Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (16)

15

Камбаните на Сан Джиминяно звъняха тихо в сутрешния дъжд. През нощта в хотелската стая бе станало студено и Изабел се бе сгушила на топло под завивките, охранявана от древните стражеви кули и духовете на вярващите.

Минатата нощ бе истинско откровение за нея. Тя се усмихна във възглавницата и се претърколи по гръб. Тя бе властна господарка, покорна робиня, потънала в чувствена забрава, всеотдайна партньорка и всеки миг бе прекрасно вълшебство. Рен беше неуморим любовник — нищо изненадващо. Изненадващо бе, че тя не му отстъпваше.

Сега беше сама в стаята. Младата жена се прозя, отметна завивките и се отправи към банята. Раницата му лежеше отворена на пода, а отгоре и бе метнат черният й шал. Тя се порови и откри четка за зъби и туба паста без капачката. Той се бе подготвил предварително, което тя оцени по достойнство.

Изабел се изкъпа набързо, уви се в една от хотелските кърпи и надникна отново в раницата, търсейки гребен. Нямаше гребен, но затова пък откри червени дантелени прашки.

Той провря глава през вратата.

— Малък израз на чувствата ми. Ще закусим веднага, щом ги обуеш.

— Още няма девет часът. Станал си ужасно рано.

— Не бива да губим време. Чака ни много работа. — Усмивката му красноречиво подсказваше точно каква работа ги чака.

— Излез, докато се облека.

— И защо ще го правиш?

Рен никога не бе виждал нещо по-сладко от доктор Фифи, разрошена и мокра след банята, с разпилени буйни къдрици, порозовели бузи и нос, обсипан с лунички. Но нямаше нищо невинно в чувствените извивки на тялото й, нито в яркочервените прашки, висящи от умелите й малки пръстчета.

Миналата нощ бе истинско безумие. Тя или му нареждаше като властна кралица, или лежеше сластно отпусната и покорна в обятията му. Никога досега не се бе забавлявал толкова с друга жена и нямаше търпение играта да започне отначало.

— Ела тук.

— О, не. Гладна съм. Какво си ми донесъл?

— Нищо. Свали тази кърпа.

Тя намота прашките около пръста си.

— Мирише ми на кафе.

— Плод на въображението ти.

— Не мисля. Налей. Идвам след минутка.

Той затвори вратата, отново се усмихна и извади белия плик, съдържащ кафе и топли кифлички. Момчето на рецепцията го бе разпознало и се наложи Рен да даде автографи за всичките му роднини, но той беше в такова прекрасно настроение, че нямаше нищо против.

Вратата на банята се отвори и Рен едва не разля кафето. Тя стоеше на прага само по червените прашки, които той вчера импулсивно бе купил, и черния шал, преметнат през раменете.

— Това ли имаше предвид?

— Надмина очакванията ми.

Изабел се усмихна, разкърши рамене и остави шала да падне.

Когато най-сетне стигнаха до кафето, то беше леденостудено.

 

 

— Обичам Сан Джиминяно — въздъхна Изабел, докато пътуваха през дъжда. — Бих могла да остана там завинаги.

Рен сподави усмивката си и включи чистачките.

— Май пак се каниш да ми дадеш пари?

— Приятел, ако някой трябва да плаща за сексуални услуги, това трябва да си ти, защото аз бях дяволски добра. Признай го.

Тя изглеждаше толкова доволна от себе си, че той дори не помисли да оспорва твърдението й.

— Ти беше от световна класа.

— И аз така мисля.

Рен се засмя и му се прииска да я целуне, но тя щеше да се впусне в пространна лекция, ако ръцете му се отделят от волана.

Спътницата му кръстоса крака, оставяйки единия сандал да се полюшва лениво от палеца.

— Ако трябва да ми дадеш оценка, каква ще бъде?

— Оценка?

— Класация.

— Искаш да те класирам? — Тъкмо когато си мислеше, че вече не може да го изненада с нищо, тя го халосваше по главата с личната си снимачна клапа.

— Да.

— Не смяташ ли, че това е малко унизително?

— Не и след като аз те моля.

Той не беше глупак и от пръв поглед разпознаваше змийското гнездо.

— Защо ти е нужна тази класация?

