Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (23)

22

Очите на Трейси се напълниха със сълзи, предизвикани от хормоните.

— Благодарих ли ти, задето ми върна Хари?

— Няколко пъти.

— Ако не беше ти…

— Двамата щяхте да се разберете. Аз само ускорих процеса.

Трейси избърса очи.

— Не зная. Преди да се появиш, нямахме голям успех. Конър, дръж тази топка по-далеч от цветята.

Конър вдигна очи от футболната топка, която гонеше из малката градина зад къщата на Бригс в Касалеоне, и им се ухили. Едната част от двора се спускаше стръмно към редицата къщи на долната улица, а другата — към останките от древноримската стена, опасваща някога градчето.

— Днес Рен замина за Рим — обяви Изабел унило. Болезнената празнота в душата й я задушаваше. — Той иска да се отърве от мен.

Трейси остави настрани износеното розово детско джинсово яке, което кърпеше.

— Обясни ми какво става.

Изабел й разказа за купона от предишната вечер.

— Оттогава не съм го виждала — додаде, след като свърши. — Ана ми каза, че двамата с Лари са заминали около обед.

— А паразитите от Ел Ей?

— Те са потеглили за Венеция. Памела е мила.

— Щом казваш. — Трейси разтри корема си. — Той има навика да избира лесните пътища, затова се ожени за мен. Екранът е единственото място, където допуска емоционален хаос.

— Едва ли има по-голям емоционален хаос от нашата връзка. — Изабел се опита да се усмихне, но не й се получи.

— Това не е вярно.

— Казваш го, за да не ме нараниш. Той мисли, че го съдя, което е истина, но само за работата му. Опитах се да не го показвам, защото зная, че не е честно, особено след като самата аз имам един куп недостатъци. Предизвиквам го само защото твърде много съм загрижена за него. През повечето време той заема толкова високо място в личната ми ценностна скала, че аз самата се удивявам.

— Сигурна ли си, че страстта не замъглява трезвата ти преценка?

— Ти го познаваш толкова отдавна, че не си забелязала в какъв невероятен човек се е превърнал.

— Мамка му. — Трейси се отпусна назад в креслото. — Ти наистина си влюбена в него.

— Не мислех, че това е кой знае каква тайна. — Със сигурност не и за Рен, след като снощи направо бе хвърлила сърцето си в краката му.

— Знаех, че си привлечена от него. Коя нормална жена не би била? А той направо ще те изяде с поглед. Но ти си толкова разумна по отношение на хората. Мислех, че си разбрала, че всякаква връзка с Рен трябва да остане на животинско ниво. Единственото, към което се отнася сериозно, е работата му.

Изабел тутакси изпита потребност да го защити. Наистина беше много жалка!

— Той е сериозен за много неща.

— Назови едно.

— Храната.

— Именно — подсмихна се Трейси.

— Имам предвид всичко, що се отнася до храната. Той обича да готви, проявява истинско творчество, умее да я поднася. Храната за него е начин на общуване, а ти по-добре от всеки друг знаеш колко много му е липсвало то в детството. Той обича Италия. Обожава децата ти, независимо дали го признава, или не. Интересува се от история и има обширни познания за изкуството и музиката. И се отнася сериозно към мен. — Тя пое дълбоко дъх и продължи, но без предишната увереност. — Просто не чак толкова сериозно, колкото аз към него. Той си е втълпил в главата тази вбесяваща глупост, че аз съм светица, а той — безнадежден грешник.

— Рен живее в паралелна вселена и може би тя го е направила такъв грешник. Жените постоянно се хвърлят на врата му. Директорите на студиата на практика го умоляват да им вземе парите. Хората за нищо не могат да му откажат. Това му създава изкривена представа за неговото място в този свят.

Изабел понечи да възрази, че намира представата на Рен за мястото му в този свят за доста точна, макар и малко цинична, но Трейси не бе свършила.

