Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (25)

24

Подреденият свят на Изабел се разцепи и тя се вряза в сърцевината на разлома. Гласът я преследваше по петите, отекваше в главата й. Прегърни хаоса!

Младата жена заобиколи тичешком къщата, притиснала прекрасната статуетка към гърдите си. Искаше да полети, ала нямаше криле, нито самолет. Нямаше дори кола. Имаше единствено…

Мазератито на Рен.

Тя хукна към автомобила. Гюрукът бе свален и в този ден на хаоса тя видя ключовете да висят от стартера, където Джанкарло ги бе оставил. Изабел се спря, целуна фигурката и я хвърли на пасажерската седалка. После запретна полите на роклята и се прехвърли над вратата.

Мощният двигател изрева, щом завъртя ключа в стартера.

— Изабел!

От трите страни мазератито бе блокирано от други коли. Тя изви волана, натисна педала на газта и полетя като стрела през поляната.

— Изабел!

Ако беше сцена от някой от филмите му, Рен щеше да се озове за секунди на терасата и да скочи от там в колата, която профучаваше отдолу, но това бе реалният живот и цялата власт беше в Изабел.

Тя продължи да се носи по поляната, между редовете от храсти към шосето. Клоните шибаха вратите на автомобила, изпод колелата летеше пръст. Един дебел стърчащ клон отнесе огледалото за задно виждане, докато лавираше между кипарисите в опит да достигне алеята за коли. Гумите задраха в чакъла. Тя превключи скоростта и мазератито поднесе, когато сви рязко към шосето, оставяйки всичко и всички зад гърба си, устремена към върха на планината.

Прегърни хаоса.

Вятърът развяваше косата й. Тя погледна към фигурката на седалката до нея и се засмя.

Дървената табела се разцепи на трески в калника, когато взе първия завой. На следващия помете изоставен курник. Черните облаци се трупаха по-ниско в небето. Тя си спомняше пътя към руините на замъка от деня, когато двамата с Рен бяха идвали на шпионска мисия, но явно бе подминала отбивката и трябваше да направи обратен завой през някакво лозе. Когато най-после излезе на правилния път, цялата кола бе нашарена с дълбоки драскотини. Докато изкачваше стръмния склон, Изабел натискаше докрай педала на газта. Мазератито се наклони и хлътна в една дълбока дупка малко преди да достигне върха. Изабел изключи двигателя, грабна статуетката и изскочи от колата.

Сандалите й се плъзгаха по камъните. Тук, на високото, вятърът духаше по-силно, но дърветата я засланяха. Притиснала здраво фигурката към гърдите си, младата жена продължи да се катери нагоре.

Стигна до края на пътеката и се озова на малка поляна. Поривът на вятъра я подхвана, тя се олюля, но не падна. Пред нея руините чернееха на фона на сивото небе, а тъмните облаци се тълпяха толкова ниско над главата й, че й се искаше да потопи пръсти в тях.

Тя се приведе, за да се защити от вятъра, и пое през полуразрушените арки и останките от стражевите кули към стената в самия край. С една ръка се хващаше за камъните, в другата стискаше статуетката, но най-после се добра до върха. Опълчвайки се на бушуващия вятър, Изабел се изправи в цял ръст.

Обзе я чувство на екстаз. Безмилостният вятър подмяташе полите на роклята й, облаците кипяха над главата й, а светът лежеше долу в краката й. Най-накрая разбра това, което й се бе изплъзвало досега. Тя никога не бе мислила за малките неща. Не, винаги бе мислила прекалено мащабно и бе пропуснала и забравила за всичко онова, което в действителност искаше да има в живота си. Сега знаеше какво трябва да направи.

Обърна лице към небето и се покори на мистерията на живота. На безпорядъка, смута, възхитителното вълнение. Изабел разкрачи крака, вдигна статуята високо над главата си и се врече на боговете на хаоса.

 

 

Суматохата, настъпила след срутването на тентата, забави Рен и Изабел вече беше в мазератито, когато той стигна до предния вход на вилата. Бернардо тичаше по петите му, но тъй като днес не беше дежурен, беше дошъл с личното си рено, вместо с полицейската кола. Двамата скочиха в реното и потеглиха след Изабел.