— Не защото искам да се съревновавам с твоите любовници — не се ласкай. Просто ми се ще да добия представа за настоящото си ниво на умения от гледна точка на всепризнат авторитет. Докъде съм стигнала. И — в интерес на самоусъвършенстването — колко далеч трябва да стигна.

— Относно „стигането“…

— Отговори на въпроса.

— Добре. — Рен се намести по-удобно. — Ще бъда откровен. Ти не си номер едно. Нали не се засягаш?

— Продължавай.

Той взе един остър завой.

— Номер едно беше изключително изкусна френска куртизанка.

— А, французойка.

— Номер две бе прекарала младежките си години в харем в Средния изток и едва ли можеш да си съперничиш с нея, нали?

— Предполагам, че не. Макар че, като се замисля…

— Колкото до номер три, трудно е да се определи. Или бисексуалният акробат от „Цирк дю Солей“, или двете червенокоси близначки с интересен амулет. Номер четири…

— Давай по същество.

— Петдесет и осмо място.

— Продължавай. Забавлявай се.

— О, забавлявам се, и още как.

Тя се подсмихна самодоволно и се намести по-удобно на седалката.

— И без това се шегувах. Притежавам достатъчно самочувствие, за да ме е грижа за класацията ти. Просто исках да видя как ще се гърчиш от притеснение.

— Май не само аз се гърча от притеснение. Може би се чувстваш малко по-неуверена, отколкото показваш.

— Това е заради прашките. — Тя ги подръпна през полата. — Наистина са атрибут за отчаяни жени.

— На мен ми харесаха.

— Забелязах. Надявам се, разбираш, че сега трябва да се върнеш във вилата?

Сякаш изневиделица отново го бе цапардосала с онази снимачна клапа.

— Какви ги плещиш?

— Готова съм да бъдем любовници, но не и да живеем заедно.

— Но довчера живеехме заедно!

— Това беше преди миналата нощ.

— Няма да се промъквам във вилата в пет часа сутринта — отряза той и натисна педала на газта малко по-силно от необходимото. — И ако си мислиш, че няма да спим отново заедно, значи имаш много къса памет.

— Не твърдя, че понякога няма да оставаш да пренощуваш. Просто казвам, че не можеш да продължиш да живееш във фермерската къща.

— Доста тънка отлика.

— Но съществена. — Изабел отлично разбираше разликата и подозираше, че и той също. Тя докосна гривната. Не можеше да остане съсредоточена, ако не разполага с достатъчно време да остане сама, да отдъхне и събере мислите си. — Между нас има само секс и нищо повече. — Той отклони поглед от пътя, за да я удостои с най-зловещата гримаса на психопат убиец, но Изабел не се трогна и продължи: — А съвместното съжителство ще усложни отношенията ни.

— Не виждам как ще стане.

— Когато двамата души живеят заедно, се обвързват емоционално.

— Почакай мал…

— О, що за ужасена физиономия. Само доказваш тезата ми. Ние имаме само мимолетни, чисто физически отношения, без никакъв емоционален компонент. От мен получаваш тялото ми и нищо друго. Според мен би трябвало да подскачаш от радост.

Но за нейно изумление изражението му стана още по-мрачно. Нищо не разбираше — тя му бе обрисувала идеалната връзка, поне от негова гледна точка. Сигурно се инатеше и цупеше, защото тя поставяше условията. Напълно предсказуемо поведение, обусловено от пола му. Ала тя не можеше да приеме нещо за дадено, особено що се отнасяше до този мъж, затова се гмурна в дълбокото.

— И за да сме наясно от самото начало… докато правим секс, няма да си изневеряваме.

— Ще престанеш ли да говориш за „правене на секс“? Звучи така, сякаш сме лепнали грип. Освен това не се нуждая от лекции за вярност.

— Не ти чета лекция.

Рен не издържа и се засмя.

— Добре де — призна тя. — Може би си прав. Давай. Твой ред е.

— Значи и аз имам право на глас?

— Разбира се. Сигурна съм, че искаш да поставиш свои условия.

— Дяволски си права.

Тя го наблюдаваше как се опитва да измисли няколко и едва се сдържа да не направи няколко предложения.