— Той не обича да наранява жените, но незнайно как, накрая винаги им причинява болка. Моля те, Изабел… не се хващай в този капан.

Добър съвет, но малко позакъснял.

 

 

Изабел се стараеше да си намира работа, но постоянно се улавяше, че се взира безцелно в пространството или мие една и съща чиния. Когато осъзна, че виси във фермата в очакване телефонът да звънне, толкова се вбеси на себе си, че грабна бележника с ежедневния си график и разчерта дните си по минути. Ходеше на гости на Трейси, играеше с децата и прекарваше часове във вилата, за да помага в приготовленията за fiesta. От ден на ден Ана й ставаше все по-симпатична, особено след като по-възрастната жена й разказа интересни истории за вилата и жителите на Касалеоне.

Изминаха три дни, а от Рен нямаше ни вест, ни кост. Тя се луташе като муха без глава, нещастна, с разбито сърце и изпълнена с безкрайна тъга и безнадеждност заради задънената улица, в която се бе озовал животът й. Не само че не бе съумяла да намери нова посока, но бе станало още по-трудно да следва старата.

Виторио и Джулия я заведоха в Сиена, но въпреки красотата на древния град пътуването се оказа пълен провал. Колчем минеха край някое дете, тъгата на Джулия ставаше почти осезаема. Въпреки че външно се държеше, несполуката със статуята я бе съсипала. Виторио правеше всичко възможно да ги развесели, но напрежението започваше да се отразява и на него.

На следващия ден изяви желание да гледа Конър във фермата, докато Трейси е на преглед при гинеколога, тъй като Марта бе отишла във вилата, за да помогне на Ана в готвенето. Докато се разхождаха из маслиновата горичка, Изабел се стараеше да се съсредоточи върху щастливото бръщолевене на детето, опитвайки се да заглуши острата болка, дълбаеща сърцето й. След това двамата поиграха с котките, а когато захладня, влязоха в къщата. Изабел му връчи празен лист и пастелите, които му бе купила.

— Нарисувах куче! — обяви Конър и гордо й показа рисунката.

— Страхотно куче.

— Още листа!

Тя се усмихна и взе една от празните тетрадки, които бе подредила в спретната купчина на масата. Конър, както бързо установи Изабел, не вярваше особено в опазването на природните ресурси, но въпреки това беше невероятен сладур! Досега тя никога не се бе замисляла сериозно да има деца и бе отлагала появата им за необозримото бъдеще. Колко нехайно се бе отнасяла към важните неща от живота. Изабел примигна, за да спре напиращите сълзи.

Трейси се появи тъкмо когато Конър започна да нервничи. Тя го взе и духна във вратлето му, а после се настани край масата и го сгуши в скута си, докато Изабел правеше чай.

— Доктор Андрея определено е секси парче. Все още не мога да реша дали е нормално, или не да лежиш на магарето пред толкова красив гинеколог. Той пита за теб.

— Той е сериен прелъстител.

— Вярно е. Рен обади ли се?

Изабел се втренчи в студената камина и поклати глава.

— Съжалявам.

Надигналият се гняв попари част от болката.

— Аз съм твърде много за него. Твърде много във всяко отношение. Е, нищо не може да се направи. Не искам изобщо да се връща!

Трейси загрижено смръщи чело.

— Не мисля, че искаш твърде много. Той е магаре.

— Кон! — изкрещя Конър от вратата, размахал друга рисунка.

Докато Трейси се извръщаше, за да изрази възторга си, Изабел се застави да диша спокойно, но спиралата на гнева бе запалила огън в гърдите й, който поглъщаше целия кислород.

Трейси събра вещите на Конър, после я прегърна и се накани да си тръгва.

— Той губи. Рен не би могъл да намери по-свястна жена от теб, включително и настоящата ти компания. В никакъв случай не му позволявай да види сълзите ти!

Никакъв шанс, помисли си Изабел.

