Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (24)

23

Изабел наблюдаваше Рен, който на свой ред също я наблюдаваше. Беше облечен целият в черно. Под тентата зад гърба му бяха подредени маси, застлани с яркосини покривки, украсени с керамични гърнета, преливащи от розови мушката. Но колоритните багри не можеха да я успокоят. От високоговорителите, монтирани от Джанкарло в лоджията, се разнасяше музика, а върху масите за сервиране вече бяха подредени чинии с ордьоври, подноси със сирена и купи с плодове.

В един миг погледите им се кръстосаха и гневът на Изабел избухна с нова сила. Този мъж беше неин любовник, ала тя нямаше ни най-малка представа какво се таи зад сребристите му очи, а и вече не я интересуваше. Въпреки цялата си физическа сила, той се бе оказал емоционален страхливец. Беше я излъгал по хиляди начини — с изкусителното си готвене и победния смях, със страстните си целувки и разтърсващото любене. Независимо дали го бе искал, или не, но всичко това представляваше неизречено обещание. Може би не за любов, но за нещо важно, а той го бе предал.

Андрея Киара вървеше към нея през градината. Изабел обърна гръб на Рен с неговите черни дрехи и не по-малко черно сърце и се отправи да посрещне градския лекар.

Рен едва се сдържаше да не строши нещо, докато гледаше как Изабел поздравява мазния брат на Виторио. Чу я да изрича задъхано името му, като старлетка от петдесетте. Киара й отвърна с лигав поглед, вдигна ръката й и я целуна. Кретен.

— Изабел, cara.

Cara, как ли пък не! Рен наблюдаваше как доктор Женкар я хваща под ръка и обикаля с нея групичките. Тя наистина ли си въобразяваше, че може да бие Рен в собствената му игра? Та тя се интересуваше от Андрея толкова, колкото той от Савана! Тогава защо поне не погледне към него, за да провери дали отровата й действа?

Той вложи цялата сила на волята в погледа, призовавайки я да се обърне към него. Тогава ще може да се прозине насреща й — последното доказателство, че най-после се е превърнал в отявлен негодник. Той искаше да скъса с нея, нали? Сега би трябвало да е доволен, че тя флиртува с друг мъж, дори и да го правеше напук. Вместо това му се искаше да убие кучия син.

Появи се Трейси и го отмъкна настрани, достатъчно далеч от останалите, за да му прочете едно яко конско.

— Е, как се чувстваш, когато ти го връщат тъпкано, с твоите камъни по твоята глава? Тази жена е най-хубавото, което ти се е случвало, а ти я захвърляш с лека ръка.

— Е, аз не съм най-хубавото, което на нея й се е случвало, и ти дяволски добре го знаеш. А сега ме остави сам.

Едва се бе отървал от нея и ето че му се натресе Хари.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

— Напълно.

Толкова му липсваха нейната страст, доброта, безкрайната й увереност. Сърцето му се свиваше от мъка, когато си припомняше, че тя почти го бе накарала да повярва, че той е много по-добър, отколкото смяташе. Рен се вгледа в прекрасната й разрошена, зла двойничка и отчаяно пожела неговата спретната, търпелива Изабел да се върне, същата, от която толкова упорито се стараеше да се отърве.

Киара сложи ръка на рамото й и Рен с усилие преглътна надигналата се ревност. Този следобед имаше мисия, която се надяваше да му донесе горчиво-сладко удовлетворение. Той искаше тя да разбере, че емоционалната инвестиция, вложена в него, поне малко си е заслужавала. Може би дори се надяваше, че ще заслужи една от усмивките й, макар че не му се струваше много вероятно.

Първоначално Рен възнамеряваше да изчака, докато гостите се нахранят, и чак тогава да обяви огромната новина, но вече бе изгубил търпение. Това бе нещо, което трябваше да направи. Даде знак на Джанкарло да изключи музиката.

— Приятели, може ли да помоля за вниманието ви?

Един по един хората млъкнаха и се извърнаха към него: Джулия и Виторио, Трейси и Хари, Ана и Масимо, всички, които бяха помагали по време на гроздобера. Възрастните изшъткаха на децата да замълчат. Рен пристъпи към осветената част пред тентата, а Изабел остана до Андрея.