Рен много скоро отгатна накъде се бе насочила тя, но реното не можеше да се мери с неговото мазерати. Когато най-после се добраха до подножието на пътеката, Рен бе плувнал в студена пот.

Успя да убеди Бернардо да остане при колите и се отправи след Изабел. Взе на бегом разстоянието от началото на пътеката до руините на замъка. Космите на врата му настръхнаха, когато я видя в далечината. Тя се бе изправила на върха на рушащата се стена — пламтящ силует на фона на море от разбеснели се облаци. Вятърът плющеше по крехкото й тяло, а развятият асиметричен подгъв на роклята й я обгръщаше като оранжеви пламъци. Лицето й бе извърнато към небесата, двете й ръце бяха вдигнати, а едната държеше високо статуетката.

В далечината светкавица проряза небето, но от мястото, където стоеше Рен, му се стори, че е изскочила от пръстите й. Тя беше Моисей в женски облик, приемаща от Бог вторите скрижали с десетте Божи заповеди.

Той вече не си спомняше нито един от своите добре обосновани, разумни доводи, с които се бе убедил, че трябва да се раздели с нея. Тя беше дар — дар, който не бе имал смелостта да приеме. И сега я гледаше със затаен дъх и изпълнен с благоговение как се възправя безстрашно срещу природните стихии. Да я изтрие от живота си, бе все едно да се отрече от душата си. Тя беше всичко за него — приятел, любовница, съвест, страст. Тя бе отговорът на всички молитви, които никога не бе имал нито достатъчно смелост, нито здрав разум, за да изрече на глас или да признае пред себе си. И ако не беше толкова идеален за нея, както му се искаше да бъде, щеше да се наложи Изабел да работи по-упорито и усилено, за да го издигне до своето съвършенство.

Рен видя как още една огнена стрела излетя от пръстите й. Първите дъждовни капки паднаха на челото му, а вятърът изпъна ризата му. Той се затича. По древните камъни. През гробовете на предците. През самото време, за да стане част от нейната буря.

Изкачи се на стената до нея. Вятърът виеше толкова силно, че тя не чу приближаването му, но само смъртните можеха да бъдат изненадани или смутени; тя не подскочи, нито трепна, когато разбра, че вече не е сама. Просто отпусна ръце и се извърна към него.

Той копнееше да я докосне, да усмири дивите кичури, развени над главата й, да я притегли в прегръдките си, да я целува и люби, но нещо невъзвратимо се бе променило и кръвта му се вледени при мисълта, че това може да е любовта й към него.

Още една мълния разтърси небесата. Тя нехаеше за опасността, но той изтръпна от страх и издърпа статуята от скованите й пръсти. Понечи да я хвърли на земята, където повече нямаше да служи като гръмоотвод, но изведнъж се сепна и се втренчи в металната фигура. Усети как силата й вибрира в ръката му, пронизва тялото му. В този миг Рен осъзна, че Изабел не е единствената, която се обричаше. Време беше да даде своя обет — обет, който противоречеше на всички мъжки инстинкти, които притежаваше.

Следвайки примера й, Рен обърна лице към небето и вдигна високо статуята. Първо Изабел принадлежеше на Бог — той го разбираше. След това принадлежеше на себе си — в това нямаше съмнение. И чак след това принадлежеше на него. Такава бе природата на жената, в която се бе влюбил. Така да бъде.

Отпусна ръката със статуята и се извърна към нея. Тя го наблюдаваше с непроницаемо изражение. Той не знаеше какво да прави. Имаше опит със смъртните жени, но богините бяха нещо съвсем друго, а той жестоко бе разгневил тази.

Развятата пола на роклята й го шибна под коленете, а дъждовните капки се превърнаха в яростни жила. Завладя го неистово безумие. Да я докосне означаваше смъртен риск, ала нямаше сила на земята, която да го възпре. Ако не действа, щеше завинаги да я изгуби.

