Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (19)

18

Изабел и Рен лежаха голи в градината под дебелото одеяло, което ги предпазваше от нощния студ. Тя впери замислено поглед в примигващите свещи в полилея, висящ от клона на магнолията. Той докосна с устни косата й.

— Тежа ли ти много?

— Ммм… Остани така още минута. — Странно, но й се струваше съвсем естествено да лежи под него. А още по-странно бе, че се чувстваше в безопасност с този толкова опасен мъж.

— Само за сведение… онази сексуална задръжка, която имаше? Мисля, че уверено можем да кажем, че вече е в миналото.

Тя се усмихна в мрака.

— Просто се опитвах да бъда любезна.

— Отнасяй се с другите така, както би искал те да се отнасят с теб?

— Философия, която се опитвам да следвам.

Рен се подсмихна.

Тя прокара пръсти по гърба му. Той притисна устни към пулсиращата веничка на китката й, сетне побутна с нос златната гривна.

— Май никога не я сваляш.

— Тя е напомняне. — Изабел се прозина и плъзна показалец по извивката на ухото му. — От вътрешната страна е гравирано: „Дишай“.

— Доколкото си спомням, напомняне да бъдеш съсредоточена. Намирам го за досадно.

— Животът ни е толкова трескав и забързан, че лесно можем да изгубим спокойствие.

— Ще ми е нужно доста повече от гривна, за да остана спокоен тази вечер. И нямам предвид само последния час под това одеяло.

Изабел унесено се усмихна.

— Порчините не бяха съвсем съсипани.

— Малко остана.

Той се претърколи от нея. Тя се подпря на лакът и погали мускулестата му гръд.

— Твоите спагети с гъби бяха страхотни. Никога не съм яла нещо по-вкусно.

— Щяха да бъдат още по-страхотни, ако ги бях сервирал един час по-рано. Онези двамата се дърлят от месеци. Още не проумявам защо решиха, че точно тази вечер имат нужда от брачен консултант.

— Трябваше спешно да подредят някои приоритети. А и аз в действителност не съм брачен консултант.

— Със сигурност не си. Накара ги да се закълнат в живота на децата си, че няма да правят секс.

— Ти не биваше да чуваш това!

— Доста е трудно да бъдеш глух, когато си в съседната стая и всички гръмогласно настояват да не си отиваш.

— Бяхме гладни и се бояхме, че ще отмъкнеш вечерята със себе си. За тях физическото общуване не е проблем. Словесната комуникация им създава главоболие и в момента те трябва да се съсредоточат именно върху нея. Двамата изглеждаха щастливи по време на вечерята, нали?

— Дотолкова, доколкото могат да бъдат двама души, които знаят, че за неопределен срок са на сексуална диета. Не се ли опасяваш, че онези списъци, които им връчи, само ще дръпнат дявола за опашката, образно казано?

— Ще видим. Има още нещо, което не успях да ти спомена… Мисля, че ще се зарадваш… — Тя гризна рамото му, не само за да го предразположи, макар че и това бе част от замисъла, а защото беше под носа й и изглеждаше много съблазнително. — Известно време ще живеем заедно.

Той вдигна глава и подозрително я изгледа.

— Преди да се впусна в танца на радостта, нека чуя останалото.

Полилеят над главите им се люлееше от нощния ветрец. С върха на пръста си тя очерта контура на вълнистата сянка, която хвърляше върху гърдите му.

— Утре сутринта се местя във вилата. Само за няколко дни.

— Имам по-добра идея. Аз ще се преместя тук.

— Всъщност…

— Не си го направила! — Той се надигна толкова рязко, че едва не я събори. — Кажи ми, че не си поканила онези двама неврастеници да се настанят във фермерската къща!

— Само за няколко дни. Нужно им е уединение.

— Аз се нуждая от уединение! Ние се нуждаем от уединение! — Той отново се свлече върху одеялото. — Ще те убия! Наистина. Този път ще го направя! Имаш ли представа колко много начини зная как да отнема човешки живот?