След като остана сама, тя грабна сакото и излезе в градината, за да се успокои, но изведнъж осъзна, че гневът е за предпочитане пред разяждащата болка. За последните четири месеца я зарязаха два пъти и вече й бе дошло до гуша! Разбира се, раздялата с Майкъл се бе оказала истинска благословия, но Рен беше страхливец от съвсем друга порода. Господ им бе поднесъл безценен дар, ала само един от тях бе имал куража да го приеме. И какво от това, че тя бе „твърде много“ във всичко? Такъв беше и той. И когато го види, възнамеряваше да му заяви точно това.

Изабел се закова на място. Нямаше да му казва нищо. Веднъж вече го бе предизвикала, но втори път нямаше да го стори. И не от гордост. Ако той сам не дойде при нея, то и тя не го иска.

Вятърът задуха от север. Когато се прибра в къщата, беше толкова нещастна и измръзнала, че побърза да запали камината. След като огънят се разгоря, Изабел отиде в кухнята да си направи чай, който не й се пиеше. Докато чакаше водата да заври, се зае да разчисти хартиите, които Конър бе разхвърлял по масата. Забеляза, че детето явно не обичаше да рисува повече от една фигура върху един лист. Когато бяха свършили листовете, които му бе дала, момченцето бе използвало гърбовете на писмата от почитателите й, които още не бе отворила.

Изабел запари чая, сетне отнесе чашата и купчината писма в дневната. Винаги е била много стриктна с кореспонденцията и старателно бе отговаряла на всички писма, но сега й се искаше да хвърли цялата купчина в огъня. Какъв смисъл имаше да се занимава с това?

Припомни си възмущението на Рен, когато му изтъкна колко мизерно малко са верните й почитатели. Да не би спасяването на души да се измерва по количеството, а не по качеството? За нея малката купчинка бе още един символ на падението й, но за него — нещо съвсем различно.

Тя се отпусна на облегалката на дивана и затвори очи. Писмата топлеха пръстите й, сякаш бяха живи. Младата жена взе първото и зачете. Когато свърши, отгърна второто, сетне третото и продължи до края. Чаят изстина. Дървата пращяха в камината. Тя се сгуши в меките възглавници и започна да се моли.

Вземаше писмата едно по едно и се молеше за този, който го бе изпратил.

Накрая започна да се моли за себе си.

Мракът обгърна малката къща. Огънят гаснеше. А Изабел се молеше с молитвата на заблудените души.

Освети пътя ми…

Но когато най-после отвори очи, видя само огромните си грешки.

Тя бе създала четирите крайъгълни камъка, за да се пребори със собствените си комплекси. В едно кътче в душата й изплашеното малко момиче, оставено на милостта на безотговорните си родители, толкова отчаяно бе жадувало за стабилност, че бе създало система от правила, които да му помогнат да се почувства в безопасност.

Направи това и това и всичко ще бъде наред. Адресът ти няма да се мени всеки месец.

Родителите ти няма да се напият до безпаметство, че да забравят да те нахранят. Никой няма да крещи омразни думи, нито ще избяга посред нощ, оставяйки те сама. Ти няма да се разболееш. Няма да остарееш. Никога няма да умреш.

Четирите крайъгълни камъка й бяха дали илюзията за надеждност. И когато се случваше нещо, което не се вписваше в техните граници, тя просто добавяше още един камък, за да го вмести. Накрая цялата структура бе станала толкова тежка, че се бе сгромолясала върху главата й. Тя бе живяла в отчаяние, в напразни усилия да контролира неконтролируемото.

Изабел стана от дивана и се вгледа в тъмнината отвън. Четирите крайъгълни камъка обединяваха благонадеждна психология, здрав разум и духовната мъдрост на учителите. Тя бе получила достатъчно доказателства за тяхната пригодност и полезност. Но в същото време искаше да вярва, че те са нещо повече от това — нещо като талисман, който да те опази от опасностите на живота. Ако следваш правилата, нищо не те застрашава.