— Добре — рече накрая Рен. — Ще пренеса нещата си веднага щом се върнем. Но ако „правим секс“, след това няма да се прибирам във вилата.

— Съгласна съм.

— А ако не „правим секс“ и съм принуден да прекарам нощта във вилата с онези хулигани, които ми натресе, не очаквай на следващия ден да съм самото слънчице. Ако искам да се заяждам, ще го правя.

— Хубаво. — Тя разкръстоса крака. — Но не можеш да ми заповядваш да мълча.

— Млъквай.

— И още нещо…

— Дотук с условията.

— Миналата нощ ти премина границата. И само защото съм сгрешила, установявайки именно тази граница, не означава, че трябва да продължиш да я нарушаваш.

Рен хитро присви очи.

— Кажи ми коя по-точно граница съм преминал.

— Много добре знаеш коя.

— Говори ми мръсотии. За онази ли, когато коленете ти бяха около…

— Достатъчно.

— Бейби, когато грешиш, значи грешиш — ухили се той със сатанинска усмивка. — Наистина грешиш. И това ме кара да се питам…

— Не зная. Мисля по въпроса.

— И откъде знаеш какво точно смятах да те попитам?

— Аз съм изключително проницателна. А ти си мъж и навярно би поискал известна взаимност.

— Това не е пазарлък, при който едната страна се оттегля от сделката. Аз съм повече от щастлив с настоящото положение.

— Радвам се да го чуя.

— Освен това не желая да се чувстваш притискана.

— Благодаря ти. Няма.

— Повдигнах този въпрос единствено за да те успокоя. Просто исках да знаеш, че ако някога те обземе… авантюристичен дух, обещавам да бъда истински джентълмен.

— Нима би могъл да си нещо друго?

— Толкова добре ме разбираш.

 

 

Дъждът ги принуди да останат във вилата цялата сутрин, чак до ранния следобед. Хари шестваше от стая в стая, със залепен до ухото телефон, като избягваше стаите, където можеше да се натъкне на Трейси. Трейси игра с момичетата на Барби игри, докато накрая едва се сдържаше да не откъсне главата на малката анорексична кучка. Опита се да забавлява Джереми с игри на карти, които той не желаеше да играе. Децата се биеха, Конър постоянно си дърпаше ухото, а глезените й се подуха, което означаваше, че се налага да се откаже от солта, а какъв бе смисълът на живота без сол? Само при мисълта й идеше да излапа цял пакет чипс.

Най-после успя да сложи Конър да спи, дъждът спря и останалите деца излязоха да играят навън. Трейси беше готова да се разплаче от радост, но при вида на Хари, набиращ поредния номер, отново се вкисна. Тя доста бе мислила върху думите на Изабел — за въпроса, който да зададе — кои са трите неща, които би трябвало да направи, за да бъде Хари щастлив? А кои са нещата, които той би трябвало да направи, за да бъде Трейси щастлива? В този момент ненавиждаше Изабел Фейвър не по-малко силно, отколкото Хари.

Той направи грешката да мине покрай нея тъкмо когато Трейси се спъна в чантата за лаптопа му, която Конър цял ден влачеше наоколо. Тя я вдигна и я хвърли към него. Той не се разкрещя, но Хари никога не крещеше. Тя беше креслата в семейството. Той просто приключи разговора и я изгледа неодобрително, както гледаше децата, когато се държаха зле.

— Сигурен съм, че имаше основателна причина за това.

— Съжалявам само, че не беше стол. Цяла сутрин вали като из ведро, а ти нито веднъж не си мръдна пръста да ми помогнеш с децата.

— Имах спешен конферентен разговор. Казах ти. Отмених всичките си срещи и разсрочих две презентации, но наистина трябваше незабавно да се погрижа за този проблем.

Тя знаеше, че проектът му се намира в критична фаза, и той бе останал тук много по-дълго, отколкото би могла да се надява. Освен това, откакто бе пристигнал, Хари бе прекарал с децата повече време, отколкото тя, но болката и обидата не й позволяваха да бъде честна. Интересуваше я само да е права.

— И аз искам да имах лукса да мога да грабна телефона всеки път, когато ми скимне. — Кога се бе превърнала в такава опърничава мрънкачка?

Когато съпругът й престана да я обича.

