Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (2)

1

Доктор Изабел Фейвър ценеше реда. През седмицата, когато бе на работа, носеше изискани черни костюми, елегантни кожени обувки и изящен перлен наниз около шията. В почивните дни предпочиташе семпъл комплект от блуза и жилетка или копринени туники в пастелни тонове. Стилната й прическа и широката гама скъпи козметични продукти обикновено успяваха да укротят непокорната й руса коса, имаща склонността да се вие на малки къдрици. Ако и това не помагаше, прибягваше до помощта на кадифени ленти за глава.

Не беше писана красавица, но симетричните й очи бяха разположени точно там, където трябваше да бъдат, а челото й бе идеално пропорционално на останалата част от лицето. Устните й бяха една идея по-пълни, затова Изабел ги тушираше с бледорозово червило и старателно покриваше с тонален крем луничките, които природата щедро бе ръснала в горната част на носа. Здравословното хранене поддържаше кожата на лицето й порцеланово гладка, а фигурата й бе стройна и стегната, макар че Изабел би предпочела малко по-слаби бедра. В почти всички отношения тя бе подредена жена, като се изключи един съвсем малък недостатък — нокътя на десния палец. Въпреки че вече не го изгризваше до живеца, той бе доста по-къс от останалите нокти, а лошият навик от време на време да го гризва по краищата, бе единственото свидетелство за хаотичното й детство, чиито последици все още не бе успяла напълно да преодолее.

Когато зад прозореца на офиса й засияха светлините на Емпайър Стейт Билдинг, Изабел тикна палеца в юмрука си, за да не се поддаде на изкушението, за което имаше пълно оправдание. Върху бюрото й в стил арт деко лежеше сутрешното издание на най-популярния таблоид в Манхатън. Водещата статия през целия ден тровеше душата й, но тя бе твърде заета, за да потъне в мрачно настроение. Но сега най-сетне имаше време да се отдаде на тежките размисли.

Американската дива на самопомощта е претенциозна властна маниачка с труден характер

Бившата административна помощничка на известната лекторка и авторка доктор Изабел Фейвър споделя, че нейната работодателка е шеф от преизподнята.

„Тя е напълно побъркана на тема контрол“ — заявява Тери Мичъл, която миналата седмица напусна поста си…

— Тя не е напуснала — изтъкна Изабел. — Аз я уволних, след като открих купища читателски писма от последните два месеца, които тя не си бе направила труда да отвори. — Нокътят застрашително се прокрадна към зъбите й. — И аз не съм побъркана на тема контрол.

— Как ли пък не! — Чистачката Карлота Мендоса изпразни металното кошче за боклук в контейнера върху количката с почистващи препарати, четки и бърсалки. — Освен това сте… как точно бяха всички онези неща, които тя е изредила? Властна маниачка, претенциозна и с труден характер? Si^[1], точно такава сте.

— Не съм. Ще минеш ли с парцала отгоре онази стенна лампа?

— Да виждате наблизо стълба? И престанете да си гризете ноктите.

Изабел засрамено скри палеца си.

— Просто имам стандарти, това е всичко. Грубостта е недостатък. Скъперничеството, завистта, лакомията — всичко това са недостатъци. Нима аз съм такава?

— В долното чекмедже, на дъното, е завряно пликче със сникърси, но английският ми не е много добър, така че сигурно не разбирам онази част с лакомията.

— Много смешно. — Изабел не вярваше, че храната помага за преодоляването на стреса, но днешният ден беше отвратителен, затова тя отвори чекмеджето с неприкосновените запаси за спешни случаи, извади два сникърса и подхвърли единия на Карлота. Просто утре по-дълго щеше да се занимава с йога.

Карлота ловко улови лакомството, облегна се на количката и разкъса опаковката.

— Питам само от любопитство… Някога носите ли джинси?

— Джинси? — Изабел бавно разтопи шоколада по небцето си, наслаждавайки се на вкуса, преди да отговори. — Е, някога носех. — Остави шоколадовото блокче върху бюрото и стана. — Дай ми това. — Грабна парцала за прах от ръцете на Карлота, изрита обувките си, запретна полата на костюма си „Армани“ и се качи на дивана, за да достигне стенната лампа.

Карлота въздъхна.

— Пак ли ще ми разкажете как сте се издържали в колежа, като сте чистили хорските къщи?

