Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (21)

20

Дългата двестагодишна маса в трапезарията на вилата бе отрупана с блюда. Върху овалните подноси бяха подредени печено агнешко бутче и апетитни токачки, шпиковани с чесън и салвия. В пикантно ухаещите фунийки от запържени до златисто листа от ендивия се гушеха кедрови ядки, маслини, аншоа и стафиди. Тънки резени панчета^[1] красяха купа със зелен боб. Прясно изпечени самуни хляб се подаваха от панер, застлан със старинни ленени кърпи, върху които бе извезан семейният герб.

Въпреки внушителните арки и религиозните фрески, атмосферата бе топла и непринудена. Децата ровичкаха в чиниите си миниатюрните равиоли с месо, но за сметка на това се тъпчеха като невидели с домашна пица. Рен поиска допълнително от спагетите с кестени, а Изабел си позволи второ парче от полентата^[2] — отгоре с хрупкава коричка, а отдолу мека и вдигаща пара. Имаше изобилие от нарязано пекорино, смокини, потопени в шоколад, и вино — гъст, червен еликсир от собствените лозя на Рен, както и бяло плодово „Чинкуе Тере“.

Потомствен италианец и любител на купони, Рен бе използвал предстоящото заминаване на семейство Бригс на следващата сутрин, за да покани приятелите си на вечеря. Край масата бяха насядали Виторио и Джулия, както и членовете на семейството на Ана и Масимо. Забелязваше се отсъствието на доктор Андрея Киара, въпреки че Изабел бе предложила да го поканят.

Масимо не спираше да говори за vendemmia, гроздобера, който започваше след два дни, докато Ана и Марта постоянно сновяха между кухнята и трапезарията и носеха още храна. Никой не говореше за статуята. Бяха приключили с претърсването на маслиновата горичка и не бяха открили нищо.

— Ти винаги си толкова мила с нея — прошепна Джулия на Изабел, за да не я чуе Трейси, която седеше в другия край на масата. — Ако беше бивша жена на Виторио, несъмнено щях да я мразя.

— Не и ако Виторио се е опитал да се отърве от нея толкова упорито, като Рен — отвърна Изабел.

— Дори и така… — Джулия направи красноречив жест с ръка. — Ах, зная, че не мога да те заблудя. Не я харесвам, защото ревнувам. Някои жени само като погледнат мъж, и забременяват. Дори Джоузи, внучката на Паоло, пак е бременна.

— Аз бях с децата, когато разказваше на Рен, че си говорила с нея. Какво ти каза тя?

Джулия замачка троха хляб между пръстите си.

— Че е бременна. С второ дете. — Усмихна се през сълзи на Изабел. — Понякога ми се струва, че всички жени на тази земя са бременни. Това ме кара да изпитвам самосъжаление, което не води до нищо добро.

— Тя не знае ли нищо за статуята?

— Много малко. След смъртта на майка й, на Джоузи не й е било лесно да говори с Паоло, тъй като италианският й не е много добър. Но двамата са поддържали връзка и той винаги й изпращал подаръци.

— Подаръци? Мислиш ли…

— Не, сред тях няма статуя. Аз я питах, особено след като ми каза, че е забременяла трудно с първото дете.

— Може би не е зле да имаме списък на всичко, което й е изпратил Паоло. Все някъде може да има скрита следа. Карта, пъхната между страниците на книга, ключ… или нещо подобно.

— Не се сетих за това. Довечера пак ще й се обадя.

— Гърне! — изврещя Конър от детското си столче в дъното на масата тъкмо когато поднесоха ябълковия сладкиш.

Хари и Трейси тутакси скочиха.

— Искам него! — обяви хлапето и посочи към Рен, който се намръщи.

— Остави ме на мира, приятел. Върви с баща си.

— Искам теб!

Трейси замаха с ръце като подплашена кокошка.

— Не спори с него, иначе ей сега ще стане беля!

— Той няма да посмее. — Рен изгледа свирепо момченцето.

Конър пъхна пръст в устата си и се изкиска.

Рен въздъхна и се предаде пред неизбежното.

— Отне му известно време да приеме идеята, но после само за един ден свикна с гърнето — похвали се Трейси на Фабиола, докато Рен отнасяше Конър от масата. — Предполагам, че след четири деца най-после разбираш как най-лесно да научиш децата да ползват гърнето.

Рен я чу и възмутено изсумтя.

