, че днешните му клиенти отменили екскурзията, и настоя да я заведе да разгледат малкото градче Монтериджони. Докато се разхождаха из очарователния малък площад, Виторио нито веднъж не се опита да я убеди да се премести в Касалеоне. Въпреки това бе успял да я изведе от фермерската къща за целия следобед. Въпросът беше следният: какво ставаше там по време на отсъствието й?

Вместо да влезе в къщата, Изабел се отправи на разузнаване в маслиновата горичка. Не можа да види никакви следи от копане, но земята около хамбара с каменна фасада, построен на склона на хълма, бе утъпкана. Следите от подметки в прахта пред дървената врата подсказваха, че мъжете са били тук, но Изабел не можа да разбере дали са проникнали вътре, или не. Когато опита да влезе, установи, че вратата е заключена.

Тя чу проскърцване на чакъла, вдигна глава и видя Марта, застанала в края на градината да я наблюдава. Почувства се виновна, сякаш я бяха спипали да шпионира. Марта не помръдваше и се взираше настойчиво в нея, докато накрая Изабел не се махна.

Същата вечер тя изчака възрастната жена да се прибере в стаята си, преди да се захване с търсенето на ключа за хамбара. Но без ток не можеше да види какво има в чекмеджетата или в шкафовете, затова реши на сутринта да опита още веднъж.

Докато се изкачваше по стълбата към спалнята си, се запита какво ли прави Рен. Навярно се люби с някоя красива signora от селото. Мисълта я потисна много повече, отколкото й се искаше.

Наведе се през прозореца, за да отвори кепенците, които Марта настояваше да се затварят всяка вечер, и видя ярка светлина да се процежда през пролуките на жалузите на прозорците на възрастната жена. Очевидно далеч не цялата къща бе лишена от електричество.

През нощта Изабел се въртя неспокойно в леглото, измъчвана от мисли за тока, Рен и красивите италиански жени. В резултат се събуди около девет, порядъчно изостанала от дневния си график. Взе набързо душ и неспособна повече да сдържа раздразнението си, позвъни във вилата и помоли да я свържат с Рен.

— Синьор Гейдж в момента е зает — заяви Ана.

— Бихте ли ми казали кога ще отстранят повредата в електричеството?

— Ще се погрижа за това — изръмжа икономката и затвори.

Изабел изгаряше от желание да хукне към вилата и да се нахвърли отгоре му с люти упреци, но Лоренцо беше прекалено коварен и тя не можеше да се отърси от усещането, че негодникът се опитва да я манипулира. Не бе забравила колко ловко бе подмамил Дженифър Лопес в гнусните си лапи!

Тя забърза към градината, напълни коритото със сапунена вода и с решителна стъпка се отправи да търси някоя от котките. Щеше напълно да откачи, ако час по-скоро не се заемеше с някаква работа.

 

 

Рен бръкна в джоба за цигарата си за спешни случаи, но тутакси си спомни, че вече я бе изпушил — лош знак, още повече че беше едва единайсет сутринта. Налагаше се да признае, че Изабел се бе оказала по-костелив орех, отколкото очакваше, и не се поддаваше толкова лесно на манипулации. Може би трябваше да вземе предвид факта, че е психолог. Но по дяволите, той искаше тя да дойде при него, а не обратното!

Можеше или да изчака, докато накрая тя се предаде, за което повече нямаше търпение, или да признае поражението си в този рунд. Крайно неприятно, но какво значение имаше в дългосрочен план? Така или иначе, рано или късно, двамата щяха да се покорят на сексуалната си съдба.

Той реши да се разходи до маслиновата горичка. Обикновена разходка. Нищо особено. Ако тя случайно се окажеше в градината, ще й каже нещо от рода на: Здрасти, Фифи, погрижиха ли се за онзи проблем с електричеството? Още не? Е, по дяволите… Ето какво ти предлагам: защо не дойдеш с мен до вилата и двамата да поговорим с Ана?

Но нямаше късмет. В градината не срещна никого, ако не се смятаха триото разгневени котки.

Може би чаша еспресо и вестник щяха да му помогнат да се успокои, макар че цялото му същество копнееше за още една цигара. Докато се качваше в мазератито, пред очите му упорито се мержелееше червен фиат. Рен смръщи буреносно вежди, пъхна ключа в стартера и потегли надолу по алеята.