Преди смелостта да го напусне, Рен я дръпна рязко към себе си. Тя не се превърна в пепел, както се страхуваше, а посрещна целувката му с настървение. Мирът и любовта, някак си разбра той, сега бяха подвластни на по-покорните й сестри. Тази богиня бе обладана от жажда за завоевания и острите й зъби се впиха в долната му устна. Никога досега не се бе чувствал толкова близо до смъртта — или до живота. Докато вятърът и дъждът вилнееха край тях, той я свали от стената и я притисна към камъните.

Тя можеше да се възпротиви, да се бори с него — той го очакваше — ала не го стори. Пръстите й трескаво задърпаха дрехите му. Той беше простосмъртният, когото тя бе избрала да задоволи страстта й.

Рен вдигна полата на кръста й и разкъса гащичките й. В една част от мозъка му, която все още бе способна да разсъждава, се мярна въпросът каква ли бе съдбата на този, дръзнал да обладае богиня, но вече нямаше избор. Дори и страхът от смъртта не можеше да го спре.

Камъните режеха ръцете му, краката й, ала тя разтвори бедра. Беше влажна. Влажна и настървена под пръстите му. Той разтвори по-широко краката й и влезе в нея.

Тя подложи лице под дъжда, докато той продължи да прониква все по-навътре с мощни тласъци. Целуваше бясно шията й, тя обви крака около бедрата му, всмуквайки силата му още по-надълбоко, използвайки го така, както той използваше нея.

Двамата се бореха заедно, заедно изкачваха висини. Бурята блъскаше телта им, пришпорвана от духовете на древните, някога любили се край тези стени. Обичам те!, изкрещя той, но думите останаха в главата му, защото бяха твърде слаби, за да изразят необятните му чувства.

Тя се вкопчи по-здраво в него и изсъска в ухото му:

— Хаос.

Той изчака до самия край, до последния момент, преди да се изгубят — онова сребристо мигновение, отделящо ги от вечността. Тогава Рен обви пръсти около статуята и я притисна силно към хълбока й.

Нова светкавица раздра небето и те полетяха във водовъртежа на бурята.

След това тя не промълви нито дума. Те се придвижиха от стената, за да се подслонят под дърветата. Той оправи дрехите си и двамата поеха през развалините към пътеката. Без да се докосват.

— Дъждът спря. — Гласът му бе дрезгав и натежал от емоции. Държеше „сянката“ в ръце.

— Мислила съм прекалено мащабно — рече тя накрая.

— И сега ли? — попита Рен, макар да нямаше представа за какво говори тя. Преглътна буцата, заседнала на гърлото му. Ако не го направи както трябва от първия път, нямаше гаранции за дубъл. — Обичам те. Знаеш го, нали?

Тя не отговори — дори не го погледна. Беше твърде късно, точно както се боеше.

Двамата продължиха да вървят под акомпанимента на падащите капки от листата на дърветата. В края на пътеката Рен видя Бернардо, застанал до мазератито. Беше извадил колата от дупката и сега закрачи насреща им с нещастно, но решително изражение.

— Синьора Фейвър, съжалявам да го кажа, но вие сте арестувана.

— Едва ли е необходимо — възрази Рен.

— Тя е повредила чужда собственост.

— Не е станало кой знае какво — изтъкна Рен. — Аз ще се погрижа.

— Но как ще се погрижите за живота на тези, които тя е застрашила с безразсъдното си шофиране?

— Това е Италия — не се предаваше Рен. — Тук всички шофират безразсъдно.

Но Бернардо бе съвестен служител, верен на своя дълг.

— Аз не измислям законите. Signora, налага се да дойдете с мен.

Ако това беше филм, тя щеше да се вкопчи в ръката на Рен, треперейки от страх, но това беше Изабел, която само кимна.

— Разбира се.

— Изабел…

Без да му обръща внимание, тя се плъзна на седалката на реното на Бернардо. Останал сам, Рен дълго гледа след отдалечаващата се кола, докато изчезна зад завоя.

После се обърна и се втренчи в мазератито. Страничното огледало бе изчезнало, дълбока драскотина грозеше страничната врата, ала не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, че той я бе тласнал към подобно опасно безумство.