Часовете неусетно се нижеха. Появи се изгаряща гърлото грапа и сладко винсанто, за да топят в него кантучините с лешници^[3]. Лекият ветрец, нахлуващ през отворените прозорци, чувствително бе захладнял, но Изабел бе оставила пуловера си във фермата, когато тази сутрин пренасяше вещите си там. Тя стана и докосна рамото на Рен, увлечен в оживена беседа с Виторио за италианската политика.

— Ще се кача горе да взема един от пуловерите ти.

Той кимна разсеяно и се върна към разговора.

Господарската спалня бе обзаведена с тежки, тъмни мебели, включващи резбован гардероб, огледала с позлатени рамки и легло с четири колони. Вчера следобед Изабел и Рен бяха откраднали един час насаме между същите тези четири колони, докато семейство Бригс бяха излезли да се полюбуват на местните забележителности. Младата жена потръпна при спомена и сериозно се замисли над вероятността да се пристрасти към секса. Но отлично съзнаваше, че това по-скоро е пристрастяване към Лоренцо Гейдж.

Пристъпи към скрина, но се закова на място, когато забеляза нещо върху леглото. Приближи, за да го види отблизо.

 

 

Рен реши, че е изпил достатъчно вино, затова мина на грапа. Възнамеряваше тази вечер да бъде трезвен, когато с доктор Изабел се заемат с мръсните игрички. Имаше чувството, че огромен часовник тиктака над главите им, отброявайки времето, което им оставаше. След по-малко от седмица трябваше да замине за срещите си в Рим, а малко след това завинаги щеше да напусне това място. Потърси Изабел с поглед, сетне си спомни, че се бе качила в спалнята му, за да вземе назаем един от пуловерите му.

В главата му зави предупредителна сирена. Той избута стола назад и хукна към стълбите.

 

 

Изабел разпозна стъпките му в коридора. Той имаше отличителна походка — равномерни крачки, леки и грациозни за такъв висок мъж. Рен прекрачи бавно прага и пъхна ръце в джобовете.

— Намери ли пуловер?

— Не още.

— Има един сив върху бюрото. — Той прекоси килима. — Най-малкият от всички, които имам.

Тя седеше от едната страна на леглото и държеше в ръце сценария, който бе намерила.

— Кога го получи?

— А може би е по-добре да вземеш синия пуловер. Това? Преди два дни. Синият е съвсем чист, а сивия съм го обличал няколко пъти.

— Не си казал нищо.

— Сигурно съм казал. — Той зарови в едно чекмедже.

— Не си ми казал, че си получил сценария.

— Напоследък тук беше истинска лудница, в случай че не си забелязала.

— Не е чак такава лудница.

Той сви рамене, извади един пуловер, после измъкна друг.

Тя прокара палец по етикета.

— Защо не спомена нищо за сценария?

— Ами в цялата залисия не е останало време.

— Двамата с теб постоянно разговаряме. Ти не си казал и дума.

— Предполагам, че не съм се сетил да го спомена.

— Трудно ми е да го повярвам, след като зная колко е важно това за теб.

Въпреки че движението беше почти незабележимо, тялото му сякаш се изви като змия, преди да нападне.

— Това започва да ми прилича на разпит.

— Ти ми сподели как нямаш търпение да прочетеш окончателния вариант на сценария. Струва ми се странно, че нито веднъж не спомена, че си го получил.

— На мен не ми се струва странно. Моята работа е нещо лично.

— Разбирам. — Само допреди миг си спомняше с наслада как се бяха любили в това легло, но сега се почувства тъжна и малко евтина. Тя беше жената, с която той спеше — не негов приятел, нито дори истинска любовница, защото истинските любовници споделяха не само телата си.

Той отбягваше погледа й.

— Ти и без това не харесваш филмите ми. Защо те интересува?

— Защото ти се интересуваш. Защото говорихме за това. Защото аз ти разказах за моята работа. Избери си една от всички изброени причини. — Тя захвърли сценария върху леглото и стана.

— Правиш от мухата слон. Аз просто… Дженкс малко е променил основната сюжетна линия в сценария, това е всичко. Все още работя над него. Ти си права. Трябваше да ти кажа. Но предполагам, че не съм искал отново да подхващаме старата песен. Честно, Изабел, малко се уморих да защитавам работата си.

Първо гняв, после угризения на съвестта, а сега той минаваше в атака. Класика. Искаше да му отмъсти, но не така се градеше една стабилна връзка, а Изабел толкова силно се нуждаеше тази връзка да е стабилна, че едва можеше да диша.

