Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (3)

2

Лоренцо Гейдж беше порочно красив. С коса, гъста и черна като нощна тъма, и сребристосини очи, студени и пронизващи като на сибирски вълк. Тънките черни вежди се извиваха в страховита чупка, а високото чело свидетелстваше за древно аристократично наследство с привкус на поквара.

Гейдж си изкарваше прехраната, убивайки хора. Неговата специалност бяха жените. Красивите жени. Той ги пребиваше, изтезаваше, изнасилваше и убиваше. Понякога с куршум в сърцето. Понякога ги кълцаше на парчета. Както в случая.

Червенокосата красавица лежеше на леглото му, облечена само по сутиен и бикини. Кожата й проблясваше като слонова кост на фона на черните атлазени чаршафи, докато Лоренцо се взираше в нея.

— Ти ме предаде — процеди той. — Не обичам, когато жените ме предават.

Ужас изпълни зелените й очи. Още по-добре.

Той се наведе и с върха на ножа отметна чаршафа. Жестът сякаш я наелектризира. Тя запищя, претърколи се и се стрелна в другия край на стаята.

Харесваше му, когато се съпротивляваха, и той я остави да стигне до вратата, преди да я хване. Тя се заизвива в ръцете му. Когато се умори от борбата, Лоренцо я шамароса с опакото на ръката. Силният удар я запрати през стаята. Тя падна върху леглото, гърдите й се повдигаха и спускаха, а прекрасните й крака се разтвориха. Лицето му не издаваше никакви емоции, ако не се смяташе едва доловимата искра на очакване в очите му. После перфектно изваяните му устни се извиха в жестока усмивка и ръката му разкопча сребърната катарама на колана.

Гейдж потръпна. Стомахът му бе непредсказуем при гледката на всякакви зверства и за разлика от посетителите в киносалона, той знаеше какво предстои. Беше се надявал, че италианският дублаж ще го отвлече от касапницата на екрана, за да може да изгледа последния си филм, но последствията от ужасния махмурлук в комбинация с часовата разлика след презокеанския полет се бяха съюзили срещу него. Каква гадна работа — да си любимият холивудски психопат!

В доброто старо време тази чест принадлежеше на Джон Малкович, но от момента, в който публиката видя Рен Гейдж, всички се надпреварваха да пълнят киносалоните, за да се насладят на този злодей с прекрасно лице. До тази вечер Лоренцо не бе удостоил с вниманието си „Убийствена близост“, но след като критиката го бе оплюла доста вяло, той бе решил да се жертва и да го изгледа. Огромна грешка.

Изнасилвач, сериен убиец психопат, наемен убиец. Дяволски начин да си вадиш хляба. Освен жените, над които издевателстваше, той бе измъчвал Мел Гибсън, бе строшил с железен прът капачката на коляното на Бен Афлек, бе ранил почти смъртоносно Пиърс Броснан и бе преследвал Дензъл Уошингтън с хеликоптер с ядрен двигател. Дори бе убил Шон Конъри. Заради него щеше да гори в ада. Никой не се осмеляваше да посегне на Шон Конъри.

Въпреки това звездите му го връщаха тъпкано още преди края на филма. Бил е удушаван с гарота, изгарян жив и кастриран — твърде болезнено преживяване за всеки мъж. А сега публично го разпъваха на кръст, задето бе довел до самоубийство любимата кинозвезда на Америка. Само че — чакайте малко — това беше истинският му живот, нали? Неговият собствен, съвсем реален, прецакан живот.

От писъците в киносалона в главата му забумтяха десетки чукове. Погледна към екрана точно навреме, за да види как бликна кървава струя, когато червенокосата предаде богу дух. Лош късмет, сладурче. Така ти се пада, когато се прехласваш по красиво лице.

Нито главата, нито стомахът му можеха да издържат повече и Лоренцо се измъкна от тъмния киносалон. Филмите му се радваха на голям международен успех и затова, когато се смеси с тълпата, наслаждаваща се на топлата флорентинска нощ, той се озърна наоколо, за да се увери, че никой не го е разпознал. Но туристите и местните обитатели на красивия град бяха твърде погълнати от оживения уличен живот, за да му обръщат внимание.