Но животът не се подчинява на правила и цялата организация, реорганизация, целеустременост, планиране и медитация на света не можеха да оформят вселената в определен калъп. Нито хиляда крайъгълни камъка, без значение колко добре са замислени и изградени.

И в този миг го долови. Тъничък гласец от глъбините на душата й. Изабел затвори очи и се напрегна, за да го чуе, ала не можа съвсем добре да различи думите. Объркана и неудовлетворена, тя остана неподвижно, със затворени очи, притиснала буза о рамката на прозореца, но напусто. Гласът заглъхна.

И при все че в стаята бе топло, зъбите й започнаха да тракат. Тя се чувстваше изгубена, сама и много гневна. Тя бе направила всичко съвсем правилно. Е, почти всичко, ако не броеше влюбването в жалък страхливец. Беше направила всичко прекалено правилно. Беше толкова заета да слага живота си в ред, че не й бе останало време да го живее. Не и докато не бе дошла в Италия. И ето в каква пълна неразбория се бе превърнало всичко.

Гласът отново зашепна нещо, ала тя така и не можа да разбере думите, заглушени от бесните удари на сърцето й.

 

 

— Рен?

Той се сепна и се върна към действителността.

— Да. Така ще е по-добре. Както ти смяташ.

— Сигурен ли си? — Хауард Дженкс намести по-навътре в креслото едрото си тяло. Определено имаше вид на човек, разяждан от съмнения относно избора си на актьор за главната роля във филма. И Рен не можеше да го вини. Не можеше да се съсредоточи и постоянно губеше нишката на разговора. В един момент участваше разпалено в обсъждането, а в следващия се отнасяше нанякъде.

Освен това съзнаваше, че изглежда отвратително. Очите му бяха кървясали и само факирските умения на майстор гримьор можеха да скрият тъмните кръгове под тях. Но как можеше да изглежда добре, след като от дни почти не бе спал? По дяволите, Изабел, остави ме на мира!

Седнал в креслото срещу него в апартамента на Дженкс в гранд хотел „Сейнт Реджис“, Лари се намръщи.

— Сигурен ли си за това, Рен? Мислех, че беше решил да не използваш дубльор за сцените на „Голдън Гейдж“.

— Няма да използвам — отвърна Рен, сякаш точно това бе имал предвид от самото начало. — Дубльорът само ще усложни снимките, а аз не изпитвам страх от височини. — Смяташе да спре дотук, ала думите сякаш сами се изплъзнаха от устата му. — А и едва ли ще е толкова трудно да уловя едно шестгодишно момиченце, нали?

В стаята се възцари неловка тишина. Оливър Крейг, актьорът, който щеше да играе Нейтан, повдигна вежди.

Крейг приличаше на момче от църковен хор, но се ползваше с напълно заслужена репутация на професионалист. Той бе следвал в Кралската академия по изкуствата и се бе утвърдил като един от най-изявените актьори на сцената на „Олд Вик“^[1]. Участието му в една нискобюджетна романтична комедия бе привлякло вниманието на Дженкс.

— Акробатичните номера на моста включват много повече от преследването на шестгодишни момиченца — заяви Дженкс сковано. — Не се съмнявам, че ти е известно.

Крейг побърза да се притече на помощ.

— Миналата нощ двамата с Рен надълго и нашироко обсъдихме емоционалния баланс между екшън сцените и не толкова динамичните моменти. Забележително постижение.

Лари побърза да се включи в разговора — колко щастлив бил Рен да получи роля, която ще му даде възможност да разгърне изключителния си талант, колко блестящо ще си партнират Рен и Оливър — и всякакви подобни глупости. Рен се извини и отиде в банята. Наведе се над умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Трябваше да се стегне. Миналата нощ Дженкс бе отвел Лари настрани и го бе попитал дали Рен не се друса.