— Сигурна съм, че са доста. — Изабел плъзна длан по корема му. — Но се надявам, че ще намериш по-продуктивно занимание.

— Аз съм евтин, но не чак толкова… — поде Рен, но дъхът му секна.

— Струваш ми се доста евтин. — Пръстите й се придвижиха по-надолу, докато не откриха една особено чувствителна зона.

Той простена.

— Добре, аз съм евтин и лесен. Не искаш ли този път да пробваме леглото? — Той улови главата й, когато тя притисна устни към корема му. — Определено се нуждаем от легло — изохка отмаляло.

Тя близна пъпа му.

— Напълно съм съгласна.

— Убиваш ме, док. Знаеш го, нали?

— А още не си видял най-порочната ми страна.

 

 

Рен прекара следващия ден в безуспешни опити да убеди Хари и Трейси да не се местят във фермерската къща. Единственото, което за кратко разсея мрачното му настроение, бе неволното му присъствие на лекцията, която Изабел изнесе на двамата натрапници.

— Запомнете — тъкмо казваше тя, когато той влизаше в стаята във вилата, която се предполагаше, че е неговият кабинет, — никакъв секс. На вас двамата ви предстои много работа. Точно заради това предлагам да се настаните във фермерската къща. За да имате възможност всяка вечер да говорите насаме.

Рен побърза да се измъкне заднешком в коридора, но не преди да види изпълнения с копнеж поглед, който Трейси метна на Хари.

— Предполагам, че си права — чу я да мънка Рен. — Но нямаш представа колко ни е трудно. Не мислиш ли…

— Не, не мисля — достигна до Рен безапелационният глас на Изабел. — Сексът прекалено дълго ви е позволявал да прикривате проблемите си. Много по-лесно е да се чукате, отколкото да поговорите.

Той потръпна. Да се чукате. Защо трябваше да се изразява по този начин? Преди по-малко от две седмици тя твърдеше, че за нея сексът е свещен, но оттогава доста се бе разпасала. Не че се оплакваше. Той обожаваше отзивчивостта й в леглото. Харесваше начина, по който се наслаждаваше на ласките му, на страстта им. Ала в същото време нещо в нейното отношение започваше дяволски да го дразни.

В това нямаше логика и Рен го осъзнаваше. Може би изпитваше угризения. Още не й бе казал за промяната в сценария на „Среднощно убийство“ и това го притесняваше, а фактът, че се чувстваше виновен, го притесняваше дори още повече. Изабел нямаше нищо общо с кариерата му, нищо общо с него. След няколко седмици отношенията им щяха да приключат. Тя сама бе поставила условията и както обикновено, беше права. Всичко помежду им беше само секс.

И що се отнасяше до това, двамата взаимно се използваха. Той се възползваше от компанията й за развлечение. Използваше я, за да му помогне да се справи с Трейси и да заглуши вината, която изпитваше заради Карли. И господ му бе свидетел, използваше я за секс, но това не се смяташе за грях в книгата на Изабел.

По дяволите, не искаше да я нарани, не и когато бе натрупал в душата си повече грехове, отколкото тя можеше да си представи: наркотиците, жените, с които се бе отнесъл толкова безсърдечно, всички онези вонящи отломки от младостта, които продължаваха да оставят зад него тинеста следа, където и да отидеше. Понякога, когато тя го гледаше с онези свои невинни очи, Рен искаше да й напомни, че той не умее да играе доброто момче, ала никога не каза и дума, защото беше егоистичен кучи син и не искаше тя да си тръгне. Не още. Не и докато не получи това, от което се нуждаеше, и не бъде готов да я пусне.

Едно нещо бе сигурно: веднага след като узнаеше за новия вариант на сценария и за извратената страст на Каспар Стрийт към малки момиченца, тя щеше да хукне към вратата и преди да успее да я настигне, всичките четири крайъгълни камъка щяха да се стоварят върху главата му.

