Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (11)

10

Рен шашардисано отстъпи назад, когато момичетата се хвърлиха в краката му. Писъците им бяха толкова остри, че можеха да срежат стъкло. Само момчето стоеше настрани.

Изабел усети, че й се завива свят. Тате? Рен не бе споменавал и думичка за деца. Беше признал, че е бил женен, когато бил много млад, и бракът му е продължил около година, но три деца едва ли можеха да се родят за една година!

Тя вдигна глава и видя на върха на хълма да се появява жена с малко дете на ръце. Поривът на вятъра залепи полите на роклята към издутия й корем.

— Тате! Тате! Мъчно ли ти беше за нас? — изпищя по-голямото момиченце на американски английски, докато по-малкото примираше от смях.

Рен отскочи назад, сякаш децата бяха радиоактивни, и се втренчи в Изабел с почти панически ужас.

— Кълна се в бога, никога досега не съм ги виждал — смотолеви сащисано.

Изабел наклони глава към хълма.

— Може би е по-добре да го кажеш на нея.

Рен вдигна глава.

Жената помаха, дългата й коса се вееше на вятъра.

— Здравей, любими!

Той заслони очи.

— Трейси? Дявол да го вземе, Трейси, това ти ли си?

— Ти каза „дявол да го вземе“. — По-малкото момиченце, около четири или петгодишно, го цапна по крака.

— На него му е позволено, тъпачке — постанови момчето.

— Вече можете да го оставите на мира, деца! — викна жената. — Достатъчно го изплашихме.

— Той изглежда много ядосан, мамо — осведоми я по-малкото момиченце. — Сърдит ли сте, господине?

— Ти по-добре си дръж очите на четири — посъветва я момчето. — Той убива хора. Дори момичета. Той избожда очите на хората, нали?

— Джереми Бригс! — извика жената, без да помръдва от мястото си. — Знаеш, че не ти е позволено да гледаш филми с насилие.

— Този беше разрешен за деца над тринайсет.

— Ти си на единайсет!

Изабел се извърна към Рен.

— Избол си очите на някого във филм, разрешен за деца на тринайсет? Браво!

Съдейки по кръвнишкия поглед, който той й метна, следващите извадени очи може би щяха да са нейните.

— И к’во правите с тях? — поинтересува се по-малкото момиченце. — Папкате ли ги? Ударих си пишурката в самолета.

Двете по-големи деца се изкискаха, а Рен пребледня.

— Ударих я на страничната облегалка — продължи момиченцето невъзмутимо. — Искаш ли да видиш гащичките ми? С делфинчета са — уточни детето.

— Не!

Но момиченцето вече бе вдигнало полата на карираната си лятна рокличка.

— Има и китове — поясни доверително.

— Много са хубави — възхити се Изабел, на която ситуацията започваше да й харесва. Да гледа как господин Непукист се пържи в собствен сос, беше най-забавното през днешния ден. — Предполагам, че и преди си виждал дамско бельо, Рен.

Тъмните му вежди се сключиха зловещо на челото в една от прочутите му гримаси.

Майката на децата премести детето на другия си хълбок.

— Единственият начин да се спусна по този хълм е по задник, затова е по-добре вие да се качите тук. Британи, веднага си обуй гащичките. Твоето тяло е лично и съкровено, забрави ли?

Явно тъмнокосото ангелче ги бе събуло с ловкостта на опитна стриптийзьорка. Рен й хвърли ужасен поглед, сетне се изстреля нагоре по хълма, сякаш Дензъл Уошингтън и Мел Гибсън го гонеха по петите. Момчето понечи да го последва, сетне явно размисли и се запъти към мазератито, паркирано близо до къщата.

— А ти имаш ли делфинчета? — полюбопитства ангелчето.

— Брит, това не е учтиво — сгълча я сестра й.

Изабел се усмихна на двете момиченца и помогна на по-малкото да си обуе гащичките.

— Нямам делфинчета. Само бежова дантела.

— Може ли да я видя?

— Боя се, че не. Както каза майка ти, тялото е лично и съкровено. — Което беше още една основателна причина да не споделя нейното с Рен Гейдж, макар че днес през целия следобед той нито веднъж не бе споменал за секс. Може би беше решил, че тя изисква прекалено много усилия. Или като Майкъл просто бе стигнал до извода, че тя е „твърде много във всяко отношение“.