Тъкмо беше стигнал в края й, когато я видя. Той наби рязко спирачки и изскочи от колата.

— Какво, по дяволите, правиш?

Тя вдигна глава и се втренчи в него изпод периферията на сламената си шапка. Въпреки гумените ръкавици, изглеждаше по-царствено от кралица.

— Събирам боклука край пътя — осведоми го Нейно величество и пъхна празната бутилка от лимонада в найлоновата торба, която мъкнеше.

— И защо, за бога, го правиш?

— Моля те, не произнасяй напразно името Господне. Той не обича това. А боклукът замърсява околната среда, независимо в коя страна се намира.

Златната гривна на китката й проблесна на слънчевата светлина, когато протегна ръка към туфата див копър, където се виждаше смачкана кутия от цигари. Белоснежната й блуза бе напъхана в спретнати жълтокафеникави шорти, разкриващи стройните й крака. Като цяло изглеждаше доста елегантно за крайпътна боклукчийка.

Той скръсти ръце и се взря от висотата си в нея, искрено развеселен.

— Май не знаеш как да разпускаш, а?

— Разбира се, че зная. Това занимание е много разтоварващо. Съзерцателно.

— Съзерцателно, как ли пък не! Ти си толкова напрегната, та чак дрънчиш.

— Ами да, липсата на най-елементарни битови удобства може да напрегне всекиго.

Рен мигом демонстрира на какво е способен един отличник на школата по актьорско майсторство — неразбиращ поглед, последван от едва доловимо разширение на очите, и всичко това съпроводено с леко недоумяващо смръщено изражение.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че повредата в електричеството не е отстранена? Не мога да повярвам! По дяволите, наредих на Ана да се погрижи за това. Защо не ми каза, че все още има проблем?

Явно ненапразно му плащаха безбожни хонорари. Изабел го изгледа изучаващо за миг.

— Мислех, че знаеш — клъвна го язвително.

— Много ти благодаря. Предполагам, това ясно показва какво е мнението ти за мен.

Трябваше да се измъкне от играта, докато още водеше по точки, защото тя присви подозрително очи. Рен побърза да извади мобилния си телефон и позвъни на икономката си, като нарочно заговори на английски:

— Ана, в момента говоря с Изабел Фейвър и тя твърди, че в къщата все още няма ток. Ако обичаш, погрижи се до края на деня повредата да е отстранена, става ли? Не ме интересува колко ще струва.

Затвори и се облегна на колата.

— Всичко е уредено. Хайде да се поразходим с колата, докато чакаш да пуснат тока. Като се върнем, лично ще проверя дали всичко е наред.

Изабел се поколеба, сетне пристъпи към мазератито.

— Добре, но аз ще шофирам.

— Забрави. Миналия път ти шофира.

— Обичам да шофирам.

— Аз също, а и това е моята кола.

— Сигурно ще караш с превишена скорост.

— Арестувай ме. За бога, ще се качваш ли най-сетне?

— Богохулството не е само светотатство — изтъкна тя със съвършено неуместно според него задоволство. — Това е признак, че даден човек е с твърде ограничен речников запас.

— Все едно. Ти искаш да шофираш само защото обичаш да контролираш всичко.

— Така светът е по-добър.

Преднамерено самодоволната й усмивка го накара да извие присмехулно устни. А и тя навярно беше права. Ако доктор Фейвър управляваше света, поне щеше да е по-спретнато и чисто място.

— Но първо ще ми помогнеш да довършим разчистването на този боклук — отсече тя.

Той понечи да й заяви да забрави за подобни нелепици, защото никоя жена на света не заслужаваше подобна саможертва, но в този миг тя се наведе, спретнатите й шортички се изпънаха върху бедрата й и преди да се усети, Рен вече държеше парче от автомобилна гума в едната ръка и счупена бутилка бира в другата.

Той избираше черни пътища, които се виеха покрай старомодни фермерски къщи и се спускаха в живописни долини с ширналите се лозя на областта Кианти. Щом наближиха Рада, Рен набързо нахлупи бейзболна шапка и надяна огромните слънчеви очила. Предостави изцяло на Изабел да води разговора, когато спряха край малка винарна. Двамата се настаниха на сянка под клонестия нар, а собственикът им поднесе две чаши вино, реколта 1999-а.