— Ще се успокоиш ли, ако обичаш? Не можеш ли поне веднъж в живота си да се престориш на разумен човек?

Отдалечава се от нея… винаги се отдалечава от нея. Прави се, че чувствата й нямат значение, за да не му се налага да се оправя с тях.

— Какъв е смисълът, Хари? Да се преструваме за каквото и да било? Аз отново съм бременна, ти не можеш да ме понасяш, дори не ме харесваш. Господи, писна ми от теб.

— Престани с тези мелодрами. Свикнах с мисълта, че ще имаме още едно дете. Ти правиш от мухата слон, защото си отегчена и си търсиш развлечение.

Ето че отново я подценяваше. Не можеше да понася нито минута повече хладното му отчуждение, нито секунда повече не издържаше мисълта колко малко означава любовта им за него.

— Реагираш прекалено остро заради бременността — продължи той. — Хормоните ти бушуват и се държиш неразумно.

— Преди една година не бях бременна. Пак ли се държах неразумно, когато отидохме в Нюпорт и ти през целия ден не пусна телефона?

— Тогава имаше спешен случай.

— Винаги има спешен случай!

— Какво искаш от мен? Кажи ми, Трейси. Какво да направя, за да бъдеш щастлива?

— Престани да бъдеш такъв пън!

— Ще се опиташ ли да се овладееш?

— И да се превърна в робот като теб? Не, благодаря.

Хари поклати глава.

— Всичко това е загуба на време. Оставането ми тук. Чиста загуба на време.

— Тогава заминавай! И без това нямаш търпение да се махнеш. Тръгвай, за да не се налага да се занимаваш с дебелата си истерична съпруга!

— Може би ще го направя.

— Върви!

— Е, постигна своето! Веднага щом се сбогувам с децата, изчезвам оттук! — Той изрита ядно чантата за лаптопа и изхвърча от стаята.

Трейси се свлече върху фотьойла и избухна в сълзи. Наистина го бе постигнала. Най-сетне го бе прогонила завинаги.

Кажи ми, Трейси. Какво да направя, за да бъдеш щастлива?

За миг се запита дали Изабел не е говорила с него. Но, не, въпросът беше просто случайно съвпадение. Въпреки това съжаляваше, че не му каза истината.

Обичай ме, Хари. Просто ме обичай, както някога.

 

 

Хари откри най-големия си син и най-малката си дъщеря пред вилата. Когато свали Британи от една от статуите, на които Джереми я бе подучил да се качи, осъзна, че ризата му е мокра от пот. Не можеше да позволи децата да видят отчаянието му и се насили да се усмихне.

— Къде е Стефи?

— Не зная — измърмори Джереми.

— Седнете, деца. Трябва да ви кажа нещо.

— Отново заминаваш, нали? — Яркосините очи на Джереми, точно същите като на майка му, го гледаха обвинително. — Връщаш се в Цюрих и двамата с мама ще се разведете.

— Няма да се развеждаме. — Ала това бе следващата логична стъпка и гърдите на Хари се стегнаха толкова силно, че едва можеше да диша. — Просто трябва да се върна на работа, това е всичко.

Джереми го изгледа така, сякаш бе угасил слънцето.

— Няма нищо страшно. Наистина. — Хари ги прегърна и ги поведе към една от пейките. Седнаха и той им наговори куп хубави неща, само дето не им каза кога ще ги види пак и дали ще е тук, или в Цюрих. Не можеше нищо да планира предварително, нито да мисли. От месеци не бе спал. През последните две нощи, с децата, сгушени до него, бе успял малко да подремне, ала това не беше онзи дълбок, спокоен сън, в който се унасяше, когато Трейси го прегърнеше, а сънищата му бяха наситени от сладкото, екзотично ухание на буйната й черна коса. — Няма да се усетите и пак ще се видим.

— Кога? — Джереми винаги бе приличал повече на Трейси, отколкото на Хари. Зад маската на намусено и заядливо момче, най-големият му син криеше чувствителна и крехка душа. Как ли ще му се отрази всичко това?

— Ще ви се обаждам всеки ден — обеща Хари, избягвайки точния отговор.

Британи пъхна палец в устата и изрита обувките си.

— Не искам да заминаваш.