Той грабна една кърпа. Това бе дългоочакваният пробив в кариерата му, неговият звезден миг, а той бе на път да прецака всичко, защото не можеше да се съсредоточи. Толкова отчаяно копнееше да чуе гласа на Изабел, че поне десетина пъти понечи да й се обади. Но какво щеше да й каже? Че тя толкова силно му липсва, че не може да спи? Че нуждата му от нея се е превърнала в болка, която не си отива? Ако не беше обещал да присъства на празника по случай гроздобера, навярно щеше да изчезне в нощта като влечуго, каквото беше. Вместо това трябваше да се пържи в собствен сос.

Вчера се бе натъкнал на американски репортер, който искаше да узнае дали са верни слуховете, които бил чул.

— Говори се, че ти и Изабел Фейвър сте заедно.

Савана бе дала воля на голямата си уста. Рен бе отрекъл всичко, преструвайки се, че дори не се сеща за коя Изабел става дума. Крехката й репутация никога нямаше да издържи, ако отношенията им станат публично достояние.

Отново си каза същото, което си повтаряше от дни. На определен етап любовната им история или трябваше да приключи, или логично да мине на следващото ниво. Но не можеше да има следващо ниво за двама души, които бяха толкова различни. Той трябваше от самото начало да се откаже от нея, но привличането помежду им бе твърде силно, за да му устои. И сега, когато бе дошло времето да изчезне от живота й, една непримирима част от него все още искаше Изабел да го помни с добро. Може би тъкмо заради това толкова отчаяно се опитваше да остави поне един последен прекрасен спомен у нея, преди да си кажат последно сбогом.

Рен пусна водата и се върна в стаята. При появата му разговорът секна и тутакси му стана ясно за какво са говорили. Забеляза, че Оливър си бе тръгнал. Лош знак.

Дженкс вдигна очилата на главата си.

— Седни, Рен.

Вместо да седне и да покаже, че разбира цялата сериозност на ситуацията, Рен отиде до барчето и си наля чаша пелегрино. Чак след като отпи щедра глътка, се отпусна на стола. Агентът му го стрелна предупредително с поглед.

— Двамата с Лари си поговорихме — поде Дженкс. — Той отново ме увери, че ти изцяло си отдаден на този проект, но у мен се появиха доста обезпокоителни съмнения. Ако имаш някакъв проблем, искам откровено да го споделиш, за да го разрешим.

— Няма проблем. — По челото му избиха капки пот. Знаеше, че трябва някак си да убеди Дженкс, че всичко е наред, и се опита да намери нужните думи, но изведнъж се чу да изрича нещо съвсем различно: — Искам на снимачната площадка да присъства детски психолог за сцените, в които участват деца. Най-добрият, който може да се намери. Проклет да съм, ако стана отговорен за нощните кошмари на някое от онези малки момиченца.

Само дето работата му беше тъкмо това — да предизвиква хорските кошмари. Зачуди се как ли спи Изабел.

Бръчките от двете страни на устата на Дженкс се превърнаха в дълбоки бразди, но преди режисьорът да успее да отговори, телефонът иззвъня. Лари вдигна слушалката.

— Да? — Погледна към Рен. — В момента е зает.

Рен издърпа слушалката от ръката му и я поднесе към ухото си.

— Гейдж.

Дженкс и Лари многозначително се спогледаха. Рен слуша няколко минути, после тресна слушалката върху вилката и се отправи към вратата.

— Трябва да вървя.

 

 

Гневът не даваше покой на Изабел. Кипеше под повърхността, докато режеше зеленчуци в кухнята на вилата и вадеше чинии от бюфета. Не бе стихнал и в късния следобед, когато се срещна с Джулия в града, за да пийнат по чаша вино. После се отби да види децата на Бригс, но дори докато слушаше веселото им бърборене, гневът продължи да бушува в гърдите й.