След като оправи дрехите на Британи, Изабел улови момиченцата за ръце и ги поведе нагоре по хълма, за да не пропусне беседата, подхваната там. Беше забелязала, че страховитата гримаса на Рен ни най-малко не загрозяваше неотразимата му външност.

— Сигурно съм пропуснал обаждането ти, с което ме уведомяваш, че пристигаш, Трейси.

Жената се повдигна на пръсти и залепи звучна целувка на бузата му.

— Е, здравей и на теб.

Копринената й коса се стелеше на тъмни вълни по раменете. Кожата й беше бяла като на Снежанка, а яркосините очи — леко скосени, с тъмни сенки под тях, сякаш не си бе доспала. Носеше смачкана, но модерна рокля за бременни и скъпи сандали с ниски токчета. Пръстите на краката й не бяха лакирани, а петите й леко излизаха от подметките. Нещо в небрежната елегантност, с която се държеше и носеше дрехите си, намекваше за наследствени пари.

— Тати! — изпищя малкото дете в ръцете й и протегна ръчички към Рен, който отскочи толкова рязко, че се блъсна в Изабел.

— Не се шашкай — усмихна се Трейси. — Той нарича всеки мъж така.

— Е, накарай го да престане. И що за майка ще каже на децата си да направят нещо толкова извратено, като да тичат към един непознат и да му крещят… онази дума, която дори не желая да произнеса?

— Обичам да се забавлявам. Това ми струваше по петачка на всяко хлапе.

— Никак не беше забавно.

— А на мен ми хареса — заяви Трейси и огледа Изабел с интерес.

С този наедрял корем и екзотични очи тя приличаше на богиня на еротичността и плодовитостта. Изабел започна да се чувства малко повехнала. В същото време усети тъжни нотки да се прокрадват в привидно лекомисления и жизнерадостен тон на жената.

— Аз съм Трейси Бригс. — Тя протегна ръка. — Струвате ми се позната.

— Изабел Фейвър.

— Разбира се, че сте вие! Сега ви познах! — възкликна Трейси, докато ги оглеждаше с неприкрит интерес. — Какво правите с него?

— Наела съм фермерската къща. Рен е мой хазаин.

— Сериозно? — По изражението й си личеше, че не вярва на нито една дума. — Чела съм само една от книгите ви, „Стабилни връзки в нестабилни времена“, но много ми хареса. Аз… — Тя прехапа долната си устна. — Опитвам се да се съвзема, след като напуснах Хари.

— Само не ми казвай, че си избягала от поредния си съпруг — подхвърли Рен.

— Имала съм само двама — сряза го Трейси и се обърна към Изабел. — Рен още ми е сърдит, задето го зарязах. Да си остане между нас, но той беше ужасен съпруг.

Значи това беше бившата жена на Рен. Поне едно нещо беше ясно. Каквито и искри да е имало някога помежду им, вече отдавна бяха угаснали. Изабел имаше чувството, че по-скоро наблюдава дружеска препирня между брат и сестра, отколкото караница между бивши любовници.

— Оженихме се, когато бяхме много млади и глупави — каза Рен. — Кой на двайсет години познава отговорностите на съпружеския живот?

— Аз ги познавах по-добре от теб. — Трейси кимна към сина си в подножието на хълма, който вече бе успял да се качи на предната седалка на мазератито. — Това е Джереми, най-големият. Стефи е следващата. Тя е на осем. — Стефи имаше късо подстригана коса и малко притеснен вид. Двете със сестра й чертаеха с токовете на сандалите си окръжности върху чакъла. — Британи е на пет. А това е Конър. Той току-що навърши три, но още не може да ползва гърнето, нали, голямо момче? — Тя тупна сина си по издутия памперс, сетне потупа собствения си не по-малко издут корем. — Очакваше се, че Конър ще е нашето изтърсаче. Но… изненада, изненада.

— Пет деца, Трейси? — Рен поклати невярващо глава.

— Какво ли не се случва в живота? — обобщи бившата му половинка и отново прехапа устна.

— Не бяха ли три само преди месец, когато разговаряхме по телефона?

— Беше преди два месеца и тогава бяха четири. Никога не слушаш, когато ти говоря за тях.

Осемгодишната Стефи изписка пронизително.

— Паяк! Тук има паяк!

— Т’ва не е паяк — обори я Британи и клекна на пътеката.

— Джереми! Слез веднага от тази…

Но Трейси беше закъсняла. Мазератито, със сина й зад волана, вече бе потеглило.