Отначало никой от малката група туристи, насядали край съседната маса, не им обърна внимание, но после една млада жена със сребърни обеци и тениска с логото на Масачузетския университет се зазяпа в тях. Рен се стегна, когато тя стана от стола, но както се изясни след секунда, шапката и очилата бяха свършили страхотна работа — жената очевидно не се интересуваше от него.

— Извинете ме. Вие не сте ли доктор Изабел Фейвър?

Той изпита непривично желание да я защити, но Изабел само се усмихна и кимна.

— Не мога да повярвам, че сте вие! — възкликна непознатата. — Простете, че се натрапвам, но присъствах на ваша лекция в Масачузетския университет и имам всичките ви книги. Само исках да ви кажа, че вие наистина ми помогнахте, докато провеждах химиотерапията.

Чак сега Рен забеляза колко слаба и бледа е жената. Нещо в гърдите му се стегна, когато забеляза как се смекчи изражението на Изабел. Той си спомни думите, с които се обръщаха феновете му към него: Пич, аз и приятелите ми се изкефихме яко, когато ти изкорми онзи тип.

— Много се радвам — промълви Изабел.

— Наистина много ми е мъчно, че напоследък имате толкова проблеми. — Жената прехапа долната си устна. — Бихте ли… казвам се Джесика. Бихте ли се помолили за мен?

Изабел се изправи и я прегърна.

— Разбира се, ще се помоля.

Огромна буца заседна на гърлото му. Изабел Фейвър беше чиста и неопетнена като сълза. А той възнамеряваше да я поквари.

Жената се върна на масата си, а Изабел се отпусна на стола. Сведе глава и се втренчи в чашата с вино. С известен потрес Рен осъзна, че тя се моли. Право тук, пред всички, за бога!

Бръкна в джоба си, за да извади цигара, но си спомни, че вече бе изпушил дневната си дажба. Вместо това пресуши чашата с вино.

Тя вдигна глава и му се усмихна благо, но уверено.

— Всичко с нея ще бъде наред.

Със същия успех можеше да го цапардоса с крик по главата, защото точно в тази секунда той проумя, че не може да го направи. Не би могъл да съблазни жена, която се молеше за непознати, събираше боклука край пътя и желаеше само доброто на хората. Какво си бе въобразил? Все едно да съблазни монахиня.

Много секси монахиня.

Това беше. Щеше да я върне обратно, да я остави във фермерската къща и да забрави за нея. А през остатъка от ваканцията ще се държи така, сякаш тя не съществува.

Решението неимоверно го вкисна. Той обичаше да бъде с нея не само защото тя го възбуждаше и разсмиваше, но и защото нейната порядъчност беше някак странно изкусителна, като прясно боядисана бяла стена, плачеща за пъстроцветни графити.

Изабел се опита да му се усмихне, но устните й трепереха.

— Жените като нея ми помогнаха да преживея последните шест месеца, или по-скоро съзнанието, че моите книги и лекции означават нещо за тях. За съжаление, не са толкова много, че да запълнят една аудитория.

Думите й го изтръгнаха от душевния смут.

— Ти навярно си се превърнала в нещо като забранено удоволствие — прокашля се Рен, отърсвайки се от мрачните размишления. — Те все още харесват идеите ти, но ти не си модният хит на месеца, а те не искат да изглеждат демоде.

— Благодаря за подкрепата, но мисля, че хората предпочитат да ги съветва някой, чийто живот не представлява купчина развалини.

— Добре де, това също.

На връщане тя беше мълчалива, което го накара да заподозре, че отново се моли. Не беше ли това шибано просветление? Дали Господ не му даваше знак, че трябва да опакова багажа си и да се метне на първия самолет до Ел Ей? Но Рен не искаше да напуска Италия.

Когато пристигнаха във фермерската къща, той загърби тягостните мисли и влезе вътре, за да провери дали има ток. Лампите светнаха, както се полагаше. Излезе навън, за да се увери, че всички външни лампи също работят.

— Много е красиво — промърмори Рен, зареял поглед към градината.

— Никога ли не си идвал тук?

— Идвал съм, но много отдавна. Когато бях дете, два пъти съм отсядал във вилата. Моята леля ме доведе веднъж, за да се запозная със стария Паоло. Опърничав кучи син, доколкото си го спомням.

Изведнъж пронизителни викове разцепиха въздуха. Той извърна глава и видя три деца да тичат надолу по хълма откъм вилата. Две шумни малки момичета и едно момче — всички се носеха към него и крещяха с цяло гърло:

— Тате!