Тъкмо потегляше с колата към фермата, когато някакво ярко петно на витрината на местния бутик привлече вниманието й. Роклята проблясваше зад стъклото — ярък червено-оранжев факел, пламтящ като гнева й. Никога не би й хрумнало да облече нещо подобно, но колата й, изглежда, не го знаеше, защото свърна към магазина и закова точно на мястото, на което се мъдреше табела: „Забранено за паркиране“. Десет минути по-късно тя излезе през вратата с рокля, която не можеше да си позволи, нито можеше да си представи, че ще облече.

Същата вечер се зае да готви, обхваната от някаква трескава ожесточеност. Увеличи пламъка на котлона, докато мазнината в тигана започна да цвърчи и да пуши и изпържи пикантната наденичка, която бе купила в града. Големият остър нож чукаше яростно по дъската за рязане, докато режеше на едро лука и скилидките чесън. Добави и люти чушки, които набра в градината. Когато се сети, че не е възварила вода за спагетите, заля със соса дебела филия стар хляб и отнесе всичко в градината. Седна на стената и излапа лакомо храната, прокарвайки я с две чаши кианти. После изми чиниите под звуците на италиански рокендрол, гърмящ от радиото. Счупи една чиния и я хвърли в кошчето за боклук. Тя толкова силно удари дъното, че се разби на десетки парчета.

Телефонът иззвъня.

— Синьора Изабел, Ана се обажда. Казахте, че ще дойдете утре, за да помогнете при подреждането на масите под тентата, но вече не е необходимо. Синьор Рен ще се погрижи.

— Той се е върнал? — Моливът, имал нещастието да попадне в ръката й, се счупи надве. — Кога пристигна?

— Днес следобед. Не сте ли говорили с него?

— Още не. — Тя пъхна палеца между зъбите си и злостно загриза нокътя.

Ана се впусна да изрежда последните подробности за fiesta, за момичетата, които била наела, за да помагат, и накрая заяви, че не желае Изабел да прави каквото и да било, а искала само да се забавлява. Гневът на Изабел гореше с такава сила, че тя едва успя да смотолеви нещо в отговор.

По-късно същата вечер събра всички листове с бележките, които бе нахвърлила за книгата си за овладяването на личната криза, и ги хвърли в бумтящите пламъци в камината. Когато се превърнаха в пепел, глътна две хапчета за сън и си легна.

На сутринта се облече набързо и подкара към града. Обикновено, след като бе взела хапчета за сън, се чувстваше замаяна и отпаднала, но сега вилнеещият в нея гняв бе изострил докрай сетивата й, прояснявайки мозъка й. Погълна смъртоносна доза еспресо в кафенето на площада, после се разходи по улиците, но не посмя да погледне към нито една витрина от страх, че разрушителните мълнии, струящи от очите й, могат да пропукат стъклото. Неколцина от местните жители се спряха, нетърпеливи да поговорят за изчезналата статуя или за празненството днес следобед. Със забити в дланите нокти, Изабел отговаряше колкото може по-кратко.

Върна се във фермата малко преди началото на fiesta. Отиде направо в банята, пусна душа и застана под ледената вода в напразен опит да охлади пламтящата си кожа. Когато започна да се гримира, пръстите й натискаха молива за вежди по-силно от обикновено, а четката нанесе допълнителен слой бронзиращ руж върху скулите. Тониращият крем, сенките за очи, спиралата за мигли — всички сякаш действаха по собствена воля. Трейси бе забравила кървавочервен гланц за устни и Изабел се зае щедро да го размазва. Когато приключи, устата й блестеше като вампирска.

Тя бе окачила на вратата на гардероба роклята, която я мамеше като смъртоносен пламък. Платът падаше от корсажа надолу в тясна, светеща колона. Тя никога не бе носила ярки цветове, но сега дръпна решително дрехата от закачалката и я нахлузи с един замах. Чак след като вдигна ципа, се сети да обуе чифт гащички.