След вечерята Трейси каза на децата, че двамата с Хари ще се върнат за закуска и че Марта ще се погрижи за тях, ако през нощта се нуждаят от нещо. Рен прекара остатъка от вечерта в отвратително настроение. Искаше да се уедини с Изабел в спалня, зад чиято врата не дебнеха цяла орда деца. Вместо това тя се извини и се оттегли, за да работи върху книгата си.

Той се отправи към кабинета си и се опита да поработи върху образа на Стрийт, но не можеше да се съсредоточи. Реши да повдига малко гири и поигра за кратко компютърна игра с Джереми. След това излезе на разходка, която ни най-малко не утоли сексуалния му глад. Накрая капитулира и си легна, за да налага злостно възглавницата и да проклина възрастните Бригс, които навярно се бяха сгушили уютно в спалнята във фермата. Където би трябвало сега да са те двамата с Изабел.

След цяла вечност се унесе, но не бе спал много, когато нещо топло се сви до него. Крайно време беше. Рен обичаше да докосва голата кожа на Изабел, докато тя спеше. Усмихна се и я притегли по-близо… Но нещо никак не беше наред. Отвори очи и подскочи с писък.

Личицето на Британи се сгърчи.

— Ти изпищя. Защо пищиш? — Тя лежеше върху одеялото, както майка я беше родила.

— Не можеш да спиш тук! — изграчи той.

— Чух шум. Изплашена съм.

Не и наполовина колкото него! Понечи да скочи от леглото, после си спомни, че не само тя е гола. Грабна одеялото и го уви около кръста си.

— Ти прекалено много се въртиш — упрекна го Британи нацупено. — Спи ми се.

— Къде ти е нощницата? Няма значение. — Рен я омота с чаршафа толкова плътно, че момиченцето заприлича на мумия, сетне я вдигна на ръце.

— Ще ме смачкаш! Къде отиваме?

— При една добра фея. — Той се препъна в одеялото и едва не я изпусна. — Мамка му!

— Ти каза…

— Знам какво съм казал. И ако го повториш, езикът ти ще окапе. — Някак си успя да я провре през вратата, да я пренесе по коридора до бившата спалня на Трейси, без да изгуби по пътя одеялото, но вдигна толкова шум, че Изабел се събуди.

— Какво…?

— Тя е изплашена, гола и цялата е твоя — издекламира Рен и стовари Британи до нея.

— Кой е това? — Стефи надигна глава от другата страна на Изабел. — Британи?

— Искам тати! — изхленчи Британи.

— Всичко е наред, скъпа. — Изабел беше топла и разрошена. Той никога досега не бе познавал жена като нея, неосъзнаваща собствената си сексуална привлекателност, макар че, изглежда, повечето мъже също не я осъзнаваха. За разлика от него, Виторио и онзи мазен доктор Андрея. Този последният нито за миг не бе заблудил Рен, когато днес цъфна под фалшивия предлог да съобщи на Изабел, че са уредили доставката на металните детектори. Кретен.

Нощницата се бе свлякла от рамото й, откривайки част от заоблената й гръд, която в този момент трябваше най-надлежно да се намира в шепата му. Тя кимна към одеялото.

— Хубава поличка.

Рен се изпъчи с достойнство.

— Утре сутринта ще го обсъдим.

Докато крачеше обратно към спалнята си, той си напомни, че бе дошъл в Италия, за да се откъсне от всичко. Вместо това устройваше шибан домашен купон и добавяше още един черен белег в душата си.

Малко преди зазоряване стана още по-зле. Когато с огромно усилие най-после успя да отлепи клепачи, видя някакъв крак, напъхан в устата му. Не беше неговият.

Миниатюрно нокътче се бе забило в долната му устна. Рен потръпна и се опита да помръдне, но втори крак го срита яко в пищяла. После усети как върху бедрото му застрашително се разпростира мокро петно. А той си мислеше, че по-зле няма накъде.