Рен се втурна надолу по хълма. Стигна в подножието точно навреме, за да види как скъпата спортна кола се вряза отстрани във фермерската къща и предната броня се огъна като птичка оригами.

Изабел не можа да не се трогне. Той измъкна Джереми от колата и трескаво провери дали единайсетгодишното момче не е пострадало, преди да огледа щетите върху колата. Междувременно Трейси се заклатушка като патица по склона на хълма с наедрелия корем и малкото дете на хълбока си. Изабел побърза да я подхване под ръка, преди да е паднала, и двете стигнаха без произшествия при Рен и Джереми.

— Джереми Бригс! Колко пъти трябва да ти казвам да не влизаш сам в чужди коли! Чакай само баща ти да узнае за това! — Трейси пое дълбоко въздух няколко пъти, после, изглежда, силите я напуснаха. Раменете й увиснаха и очите й се наляха със сълзи.

— Паяк! — крещеше Стефи от върха на хълма.

Най-малкото дете забеляза разстроената си майка и ревна с пълно гърло.

— Паяк! Паяк! — продължаваше да пищи Стефи.

С комично и безпомощно изражение Рен се втренчи в Изабел.

— Хей, господин Рен! — извика Британи от билото на хълма. — Погледнете ме! — Палавницата размахваше гащичките си като знаме. — Имам и морски кончета!

Трейси шумно изхлипа и тупна Рен по гърдите.

— Сега разбираш ли защо дойдохме при теб?

 

 

— Тя не може да го направи! — Вилнеещият Рен спря и се извъртя възмутено към Изабел, сякаш тя беше виновна за всичко. Двамата се намираха в задния салон във вилата, френските прозорци бяха отворени към градината и навсякъде щъкаха деца. Само Ана изглеждаше щастлива. Тя се смя с децата, разтри цицината върху главата на Джереми, накрая грабна на ръце най-малкото дете и се запъти към кухнята, за да приготви вечеря за всички.

— Качи се горе и кажи на Трейси да си ходи!

— Струва ми се, че тя няма да ме послуша. — Изабел се чудеше кога точно той най-сетне щеше да проумее, че води изгубена битка. Навярно екранните му персонажи щяха да изхвърлят една бременна жена, без да им мигне окото, но в реалния живот Рен изглеждаше доста по-мек. Това обаче не означаваше, че възнамерява безропотно да свие знамена.

— Разведохме се преди четиринайсет години. Тя не може просто така да се натресе в дома ми с всичките тези деца!

— Според мен вече го е направила.

— Ти си свидетел, че се опитах да я настаня в хотел, но тя изтръгна слушалката от ръцете ми и затвори!

Изабел потупа Стефи по рамото.

— Мисля, че вече унищожи всички насекоми, скъпа. Дай ми този спрей, преди всички да сме се разболели от рак.

Стефи й го връчи неохотно, после се огледа загрижено за още паяци.

Рен се втренчи намръщено в осемгодишното момиченце.

— Вече е септември — промърмори той. — Не трябва ли всички вие да сте на училище?

— Мама ще ни преподава, докато не се приберем у дома, в Кънектикът.

— Майка ти едва ли знае таблицата за умножение.

— Знае я отлично, но малко се затруднява с делението на двуцифрени числа, затова двамата с Джереми й помагаме. — Стефи отиде до дивана, предпазливо повдигна възглавницата и погледна отдолу, преди да седне. — Може ли да си получа обратно спрея против насекоми, моля?

Сърцето на Изабел се сви от жал към малкото момиченце. Подаде крадешком спрея на Рен, после седна до детето и го взе в прегръдките си.

— Знаеш ли, Стефи, нещата, от които си мислим, че се страхуваме, невинаги са това, което ни притеснява наистина. Като паяците. Повечето от тях са доста дружелюбни твари, но напоследък в твоето семейство са се случили доста неприятни неща и може би точно това всъщност те тревожи. Ние всички се страхуваме понякога. Всичко е наред.

Рен промърмори нещо неразбираемо, но съдейки по тона му, нищо не беше наред. Докато Изабел продължаваше да говори тихо на Стефи, тя зърна през френските прозорци Джереми мрачно да удря топка за тенис по стената на вилата. Беше въпрос на време да счупи прозореца.

— Вижте ме всички! — Британи нахлу в стаята и се впусна в серия от акробатични премятания, насочвайки се право към шкафа, пълен с майсенски порцелан.