— Добре. Това е справедливо. — Тя опипа гривната и пое дълбоко дъх. — Аз бях предубедена и си позволих да те съдя. Трябва да престана. Но не ми харесва да се чувствам изолирана.

Той затвори чекмеджето с коляно.

— Исусе, ти говориш, сякаш между нас… сякаш имаме… мамка му!

— Връзка? — Дланите й бяха лепкави от пот. — Това ли се опитваш да кажеш? Говоря така, сякаш имаме връзка?

— Не. Ние наистина имаме връзка. Страхотна връзка. И аз се радвам за това. Но…

— Всичко е само секс, нали?

— Хей! Ти беше тази, която определи правилата, така че сега не обвинявай мен.

— Това ли смяташ, че правя?

— Смятам, че се отнасяш към мен, като че ли съм един от проклетите ти клиенти.

Изабел осъзна, че повече не можеше да издържа. Не можеше да стои спокойно и да го слуша. Не можеше да възприема това, което той й казваше, а след това да го пречупва през призмата на принципите, в които толкова дълбоко вярваше. Той беше прав. Тя бе установила правилата, а сега сама ги нарушаваше. Но онези правила бяха поставени преди цяла емоционална вечност.

Изабел се обгърна с ръце.

— Извини ме. Очевидно престъпих границата.

— Ти очакваш прекалено много, това е всичко. Аз не съм светец като теб и никога не съм се преструвал на такъв, така че да забравим за тази история, става ли?

— Разбира се. — Тя се отправи към вратата, но преди да стигне до нея, той я извика:

— Изабел…

Една светица навярно щеше да се обърне и да се опита да изглади нещата, ала тя не беше светица и затова продължи.

 

 

Рен стоеше до високите тъмни прозорци и се взираше в мраморните статуи, проблясващи на лунната светлина, къпеща градината. Вилата бе притихнала и зад гърба му долитаха само сърцераздирателните звуци на саксофона на Декстър Гордън. Хари и Трейси бяха решили да пренощуват във вилата, за да оставят Изабел на спокойствие във фермерската къща, но си бяха легнали да спят преди часове. Рен разтри очи. Доктор Изабел Фейвър, която от все сърце вярваше, че в отношенията между двама души не бива да остават недоизказани неща, му бе обърнала гръб и си бе тръгнала. Не че я обвиняваше. Беше се държал като пълен кретен.

Неговата амазонка имаше твърде много уязвими места, а той бе успял да засегне всяко едно от тях. Но в този живот или нараняваш, или ще бъдеш нараняван, нали? А той не можеше да й позволи отново да се рови в душата му, да дълбае във всички онези кътчета на себеотвращение, които таеше, откакто се помнеше. Тя бе определила границите на техните отношения. Това ще бъде само секс — бе казала тя. — Само мимолетни, чисто физически отношения.

Рен запали цигара. Защо тя трябваше да е толкова дяволски властна и твърдоглава? Щеше да побеснее, когато разбере, че той щеше да играе насилник на малки момиченца. И не само това, но тя знаеше колко време е прекарал с момичетата. Никак нямаше да й е трудно да събере две и две и да се досети, че го е правил, за да влезе по-лесно в образа на Каспар Стрийт. И тогава адът щеше да се отприщи и той щеше да изгуби и малкото й уважение, което бе успял да спечели. Историята на живота му…

Всмукна дълбоко от цигарата. Това бе наказанието му, задето се бе забъркал с толкова морална и праведна жена. Цялата тази откачена добродетелност го бе засмукала отвсякъде и сега си плащаше. Храната не му се струваше вкусна, когато тя не беше с него; музиката губеше очарованието си. Би трябвало отдавна да се е отегчил от нея. Вместо това му беше безкрайно скучно без нея.

Можеше да си възвърне благоразположението й, ако просто й се извини. Извинявай, че го скрих от теб. На нея и през ум нямаше да й мине да затаи обида и за разлика от него, Изабел не беше злопаметна и не умееше да се цупи. Тя заслужаваше извинение, но после какво? Господ да й е на помощ, но тя се влюбваше в него. Рен не искаше да го признае дори пред себе си, но чувствата й бяха като отворена книга. Виждаше го в очите й, чуваше го в гласа й. Най-умната жена, която познаваше, а се влюбваше в мъж, който с всяко свое докосване оставяше видими белези върху кожата й. А най-лошото — това, което не можеше да си прости — беше блаженството, което изпитваше, докато получаваше любовта на тази добродетелна и мила жена.