Пъхна ръце в джобовете. Навярно не биваше да подкупва Бернардо с обещанието, че ще дари на полицейския участък нов, супермодерен компютър, ако я арестува. Но какво друго можеше да направи, за да е сигурен, че тя няма да замине, преди да има възможността да оправи тази каша? Със свито сърце Рен се отправи към колата.

 

 

Единствената светлина в килията идваше от примигващата флуоресцентна лампа с телена предпазна решетка. Минаваше девет и Изабел не бе виждала никого, освен Хари. Малко след като я заключиха, той бе дошъл да й донесе сухи дрехи, които Трейси бе приготвила. В коридора се чуха стъпки и когато Изабел вдигна глава, видя, че вратата се отваря.

Влезе Рен и изпълни тясното помещение. Дори тук съумяваше да завладее сцената. Тя не се опита да отгатне изражението му. Той беше актьор и можеше да пресъздаде всяка емоция, която пожелаеше.

Вратата се затвори зад гърба му и ключалката щракна.

— Обезумях от притеснение — оповести той.

Не приличаше на обезумял. Изглеждаше по-скоро решителен, но напрегнат. Тя остави настрани бележника, подпрян на коленете й. Беше го измолила от Бернардо.

— Явно затова са ти били необходими цели три часа, за да се появиш.

— Трябваше да се обадя на няколко места.

— Е, това обяснява всичко.

Той се приближи и се вгледа притеснено в нея.

— Онази лудост на върха на планината… Нещата малко загрубяха. Добре ли си?

— Аз съм доста издръжлива. Защо, да не би да ти причиних болка?

Устните му се стиснаха на тънка черта. Усмивка или гримаса, тя не можа да реши. Той пъхна ръка в джоба си и тутакси я извади.

— Какво искаше да кажеш с това, че си мислила прекалено мащабно?

Изабел вече знаеше какво е мястото й в този свят и не виждаше причина да не му обясни.

— Говорех за живота си. Винаги съм съветвала хората да преследват големи цели, но накрая осъзнах, че понякога тези цели може да са прекалено мащабни. — Тя се отмести към края на тясното легло.

— Не схващам за какво говориш.

— Оказва се, че съм мислила толкова мащабно, че съм забравила какво действително искам от живота.

— Да помагаш на хората! — пламенно заяви той. — И нито за миг не си го забравила.

— Това беше просто дейност. — Тя стисна ръце в скута си. — Не са ми нужни пълни зали. Не ми е нужна разкошна къща близо до Сентръл Парк, нито гардероб, пълен с маркови дрехи. Накрая всичко това ме задушаваше. Моята кариера, моите вещи… всички те откраднаха от мен безценния дар на времето и аз изгубих своето проникновение.

— И сега то се е върнало. — Беше заключение, не въпрос. Рен усещаше, че нещо много важно се е променило в нея.

— Върна се. — Изабел бе изпитала много по-голямо удовлетворение, докато помагаше на Хари и Трейси, отколкото от последната си лекция в „Карнеги Хол“. Повече не желаеше да бъде гуру на масите. — Смятам да открия малка консултантска практика. Непретенциозен кабинет в работническо предградие. Ако хората не могат да плащат, няма проблем. Ако могат, още по-добре. Ще живея скромно.

Очите му се присвиха и той я прониза с погледа си на наемен убиец.

— Боя се, че ти нося новини, които могат да осуетят този простичък план.

Тя вече бе приела теорията на хаоса и спокойно го чакаше да продължи.

Той пристъпи по-близо и надвисна над нея, но Изабел изпита по-скоро интерес, отколкото страх.

— Когато открадна статуята, ти съумя да настроиш против себе си целия град.

— Не съм я откраднала. Взех я назаем.

— Никой не го знаеше и сега местните жители искат властите да те опандизят поне за десет години.

— Десет години?

— Повече или по-малко. Обмислях идеята да се свържа с американското посолство, но това е твърде рисковано.

— Можеш да споменеш колко пари съм изръсила на данъчните за тази година.

— Не смятам, че е добра идея да напомняме за престъпното ти минало. — Той опря рамо на нашарената с графити стена. Сега изглеждаше много по-уверен, отколкото когато пристигна. — Ако беше италианска гражданка, навярно нямаше да те арестуват, но фактът, че си чужденка, усложнява ситуацията.

