Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (6)

5

Изабел се завъртя в леглото. Пътническият й часовник показваше девет и половина, така че трябваше да е сутрин, но стаята беше тъмна и мрачна. Объркана, младата жена се извърна към прозорците и видя, че кепенците са затворени.

Тя се претърколи по гръб и огледа съчетанието от плоски червени покривни плочи и груби греди над главата си. Отвън се чуваше приглушеното боботене на трактор. Това беше всичко. Никакво ободряващо дрънчене на контейнерите за смет или ругатните, които си разменяха шофьорите на таксита на езиците на страните от Третия свят, които сега й се струваха истинска музика за ушите. Тя беше в Италия и лежеше в стая, която изглеждаше така, сякаш последният й обитател е бил някой свети мъченик.

Изабел наклони глава, за да разгледа по-добре разпятието, окачено на стената с хоросанова мазилка. Сълзите, които ненавиждаше, започнаха да напират в очите й. Сълзи за загубата на досегашния й живот, за мъжа, когото мислеше, че обича. Защо не беше достатъчно умна, достатъчно трудолюбива, с достатъчно късмет, за да задържи всичко, което имаше? И още по-лошо — защо се оскверни, отдавайки тялото си на италиански жиголо, който приличаше на кинозвезда психопат? Опита се да се пребори със сълзите с утринна молитва, но Божията Майка се оказа глуха за съгрешилата си дъщеря.

Изкушението да се завие през глава и завинаги да остане в леглото, беше толкова силно, че тя се изплаши, надигна се и провеси крака през ръба му. Студени плочи посрещнаха ходилата й. Тя прекоси тъмната стая и излезе в тесния коридор. В дъното имаше баня. Макар и малко, помещението бе модерно оборудвано, така че това място може би не беше чак такава развалина, както си представяше.

Изабел се изкъпа, уви се с пухкава кърпа и се върна в аскетичната си килия, където се преоблече в сив панталон и горнище без ръкави в същия тон. Чак тогава отиде до прозореца, вдигна резето на кепенците и ги отвори.

В стаята нахлу порой от лимоненожълта светлина. Струеше през прозореца, сякаш невидима ръка я изливаше от ведро. Лъчите удариха очите й с такава сила, че тя замижа за миг. Когато ги отвори, пред нея се разстилаха безбрежните тоскански хълмове.

— О, боже… — Младата жена опря ръце на каменния перваз и се потопи в невероятната мозайка от жълтеникавокафяви, меднозлатисти и сребристосиви поля, нашарени тук-там с редици тъмни кипариси, устремени като разперени пръсти към небето. Нямаше огради. Границите между засетите житни поля, горичките и ширналите се лозя се очертаваха от някой път, долина или вълнистите хълмове.

Пред нея се простираше Витлеем. Това беше Обетованата земя на майсторите на Ренесанса. Те бяха нарисували познатия пейзаж като фон за своите мадони, ангели, ясли и овчари. Обетованата земя… точно под прозореца й.

Тя зарея поглед в далечината, сетне го насочи към земята около къщата. Вляво се виждаха терасовидни лозя, а зад градината растеше горичка от чворести маслинови дръвчета. Прииска й се да види повече, извърна се от прозореца и замря. Слънчевата светлина бе преобразила стаята до неузнаваемост. Сега снежнобелите стени и тъмните дървени греди изглеждаха красиви със своята строгост и усещане за простор, а семплите мебели говореха за миналото много по-красноречиво от всякакви дебели исторически книги. Това изобщо не беше развалина!

Изабел изхвръкна в коридора и се спусна по каменните стъпала на долния етаж. Дневната, която едва бе погледнала вчера, беше с грубо измазани стени и сводест тухлен таван като на стара европейска конюшня, каквато навярно някога наистина е била. Тя си спомни, че бе чела някъде, че арендаторите на тосканските ферми са живеели над обора с животните. Помещението беше умело превърнато в малка уютна стая, без да се изгуби грубата селска автентичност.