Гневът му, макар и незаслужен, избухна с все сила. В много отношения тя го познаваше по-добре от всеки друг, защо тогава не бе могла да се предпази? Тя заслужаваше някой с чисто минало. Бойскаут, председател на студентски съвет, някой, който през пролетната ваканция е строил домове за бедните, вместо да си пилее времето в безсмислени развлечения.

Дръпна за последен път от цигарата и захвърли фаса. Стомахът му изгаряше, сякаш бе погълнал киселина. Всеки отявлен злодей, достоен за титлата си, би се възползвал от ситуацията. Докато можеш, греби удоволствието с пълни шепи, а после изчезни без угризения, без да се обръщаш назад. Злодеите са лесно предвидими. Но какво щеше да направи един герой?

Един герой щеше да си тръгне, преди още повече да нарани героинята. Героят щеше да намери начин да се раздели с нея така, че героинята да изпита огромно облекчение, задето толкова лесно се е отървала от нещастието.

— Чух музика.

Той се обърна рязко и видя Стефи да щапука по мраморния под към него. Това беше последната й нощ тук. Когато хлапетата си тръгнат, най-после ще си отдъхне на тишина и спокойствие, само че той вече им каза, че могат да идват всеки ден да плуват в басейна.

Тя беше с избеляла жълта нощничка, щампована с някакви мултипликационни герои, които би трябвало да са му известни, но той не успя да ги разпознае. Тъмната й късо подстригана коса стърчеше около лизнатия й кичур, а на бузката й се бе отпечатала гънка от възглавницата. Когато тя приближи, Рен осъзна, че ще трябва да се осланя на цялата си актьорска техника, която бе придобил в досегашната си кариера, за да изиграе Каспар Стрийт, защото колкото и да се опитваше да влезе в образа му, никога нямаше да проумее как някой би могъл да нарани дете.

— Защо си станала?

Тя вдигна нагоре нощничката и той видя малка драскотина върху прасеца й.

— Британи ме ритна насън и ме поряза с нокътя на палеца.

Имаше нужда от питие. Не желаеше тъмнокоси малки момиченца да идват при него посред нощ, за да ги успокоява. През деня беше различно. Тогава можеше да се дистанцира и да наблюдава. Но не и през нощта, когато се чувстваше като стогодишен старец.

— Нищо ти няма. Върви да спиш.

— Вкиснат си.

— Върви при мама и татко.

Черните вежди се сключиха.

— Те са заключили вратата!

Рен не можа да сдържи усмивката си.

— Да, ами животът не е лесен.

— А ако видя паяк? — тропна Стефи негодуващо с краче. — Кой ще го убие?

— Ти, приятелче.

— Не-е.

— Знаеш ли какво правех, когато бях малък и видех паяк?

— Размазвал си го с крак?

— Не. Вземах го внимателно в дланта си и го изнасях навън.

Очите й се окръглиха и се втренчиха ужасено в него.

— И защо си правил това?

— Аз обичам паяци. Някога имах домашен любимец тарантула. — Разбира се, насекомото бе умряло, защото той бе спрял да се грижи за него, но нямаше намерение да я посвещава в тази срамна тайна. — Повечето паяци са много мили животинки.

— Ти си странен. — Стефи клекна и зачопли лющещия се светлосин лак върху нокътя на палеца си. Нейната беззащитност го тревожеше. Също като Изабел, трябваше да стане по-корава и безчувствена.

— Престани с глупостите, Стеф. Тези бръщолевения за паяците вече се изтъркаха. Ти си умна и достатъчно силна, за да се справиш с проблема, а не да търчиш при мама и татко посред нощ, сякаш си бебе.

Тя го изгледа с надменния поглед, който явно бе усвоила от майка си.

— Доктор Изабел казва, че трябва открито да говорим за чувствата си.

— Да, ами всички знаем какво изпитваш към паяците и вече ни писна да го слушаме. Според мен в случая ти правиш нещо като емоционален пренос.

— Точно това каза и тя. Защото много се тревожех за мама и татко.

— Вече спокойно можеш да не се тревожиш за тях.

— Значи смяташ, че повече не бива да се страхувам от паяци? — Тя го гледаше едновременно скептично и обвинително, но на Рен му се стори, че зърна в очите й искрица надежда.

— Не си длъжна да ги харесваш, но престани да им придаваш толкова голямо значение. По-добре да се изправиш срещу страховете си, отколкото да бягаш от тях.

Лицемер. Нима някога бе посмял да се изправи срещу десетилетната пустота, царяща в душата му?