Първо заговори на италиански, а после мина на английски, защото искаше да е сигурен, че тя няма да пропусне нито дума.

— Както знаете, скоро ще напусна Касалеоне. Но не мога да го направя, без да съм намерил начин да ви покажа колко ценя вашето приятелство. — Всички засияха насреща му и той превключи на английски. Изабел слушаше, ала той усещаше как гневът й го облива на вълни, пенещи се в краката му, заплашващи да го погълнат.

Той измъкна кутията, която бе скрил под масата за сервиране, и я постави отгоре.

— Надявам се, че съм намерил точния подарък. — Планираше да засили напрежението с дълга реч, да ги подразни малко, но сърце не му даваше. Затова просто отвори капака.

Всички пристъпиха по-близо и наблюдаваха с любопитство, докато разтваряше опаковъчната хартия. Рен бръкна вътре, извади статуята „Утринна сянка“ и я вдигна високо.

Няколко секунди изтекоха в смаяно мълчание, после Ана приглушено изписка:

— Истинска ли е? Намерил си статуята?

— Истинска е — кимна той.

Джулия ахна и се хвърли в прегръдките на Виторио. Бернардо завъртя Фабиола във въздуха. Масимо вдигна ръце към небето, а Марта заплака. Останалите се спуснаха напред, закривайки единствения човек, чиято реакция Рен най-силно жадуваше да види.

Държеше високо „Утринна сянка“, за да могат всички да се насладят на гледката. Нямаше никакво значение, че той не вярваше в магическите сили на статуята. Те вярваха, а това бе най-главното.

Също като „Вечерна сянка“, голата фигура беше висока около шейсет сантиметра и само няколко сантиметра широка. Имаше същото благо изражение като мъжкия си двойник, но косата бе по-дълга и малките гърди подсказваха, че е женска. Отвсякъде се посипаха въпроси:

— Dove l’ha trovata?^[1]

— Com e successo?^[2]

— Dove era?^[3]

Виторио пъхна пръсти в устата и пронизително изсвири, приканвайки ги да запазят тишина. Рен остави статуята на масата. Трейси мръдна няколко сантиметра настрани и той най-сетне успя да зърне Изабел. Очите й бяха широко отворени, пръстите й — притиснати към устните. Взираше се в статуята, не в него.

— Разкажи ни — обади се Виторио. — Разкажи ни как си я намерил.

Рен започна с телефонното обаждане на Джулия до Джоузи, когато я бе помолила да състави списък с подаръците, които Паоло й бе изпратил.

— Отначало не забелязах нищо необичайно. После ми направи впечатление комплектът инструменти за камина.

Виторио пое рязко въздух. Като професионален екскурзовод, той бе разбрал преди останалите.

— „Ombra della Sera“ — промълви. — Никога не ми е хрумвало… — Извърна се към множеството. — Фермерът, който е намерил мъжката статуя в деветнайсети век, я е използвал като ръжен за камината, докато някой случайно не разпознал древната реликва. Паоло знаеше тази история. Чувал съм го да я разказва.

Рен няколко пъти бе преглеждал списъка, преди да си припомни как е била намерена другата статуя.

— Обадих се на Джоузи и я помолих да ми опише инструментите за камината. Тя каза, че били стари и много необичайни. Лопатка, маша и ръжен във формата на женска фигура.

— Нашата статуя — прошепна Джулия. — „Ombra della Mattina“.

— Джоузи се опитвала да забременее. Паоло го е знаел. Когато не успяла, той взел статуята от църквата и я опаковал сред другите подаръци, за да не заподозре нищо внучката му. Казал й, че това е много ценен старинен комплект и тя трябва да го държи край огъня, защото щял да й донесе късмет.

— И така и станало — рече Ана.

Рен кимна.

— Три месеца след получаването на статуетката, Джоузи била бременна с първото си дете. — Съвпадение, но никой нямаше да повярва.

— Защо Паоло толкова се е постарал да замаскира статуята като комплект инструменти за камина? — попита Трейси. — Защо просто не я е изпратил такава, каквато си е?

— Защото се е боял, че внучката му ще го спомене пред Марта, а не е искал сестра му да знае какво е направил.