— Явно ще имам нужда от адвокат.

— Адвокатите в Италия още повече оплитат нещата.

— Какво искаш да кажеш? Че трябва да остана в затвора?

— Не и ако се придържаме към моя план. Малко е краен, но имам всички основания да вярвам, че с негова помощ за нула време ще те измъкнем от тук.

— Въпреки това, колкото и да е странно, не изгарям от желание да го чуя.

— Аз имам двойно гражданство. Ти знаеш, че майка ми беше италианка, но не помня дали съм ти споменавал, че съм роден в Италия.

— Не, не си.

— Тя е била на частно парти в Рим, когато съм се родил. Аз съм италиански гражданин и се боя, че това означава, че трябва да се оженим.

Смайващото му изявление я накара да се изстреля като пружина от леглото.

— Какви ги дрънкаш?

— Говорих с представители на местната власт и по техния си заобиколен начин те ме осведомиха, че няма да те държат в затвора, ако си италианска гражданка. А тъй като и без това си бременна…

— Не съм бременна.

Той й метна суров поглед изпод страховито извитите вежди.

— Очевидно си забравила какво правихме преди няколко часа и къде точно се намираше онази статуя през това време.

— Ти не вярваш в нейните сили.

— И откога? — Той вдигна ръка. — Не ми се мисли що за адско изчадие сме заченали на онзи връх. Когато се сетя за онази буря… — Той драматично потрепери и се хвърли в нова атака. — Имаш ли някаква представа какви усилия са нужни, за да се възпита и отгледа подобно малко дяволче? Като за начало — търпение. За щастие, ти го имаш в изобилие. Строгост — бог знае колко си строга и непреклонна. И мъдрост. Е, достатъчно по този въпрос. С две думи: ти си на ход да приемеш или не предизвикателството.

Тя го зяпна слисано.

— Аз възнамерявам да изпълнявам своята част от задълженията, не мисли, че ще се скатая. Дяволски ме бива да обучавам малките хитреци как да ползват гърне.

Ето какво става, когато приемеш с отворени обятия хаоса в живота си. Но Изабел дори не мигна.

— И аз трябва да забравя как ти избяга като последен страхливец, когато се оказах твърде много за теб?

— Високо ще оценя този жест на забрава. — Той я погледна с нещо подобно на молба. — И двамата знаем, че се налага още доста да поработиш върху личността ми. Освен това съм ти донесъл подарък, който може да ти помогне да забравиш.

— Купил си ми подарък?

— Е, не точно купил. Един от онези телефонни разговори, които проведох, след като те хвърлиха в затвора, беше с Хауард Дженкс.

Стомахът й се свлече в петите.

— Само не ми казвай, че си отказал да се снимаш във филма.

— О, напротив, ще се снимам във филма. Но двамата с Оливър Крейг ще си сменим ролите.

— Не разбирам.

— Аз ще играя Нейтан.

— Нейтан е герой.

— Именно.

— Той е скучен задръстеняк.

— Да кажем, че просто не му достига тестостерон.

Изабел се свлече върху леглото и се опита да си представи Рен в ролята на завеяния чудак, заекващия Нейтан с благите маниери. Бавно поклати глава.

— Ще бъдеш идеален.

— И аз така мисля — заяви той доволно. — За щастие, Дженкс е проницателен мъж и тутакси схвана идеята. Крейг е на седмото небе от щастие. Казах ти, че прилича на църковен певец. Тръпки ме побиват само като си помисля, че ще играе Стрийт.

Тя го погледна.

— Направил си го заради мен?

Той се забави с отговора, явно водеше вътрешна борба, но накрая сведе смутено очи.

— Направих го най-вече заради себе си. Няма да спра да играя лоши момчета, не си го помисляй нито за миг, но нямаше да се справя с ролята на Стрийт. Освен това отдавна е време да изляза извън познатите рамки. Не съм чак толкова лош. Време е да го приема. А ти, любов моя, не си чак толкова добра. Виж само кой от двама ни в момента е окошарен.

— Това ми дава шанс да обмисля идеята за нова книга.