Тя се почеса по крака.

— Знаеш ли, че ще ходим в тукашното училище?

— Чух.

Джереми очевидно бе оглавил бунта на сестрите си срещу учителските напъни на Трейси да им преподава у дома. В крайна сметка Хари бе подписал чек на местните чиновници, за да имат право децата да посещават училището в Касалеоне до отпътуването си в края на ноември. Когато Хари бе попитал за мнението му, Рен бе отвърнал, че децата вече знаят достатъчно италиански, за да общуват с учителите и учениците, а и за тях щеше да е полезно преживяване.

— Ще се ожениш ли за доктор Изабел?

— Не!

— Защо не? Ти я харесваш.

— Защото доктор Изабел е прекалено добра за мен, ето защо.

— Аз мисля, че и ти си добър.

— Това е, защото си наивно глупаче и нищо не разбираш.

Тя се прозина и пъхна ръка в неговата.

— Ще ме сложиш ли да си легна?

Той се втренчи в темето на главата й и я притисна към крака си.

— Добре, но само защото в момента нямам друга работа и ми е скучно.

 

 

На следващата сутрин всички се събраха пред вилата, за да изпратят семейство Бригс, въпреки че не заминаваха накрай света. Рен мушна в ръцете на Джереми няколко диска, които знаеше, че хлапето харесва, получи лепкава целувка от Конър, възхити се на страничното колело на Британи и за пореден път напомни на Стефи, че трябва да е кораво момиче и не бива да хленчи за дреболии. Изабел през цялото време беше заета да разговаря с всички, но не и с него. Той не беше изненадан, че тя още е сърдита. В нейния свят фактът, че не бе споменал за получаването на сценария, се смяташе за огромно предателство.

Когато колата изчезна надолу по алеята, Изабел махна на Ана и се отправи към фермерската къща. Марта временно се местеше при Трейси, за да й помага в грижите за децата, и Изабел щеше да остане сама. Докато я гледаше как върви към пътеката, малкото кръгло хлебче, което бе изял на закуска, се превърна в лепкава буца в стомаха му. Крайно време беше да приключи с това.

— Почакай! — викна след нея той. — Имам нещо за теб.

Тя се обърна. Рен се вгледа в черния пуловер, чиито ръкави бяха грижливо завързани на кръста й. Всичко у нея беше спретнато и подредено, с изключение на чувствата й към него. Нима още не бе осъзнала, че е попаднала в примамливата мрежа на забраненото? И тя не беше единствената.

Той взе сценария, който бе мушнал между колоните на парапета, приближи се към нея и й подаде папката.

— Вземи.

Изабел не каза нищо. Само я погледна.

— Хайде. Прочети го.

Тя не подметна нещо язвително, както той би направил. Само кимна и пъхна папката под мишница.

Докато я наблюдаваше как се отдалечава, Рен се убеждаваше, че постъпва правилно. Но, господи, как щеше да му липсва присъствието й в живота му. Щеше да му липсва времето, прекарано заедно… ако не се смята глождещото го разкаяние, че някак си я бе покварил.

Остатъка от сутринта прекара сред лозята — единственият надежден начин да се въздържи да не изпуши целия пакет цигари. Докато слушаше Масимо, Рен се опитваше да не мисли коя точно сцена чете Изабел в този момент, нито как ще реагира на нея. Вместо това гледаше как възрастният мъж поглежда небето и размишлява на глас за нещастията, които могат да ги връхлетят преди утрешния голям ден на vendemmia — внезапна буря, ранна слана, която ще попари реколтата и ще превърне узрелите гроздове в лепкава каша.

Когато повече нямаше сили да издържа мрачните прокоби на Масимо, Рен се отправи към вилата, но тя му се стори потискащо празна без врявата и децата, които да търчат наоколо. Тъкмо бе решил да поплува, когато се появи Джулия. Търсеше Изабел.

— Тя е във фермерската къща — осведоми я той.

— Би ли й предал това? Тя предложи да се обадя пак на внучката на Паоло и да я попитам за подаръците, които той й е изпращал. Снощи говорих с Джоузи и това е всичко, за което си спомня.

Рен разгърна листчето, което му подаде Джулия, и погледът му пробяга набързо по списъка. Бяха все практични неща, полезни за дома и градината: глинени гърнета, комплект инструменти за камина, нощна лампа, стенен ключодържател, торбички с изсушени порчини, вино, зехтин. Той потупа с пръст по листа.