Каменните арки, достатъчно широки, за да минават животните, сега служеха за прозорци и врати. Тънкият слой боя сепия върху стените беше изключително удачен вариант на модерния „селски стил“, за чието постигане най-добрите нюйоркски интериорни дизайнери искаха хиляди долари. Старият теракотен под бе излъскан с восък, полиран или изгладен през вековете от безбройните човешки крака. Покрай стените бяха подредени прости маси от тъмно дърво и един скрин. Кресло, с избеляла от времето памучна дамаска на цветя, бе поставено срещу дивана, застлан с покривка в земни тонове.

Кепенците, които снощи бяха затворени, сега бяха широко разтворени. Изпълнена с любопитство кой го бе направил, младата жена мина през каменната арка и пристъпи в просторната слънчева кухня.

Тук имаше дълга правоъгълна селска маса, нащърбена и издраскана от употреба през вековете. Над старомодната каменна мивка пъстрееха червени, сини и жълти керамични плочки. Под нея завеска на сини и бели квадрати скриваше водопроводните тръби. Върху откритите лавици бяха подредени разноцветни керамични съдове, панерчета и медна посуда. Отстрани бе поставена старомодна газова печка, а до нея се извисяваха бюфет и дървени шкафове. Грубоватите френски прозорци, от които се излизаше в градината, бяха боядисани с тъмнозелена боя. Точно така си представяше Изабел италианската селска кухня.

Вратата се отвори и в стаята влезе около шейсетгодишна пълничка жена с провиснали бузи, боядисана черна коса и малки тъмни очи. Изабел тутакси продемонстрира „забележителните“ си познания по италиански.

— Buon giorno.^[1]

Макар че тосканците бяха известни с дружелюбния си нрав, жената не изглеждаше особено приветлива. От джоба на избелялата й черна рокля надничаше градинарска ръкавица, а краката й бяха обути в дебели найлонови чорапи и черни пластмасови чехли. Без да каже нито дума, тя извади от бюфета кълбо канап и излезе навън.

Изабел я последва в градината, сетне се спря, за да огледа къщата отзад. Беше съвършено. Абсолютно съвършено. Усамотение. Почивка. Размисъл. Действие. Това бе идеалното място, за да се възроди човек.

Старата каменна къща се къпеше в кремавобежовото сияние на ярката утринна светлина. По хоросановите стени пълзеше лоза и се виеше около зелените кепенци на прозорците, а по водосточната тръба се катереше тъмнозелен бръшлян. Малкият гълъбарник, кацнал на покрива, и сребристият лишей омекотяваха заоблените теракотени плочи.

Основната част на постройката представляваше непретенциозен правоъгълник в типичния стил fattoria, или италианска фермерска къща, за който бе чела. От едната страна, лепната малко не на място, стърчеше едноетажна пристройка, явно по-късно допълнение.

Дори присъствието на намусената жена, копаеща с градинарската лопатка, не можеше да накърни сенчестото очарование на градината и напрегнатите възли в душата на Изабел започнаха да се разхлабват. Ниска стена, изградена от същите златисти камъни както и къщата, отбелязваше границите на имота. По-нататък по склона растеше маслиновата горичка, а отвъд се простираше пейзажът, който Изабел бе видяла от прозореца на спалнята. В сянката на магнолията се бе приютила дървена маса с мраморен плот — идеално място да похапнеш кротък обяд или просто да се любуваш на гледката. Ала това не беше единственият пристан, който предлагаше градината. Близо до къщата се гушеше кокетна пергола^[2], покрита с нежните цветове на глицинията, под която имаше две пейки. Изабел тутакси си представи как се разполага удобно тук с писалка и листове.