Момчето Памперс се сгуши по-плътно до него. Дотук с грижите на Марта. Рен претегли възможностите си. Ако събуди хлапето, то ще вдигне врява, а Рен нямаше намерение да се разправя с него в — погледна часовника си — четири сутринта. Той въздъхна примирено, оттегли се на по-суха територия и си заповяда да заспива.

Няколко часа по-късно го сръгаха в гърдите.

— Искам моя тати!

Светлината, процеждаща се през полузатворените му клепачи, подсказваше, че вече се е съмнало, но едва-едва. Къде, дявол да го вземе, беше Марта?

— Заспивай — промърмори той.

— Искам мами сега!

Рен се предаде пред неизбежното, отвори очи и най-накрая проумя защо родителите бяха готови да преминат през всичко това. Момчето Памперс беше сладко като ангелче. Тъмните му къдрици стърчаха във всички посоки, а кръглите му бузки бяха поруменели от съня. Бърза проверка на матрака установи, че няма нови мокри петна. Което означаваше…

Рен скочи от леглото, нахлузи шортите си и грабна хлапето. Конър изврещя уплашено. Рен го понесе като чувал с картофи към банята.

— Искам Джереми!

— Без повече глезотии, хлапе! — Той свали предпазливо памперса, втренчи се в него за миг, после разтвори кепенците и го изхвърли през прозореца. — Време е да посрещнеш храбро предизвикателството! — Посочи към тоалетната чиния. — Това е предизвикателството.

Конър издаде долната си устничка и се нацупи — удивително копие на майка си по време на по-голямата част от брака й с Рен.

— Гърне лошо.

— Кажи го на някой, на когото му пука.

Конър сгърчи личице.

— Искам мами!

Рен вдигна капака на тоалетната чиния.

— Свърши си работата и после ще говорим.

Конър го зяпна слисано.

Рен отвърна с най-свирепата си гримаса.

Конър отиде до ваната и се покатери вътре.

Рен скръсти ръце и се облегна на вратата.

Конър подръпна крана.

Рен се почеса по гърдите.

Конър взе сапуна.

Рен се зае да оглежда ноктите си.

— Не е зле да престанеш с цирка, кораво момче, защото имам на разположение целия ден. Ще почакам.

Конър погледна сапуна за миг, остави го и започна да пишка във ваната.

— Без такива номера! — Рен го грабна под мишниците и го изправи пред тоалетната чиния. — Пишкай тук. Веднага.

Конър протегна шия, за да разгледа по-добре мъчителя си.

— Чу ме. Ти момче ли си, или момиче?

Хлапето се замисли. Пъхна пръст в носа, внимателно огледа пъпа си. После се изпишка в тоалетната чиния.

Рен се ухили.

— Браво, пич!

На свой ред Конър също се ухили и се затича към вратата, но изведнъж се закова на място.

— Аки!

— Ъъ, приятел… сигурен ли си?

— Аки!

Явно нямаше накъде да е по-сигурен.

След като Конър си свърши работата, Рен го подложи под крана, после го отнесе в спалнята, където изрови една безопасна игла и най-малките си стреч слипове, на които Изабел толкова се възхищаваше. Закрепи ги колкото можа на хлапето и му метна свиреп поглед.

— Тези са мои и ако ги намокриш, горко ти. Разбра ли?

Конър пъхна палец в устата, наклони глава, за да огледа новата си придобивка, и доволно се изкиска.

Слиповете останаха сухи.

 

 

Следващите няколко дни преминаха без особени произшествия. Хари и Трейси се появяваха на закуска, за да поемат грижите за децата. Рен и Изабел прекарваха част от сутрините във фермата, където помагаха на останалите в изморителната дейност по претърсване на района с металните детектори. След това Изабел се оттегляше да работи над книгата си, а Рен отиваше да се срещне с Масимо сред лозите.