— Внимавай! — Рен се спусна напред и я подхвана, преди да се е стоварила върху безценните реликви.

— Погледни го откъм добрата му страна — заключи Изабел философски. — Поне е обула гащичките си.

— Но е свалила всичко останало!

— Аз съм шампион! — Петгодишната немирница скочи на крака и ефектно вдигна ръце в знака на победата.

Изабел се усмихна и вдигна палец. Точно в този момент се разнесе непогрешимият звук от разбито стъкло, последван от писъка на Трейси от горния етаж:

— Джереми Бригс!

Рен насочи спрея против насекоми към главата си и го натисна с все сила.

 

 

Вечерта сякаш нямаше край. Рен заплаши, че ще й отреже завинаги електричеството, ако Изабел го зареже, затова се наложи тя да остане във вилата. Трейси се заключи в стаята си. Джереми се забавляваше да тормози Стефи с въображаеми паяци, Британи скри дрехите си, а Рен не спираше да си скубе косите и да се оплаква. Където и да отидеше, оставяше след себе си пълна неразбория — слънчеви очила, разхвърляни обувки и тениски — типичен безпорядък за мъж, свикнал след него да търчат цяла армия слуги.

С появата на децата Ана сякаш се превърна в друг човек и поведението й претърпя пълна трансформация — не спираше да се смее и щедро угощаваше всички с храна, дори и Изабел. Двамата с Масимо живееха в отделна къща, на около километър и половина от вилата, заедно с двамата си големи синове и една снаха. И тъй като след вечеря Ана щеше да се прибере у дома, тя помоли Марта да дойде и да остане във вилата. Марта също изглеждаше съвсем друг човек в присъствието на децата.

Ана много бързо обяви Конър за свой любимец и той не се отделяше от нея, освен когато с достойнство се оттегляше в ъгъла, за да напълни памперса. Изабел вече бе установила, че тригодишното момченце има изненадващо богат речник. Любимата му фраза беше: „Гърнето е много, много лошо“.

Макар че Рен не ги окуражаваше, момичетата постоянно просеха вниманието му. Доколкото можеше, той ги пренебрегваше, но накрая капитулира пред молбите на Джереми да го научи на някои бойни хватки. Отдавна се бе смрачило, когато всички най-после бяха сложени по леглата.

Изабел успя да се измъкне от вилата, докато Рен говореше по телефона. Щом се прибра във фермерската къща, рухна върху леглото и мигом заспа, за да се събуди в един след полунощ от някакъв трясък, съпроводен със звучно проклятие. Тя рязко се изправи в леглото.

В коридора светна лампа и Рен промуши глава през вратата.

— Извинявай. Ударих сака си в раклата и съборих лампата.

Тя примигна и придърпа завивките до брадичката си.

— Какво правиш тук?

— Не вярваш сериозно, че ще остана там, нали? — настръхна той възмутено.

— Е, не можеш да се пренесеш тук.

— Само гледай. — Главата изчезна.

Тя скочи от леглото, а полите на копринената нощница се развяха подире й като знаме, когато се спусна след него.

Той бе захвърлил сака върху леглото в съседната стая, която беше по-малка от нейната, но също толкова оскъдно обзаведена. Явно поколенията италианци не са смятали за нужно да харчат пари за обзавеждането на уединени места като спалните, когато са можели да ги вложат в кухнята и градините, където обикновено всички са се събирали. Когато Изабел нахлу в стаята, той спря с разопаковането на багажа, за да се полюбува на дантеления корсаж с цвят на слонова кост, обгръщаш плътно гърдите й, и фината копринена пола, стигаща до глезените.

— Под това нещо има ли делфинчета?

— Не е твоя работа. Рен, вилата е огромна, а тази къща е съвсем малка. Ти не можеш…

— Не е достатъчно голяма. Ако си мислиш, че ще остана под един и същи покрив с бременна истеричка и четирите й откачени деца, значи си по-луда и от тях.

— Тогава отиди някъде другаде.

— Точно това и правя. — Очите му отново се заеха с изследователската си мисия.

Тя очакваше да каже нещо предизвикателно, но той я изненада.

— Благодарен съм ти, задето остана с мен тази вечер, макар че можех да мина и без нарежданията, с които постоянно ме засипваше.

— Ти ме заплаши, че ако си тръгна, ще прекъснеш електричеството.