— Тази лампа… може би основата…

— Алабастрова, а и е твърде малка. Попитах.

— Струваше си да се опита.

Рен сгъна листчето и го пъхна в джоба. Въпреки че не вярваше в специалните сили на статуята, не му беше приятно, задето не успя да помогне да я намерят. Като настоящ господар на имението, някак си се чувстваше длъжен да измисли начин да открият изчезналата реликва.

След като Джулия си тръгна, той се запъти към басейна, за да преплува няколко дължини. Водата бе студена, но не достатъчно, за да притъпи сетивата му, на което се надяваше. Когато се умори, се излегна по гръб и тогава съзря Изабел да седи под чадъра.

Тя бе кръстосала глезени и ги бе извила настрани. Широката периферия на шапката засенчваше лицето й, а сценарият лежеше в скута й. Той се гмурна, после изплува на повърхността възможно най-далеч от нея, като последен страхливец, опитващ се да отложи неизбежното. Накрая излезе от басейна и грабна кърпата.

Изабел го наблюдаваше, докато той се приближаваше към нея. Обикновено безуспешните й опити да не зяпа опънатите отпред плувки, го развеселяваха, но днес не му беше до смях.

— Невероятен сценарий — каза тя.

Очевидно бе решила да приспи бдителността му, преди да го убие. Рен се въплъти в ролята на преситена кинозвезда, излегна се на шезлонга до нея, отметна глава и примижа срещу слънцето.

— Аха.

— Не е особено трудно да разбера защо не си искал да ми го покажеш.

Грубото поведение бе най-бързият начин да се стигне до унищожителното заключение.

— Нямам настроение за лекция.

— Аз и не смятам да ти я изнасям. Това не е от филмите, заради които бих се наредила на опашка за билет, но зная, че ще бъда изключение. Критиците ще го харесат, както и публиката.

Той отвори едно око. Вместо да го нападне директно, коварната хитруша бе избрала обходна атака.

— Разбирам защо си толкова развълнуван — продължи Изабел. — Тази роля ще изстиска докрай актьорските ти умения и талант. А в момента кариерата ти е на такъв етап, когато се нуждае точно от това.

Рен повече не можеше да издържа и скочи от шезлонга.

— Той е насилник на деца!

Тя примигна.

— Зная, че не си подписал конкретно за това, но изграждането на този образ е невероятно предизвикателство за всеки актьор. — Тя дори имаше смелостта да му се усмихне. — Ти си изключително талантлив, Рен, и през цялата си досегашна кариера си чакал подобна роля.

Той изрита шезлонга и закрачи към ръба на басейна. В този миг почти я ненавиждаше. Тя беше толкова нетърпимо разумна, толкова безмилостно справедлива, че сега той щеше да я осветли за всички подробности.

— Явно от вниманието ти е убягнал фактът, че прекарвах цялото това време с момичетата на Трейси, защото ги използвах, за да се въплътя в характера на моя герой.

— Всъщност го разбрах.

Той бясно се извъртя.

— Стефи и Британи! Тези прекрасни малки момиченца! Не проумяваш ли? Аз се опитвах да вляза в кожата на Стрийт, да ги видя през неговите очи.

Периферията на шапката засенчваше лицето й, затова той реши, че просто му се е сторило и неправилно е отгатнал изражението й. После тя извъртя глава и той видя, че изобщо не бе сгрешил. Очите й бяха пълни със съчувствие.

— Мога само да си представям колко ти е било трудно.

Това окончателно преля чашата! Явно не й стигаше да одере кожата му. Искаше да оглозга и костите му!

— По дяволите! — Рен мразеше добротата й, състраданието й. Ненавиждаше всичко, което я отличаваше от него. Трябваше час по-скоро да се махне, но краката не го слушаха и отказваха да помръднат. Преди да се усети, ръцете й се обвиха около талията му.

— Горкият Рен. — Тя зарови лице на гърдите му. — Въпреки всичкия си сарказъм, ти обожаваш онези малки момиченца. Сигурно ти е било ужасно тежко да се подготвяш за тази роля.

Той искаше да я отблъсне, но тя беше балсам за раните му и ръцете му сами я притиснаха по-близо.

— Те са толкова дяволски доверчиви.

— А ти си напълно достоен за доверието им.

— Аз ги използвах.

— Ти си прекалено добросъвестен и стриктен в работата си. Разбира се, че за да изиграеш убедително тази роля, е необходимо да разбереш детската психика. Но ти нито за секунда не си бил заплаха за момичетата.