— А какво стана със старата? За овладяването на личната криза?

— Най-сетне проумях, че не всяка криза може да бъде овладяна. — Тя обгърна с поглед килията. — Колкото и да искаме да сме в безопасност, не можем да се предпазим от всичко. Ако искаме да живеем пълноценно, трябва да приемем хаоса.

— Да се омъжиш за мен, ми се струва добро начало.

— Само че хаосът има свои собствени начини да ни намира. Не е нужно ние да го търсим.

— Все пак…

— Не мога дори да си представя колко труден ще бъде бракът ни — въздъхна тя. — Дори ежедневието ни няма да е лесно. Всеки от нас има кариера. И къде ще живеем?

— Ти ще го измислиш за нула време. Можеш да започнеш да съставяш списъци. Не си забравила как се прави, нали? А докато се занимаваш с това, аз ще се погрижа за наистина важните неща.

— Като например?

— Ще обзаведа нашата кухня. Всичко трябва да бъде по последна дума на техниката. Искам нисък плот, за да могат нашите деца да се научат да готвят, макар че ще държим по-далеч от ножовете това дяволче, което носиш в момента. Голяма трапезария…

— Не съм бременна.

— А аз съм напълно сигурен, че си. Отдай го на мъжката интуиция.

— Защо такава кардинална промяна, Рен? Какво се случи с теб?

— Ти ми се случи. — Той се приближи и седна на леглото до нея, но не я докосна, само се вгледа настойчиво в очите й. — Знаеш ли, ти ме изплаши до смърт. Когато нахлу в живота ми, го преобърна с главата надолу. Ти разпердушини всичко, обърка представите, които имах за себе си, накара ме да мисля по нов начин. Зная какъв съм бил, но сега най-после съм готов да разбера какъв наистина съм станал. Цинизмът постепенно започва да уморява, Изабел, а ти… ме усмири, донесе ми покой. — Пружините на леглото изскърцаха, когато той скочи и изведнъж се развилня: — И да не си посмяла да ми кажеш, че си спряла да ме обичаш, защото ти все още си по-добрата от двама ни и аз разчитам на теб да се грижиш за сърцето ми далеч по-добре, отколкото аз се грижих за твоето.

— Разбирам.

Той закрачи из килията.

— Зная, че бракът с мен ще е пълна бъркотия. Две кариери. Деца. Различни пътни графици. Ще ти се наложи да отблъскваш постоянните атаки на пресата, които толкова се старая да избягвам. Папараци ще клечат в храстите, на всеки шест месеца в таблоидите ще гръмват пикантни истории за това, че те бия или че се друсаш. Ще има външни снимки и жените ще ми налитат като мухи на мед. Всеки път, когато снимам любовна сцена с някоя красива актриса, ти надълго и нашироко ще ме уверяваш, че това ни най-малко не те притеснява, а после ще намирам любимите си ризи с отрязани ръкави. — Извъртя се и възбудено размаха пръст към нея. — Но жената, която стоеше днес на онази стена, е достатъчно силна, за да се изправи пред цяла армия. И искам още в тази секунда да чуя от теб, че тази жена не е останала на върха на планината.

Тя вдигна ръце.

— Добре. Защо не?

— Защо не?

— Ами да.

Ръцете му се отпуснаха.

— И това ли е всичко? Аз изливам сърцето си. Обичам те толкова много, че шибаните сълзи ще рукнат всеки миг. И в замяна получавам: „Защо не?“.

— А ти какво очакваше? Да се хвърля на врата ти, защото най-после ти е дошъл умът?

— Толкова много ли искам?

Гордостта вървеше ръка за ръка с хаоса и Изабел го изгледа като строга майка немирното си дете.

Рен отново се напуши, а в очите му засвяткаха гневни мълнии.

— И кога смяташ, че ще си готова? Да ми се хвърлиш на врата, имам предвид.

Изабел потъна в размисъл. Арестът й беше негово дело. Веднага го бе разбрала. Колкото до абсурдната история да се омъжи за него, за да излезе от затвора, дори един идиот не би се вързал. При все това мръсните номера бяха част от това, което го правеше Рен Гейдж, а доколко искаше да го промени?