— Не можеш да ме заблудиш, док. Ти и без това щеше да останеш, защото си умираш да разчистваш хорските неразбории. — Той измъкна от сака купчина смачкани тениски. — Навярно точно заради това обичаш да се мотаеш около мен, но в случая благородната ти кауза е обречена на провал.

— Не обичам да се мотая около теб. Принудена съм да го правя. Е, добре де, може би ми харесва малко. — Пръстите я сърбяха да вдигне тениската, която току-що бе изпуснал на пода, но се сдържа. — Днес можеш да пренощуваш тук, но утре се връщаш обратно във вилата. Аз трябва да работя, а ти само ще ми се пречкаш.

Натрапникът подпря рамо на рамката на вратата, кръстоса глезени и погледът му я обходи от нозете до гърдите.

— Твърде много ще те разсейвам, нали?

Кожата й пламна. Той беше самият дявол в плът и кръв. Точно по този начин примамваше и убиваше жените.

— Да кажем, че в момента трябва да се концентрирам върху духовното.

— Ами направи го. — Той я удостои с най-зловещата си усмивка. — И дори не си помисляй какво се случи с Дженифър Лопес, когато спа в съседна стая с моята.

Тя му хвърли поглед, който красноречиво подсказваше за колко инфантилен го смята, и се изнесе покрай него. Чак когато излезе в коридора, забеляза малката лампа върху раклата точно пред нея. И още преди да чуе злорадния му смях, разбра, че той е видял всичко през тънката нощница.

— Определено няма делфинчета. Направо ме убиваш, Фифи.

— Не се и съмнявам.

 

 

На следващата сутрин Изабел си направи чаша прясно изцеден портокалов сок и я отнесе до един от металните сини столове, разположени на слънце близо до къщата. Росните капки върху листата на маслиновите дръвчета блещукаха като ситни диаманти, а леката утринна мараня чезнеше над долината. Изабел промърмори кратка благодарствена молитва — най-малкото, което можеше да стори — и тъкмо отпиваше от сока, когато Рен изгря от къщата в цялото си разрошено великолепие.

— Трябваше да стана по-рано днес, за да потичам, преди да е станало прекалено горещо — обяви той и се прозя.

— Вече наближава девет.

— Точно това имам предвид.

Тя остави чашата с фреша и се зае да наблюдава как се повдига краят на тениската му, докато правеше упражнения. Твърдите мускули се очертаваха върху стегнатия корем, а тясната пътечка от тъмни косми чезнеше в черните спортни шорти. Тя попиваше с наслада всеки сантиметър от него — високите скули, наболата пиратска брада, широките атлетични гърди и всичко останало.

Той я залови да го зяпа и скръсти театрално ръце пред гърдите, за да й покаже колко го забавлява нямото й възхищение.

— Искаш ли да се обърна, за да се полюбуваш и на гледката отзад?

— Мислиш ли, че искам да се обърнеш? — попита тя, отмъщавайки му със самодоволния си глас на спец по мозъците.

— О, да.

— Сигурно е трудно да си толкова ослепителен. Никога не знаеш дали хората искат да са с теб заради характера ти, или заради външния ти вид.

— Разбира се, че е заради външния вид. Аз нямам характер.

Тя не можеше да подмине това с лека ръка.

— Ти имаш много силен характер. Вярно, че в по-голямата си част е сбъркан, но не изцяло.

— Много благодаря за психоанализата — процеди той саркастично.

Не е ли истинско чудо как един хубав сън може да увеличи женската способност да дразни? Тя доста добре изимитира мазната му усмивка от преди малко.

— Имаш ли нещо против да се обърнеш настрани, за да се полюбувам на профила ти?

— Престани да остроумничиш — скастри я той, пльосна се на стола до нея и най-безцеремонно пресуши чашата с портокалов сок, който Изабел бе изцеждала цели десет минути.

Тя се намръщи.

— Мислех, че ще отидеш да потичаш.

— Не ме припирай. По-добре ме успокой и ми кажи, че нито едно от малките чудовища на Трейси не се е пръкнало наоколо.

— Още не.

— Те са доста умни, малките дяволчета. Ще ни открият. А ти ще дойдеш с мен, след като си взема душ и се преоблека, за да присъстваш, когато се разправям с нея. Реших да й кажа, че ти се възстановяваш от нервен срив и се нуждаеш от тишина и спокойствие. После ще натоваря всички в онова волво, което тя кара, и ще ги изпратя в някой страхотен хотел, разбира се, изцяло за моя сметка.