Последното, което искаше, бе да попадне на мушката на безбройните си фенове, затова той се бе погрижил да измени външността си, преди да напусне хотелската стая, въпреки че бе успял да поспи само два часа. Беше си сложил кафяви контактни лещи, за да скрие сребристосините очи, негова запазена марка, и бе оставил пусната тъмната си коса, все още дълга и лъскава след последния му филм, чиито снимки бяха приключили в Австралия само преди два дни. Освен това не си бе дал труд да се обръсне с надеждата, че наболата брада ще тушира донякъде изсечената брадичка — наследство от предците му Медичи. Макар че предпочиташе джинсите, се бе издокарал в елегантните одежди на богат италианец: черна копринена риза, тъмен панталон, изискани мокасини, едната от които бе одраскана отпред, тъй като той беше небрежен с дрехите, както и с хората. Да избягва публичността, беше ново преживяване за него. Обикновено, ако наблизо имаше прожектор, Лоренцо неизменно се стараеше да е насочен към него. Но не и сега.

Трябваше да се върне в хотела и да спи до обяд, но се чувстваше твърде неспокоен. Ако приятелите му бяха наоколо, сигурно щяха да се запътят към някой нощен клуб, а може би не. Клубният живот бе изгубил своята привлекателност. За нещастие, той беше „нощна птица“ и още не бе решил какво да прави.

Мина покрай витрината на месарски магазин. Насреща му се бе облещила пълнена глиганска глава и Лоренцо побърза да отвърне поглед. Последните няколко дни бяха истински ад. Карли Суенсон, бившето му гадже и една от любимите холивудски актриси, се бе самоубила миналата седмица пред къщата си на плажа в Малибу. Карли отдавна се друсаше с кокаин, затова той подозираше, че самоубийството й е свързано с наркотиците, което толкова го вбесяваше, че дори още не можеше истински да скърби за нея. Ала едно нещо знаеше със сигурност — тя не се бе самоубила заради него.

Дори когато все още бяха заедно, Карли се интересуваше повече от това, какво смърка носът й, отколкото от него. Но публиката я обожаваше и таблоидите точеха зъби за разтърсваща любовна история, а не за някакви скучни наркотици. Не беше изненада, че бяха избрали него — холивудското лошо момче, чието безсърдечно отношение към жените бе вкарало Карли в гроба.

И тъй като подобни истории за лошото момче му бяха помогнали да изгради кариерата си, Лоренцо не можеше да вини медиите, но в същото време никак не му се нравеше чувството да бъде разголен пред хората. Тъкмо заради това бе решил да се покрие през следващите шест седмици, докато не започнат снимките на следващия му филм.

Отначало възнамеряваше да се обади на своя стара приятелка и двамата да заминат на Карибите, където да се заеме сериозно с възраждането на сексуалния си живот, безобразно занемарен от няколко месеца, още преди да започнат снимките на последния му филм. Но шумотевицата около смъртта на Карли го принуди да увеличи възможно повече разстоянието между себе си и Щатите и Лоренцо реши да замине за Италия. Не само че това беше страната на предците му, но и мястото, където щяха да започнат снимките на следващия му филм. Тъкмо щеше да се потопи в атмосферата, да влезе в кожата на своя нов герой. Нямаше смисъл да води със себе си жадни за публичност бивши гаджета, които само щяха да му се пречкат.

Какво пък, дявол да го вземе! Можеше да се задоволи със собствената си компания за няколко седмици, докато се уталожеше скандалът, предизвикан от самоубийството на Карли, и животът му се върнеше в обичайното русло. Засега необичайната идея да се мотае инкогнито дори го забавляваше.

Лоренцо се огледа и установи, че се е озовал в центъра на Флоренция, насред многолюдния площад „Синьория“. Не си спомняше кога за последен път е бил сам. Пресече неравния калдъръм, приближи кафене „Ривоире“ и се настани на една масичка под тентата. Тутакси се материализира сервитьор, за да му вземе поръчката. Имайки предвид преследващия го махмурлук, би трябвало да се придържа към сода с лимон, но той рядко правеше това, което се полагаше, и затова поръча бутилка от най-доброто им „Брунело ди Монталчино“^[1]. Сервитьорът явно не бързаше да изпълни поръчката и когато най-сетне благоволи да се появи, Рен го изгледа злостно. Отвратителното му настроение се дължеше на липсата на сън, алкохола и безкрайната умора, пропила се чак в костите. И още повече се вкисваше от смъртта на сладката Карли и фундаменталното усещане, че всичките пари и слава не са достатъчни, че нито един прожектор не е способен да сияе достатъчно ярко. Лоренцо се чувстваше преситен, напрегнат и неспокоен и искаше повече. Повече слава. Повече пари. Повече… изобщо нещо повече.