Пръстите на Марта усукваха нервно краищата на престилката й. Засрамената жена започна да разказва на съгражданите си колко силно внучката й искала да има деца и как сърцето на брат й се късало от мъка заради нея. Въпреки че Паоло вече бе мъртъв, тя все още смяташе за свой дълг да го защити. Настояваше, че Паоло непременно е щял да върне статуята на града, след като научил за бременността на внучката си, но за нещастие, починал преди това. Настроената великодушно тълпа кимаше охотно в знак на съгласие.

Джулия взе статуетката и я притисна към гърдите си.

— Мина малко повече от седмица, откакто получих списъка от Джоузи. Как успя да я получиш толкова бързо?

— Помолих един мой приятел да отиде в дома й и да я вземе. Той ми я изпрати в хотела в Рим преди два дни. — Освен това приятелят му познаваше ефективни начини да се избегнат митническите проверки.

— И тя се е съгласила да ни я върне?

— Тя вече има две деца, а и разбира колко важна е реликвата за града.

Виторио прегърна Рен и го разцелува по двете бузи.

— Сигурен съм, че говоря от името на жителите на Касалеоне, когато заявявам, че никога няма да успеем да ти се отблагодарим за това, което стори за нас.

После всички се нахвърлиха отгоре му, мъже и жени, млади и стари — щяха да го задушат с прегръдки и целувки. Всички, с изключение на Изабел.

Статуята минаваше от ръце в ръце. Джулия и Виторио сияеха. Трейси изписка тихо, когато Хари се опита да я привлече по-близо. Ана и Масимо се взираха с гордост в синовете си и с любов един в друг.

Единствено Рен беше прекалено нещастен, за да се включи във всеобщата радост. Не спираше да поглежда към Изабел, опитвайки се да види дали тя е проумяла, че поне в едно нещо той не я бе разочаровал. Ала посланието, изглежда, не бе стигнало до нея. Дори и докато се смееше и шегуваше с останалите, Рен усещаше как гневът й продължава да го изгаря.

Стефи се притисна към крака му.

— Изглеждаш тъжен.

— Кой, аз? Никога не съм бил по-щастлив. Я се огледай. Аз съм герой. — Той изтри с палец петънцето от шоколад в ъгълчето на устата й.

— Аз мисля, че доктор Изабел ти е бясна. Мама каза… — Малкото й челце съсредоточено се смръщи. — Няма значение. Мама все се цупи и мърмори. Тати й каза, че трябва да е по-търпелива с теб.

— Ето, хапни солета — предложи Рен и тикна една в устата й, за да спре бърборенето й.

Ана и другите по-възрастни жени поканиха гостите да хапнат. Докато фигурката се предаваше от едно семейство на друго, започнаха тостовете и всички бяха в чест на Рен. Непривичен спазъм стегна гърлото му. Щяха да му липсват това място и тези хора. Някак си без да иска, неочаквано за самия него, Рен бе пуснал корени тук. Каква горчива ирония на съдбата, след като дълго нямаше да може да дойде отново. Дори и да се върне като грохнал старец, пак щеше да вижда разхождащата се из градината Изабел, очите й, сияещи само за него.

Тя се бе настанила в другия край на масата, възможно най-далеч от него. От едната й страна седеше Андрея, а Джанкарло от другата. И двамата не сваляха очи от нея. Тя беше като филм, пуснат на бързи обороти. При всеки жест къдриците й подскачаха около главата. Очите й блестяха. Сякаш бе заредена с електрическа енергия, ала като че ли единствено той съзираше гнева зад тази възбуда.

Вълнението бе изострило апетита на всички и супата бързо изчезна. Изви се студен вятър и някои от жените наметнаха пуловерите си, но не и Изабел. Голите й ръце искряха от гневна жар.

Върху масата се появиха огромни купи с лингуини с миди, залети с доматен сос, и чинии с апетитно ризото и всички се нахвърлиха на вкусната храна. Събитието бе едно от тези, на които Рен най-много се наслаждаваше — приятели, прекрасни блюда, превъзходно вино и въпреки това никога в живота си не се бе чувствал по-нещастен. Джулия и Виторио крадешком се целунаха. Съдейки по изражението на Трейси, Хари я опипваше под масата. Рен искаше да опипва и гали Изабел.