Извърна се, за да се погледне в огледалото. Миниатюрните кехлибарени мъниста, гушещи се в гънките на дрехата, искряха като въглени. Диагоналното деколте на горнището оставяше открито едното рамо, а неравният подгъв се спускаше като огнени езици от средата на бедрото до прасеца. Роклята не беше подходяща нито за случая, нито за нейния стил, но тя бе решила да я носи на празника.

За подобен тоалет се изискваха убийствено високи тънки токчета, обсипани отпред с позлатени мъниста, но тя не разполагаше с такива, затова напъха нозе в бронзовите си сандали. За да стъпча по-лесно сърцето ти на хиляди късчета.

Погледна се в огледалото. Алените й устни не хармонираха с цвета на роклята, а сандалите не бяха подходящи, но не й пукаше. Беше забравила да изсуши косата си след душа и буйните й руси къдрици бяха досущ като на майка й в най-бурните й времена. Тя си спомни мъжете, крясъците и ексцесиите, белязали живота на майка й, но вместо да пристегне буйната грива с лента за коса, пръстите й се пъхнаха в малките ножички за маникюр. Младата жена се втренчи за миг в тях, после ги вдигна към косата и започна да кълца.

Малките отрязани къдрици се навиваха около пръстите й. Ножиците щракаха сърдито, движейки се все по-бързо и по-бързо, докато стилната й прическа не се превърна в непокорна къдрава маса. Накрая Изабел свали златната гривна, хвърли я върху леглото и излезе от стаята.

Докато крачеше по пътеката, виеща се от фермерската къща към вилата, изпод токчетата на сандалите й хвърчаха камъчета. „Вилата на ангелите“ изплува пред погледа й и тя зърна тъмнокос мъж да се качва в прашното черно мазерати. Сърцето й се разтупка, но тутакси заби в нормалния си ритъм. Беше само Джанкарло, който преместваше спортната кола встрани от алеята, за да направи място за колите на гостите, които продължаваха да пристигат.

Денят беше твърде студен за толкова разголена рокля и въпреки че слънцето се бе скрило зад плътните сиви облаци, кожата й продължаваше да гори. Тя прекоси градините към задната част на вилата, където местните хора вече бяха започнали да се събират. Някои от тях бъбреха под издигнатата насред поляната тента, други се бяха скупчили в лоджията. Джереми и няколко по-големи момчета ритаха футболна топка между скулптурите, докато по-малките момчета се пречкаха в краката им.

Изабел си бе забравила чантата. Нямаше пари, нито книжни кърпички и червило, химикалка или ментови бонбони. Нито тампони, ключове за кола или джобно ножче — нито един от предметите, с които се опитваше да се защити от суматохата на реалния живот. А най-лошото — нямаше пистолет.

Тълпата се раздели.

 

 

Още преди да я види, Рен долови, че се е случило нещо необичайно. Очите на Трейси се разшириха, а Джулия нададе тих вик. Виторио вдигна глава и промърмори позната италианска фраза, но когато Рен видя това, което бе завладяло всеобщото внимание, мозъкът му изгуби способността да приема.

Изабел гореше като факел.

Той гледаше занемял искрящия пожар на роклята й, пламъците в очите й, долови яростната енергия, излъчващата се на талази от нея, и устата му пресъхна. Нямаше ги спретнатите дрехи в неутрални тонове — всички онези удобни черни, бели и бежови одеяния, определящи нейния свят. А косата й… Разрошените къдрици блестяха около главата й — стил, за чието постигане фризьорите в Бевърли Хилс смъкваха стотици долари от клиентите си.

Червилото й не беше в тон с роклята, нито обувките, но Изабел пламтеше с такава неумолима решителност, че той мигом застана нащрек. Беше се снимал една година в „Младите и неспокойните“. Беше чел сценариите и отлично знаеше какво се случва.

Коварната злодейка, сестрата близначка на Изабел, бе дошла в града.