Напомни си, че следващият филм ще му даде всичко това. Всеки актьор мечтаеше да изиграе злодея Каспар Стрийт, но само Рен бе удостоен с тази чест. Такава роля се падаше веднъж в живота, това бе шансът името му да бъде изписано най-отгоре на рекламния афиш и преди заглавието на филма.

Мускулите му бавно се отпуснаха. Участието в „Среднощно убийство“ щеше да означава месеци усилен труд. И до началото на снимките Лоренцо възнамеряваше да се наслади на Италия. Ще почива, ще си хапва до насита от вкусната храна и ще прави това, което умееше най-добре. Облегна се на облегалката на стола, отпи от виното и зачака животът да му поднесе поредното развлечение.

Докато се взираше в купола на прочутата катедрала „Санта Мария дел Фиоре“, проектиран от Филипо Брунелески, къпещ се в розово-зеленото сияние на фона на нощното небе, Изабел стигна до заключението, че най-голямата забележителност на Флоренция изглежда по-скоро крещяща, отколкото величествена. Градът като цяло никак не й се понрави. Дори нощем бе многолюден и оживен. Италия може традиционно да се смяташе за мястото, където жените с разбити сърца и наранени души намират изцеление, но за нея напускането на Ню Йорк се бе оказало ужасна грешка.

Напомни си, че трябва да бъде търпелива. В крайна сметка бе пристигнала едва вчера и Флоренция не беше крайната цел на пътуването й. Всичко бе по вина на съдбата и на приятелката й Дениз, решила най-неочаквано да се откаже от пътуването до Италия. От години Дениз мечтаеше за Италия. Най-накрая се бе осмелила да си вземе отпуск от уолстрийтската фирма, в която работеше, и нае къща в тосканската провинция за септември и октомври. Възнамеряваше да започне работа над книга за инвеститорски стратегии за самотни жени. Италия е идеалното място за творческо вдъхновение — бе заявила Дениз, докато похапваха салата от цикория с карамелизирани круши в „Джо Джо“, тяхното любимо заведение за обяд. — Ще пиша по цял ден, а вечер ще ям вълшебна храна и ще пия великолепно вино.

Но много скоро след като Дениз подписа договора за наем на провинциалната къща в Тоскана, тя срещна мъжа на мечтите си и обяви, че в момента едва ли ще може да замине от Ню Йорк. Ето как Изабел получи на свое разположение за два месеца изгодно наета селска къща сред пущинаците на Тоскана.

Този неочакван дар не би могъл да й се предложи в по-подходящ момент. Животът в Ню Йорк бе станал непоносим. „Изабел Фейвър Ентърпрайз“ вече не съществуваше. Офисът й бе затворен; служителите освободени. Тя нямаше нито договор за книга, нито лекционно турне, а колкото до парите — бяха останали съвсем малко. Домът й, ведно с цялото й останало имущество, бе продаден на търг, за да изплати дължимите данъци. Дори кристалната ваза на „Лалик“ с гравираното лого на фирмата бе заминала. Останаха й единствено дрехите, съсипаният живот и два месеца в Италия, за да реши как да започне отново.

Някой се блъсна в нея и младата жена подскочи. Тълпата бе оредяла и нюйоркчанката в нея вече не се чувстваше безопасно, затова се отправи надолу по елегантната Виа деи Калцаиуоли към площад „Синьория“. Докато вървеше, си повтаряше, че е взела правилното решение. Само пълното откъсване от познатата обстановка можеше да проясни достатъчно съзнанието й и да й помогне да се избави от постоянното желание да плаче. И най-сетне да събере сили, за да продължи напред.

Вече имаше конкретен и точен план как да започне процеса на възраждане на живота и кариерата си. Усамотение. Почивка. Размисъл. Действие. Четири стъпки, също като четирите крайъгълни камъка.

Не може ли поне веднъж да действаш спонтанно? — беше я попитал един ден Майкъл. — Нужно ли е да планираш всичко?

Бяха изминали малко повече от три месеца, откакто Майкъл я бе напуснал заради друга жена, но гласът му толкова често звучеше в съзнанието й, че вече почти не можеше да мисли. Миналия месец го зърна отдалеч, прегърнал през раменете лошо облечена бременна жена, и дори от повече от десет метра Изабел чу смеха им — малко лекомислен, почти глуповато безгрижен. През цялото време, докато бяха заедно, двамата с Изабел нито веднъж не се бяха чувствали глупави и безгрижни. Тя се страхуваше, че вече е забравила какво означава това.