Масимо бе отглеждал лозя през целия си живот и не се нуждаеше от надзор, но на Рен му беше приятно да върви бавно между сенчестите редове и да усеща под краката си твърдата като камък глинеста земя, по която бяха бродили дедите му. Освен това искаше поне за малко да се отдалечи от Изабел. Прекалено хубаво му беше с нея и това ставаше опасно.

Масимо му подаде няколко зърна, за да ги смачка.

— Пръстите ти лепнат ли?

— Не още.

— Значи захарта не е достатъчна… може би още две седмици и ще сме готови за vendemmia.

В късния следобед, когато Рен се връщаше във вилата, Джереми неизменно го посрещаше на прага. Момчето не бе казало нищо, но на Рен не му отне много време, за да разбере, че хлапето искаше да усъвършенства бойни хватки. Джереми беше схватлив, с добра координация и Рен нямаше нищо против. По това време Хари и Трейси, както обикновено, се бяха затворили с Изабел за поредната консултация по семейни проблеми, но ако свършеха по-рано, Хари с удоволствие се присъединяваше към тях. За Рен бе истинско удоволствие да наблюдава как Джереми учи баща си на това, което бе усвоил.

Понякога той се улавяше да се пита какъв ли щеше да стане, ако бе имал баща като Хари. Дори успехите му не спечелиха одобрението на баща му. Да бъде актьор, особено известен, беше прекалено публично и вулгарно — и това го твърдеше човек, който бе женен за празноглава светска пеперудка като майката на Рен.

За щастие, Рен много отдавна бе престанал да се интересува от мнението на баща си. Нямаше никакъв смисъл да се домогва до одобрението на човек, когото никога не бе уважавал.

Ана започна да му досажда с молбата да устрои fiesta^[1] след гроздобера.

— Когато бях момиче, всяка година имаше fiesta. Всички, които помагаха при vendemmia, идваха във вилата първата неделя след гроздобера. Изобилие от храна и смях! Но леля ти Филомена реши, че тези празници са прекалено много главоболия, и сложи край на традицията. А сега, след като ти живееш тук, можем да започнем всичко отначало, нали?

— Аз живея само временно тук. — Беше в Италия почти три седмици. Следващата седмица трябваше да отскочи до Рим, за да се срещне с Дженкс за няколко дни, а снимките щяха да започнат няколко седмици след това. Още не бе обсъдил плановете си с Изабел — нито срещата в Рим, нито колко дълго ще остане във вилата — а и тя не го бе питала. Но и защо да го пита? И двамата знаеха, че отношенията им са нещо краткотрайно.

Може би щеше да я покани да го придружи. Да види познатите места през нейните очи, означаваше да ги погледне от съвършено нов ъгъл. Само дето не можеше да я покани. Всички дегизировки на света нямаше да попречат на зоркото око на папараците да ги забележат и това щеше да е краят и на малкото останала й репутация на добро момиче. Плюс неизбежния факт, че тя щеше да откаже да тръгне с него, след като узнае за промяната в сценария на „Среднощно убийство“.

Негодуванието му се пробуди с нова сила. Тя никога нямаше да разбере какво означава тази роля за него, както отказваше да разбере, че не някаква изкривена представа за самия него, загнездила се в съзнанието му, го кара да играе роли на лоши момчета. Той просто не можеше да се отъждестви с героичните образи и това нямаше никаква шибана връзка с ненормалното му детство. Е, поне не много. И откога жена, която с голям успех наемаше мошеници за счетоводители и се сгодяваше за тъпанари, имаше право да го съди?

Беше истинско чудо, че връзката им още не бе угаснала безславно, макар че беше трудно да си представи, че нещо, свързано с Изабел, ще приключи мирно и тихо. Не, краят навярно щеше да е съпроводен с гръм и трясък. Мисълта толкова го разстрои, че му беше нужно малко време, за да осъзнае, че Ана продължава да му говори.

— … но сега това е твоят дом, семейният ти дом, и ти винаги ще се връщаш. Така че, ако устроим fiesta тази година, можем да положим началото на нова традиция, нали?