Незнайно защо, но Изабел не мислеше, че всичко ще се уреди толкова лесно.

— Как те е открила?

— Познава агента ми.

— Тя е интересна жена. Колко дълго каза, че сте били женени?

— Една нещастна година. Нашите майки бяха приятелки, ние отраснахме заедно, често се забърквахме заедно в неприятности и дори се изхитрихме да ни изритат от колежа по едно и също време. И тъй като не искахме да ни отрежат издръжката и да си изкарваме хляба с тежък труд, решихме да се оженим, за да отвлечем вниманието им. — Той остави празната чаша. — Имаш ли някаква представа какво се получава, когато две разглезени хлапета решат да се оженят?

— Уверена съм, че нищо добро.

— Тряскане на врати, истерични изблици, скубане на коси. Тя беше дори по-лоша и от мен.

Изабел се засмя.

— Трейси се омъжи отново две години след като се разведохме. Оттогава съм я виждал два-три пъти, когато е идвала в Ел Ей, но на всеки няколко месеца се чуваме по телефона.

— Доста необичайни отношения за разведена двойка.

— Няколко години след като се разделихме, изобщо не си говорехме, но нито един от нас няма братя или сестри. Баща й почина, а майка й е пълна откачалка. Предполагам, че ни свързва най-вече носталгията по проблемното ни и объркано детство.

— Никога ли не си виждал децата й или съпруга й?

— Виждал съм двете й по-големи деца, когато бяха малки. Но никога не съм се срещал със съпруга й. Един от онези корпоративни типове. Съдейки по всичко, е голям сухар. — Рен премести тежестта си на единия крак, измъкна сгънат лист хартия от джоба на шортите и го разгъна. — Намерих това в кухнята. Ще благоволиш ли да ми го обясниш?

Явно изпитваше подсъзнателно желание да бъде измъчвана, иначе за нищо на света нямаше да остави на видно място дневния си режим.

— Дай ми го.

Съвсем естествено, той мигновено дръпна листа.

— Ти се нуждаеш от мен повече, отколкото предполагах. — Зае се да чете графика, който бе съставила през първия ден на пребиваването си тук. — „Ставане в 6:30“. Защо, по дяволите, доброволно ще се подлагаш на подобна инквизиция?

— Явно не се подлагам, след като не съм ставала по-рано от осем.

— „Молитва, медитация, благодарност на Господ и ежедневни уверения“ — продължи той. — Какво е това „ежедневни уверения“? Не, по-добре не ми казвай.

— Ежедневните уверения са позитивни твърдения. Доброжелателен мисловен контрол. Ето пример за едно такова: Колкото и да ме дразни Лоренцо Гейдж, не бива да забравям, че и той е божие създание. Е, навярно не е най-добрият образец на божието творение, но…

— А каква е тази тъпотия: „Не забравяй да дишаш!“?

— Не е тъпотия. Това е напомняне да не губя концентрация.

— Каквото и да означава това.

— Означава да останеш спокоен. Да не се огъваш пред първия повей на вятъра, да не му позволиш да те отклони от пътя ти.

— Звучи скучно.

— Понякога скучните неща са полезни.

— Ъхъ. — Рен потупа по листа. — „Вдъхновяващо четиво“. Например „Пийпъл“^[1]?

Тя пропусна ехидната забележка покрай ушите си. Нека се позабавлява.

— „Бъди импулсивна!“ — Той повдигна една от безупречните си вежди. — Ето върху това трябва да поработиш. Съгласно този график в момента би трябвало да пишеш.

— Тъкмо това възнамерявам да правя — смотолеви Изабел, докато си играеше с едно копче на блузата.

Той сгъна листа и се втренчи в нея с обезпокоително проницателен поглед.

— Ти нямаш никаква представа за какво да пишеш, нали?

— Нахвърлям бележки за новата си книга.

— На тема?

— Как да овладеем личната криза. — Това бе първото, което й хрумна, и й се стори напълно логичен избор.

— Шегуваш се.

Недоверчивото му изражение я подразни.

— Зная доста неща по въпроса. В случай че не си забелязал, в момента овладявам лична криза.

— Сигурно съм пропуснал тази част.

— Проблемът си е твой. Ти изобщо пропускаш доста неща.