— Господи, зная го, но… — Тя нямаше да си тръгне. В едно отдалечено кътче на съзнанието си знаеше, че това означава, че трябва да започне всичко отначало. Но не днес, не в този момент.

И противно на всякаква логика, той искаше да говори с нея за това. Затова отстъпи няколко крачки назад, отдалечавайки се достатъчно от нея, за да не се тормози, че я покварява.

— Сценарият… Много по-добър е от първоначалния вариант на Дженкс. Има сцени, в които публиката ще му съчувства и ще го подкрепя, въпреки че е насилник на деца.

— Точно те правят образа толкова блестящ и ужасяващ.

— Тези сцени показват колко изкусително може да бъде злото. Всеки, който гледа филма, ще бъде принуден да надникне в душата си. Дженкс е удивителен талант. Зная го. Просто… — Устата му пресъхна.

— Разбирам.

— Дявол да го вземе, превръщам се в хленчещ слабак!

— Не ругай. Ти винаги си бил хленчещ слабак. Но си толкова прекрасен актьор, че още никой не го е разбрал.

Изабел се надяваше, че ще го накара да се усмихне, но той бе твърде погълнат от вихрушката на противоречиви емоции, за да му е до смях. Това обясняваше защо напоследък беше толкова раздразнителен. Колкото и да мечтаеше да изиграе ролята, тя го отвращаваше.

— Това е филмът на Стрийт — рече той. — Нейтан, така се казва положителният герой, е само фон.

— Досега винаги си съумявал да се разграничиш от персонажите, които играеш, и смятам, че и сега няма да е проблем.

Тя искаше да го успокои, но той изглеждаше още по-разтревожен.

— Не те разбирам — промълви Рен. — Всичко това би трябвало да ти е противно. Нима не си убеден радетел на доброто и праведното, които трябва да тържествуват в този свят?

— Така искам да изживея своя живот. Но в изкуството нищо не е само черно и бяло, нали? Артистите трябва да претворят света такъв, какъвто го виждат, а техните представи невинаги са прекрасни.

— Смяташ, че този филм е изкуство?

— Да. Както и ти, иначе не би се подложил на всичко това.

— Просто… искам… По дяволите, жалко, че агентът ми не ги убеди да сложат името ми преди заглавието.

Арогантното му самохвалство нито за миг не я заблуди и сърцето й се сви от мъка за него. Фактът, че толкова очевидно се разкъсваше от вътрешни противоречия, означаваше, че най-после се бе уморил да се крие в тъмни ъгълчета. Може би в следващия си филм щеше да пожелае да изиграе положителна роля. Крайно време беше да надрасне ограничената представа, която имаше за себе си като актьор и човек.

Ала в момента в погледа му имаше само цинизъм.

— Значи ти ми даваш опрощение на греха, който смятам да извърша.

— Да се снимаш във филм, не е грях. А аз едва ли имам право да давам опрощение на греховете.

— Ти си най-доброто, с което разполагам.

— О, Рен. — Изабел пристъпи към него и протегна ръка, за да отметне кичур коса от челото му. — Кога ще започнеш да се виждаш в истинската си светлина, а не във въображаемата?

— Боже, наистина си голяма наивница!

Изабел си напомни, че тя е негова любовница, а не психиатър, и не беше нейна работа да се опитва да излекува душата му, особено когато самата тя се нуждаеше от сериозно изцеление. Тя понечи да отстъпи назад, но той сграбчи ръката й и я стисна почти до болка.

— Да вървим.

Младата жена зърна върху лицето му нещо подобно на отчаяние. Той я повлече към фермата, към спалнята. Тя съзнаваше, че не е редно, но неговата треска я бе заразила и подобно на него, започна с нетърпение да сваля дрехите си.

Когато паднаха върху матрака, тя го привлече към себе си. Искаше той да прогони зловещото предчувствие, че краят настъпваше твърде бързо и никой от двамата не можеше да го спре. Той мушна ръце под коленете й и разтвори краката й. Оргазмът й бе разтърсващ, но лишен от радост — сянка, засенчила слънцето.

 

 

Рен завърза кърпа около кръста и се отправи към кухнята. Беше очаквал най-различни реакции от Изабел, след като прочете сценария, но приемането — да не споменаваме за искрената й подкрепа — не бяха в списъка. Щеше му се поне веднъж тя да се държи както той очакваше, но тъкмо нейната непредсказуемост бе още една причина да не може да й се насити.