Рен не можеше да си представи, че ще се върне тук без Изабел, но даде картбланш на Ана да се заеме с организацията.

 

 

— Ти не си от тези хора, които смятат, че бременните жени не се нуждаят от секс, нали? — Трейси изгледа осъждащо Изабел. — Защото, ако си, погледни добре този мъж и ми кажи как би могла една жена, бременна или не, да му устои?

Хари някак си се изхитри да изглежда едновременно смутен и щастлив.

— Колкото до това, не зная… Но наистина, Изабел, забраната вече не е необходима. Определено не е. Ние имахме достатъчно време, за да поговорим, а и списъците, които ни помоли да съставим, много ни помогнаха. Аз не разбирах съвсем добре… просто не знаех… — Лицето му засия в усмивка. — Никога не съм си представял, че тя толкова много ме обича.

— А аз не съм си представяла, че той се възхищава на толкова много неща в мен. В мен! — Трейси потръпна от удоволствие. — Мислех, че зная всичко за него, но само съм драскала по повърхността.

— Нека да изчакате още малко — остана непреклонна Изабел.

— Що за брачен консултант си ти? — възмути се Трейси.

— Не съм. Импровизирам. Казах ви го от самото начало. Вие настоявахте да ви консултирам, забравихте ли?

— Просто не искаме отново да оплескаме всичко — въздъхна Трейси примирено.

— Тогава нека днес да обсъдим списъците. Всеки от вас изреди ли двайсетте качества на партньора си, които би искал сам да притежава?

— Двайсет и едно — отвърна Трейси, — и това включва и пениса му.

Хари прихна и двамата се целунаха, а острото жило на ревността се заби право в сърцето на Изабел и тя потрепери от болка. Бракът наистина възнаграждаваше онези, които съумяваха да преживеят хаоса.

 

 

— Побързай! Тръгнаха си!

Изабел се сепна и изтърва писалката, когато Рен нахлу в задния салон на вилата, където тя се бе настанила удобно зад бюро от осемнайсети век и пишеше писмо до своя приятелка в Ню Йорк. След като семейство Бригс току-що потеглиха, за да вечерят в Касалеоне, нямаше нужда да пита Рен за кого говори.

Изабел се наведе, за да вдигне писалката, но той я издърпа от стола, преди да я достигне. Напоследък настроението му се менеше със скоростта на светлината — в един момент се държеше така, сякаш искаше да й прекърши врата, а в следващия я гледаше с дяволити пламъчета в очите. Колкото по-дълго бяха заедно, толкова по-ясно усещаше Изабел битката, която се водеше в душата му между личността, за която той се смяташе, и мъжа, който вече не се чувстваше удобно в кожата на вечния негодник.

Рен кимна към вратата.

— Да вървим. Предполагам, че разполагаме с два часа, преди да се върнат.

— Някое конкретно място?

— Фермерската къща. Тук се мотаят твърде много хора.

Двамата хукнаха надолу по хълма, влетяха през вратата и изкачиха на бегом стълбите. Когато стигнаха горе, Изабел го повлече към по-малката спалня.

— Чисти чаршафи.

— Като че ли ще останат дълго такива.

Тя свали дрехите си, а той заключи вратата, затвори кепенците и включи лампата. Крушката бе слаба и стаята потъна в уютен полумрак.

Той изпразни съдържанието на джобовете си върху нощното шкафче и се съблече. Тя се излегна върху тясното легло, после се обърна настрани, за да му направи място. Той завря нос във врата й и изхлузи гривната.

— Искам да си напълно гола за мен. — Зърната й се втвърдиха от хрипливата властна нотка в гласа му. Устните му засмукаха дланта й и тя затвори очи.

— Гола, с изключение на това… — продължи той, а дъхът му опари кожата й.

Той се протегна към нощното шкафче. След секунди около китката й се стегна студен метал.

Изабел изписка уплашено и рязко отвори очи.