По лицето му отново се изписа онова дразнещо съчувствено изражение.

— Престани да се пришпорваш, Изабел. Почини си малко и не се опитвай да насилваш нещата. Отпусни се и поне веднъж се забавлявай.

— И как да го постигна? О, почакай, сещам се. Като се озова в леглото ти, нали?

— Това би бил моят избор, но предполагам, че всеки има различна представа за забавление, така че ти можеш да предпочетеш нещо друго. Не, всъщност като размисля, и за двама ни ще е по-добре, ако оставиш избора на мен.

— Само си губиш времето. Нали щеше да тичаш?

Той се намести по-удобно на стола.

— През последните шест месеца си преживяла много неща. Не смяташ ли, че си заслужила малка ваканция?

— Данъчните ме обраха до шушка. Не мога да си позволя ваканция. Трябва да изправя кариерата си на крака, за да има с какво да живея, а единственият начин е да работя. — Още докато го изричаше, младата жена усети как малките нокти на паниката се впиват в нея.

— Има различни начини да работиш.

— И несъмнено един от тях е, като лежа по гръб, нали?

— Ако предпочиташ, може да си отгоре.

Изабел въздъхна.

Той стана от стола и се извърна към маслиновата горичка.

— Какво правят Масимо и Джанкарло там?

— Нещо свързано с нова канализация или кладенец, зависи от точността на превода.

Лоренцо отново се прозина.

— Отивам да потичам, а след това двамата ще говорим с Трейси. И не смей да спориш, ако не искаш на съвестта ти да тежи преждевременната смърт на една бременна жена и четирите й ненавистни хлапета.

— О, не възнамерявам да споря. Не бих пропуснала подобно зрелище, как изгаряш сред пламъци в името на човечеството.

Той я изгледа свъсено и се отдалечи.

Час по-късно Изабел сменяше спалното бельо, когато го чу да се връща и да изчезва в банята. Тя се усмихна и се промъкна до вратата. Не се наложи да чака дълго. Пронизителен вик разцепи тишината.

— Забравих да ти кажа! — подвикна тя с меден глас. — Пак нямаме топла вода.

 

 

Трейси стоеше в средата на спалнята, в която се бе настанила. Подът пред нея бе осеян с куфари, дрехи и купища играчки. Рен се бе облегнал на стената и се звереше намръщено срещу двете жени, а Изабел отделяше мръсните дрехи от чистите.

— Сега разбираш ли защо се разведох с него? — Трейси беше със зачервени очи и изглеждаше уморена, но все още излъчваше чувственост в банския в наситения морав цвят на зряла черница и плажен халат в същата тоналност.

Изабел неволно се питаше какво ли бе усещането да притежаваш такава непринудена красота. Трейси и Рен бяха създадени един за друг.

— Той е студен, безчувствен кучи син. Затова се разведох с него.

— Не съм безчувствен — произнесе Рен с най-безчувствения си тон. — Но вече ти казах, в настоящото деликатно състояние на Изабел, с нейните разстроени нерви…

— Нервите ти разстроени ли са, Изабел?

— Не и ако не броиш пълната житейска и професионална катастрофа. — Тя хвърли една тениска върху купа с мръсни дрехи и се зае да сгъва и подрежда чистото бельо в спретната купчинка. Децата бяха в кухнята с Ана и Марта, но също като Рен, бяха оставили навсякъде следи от присъствието си.

— Децата притесняват ли те? — попита Трейси.

— Те са прекрасни. Много ми е приятно с тях. — Изабел се зачуди дали Трейси осъзнава, че различните проблеми в поведението на децата почти сигурно са свързани с обтегнатите отношения между родителите им.

— Не става дума за това — намеси се Рен. — Работата е там, че ти нахлу тук без всякакво предупреждение и…

— Поне веднъж в живота си може ли да помислиш за някой друг, а не само за себе си? — прекъсна го Трейси и хвърли портативната електронна игра върху спретнатата купчинка с чистото бельо, съсипвайки цялото досегашно постижение на Изабел. — Не мога да затворя четири пращящи от енергия деца в малка хотелска стая.

— Апартамент! Ще ти наема апартамент.

— И като си помисля, че ти си най-старият ми приятел. Ако най-старият ти приятел не ти помогне в беда, кой друг ще го направи?

— По-новите приятели. Родителите ти. Какво ще кажеш за братовчедка си Петрина?