Започваше да изпитва нещо като… Думата „паника“ се прокрадна в главата му, но той тутакси я пропъди. Той никога не се паникьосваше, дори в края на филма, когато, напълно очаквано, го застигаше жестоката смърт. Просто се чувстваше… неспокоен, това беше всичко.

Чу от горния етаж шум на течаща вода, явно Изабел пълнеше ваната. Надяваше се, че тя ще изтърка грижливо всички мръсни отпечатъци, които той бе оставил върху кожата й — онези, които оставаха невидими за нея, но той знаеше, че са там.

Рен се потупа по бедрото, търсейки цигарите, но напипа кърпата. Вместо цигара, щеше да се задоволи с чаша вода. Но когато се насочи към мивката, купчината писма върху плота привлякоха вниманието му. До тях лежеше дебел кафяв куриерски плик, върху който бе напечатан обратният адрес на нюйоркския й издател. Рен погледна най-горното писмо.

Скъпа доктор Фейвър,

Никога досега не съм писала на известни хора, но посетих лекцията ви, когато идвахте в Ноксвил, и тя промени цялостното ми разбиране за света. Започнах да ослепявам, когато бях на седем…

Той дочете писмото и посегна за следващото.

Скъпа Изабел,

Надявам се да нямаш нищо против, че те наричам по име, но аз те смятам за своя приятелка и отдавна мислено съчинявам това писмо. Когато прочетох във вестника за всички неприятности, които са те сполетели, реших наистина да го напиша. Преди четири години, когато съпругът ми напусна мен и двете ни деца, аз изпаднах в такава депресия, че нямах сили да стана от леглото. Тогава най-добрата ми приятелка ми донесе аудиокасета с една от твоите лекции, която взела от библиотеката. В нея ти говореше за необходимостта да вярваме в себе си и оттогава животът ми се промени. Явих се на изпити в гимназията и се дипломирах като частна ученичка, а сега посещавам курсове…

Рен разтърка корема си, но гаденето, което усещаше, нямаше нищо общо с факта, че днес не беше ял.

Скъпа госпожо Фейвър,

Аз съм на шестнайсет и преди два месеца се опитах да се самоубия, защото мислех, че съм гей. Някой бе забравил ваша книга в едно кафене на „Старбъкс“ и аз я взех. Мисля, че вие спасихте живота ми.

Той приседна до масата, усещайки, че плувва в пот.

Скъпа Изабел Фейвър,

Може ли да ми изпратите снимка с автограф? За мен ще означава толкова много. Когато ме уволниха от работа…

Доктор Фейвър,

Двамата със съпругата ми вечно ще ви бъдем задължени, задето спасихте нашия брак. Имахме финансови проблеми и…

Скъпа госпожице Фейвър,

Никога досега не съм писала на знаменитости, но ако не бяхте вие…

Всички писма бяха написани, след като Изабел бе изпаднала в немилост, но очевидно на авторите им не им пукаше за това. Те се интересуваха единствено от това, което тя бе направила за тях.

— Жалка равносметка, нали? — Изабел бе застанала на прага и пристягаше колана на халата си.

Горчилката в стомаха му се надигна към гърлото.

— Защо го каза?

— Два месеца. Дванайсет писма. — С нещастно изражение тя пъхна ръце в джобовете на халата. — В моите златни дни, слънчево момче, пристигаха в кашони.

Рен толкова рязко скочи от стола, че писмата се разпиляха на пода.

— Да не би спасяването на души да се измерва по количеството, а не по качеството?

Тя го изгледа някак странно.

— Исках да кажа, че имах толкова много, а го пропилях.

— Нищо не си пропиляла! Прочети тези писма. Само прочети шибаните писма и дявол да го вземе, престани да се самосъжаляваш!

Държеше се като истински кучи син и всяка друга жена щеше да го разкъса на парчета. Но не и Изабел. Не и шибаната света Изабел! Тя дори не трепна. Изглеждаше толкова тъжна, че сърцето го заболя.

— Може би си прав — пророни тя и леко се извърна.

Той отвори уста, за да се извини, когато видя, че очите й се притвориха. Това окончателно го довърши. Знаеше как да се справя с жени, които плачеха, с жени, които крещяха, но как да се държи с жена, която се моли? Беше дошло време отново да мисли като герой, колкото и да бе в разрез с природата му.

— Трябва да се връщам във вилата. Ще се видим утре сутринта на vendemmia.

Тя не го погледна, не отвърна, а и кой би могъл да я вини? Защо да говори с дявола, когато общуваше с Господ?