— Какво правиш?

— Поемам командването. — Улови китките й — закопчаната с белезниците и свободната — и ги вдигна над главата й.

— Веднага престани!

— Няма да стане. — Рен промуши веригата през пръчките на таблата, после щракна белезниците около другата й китка.

— Ти ме закопча за леглото!

— Понякога съм толкова развратен, че се дивя на себе си.

Изабел се опита да определи доколко е разстроена, но не успя.

— Това са истински белезници.

— Поръчах да ми ги доставят с „Федерал Експрес“. — Устните му се спуснаха по вътрешната страна на ръката й и стигнаха до ямката на подмишницата. Тя изви китки в опит да се освободи, а по кожата й се разляха вълни на удоволствие.

— Не знаеш ли, че има правила за държане в плен? — Младата жена простена, когато устните му откриха зърното й и жадно го засмукаха. — Има… протокол!

— Никога не съм обръщал особено внимание на протокола.

Той продължи да изтезава беззащитното й зърно, но тя нямаше да си позволи да се покори на възхитителния трепет, докато не си каже думата.

— Забранено е да се използват истински белезници, а само такива, които лесно се разкопчават. — Изабел с усилие сподави стона си. — Или най-малкото трябва да имат меки подложки. И партньорът ти трябва да се съгласи да бъде вързан, споменах ли го вече?

— Не мисля. — Той приседна на пети, раздалечи коленете й и се взря в нея.

Тя облиза устни.

— Е, сега го споменавам.

Пръстите му се вплетоха в къдравите косъмчета между краката й.

— Разбрано.

Изабел прехапа устна, когато той я разтвори.

— Аз написах… ох… статия, когато работех над дисертацията си.

— Разбирам. — Еротичните кадифени нотки в гласа му възбудиха нервните й окончания. Движенията на палеца му бяха като топло, влажно перо, галещо и дразнещо.

— Освен това е нужна… кодова дума, която да се използва… аххх… ако нещата стигнат твърде далеч.

— Можем да го уредим. — Той прекалено скоро отдръпна ръка, пропълзя по тялото й и прошепна нещо в ухото й.

— Не бива да са сексуални думи. — Изабел плъзна коляно по вътрешната страна на бедрото му.

— И какво му е забавното на това?

Рен обхвана гърдите й, повдигна ги, замачка ги с наслада в дланите си.

Изабел се вкопчи в пръчките на таблата.

— Трябва да са думи като „аспержа“ или „карбуратор“. Говоря сериозно, Рен… — Този път не успя да сдържи стенанието си. — Ако кажа „аспержа“, това означава, че ти… ахх… си стигнал твърде далеч и трябва да спреш.

— Ако кажеш „аспержа“, наистина ще спра, защото възбудата ми тутакси ще секне. — Той се отдръпна от гърдата й. — Не можеш ли да кажеш нещо като „жребец“? Или… — Отново зашепна в ухото й.

— Това е сексуално. — Тя леко измести бедро и се отърка о него. Той беше толкова твърд, че Изабел потрепери. Рен докосна с устни вдлъбнатината под мишницата й и направи друго предложение. Тя се изви на дъга. — Много сексуално.

— А какво ще кажеш за това? — Шепотът се смени с гърлено ръмжене.

— Това е неприлично.

— Страхотно. Да го използваме.

Тя повдигна бедра.

— Аз ще използвам „аспержа“.

И в същия миг той я заряза. Приседна отново на пети между разтворените й крака, така че телата им да не се докосват, и зачака.

Въпреки лукавите искри в очите му, Изабел не схвана веднага. Кога ще се научи най-после да държи устата си затворена? Опита се да повика на помощ достойнството си, което се оказа доста трудна задача в това безпомощно положение.

— Все едно не съм го казала.

— Сигурна ли си?

Той беше истинско въплъщение на самодоволството.

— Сигурна съм.

— Напълно? В случай че още не си го осъзнала, ти си гола, завързана за леглото, без надежда за спасение и всеки миг може да бъдеш изнасилена.