Посипани с чакъл пътечки лъкатушеха из лехите, избуяли с цветя, зеленчуци и билки. Лъскави туфи босилек се смесваха със снежнобелия флокс; доматени храсти и жизнерадостни рози растяха край глинени делви, преливащи от червения и розовия здравец. Яркооранжевите латинки съжителстваха с деликатните сини цветове на розмарина, а сребристите листа на градинския чай бяха великолепен фон на стъблата, отрупани с червени чушки. По тоскански обичай от две големи теракотени гърнета, поставени като стража от двете страни на кухненската врата, се издигаха лимонови дръвчета. В други две делви се кипреха храсти хортензия, натежали от пищни розови цветове.

Изабел отмести поглед от цветята към пейката под перголата, а сетне го насочи към масата, под която се бяха излегнали две котки. Докато вдъхваше топлия мирис на земя и зеленина, гласът на Майкъл в главата й замлъкна, а в сърцето й се зароди молитва.

Сърдитото мърморене на жената в черно наруши умиротворяващия покой и молитвата отлетя. Въпреки това Изабел усети искрица надежда. Бог й бе поднесъл Обетованата земя. Само глупак можеше да обърне гръб на подобен дар.

С олекнало сърце младата жена подкара към града. Най-после се бе случило нещо, което бе повдигнало покрова на отчаянието, легнал върху душата й. Тя си купи продукти в малката negozio di alimentary^[3]. Когато се върна, завари жената в черната рокля да шета в кухнята — миеше чинии, които Изабел не бе оставила. Непознатата й метна сърдит поглед и излезе през задната врата — змия в Райската градина. Изабел въздъхна и разопакова покупките, като ги подреди грижливо в бюфета и в малкия хладилник.

— Signora? Permesso?^[4]

Изабел се обърна и видя симпатична млада жена, наближаваща трийсетте, със слънчеви очила, кацнали на главата й, да стои под свода между кухнята и къта за хранене. Беше дребничка, а гладката й смугла кожа необичайно контрастираше със светлата й коса. Носеше блузка в прасковен цвят и тясна кремава пола, а краката й бяха обути в остри неудобни обувки, толкова любими на италианките. Докато приближаваше, изящно извитите високи токчета потракваха по плочките.

— Buon giorno, синьора Фейвър, аз съм Джулия Киара.

Изабел кимна в отговор, като се питаше дали всички в Тоскана влизат непоканени в чуждите домове.

— Аз съм agente immobiliare. — Жената се поколеба, очевидно търсеше английските думи. — Агентката по недвижими имоти за тази къща.

— Радвам се да се запознаем. Къщата много ми хареса.

— О, но… къщата не е добра. — Тя разпери ръце. — Миналата седмица се опитах много пъти да се свържа с вас по телефона, но не успях.

Защото Изабел бе изключила телефона си.

— Има ли някакъв проблем?

— Si.^[5] Има проблем. — Посетителката облиза устни и затъкна кичур коса зад ухото си, откривайки малка перлена обеца. — Съжалявам, че се налага да го кажа, но не можете да останете тук. — Ръкомахаше грациозно с ръце, както правеха всички италианци при най-обикновен разговор. — Не е възможно. Затова се опитах да ви се обадя. За да обясня този проблем и да ви кажа, че ви намерих друга къща, където да отседнете. Ако бъдете така любезна да дойдете с мен, ще ви я покажа.

Едва вчера на Изабел нямаше да й пука къде ще отседне, но сега й пукаше, при това много. Тази обикновена каменна къща с тихата си градина бе прекрасно място за медитация и духовно възраждане. И тя нямаше да се откаже от този неочакван дар на съдбата.

— Кажете ми какъв е проблемът.

— Ами има… — Малък замах с ръка. — Трябва да се извърши допълнителен ремонт. И през това време е невъзможно да се живее тук.

— Какъв ремонт?

— Голям ремонт. Налага се да се копае. Проблемът е в канализацията.

— Сигурна съм, че ще намерим разрешение.

— Не, не. Impossibile.^[6]

— Синьора Киара, аз съм платила наем за два месеца и възнамерявам да остана.

— Но тук няма да ви хареса. А синьора Весто много ще се разстрои, ако разбере, че сте нещастна в тази къща.

— Синьора Весто?