Облаците се сгъстиха, дърветата се огъваха под напора на вятъра. Бушуващата в гърдите й яростна енергия не й даваше мира, но всеки път щом Изабел скочеше да грабне някоя чиния, Рен очакваше да се строши на хиляди парчета в ръцете й. Всички мъже търсеха вниманието й, привлечени от нея, като че ли кожата й бе намагнетизирана. Тя разливаше вино върху покривката, докато доливаше чашите. Събори купата с прясно масло. Но не беше пияна. Едва бе докоснала чашата си.

Слънцето се спусна ниско, облаците потъмняха и напълно забулиха небето, но градът си бе върнал святата реликва и настроението ставаше все по-празнично. Джанкарло усили музиката и някои от двойките започнаха да танцуват. Изабел се бе наклонила още по-близо към Андрея и го слушаше с такъв вид, сякаш всяка дума, излизаща от устата му, беше капка мед, която тя искаше да оближе. Рен изви силно пръсти и кокалчетата му изпукаха.

Когато се появиха бутилките с грапа и винсанто, Андрея се изправи.

— Танцувай с мен — чу го Рен да казва на Изабел, надвиквайки глъчката на хората и музиката.

Тентата заплющя под вятъра. Тя стана и хвана ръката му. Докато вървяха към лоджията, краищата на пламтящата й пола искряха около коленете й. Тя отметна глава и къдриците й се разлетяха. Очите на Андрея изпиваха гърдите й, докато палеше цигара.

Изведнъж, с рязко движение, тя я измъкна от устата му и я пъхна между устните си.

Рен скочи толкова бързо, че едва не събори стола си. Преди тя да се закашля от първото вдишване на дима, той вече беше редом с тях.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Тя издуха облак дим в лицето му.

— Купонясвам.

Рен метна на Андрея погледа, който през целия следобед пазеше специално за него.

— Ще ти я върна след няколко минути, приятелче.

Тя не се възпротиви, но докато я отвеждаше, докосването до кожата й опари пръстите му. Без да обръща внимание на развеселените погледи на околните, Рен я бутна зад най-отдалечената статуя.

— Да не си откачила?

— Майната ти, загубеняко! — озъби се тя и издуха нов облак дим във физиономията му.

Той изпита неустоимо желание да измие устата й със сапун, но нямаше право — той я бе докарал дотук. Вместо да потуши гнева й с целувки, Рен се наежи като последен тъпак.

— Надявах се, че ще можем да поговорим, но ти очевидно не си в настроение за разумен разговор.

— Напълно си прав. А сега се разкарай от пътя ми!

Той никога досега не се бе защитавал, но обстоятелствата го налагаха.

— Изабел, нямаше да се получи. Ние сме твърде различни.

— Светицата и грешникът, нали?

— Ти очакваш прекалено много, това е бедата. Постоянно забравяш, че аз съм същият този тип, на когото върху челото е изписано: „Непоправим пройдоха“. — Стисна в юмруци отпуснатите до тялото си ръце. — Един репортер ме откри, докато бях в Рим. Чул слухове за нас. Аз отрекох всичко.

— Просиш си значка на бойскаут?

— Ако пресата надуши, че имаме връзка, ще изгубиш и малкото доверие, което ти е останало. Не разбираш ли? Всичко стана прекалено сложно.

— Разбирам, че ми се повръща от теб. Разбирам, че ти дадох нещо важно, а ти не го пожела. И последно: разбирам, че никога повече не искам да те видя. — Тя захвърли цигарата в краката му и се отдалечи. Роклята й се развя, сякаш гневни пламъци обвиха краката й.

Няколко минути Рен остана неподвижен, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Трябваше да поговори с някой разумен човек — да получи съвет — но един поглед към лоджията бе достатъчен, за да разбере, че най-мъдрият съветник на света в момента танцуваше мръсен танц с италиански лекар.

Вятърът прониза копринената му риза и усещането за невъзвратима загуба едва не го повали на колене. И в този момент Рен разбра. Той обичаше тази жена с цялото си сърце и раздялата с нея беше най-голямата грешка в живота му.