Никак, защото дълбоко в душата си той беше безкрайно почтен. Той я разбираше както никой друг, дори по-добре от самата нея. И какъв по-добър водач би могла да намери в света на хаоса? И не на последно място — сърцето й преливаше от любов към него, въпреки че не беше много похвално за нея, задето изпитваше такова огромно удоволствие да гледа притесненото му лице и тревожно смръщеното му чело. Каква плетеница от противоречия представляваше самата тя! И колко прекрасно бе да не се налага повече да се бори с тях!

Ала все пак трябваше да му го върне заради ареста и реши да внесе малко напрежение.

— Може би трябва да ти изредя всички причини, поради които не те обичам?

Рен пребледня, а в душата й избухнаха малки фойерверки на щастие. Що за гадина се беше извъдила?

— Не те обичам, защото си божествен красавец, макар Бог да ми е свидетел, че съм благодарна за това. — Вълната на облекчение, която се разля по лицето му, едва не я размекна, но толкова й се искаше да се позабавлява още малко, а и нямаше смисъл да се предава толкова бързо, нали? — Не те обичам, защото си богат, защото и аз съм била богата и това е по-трудно, отколкото изглежда. Не, твоите пари определено са недостатък. И не те обичам, защото си невероятен партньор в леглото. Ти си изумителен, защото имаш прекалено много практика, а това не ме прави щастлива. А и не бива да забравяме, че си актьор. Дълбоко се заблуждаваш, ако си мислиш, че ще гледам с безразличие онези любовни сцени. Всяка една от тях ще ме кара да подивявам и ще те наказвам.

О, виж го ти! Имаше нахалството да се усмихва! Изабел се опита да измисли нещо достатъчно ужасно, за да изтрие тази усмивка от лицето му, но същите сълзи, които блестяха в очите му, започнаха да напират в нейните, затова се предаде.

— А най-вече те обичам, защото си безкрайно мил и добър и ме караш да вярвам, че мога да покоря света.

— Не се съмнявам, че можеш. — Гласът му бе натежал от емоции. — И ти обещавам, че ще те забавлявам, докато го правиш.

Двамата се взираха един в друг, но толкова искаха да удължат този миг на сладостно очакване, че никой не понечи да приближи другия.

— Мислиш ли, че ще можеш да ме изкараш от затвора още сега? — попита тя и с мъка прикри усмивката си, когато той неловко запристъпя от крак на крак.

— Виждаш ли, онези разговори ми отнеха малко повече време, отколкото смятах, и вече всички служби са затворени. Боя се, че ще се наложи да останеш в тази килия до сутринта.

— Поправка. Ще се наложи ние да останем до сутринта.

— Това е едната възможност. Другата е малко по-вълнуваща. — Двамата все още не се докосваха, но пристъпиха един към друг. Той снижи глас и потупа джоба си. — Нося малко муниции, за всеки случай. Признавам, че е малко рисковано, но винаги можем да се измъкнем с престрелка.

Тя се усмихна и разтвори обятия.

— Моят герой!

Тази игра бе продължила твърде дълго и те повече не можеха да се сдържат. А и трябваше докрай да се врекат един на друг.

— Знаеш, че ти си смисълът на живота ми, нали? — прошепна той до устните й. — Нали знаеш колко много те обичам?

Тя притисна длан към гърдите му и усети как сърцето му пропусна един удар.

— Актьорите са ненаситни създания — додаде той. — Кажи колко дълго ще ме обичаш?

— Това е лесно. Вечно.

Рен се усмихна, преплел поглед с нейния, а в очите му сияеше безкрайна доброта.

— Предполагам, че е достатъчно дълго.

Двамата се целунаха, страстно и нежно. Той зарови пръсти в косата й. Тя промуши своите между копчетата на ризата, за да докосне кожата му. Двамата се отдръпнаха за миг, за да надникнат в очите си. Всички прегради бяха срутени.

Изабел наклони лице към неговото.

— На това място обикновено пускат музика и надписите започват да текат.

Той обхвана лицето й в шепи и се усмихна в очите й.

— Много грешиш, скъпа. Филмът едва сега започва.