Площад „Синьория“ беше също толкова оживен, както и останалата Флоренция. Туристи се тълпяха около статуите, а двама музиканти подрънкваха на китарите си край фонтана на Нептун. Страховитият Палацо Векио с централната си зъбчата кула с часовник и средновековните знамена вече седем века се извисяваше над среднощната суетня.

Кожените обувки, за които миналата година бе платила триста долара, ужасно я убиваха, но мисълта да се върне в хотела й се струваше твърде потискаща. Зърна тентата на бежови и кафяви райета на кафене „Ривоире“ — заведение, което бе споменато в пътеводителя й — и се промуши през групата немски туристи, за да потърси масичка отвън на тротоара.

— Buona sera, signora^[2]… — Сервитьорът беше над шейсетте, ала това не му попречи да флиртува с нея, докато вземаше поръчката й за чаша вино. С удоволствие би хапнала ризото, но цените бяха по-високи и от броя на калориите. Колко ли години бяха минали, откакто не се бе притеснявала за цените в менюто?

След като сервитьорът се оттегли, Изабел подреди мелничките за солта и пипера в средата на масата, сетне премести пепелника в края й. Майкъл изглеждаше толкова щастлив с новата си жена.

Ти ми идваш твърде много! — бе казал той. — Ти си ми твърде много във всяко отношение.

Защо тогава сега се чувстваше, сякаш е твърде малко?

Изабел изпи първата чаша вино по-бързо, отколкото би трябвало, и поръча втора. Безкрайната любов на родителите й към всякакъв род ексцесии я бе накарала да бъде твърде предпазлива към алкохола, но сега се намираше в чужда страна и пустотата, нарастваща от месеци в душата й, бе станала непоносима.

Проблемът не е в мен, Изабел. Проблемът е в теб…

Беше си обещала, че тази вечер няма да позволи неканените мисли отново да я измъчват, но изглежда, не можеше да ги пропъди.

Ти изпитваш необходимостта да контролираш всичко. Може би тъкмо заради това не харесваш много секса.

Не беше честно! Тя обичаше секса. Дори бе започнала да се заиграва с идеята да си намери любовник, за да го докаже, но представата за секс без сериозна и стабилна връзка й се струваше отблъскваща. Още едно наследство от грешките на родителите й.

Тя изтри следите от червилото си от ръба на чашата. Сексът беше партньорство, но изглежда, Майкъл го бе забравил. Ако не се е чувствал удовлетворен, трябвало е да го обсъди с нея.

Горните заключения я накараха да се почувства още по-нещастна, отколкото преди да дойде на площада, затова допи набързо чашата с вино и поръча трета. Една нощ на ексцесии нямаше да я направи алкохоличка.

На съседната маса две жени пушеха, оживено жестикулираха и въртяха очи, дивейки се на абсурдността на живота. Точно зад тях група американски студенти се тъпчеха лакомо с пица и джелато, а малко встрани по-възрастна двойка си разменяха любовни погледи над чашите с аперитивите.

Аз искам страст, бе заявил Майкъл.

Намекът бе прекалено болезнен, за да го анализира, затова се зае да разглежда статуите в другия край на площада: копие на „Похищението на сабинянките“, „Персей“ на Челини и „Давид“ на Микеланджело. После погледът й се спря на най-изумителния мъж, когото някога бе виждала…

Той седеше през три маси и бе истинско въплъщение на италианския декаданс с измачканата черна копринена риза, наболата тъмна брада, дългата коса и очи а ла „долче вита“. Два елегантно издължени пръста се бяха увили около столчето на винена чаша, увиснала лениво в ръката му. Изглеждаше богат, разглезен, отегчен — Марчело Мастрояни, но вместо неговото клоунско лице този мъж притежаваше съвършено изваяни черти, образец на мъжката красота през това ново сребролюбиво хилядолетие.

У него имаше нещо смътно познато, макар Изабел да бе сигурна, че никога досега не се бяха срещали. Лицето му би могло да е излязло изпод четката на някой от великите майстори: Микеланджело, Ботичели, Рафаел. Навярно заради това имаше чувството, че го е виждала и преди.

Изабел се вгледа по-внимателно в него и изведнъж установи, че той я изучава не по-малко съсредоточено.