Слава богу, че Конър спеше. Сърцето му се сви от мъка и сълзи запариха в очите му при мисълта за онези малки, доверчиви ръчички, обвити около врата му, и лепкавите устнички, притиснати към бузата му. Цялата тази безрезервна любов от сина, когото не бе искал. Как можеше да очаква Трейси да му прости за това, когато сам той не можеше да си прости? А новата бременност отново бе отворила старите рани.

Хари бе сигурен, че ще обикне това бебе, след като се роди. По дяволите, Трейси го познаваше достатъчно добре, за да го знае. Но той ненавиждаше факта, че единствено повече деца можеха да я накарат да се почувства цялостна и щастлива. Само той не й стигаше.

Трябваше да намери Стефи, но изпитваше ужас да й съобщи новината. Също като него, тя по природа бе притеснителна и вечно се вълнуваше от нещо. Докато останалите деца шумно настояваха за вниманието му, тя стоеше настрани, сбърчила загрижено челце, сякаш не бе сигурна, че е заслужила мястото редом с тях. Понякога тя направо късаше сърцето му. Искаше му се да знае как да закали характера й, да я направи по-силна и издръжлива.

Джереми започна да рита пейката. Британи съблече лятната рокличка. Не му се мислеше какво им причинява в този момент.

— Вървете да потърсите Стефи, става ли? След няколко минути ще се върна.

Усмихна им се бодро и се запъти към фермерската къща и бившия съпруг на Трейси. Трябваше да го направи още преди два дни, но кучият син постоянно го избягваше.

 

 

Рен стоеше на прага на фермерската къща и наблюдаваше приближаващия се Хари Бригс. Дъждът бе охладил въздуха и той възнамеряваше да отиде да потича, но изглежда, гимнастиката трябваше да почака.

Рен винаги тайно се бе възхищавал на мъже като Бригс — математически гении със супермозъци и почти пълно отсъствие на емоции. Мъже, на които не се налагаше по цели дни да се ровят в помийните ями в душата си, търсейки спомени и чувства, които да извадят наяве, за да им помогнат да убедят публиката, че всеки е способен на убийство. Или да издевателства над дете.

Рен изтласка мисълта в едно далечно кътче на съзнанието си. Просто трябваше да намери друг начин да подходи към ролята. Довечера щеше да седне пред тетрадката и да се залови за работа.

Пресрещна Хари до колата на Изабел. Хари носеше риза на фино райе, панталон с остри като нож ръбове и излъскани до блясък мокасини, но върху очилата му се мъдреше петно, приличащо на отпечатък от палец. Рен се облегна нехайно на колата с вид на закоравял бандит само за да го подразни. След като Бригс правеше Трейси нещастна, не заслужаваше по-добро отношение. Така му се падаше на лъжливото копеле!

— Връщам се в Цюрих — обяви Бригс студено. — Но преди да тръгна, искам да те предупредя да внимаваш. В момента Трейси е особено уязвима и не желая с нищо да я разстройваш.

— Не е нужно аз да го правя. Ти се справяш отлично със задачата.

Жилите на врата на Бригс се изпънаха.

— Говоря сериозно, Гейдж. Ако по някакъв начин се опиташ да я манипулираш, ще съжаляваш.

— Досаждаш ми, Бригс. Ако толкова си загрижен за нея, не биваше да й изневеряваш, нали?

По лицето на негодника не се мярна дори сянка на угризение, което изглеждаше странно за толкова праволинеен и принципен тип като Бригс. Рен си спомни съмненията на Изабел относно историята на Трейси и реши да го почовърка малко.

— Колко странно, нали, че тя дотърча именно при мен, когато се е почувствала оскърбена и наранена? И знаеш ли кое е още по-странно? Аз може и да съм бил калпав съпруг, но докато бяхме женени, не съм поглеждал друга жена. — Е, поне не много.

Хари понечи да отвърне, но каквото и да се канеше да каже, бе пометено от пронизителния вик на Джереми, раздал се от билото на хълма.

— Тате, търсихме навсякъде, но никой не можа да открие Стефи!

Хари рязко вдигна глава.

— Някой провери ли при басейна?

— Мама е там сега. Тя каза веднага да дойдеш!

Бригс хукна нагоре.

Рен тутакси го последва.