— Ъхъ. — Тя вдигна по-високо коляното си.

Той помилва с палец нежните къдрави косъмчета, наслаждавайки се на гледката. Изабел усети желанието му, изпепеляващо като нейното; долови в нехайния му дразнещ тон чувствените дрезгави нотки.

— Виж, аз не само изкарвам хляба си, като изнасилвам и изтезавам жени. Аз съм заплаха за всеки, който защитава правдата, справедливостта и американския начин на живот. И за да съм откровен и честен докрай, единствената ти защита от мен е един зеленчук.

В отговор малката палавница разтвори още по-широко крака. За да му покаже, че не е толкова беззащитна. В същия миг тя си обеща, че когато всичко свърши, няма да се усмири, докато не изпробва белезниците върху него. И ако не грешеше, той нямаше да се противи.

— Ясно, разбирам. — Пръстът му се плъзна в нея. — А сега, мирувай, за да те изнасиля.

И той го направи. Майсторски. Първо с пръсти, а после с тяло. Легна върху нея и я прониза докрай. Измъчва я, докато тя не чу собствения си умоляващ глас. В същото време Изабел никога не се бе чувствала в по-голяма безопасност или по-лелеяна и обичана, пленница на божествените му милувки.

— Не още, скъпа. — Той я целуна яростно и властно и проникна още по-надълбоко. — Не и докато не съм готов.

Той беше повече от готов. Мускулите му се напрягаха, сякаш той бе окованият. Тази яростна наслада му струваше повече усилия, отколкото на нея. Рен се потопи докрай в люлката на бедрата й. Изабел го обви с крака. Двамата се движеха заедно, крещяха заедно… Оковите, които ги свързваха със земята, се разкъсаха. Накрая бе станал пленник, също като нея.

 

 

Докато Рен дремеше, тя се измъкна от леглото и вдигна белезниците, които лежаха на пода заедно със захвърления ключ. Взря се в него. Гъстите мигли приличаха на заострени полумесеци върху скулите му, черни кичури падаха върху челото му. Контрастът между екзотичната му смугла кожа и белите чаршафи му придаваше вид на великолепен варварин.

Тя отиде в банята и пъхна белезниците и ключа под една кърпа. Би трябвало да мрази това, което направи с нея, но не бе изпитала и капчица ненавист, нито за секунда. Какво бе станало с жената, за която бе жизненоважно да държи всичко под контрол? Вместо да се почувства безпомощна и бясна, тя му бе дала всичко, което имаше.

Включително и любовта си.

Пръстите й стиснаха ръба на умивалника. Тя се бе влюбила в него. Изабел се втренчи в отражението си в огледалото, сетне сведе поглед. Кой би искал да гледа такава глупачка? Те се познаваха едва от три седмици и ето че тя, най-предпазливата жена на света, що се отнасяше до любовни връзки, се бе влюбила до уши.

Наплиска лице и се опита да се отдалечи от емоциите, за да погледне на привличането между мъжа и жената от биологично ниво. Първобитните мъже са избирали самките си, за да осигурят продължението на рода, когато са оцелявали най-силните и най-здравите. Някои от тези инстинкти все още се бяха съхранили в повечето хора, очевидно и в нея.

Но какво ставаше с оцеляването й като съвременна жена? С оцеляването й като жена, твърдо решена да има само стабилни връзки и която се бе заклела да не повтаря съдбовните грешки на родителите си? Авантюрата й с Рен трябваше да пробуди и освободи сексуалността й. А вместо това бе освободила сърцето й.

Младата жена се втренчи мрачно в сапуниерката. Имаше нужда от план.

Да бе. Като че ли някой от плановете й бе сработил.

Засега просто нямаше да си позволява да мисли за това. Ще приложи метода на пълното отричане. Отричането невинаги беше лошо. Може би ако не се задълбочава в чувствата си, те просто ще изчезнат.

А може би не.