И какво, като беше прекалено добра за него? Тя бе най-силната жена, която познаваше, достатъчно жилава и корава, за да укроти и самия дявол. Ако си го поставеше за цел, накрая щеше да го вкара в правия път. По дяволите, той не я заслужаваше, но това означаваше, че ще трябва да направи всичко по силите си, за да не й позволи тя да го осъзнае.

Само че Изабел умееше да прониква в душите на хората. Тя не беше някоя повърхностна, емоционално нестабилна жена, привлечена от красиво лице. Ами ако всичко, което бе казала за него, беше истина? Ами ако тя беше права? Ако той дотолкова бе свикнал да гледа на себе си през отдавна остарелите очила, че не можеше да види човека, в който се е превърнал?

Само при мисълта му се зави свят. Свободата, която новата визия за собствената му личност можеше да му донесе, откриваше твърде много възможности, но сега не беше времето да мисли за тях. Първо трябваше да се опита отново да поговори с нея, да й каже какво изпитва, ала в душата му се прокрадна ужасяващото предчувствие, че това няма да е толкова лесно.

До днес той можеше да се закълне, че тя притежава безгранична способност да прощава, но вече не беше толкова сигурен. Загледа се в Изабел, докато танцуваше. Тази вечер имаше нещо различно у нея, което не бе свързано с накълцаната й коса, с роклята, нито дори с гнева й. Нещо…

Погледът му се спря върху голата й китка и паниката, която толкова дълго се опитваше да потисне, го цапардоса като съкрушителен удар. Гривната й я нямаше. Устата му пресъхна, когато всички късчета си дойдоха по местата и той проумя причината за пълната й промяна.

Изабел бе забравила да диша.

 

 

Ръцете на Изабел се свиха в юмруци, въздухът не можеше да проникне в дробовете й. Тя се отдръпна от Андрея и промушвайки се между танцуващите, се добра до края на лоджията. Всички лица около нея сияеха от щастие, но вместо да я успокои, тяхната радост още по-силно разпалваше гнева й.

Край нея притичаха шумна група деца. Андрея си проправяше път към нея, за да разбере какво не бе наред. Изабел се обърна и препъвайки се, изчезна в градината. От вятъра един от кепенците на прозорците се бе откачил от пантата и се удряше в стената на къщата.

Гневът я разкъсваше, но вече не бе насочен към Рен, а към самата нея. Оранжевата рокля изгаряше кожата й като киселина. Тя искаше да я разкъса, да приглади косата си, да изтрие целия грим от лицето си. Искаше да възвърне спокойствието, самообладанието, вярата в порядъка на живота — всичко, което й бе ограбено преди три нощи, когато четеше онези писма и се молеше край огъня.

Тентата се издуваше като корабно платно на вятъра. Децата пищяха, момчета и момичета се блъскаха прекалено близо до стълбовете. Профучаха покрай масата, на която стоеше статуетката. Изабел се втренчи в нея — самотна женска фигурка, носеща силата на живота.

Прегърни…

Думата я зашлеви. Не беше тихият шепот на вътрешния глас, отговорът на молитвите й край огъня през онази нощ, шепотът, който така и не бе успяла да различи. Това беше вик.

Прегърни…

Тя впери поглед в статуетката. Не искаше да прегръща. Искаше да разрушава. Стария си живот. Старото си „аз“. Ала твърде много се боеше от това, което я очакваше от другата страна.

Рен се запъти към нея през градината. Лицето му бе угрижено. Тичащите момчета дюдюкаха; момичетата пищяха. Изабел пресече пътеката и се отправи към „Утринна сянка“.

Прегърни…

Имаше нещо повече. Тя го знаеше. Гласът щеше да й каже още нещо.

Прегърни…

Ана извика, заповядваше на децата да стоят по-далеч от тентата. Но предупреждението й закъсня. Момчето, тичащо най-отпред, се препъна и се стовари върху ъгловия стълб.

Прегърни…

— Изабел, внимавай! — изкрещя Рен.

Тентата се заклати.

Гласът изрева в главата й и изведнъж я обхвана невероятна радост.

Прегърни хаоса!

Тя грабна фигурката изпод падащата тента и хукна да бяга.