— Ана Весто. Тя ще бъде много недоволна, ако сте почувствали дори малко неудобство. Аз ви намерих много приятна къща в града, става ли? Много ще ви хареса.

— Не желая къща в града. Искам тази.

— Много съжалявам. Но е невъзможно.

— Това ли е синьора Весто? — Изабел посочи към градината.

— Не, това е Марта. Синьора Весто е във вилата. — Младата жена направи неопределен жест към билото на хълма.

— Марта икономката ли е?

— Не, не. Тук няма икономка, но в града има много добри икономки.

Изабел подмина без внимание това твърдение.

— Градинарка ли е?

— Не, Марта се грижи за градината, но не е градинарка. Тук няма градинар. В града навярно ще можете да наемете и градинар.

— Тогава тя какво прави в тази къща?

— Марта живее тук.

— Увериха ме, че ще живея сама в къщата.

— Не, тук няма да можете да живеете сама. — Агентката отиде до вратата на кухнята и посочи към едноетажната пристройка в задната част на къщата. — Марта живее там. Много близо.

— А в града, сред всички онези хора, ще бъда сама? — подметна Изабел с отсянка на сарказъм.

— Si! — засия Джулия с толкова очарователна усмивка, че на Изабел никак не й се искаше да попарва радостта й.

— Смятам, че ще е по-добре да поговоря със синьора Весто. Тя в момента във вилата ли е?

Джулия изглеждаше явно облекчена да прехвърли топката другиму.

— Si, si, така ще е най-добре. Тя ще ви обясни защо не можете да останете, а след това аз ще се върна, за да ви заведа в къщата, която ви намерих в града.

Изабел искрено я съжали, но предпочете да не спори. Щеше да запази силите си за синьора Весто.

 

 

Изабел пое по пътеката, водеща от фермерската къща към дълга алея с кипариси от двете страни. „Вилата на ангелите“ бе разположена в самия край на алеята и щом я зърна, Изабел мигом се почувства като в сцена от филма „Стая с изглед“.

Оранжево-розовата хоросанова мазилка и страничните крила на къщата, типични за големите тоскански домове, впечатляваха с великолепието си. Прозорците на първия етаж бяха покрити с изящни като дантела черни решетки от ковано желязо, а високите кепенци на втория етаж вече бяха затворени, за да не пропускат жегата. Близо до къщата кипарисите отстъпваха място на грижливо подрязания в идеални правоъгълници жив плет, класически статуи и осмоъгълен фонтан. Двойна каменна стълба с масивни балюстради водеше към високи полирани дървени врати.

Изабел се изкачи по стълбите, вдигна медното чукче във форма на лъвска глава и почука. Докато чакаше, огледа спортното черно мазерати, спряно близо до фонтана. Синьора Весто явно имаше скъпи предпочитания.

Никой не отвори и тя отново почука.

Пищна жена на средна възраст, с дискретно боядисана червена коса и дръпнатите нагоре очи на София Лорен се усмихна дружелюбно на Изабел.

— Si?

— Buon giorno, signora.^[7] Аз съм Изабел Фейвър. Търся синьора Весто.

Усмивката на жената помръкна.

— Аз съм синьора Весто. — Скромната тъмносиня рокля и удобните обувки й придаваха вид по-скоро на икономка, отколкото на собственица на спортно мазерати.

— Наела съм фермерската къща — подхвана Изабел, — но изглежда, има проблем.

— Няма проблем — припряно отвърна синьора Весто. — Джулия ви е намерила къща в града. Тя ще се погрижи за всичко.

Жената държеше ръка върху дръжката на вратата, явно в очакване неканената гостенка да си тръгне. На пода в преддверието зад нея бяха захвърлени комплект скъпи куфари. Изабел беше готова да се обзаложи, че собственикът на вилата или току-що бе пристигнал, или се канеше да замине.

— Аз съм подписала договор за наем — заговори тя любезно, но твърдо. — И ще остана.

— Не, signora, ще трябва да се преместите. Този следобед някой ще дойде да ви помогне с багажа.