— Ненавиждам Петрина, откакто бяхме дебютантки. Не помниш ли как се опитваше да те сваля? Освен това никой от гореизброените в момента не е в Европа.

— Което е още една причина да хванеш първия самолет за къщи. Аз не съм експерт по бременни, но предполагам, че се нуждаят от домашен уют в познато обкръжение.

— Навярно през осемнайсети век. — Трейси протегна безпомощно ръце към Изабел. — Може ли да ми препоръчаш някой добър терапевт? Два пъти се омъжвам за мъже, които имат камък вместо сърце. Явно се нуждая от помощ. Въпреки че трябва да призная, че Рен поне не ми е изневерявал.

Изабел премести сгънатите дрехи по-далеч от бойната линия.

— Твоят съпруг ти е изневерил?

— Той няма да го признае — изрече Трейси с треперещ глас.

— Но ти мислиш, че е имал любовна връзка.

— Спипах ги заедно. Малката секси швейцарка от офиса му. Той… ужасно се разсърди, когато отново забременях. — Тя примигна няколко пъти, за да възпре напиращите сълзи. — Това е отмъщението му.

Изабел почувства как започва да се изпълва с все по-нарастваща неприязън към господин Хари Бригс.

Трейси сведе глава и косата закри лицето й.

— Бъди разумен, Рен. Няма да живея тук за постоянно. Просто се нуждая от няколко седмици, за да събера мислите си, преди да се изправя очи в очи с Хари.

— Няколко седмици?

— През повече време с децата ще сме край басейна. Дори няма да забележиш, че сме тук.

— Маааами! — В стаята се втурна Британи, напълно гола, ако не се брояха моравите чорапки. — Конър повърна! — оповести тя и се изстреля обратно в коридора.

— Британи Бригс, веднага ела тук! — Трейси се втурна след нея, тежко поклащайки бедра. — Британи!

Рен поклати глава.

— Направо не мога да повярвам, че това е същото момиче, което вдигаше скандал, ако прислужницата я събудеше преди обяд.

— Тя е много по-слаба и уязвима, отколкото показва. Затова е дошла при теб. Надявам се, осъзнаваш, че трябва да й позволиш да остане?

— Осъзнах, че трябва час по-скоро да се измета от тук. — Той улови ръката й и Изабел едва успя да грабне сламената си шапка от леглото, преди да я избута през вратата. — Ще ти купя еспресо в града и един от онези порнографски календари, които толкова много харесваш.

— Изкушаващо предложение, но трябва да нахвърлям бележките за новата ми книга. Онази за овладяването на личната криза.

— Довери ми се. Човек, който се забавлява, събирайки крайпътния боклук, няма ни най-малка представа как да преодолее каквато и да било криза. — Рен се насочи към стълбите. — Един ден ще признаеш, че животът е твърде безпорядъчен, за да се вмести в границите на твоите спретнати малки крайъгълни камъни.

— Вече съм виждала колко безпорядъчен може да бъде животът. — Изабел осъзнаваше, че звучи оправдателно, но нищо не можеше да направи. — Освен това съм виждала как крайъгълните камъни са успявали да го направят по-добър и подреден. Не става въпрос само за мен, Рен. Имам немалко свидетелства. — Боже, колко ли жалко е прозвучала?

— Обзалагам се, че имаш. И съм сигурен, че крайъгълните камъни помагат при много ситуации, но невинаги и не за всеки. Убеден съм, че в момента при теб определено не се получава.

— Не се получава, защото не ги прилагам правилно. — Тя задъвка долната си устна. — Освен това трябва да добавя няколко нови стъпки.

— Защо просто не се отпуснеш?

— Като теб?

— Не бързай да се отказваш, преди да си пробвала. Аз поне имам живот.

— Ти снимаш ужасни филми, в които правиш отвратителни неща. Налага ти се да се дегизираш, за да излезеш на улицата. Нямаш съпруга, нито семейство. Това ли наричаш живот?

— Е, щом ще се заяждаш… — Той прекоси мраморния под и се отправи към вратата.

— Може и да водиш другите за носа с остроумията си, но при мен не се получава.

— Защото си забравила как да се смееш. — Той завъртя дръжката.

— Не е вярно. В момента ти ме караш да се смея. Ха-ха!

Вратата се разтвори. На прага от другата страна стоеше непознат мъж.

— Копеле! Крадец на съпруги! — изрева натрапникът. После вдигна ръка и замахна с все сила.