— Няма да си тръгна.

— Много съжалявам, signora, но нищо не мога да направя.

Изабел осъзна, че случаят изисква крути мерки — налагаше се да стигне до висшата инстанция.

— Бих желала да говоря със собственика.

— Собственикът не е тук.

— Ами онези куфари?

Жената се озърна притеснено.

— Сега трябва да си вървите, signora.

Четирите крайъгълни камъка бяха създадени тъкмо за такива моменти. Дръжте се любезно, но решително.

— Боя се, че не мога да си тръгна, преди да съм разговаряла със собственика. — Изабел се шмугна покрай икономката в преддверието и зърна за миг високи тавани, полилей в позлата и бронз и величествено стълбище, преди жената да препречи пътя й.

— Ferma!^[8] Не можете да влизате тук!

Хората, които се опитват да се скрият зад дадените им пълномощия, го правят от страх и се нуждаят от вашето съчувствие. В същото време не бива да позволяваме техните страхове да стават наши.

— Съжалявам, ако ви разстройвам, signora — поде тя с възможно най-учтив и съчувствен тон, — но се налага да говоря със собственика.

— И кой ви е казал, че той е тук? Никой не го знае.

Значи собственикът беше мъж.

— Аз няма да се разприказвам.

— Трябва веднага да си тръгнете.

Изабел чу откъм дъното на къщата звуците на италиански рокендрол и се запъти решително към резбованата арка с инкрустации от зелен и червен мрамор.

— Signora!

Изабел се бе уморила от хора, които я смятаха за малоумна идиотка, мамеха я и всячески я унижаваха — счетоводител мошеник, неверен годеник, нелоялен издател и ненадеждни почитатели, които й обръщаха гръб в трудни моменти. Заради тези почитатели тя живееше по летищата, водеше лекции дори когато беше болна от пневмония. Държеше ръцете им, когато децата им се друсаха, прегръщаше ги и ги подкрепяше, когато се бореха с депресията, и се молеше за тях, когато бяха безнадеждно болни. Но в мига, в който няколко тъмни облака засенчиха хоризонта на живота й, те се разбягаха като подплашени зайци.

Тя нахлу в къщата, прекоси с бързи крачки тясна галерия, по чиито стени висяха семейни портрети в тежки рамки и барокови пейзажи, профуча през елегантен салон, облепен с тапети на кафяви и златисти ивици. Отмина като огнен вихър мрачните фрески, изобразяващи ловни сцени, и унилите портрети на свети мъченици. Подметките на сандалите й оставяха черни следи върху мраморните подове и сякаш прогаряха ресните на дебелите килими. Един римски бюст се заклати върху пиедестала си, когато прелетя покрай него. Достатъчно, стига толкова!

Най-накрая се закова насред по-непретенциозен салон в задната част на къщата. Подът бе облицован с полиран паркет от орехово дърво, а фреските изобразяваха жътварски сцени, вместо ловни. Италианският рок сякаш акомпанираше на игривите слънчеви лъчи, струящи през прозорците.

В дъното на помещението се виждаше сводест вход, много по-величествен от този във фермерската къща, който отвеждаше към лоджия, откъдето гърмеше музиката. Един мъж стоеше под арката, подпрял рамо на стената, зареял поглед към слънцето. Тя примижа срещу ярката светлина и видя, че беше облечен в джинси и измачкана тениска.

Тениска с дупка на ръкава. Класически очертаният му профил можеше с лекота да съперничи на някоя от статуите в стаята. Но нещо в бунтарската му осанка, бутилката алкохол, поднесен към устата, и пистолета, висящ от ръката му, й подсказваше, че навярно този римски бог беше кривнал от правия път.

Без да откъсва напрегнат поглед от пистолета, Изабел се прокашля.

— Ъъ… scusi? Извинете?

Той се обърна.

Тя примигна срещу слънцето. Примигна отново. Каза си, че това е само игра на светлината. Просто игра и нищо друго. Това не можеше да бъде. Не можеше…