— И офиси, ресторанти и фабрики. — Изабел пъхна показалец, за да избърше извитите места. — В гимназията работех като сервитьорка, мила съм чинии… О, как мразех тази работа! Докато пишех дисертацията си, пазарувах за богати лентяи.

— Каквато сте сега и самата вие, като се изключи частта с лентяйството.

Изабел се усмихна и се протегна към рамката на картината.

— Опитвам се да докажа тезата си, че с усилен труд, дисциплина и молитви човек може да осъществи мечтите си.

— Ако исках да чуя всичко това, щях да си купя билет за една от лекциите ви.

— Ето, виждаш ли, аз ти предоставям своята мъдрост съвсем безплатно.

— Голяма съм късметлийка. Свършихте ли? Защото тази вечер ме чакат и други офиси.

Изабел слезе от дивана, подаде й парцала за прах, после подреди шишетата с препарати върху количката на Карлота, за да й е по-удобно да достига най-нужните.

— Защо ме попита за джинсите?

— Просто се опитах да си ви представя. — Карлота пъхна в устата си остатъка от сникърса. — Вие изглеждате толкова стилна и елегантна, сякаш не знаете какво е тоалетна, камо ли да я чистите.

— Налага се да поддържам имиджа си. Написах „Четирите крайъгълни камъка на подредения живот“, когато бях само на двайсет и осем. Ако не се обличах консервативно, никой нямаше да ме приеме на сериозно.

— А сега сте на колко? Шейсет и две? Трябва да носите джинси.

— Наскоро навърших трийсет и четири и ти отлично го знаеш.

— Джинси и секси червени блузки, от онези по-тесните, за да подчертаят циците ви. И готини обувки с много високи токчета.

— Като заговорихме за проститутки, казах ли ти, че онези две жени, които вечно висят отзад на алеята, дойдоха вчера, за да се запишат в новата програма за трудова заетост?

— Онези курви ще се върнат на улицата още следващата седмица. Не проумявам защо си губите времето с тях.

— Защото ги харесвам. Те наистина здравата работят. — Изабел се отпусна отново в стола си, насилвайки се да се съсредоточи върху положителното в този живот, вместо върху унизителния вестникарски парцал. — Четирите крайъгълни камъка действат за всички — от проститутки до светици — и аз имам хиляди свидетелства, за да го докажа.

Карлота изсумтя презрително и включи прахосмукачката, слагайки край на разговора. Изабел пъхна вестника в боклука, сетне се втренчи в осветената ниша в стената отдясно. Там се кипреше великолепна кристална ваза на „Рене Лалик“, върху която бяха гравирани четири пресичащи се квадрата — отличителното лого на „Изабел Фейвър Ентърпрайз“. Всеки квадрат символизираше един от четирите крайъгълни камъка на подредения живот:

Стабилна връзка.

Професионална гордост.

Финансова отговорност.

Духовна чистота.

Нейните критици не спираха да атакуват четирите крайъгълни камъка, твърдейки, че са прекалено опростенчески, а Изабел неведнъж бе обвинявана, че е самодоволна и лицемерна, но тя никога не бе приемала постигнатото — при това напълно заслужено — за даденост, така че не се смяташе за самодоволна. Колкото до лицемерието, тя не беше шарлатанка. Бе изградила компанията и живота си, осланяйки се на тези принципи, и се гордееше с това, че работата й бе променила живота на мнозина. Беше издала четири книги, а петата щеше да излезе след няколко седмици; зад гърба си имаше дузина аудиокасети; за следващата година бяха организирани лекционни турнета; разполагаше със солидна банкова сметка. Никак не бе зле за плахото и незабележимо малко момиче, отраснало сред емоционален хаос.

Изабел насочи поглед към подредените купчини върху бюрото й. Освен всичко останало тя имаше годеник, предстоеше й сватба, която през последната година все не успяваше да планира поради недостиг на време, и куп задачи, които трябваше да отметне, преди днес да се прибере у дома.

Махна за довиждане на Карлота, която подкара количката към вратата, после взе от бюрото дебелия плик от данъчната служба. Трябваше да бъде изпратен на Том Ренълдс, неин счетоводител и бизнес мениджър, но той се бе обадил вчера, че е болен, а тя не обичаше недовършените работи.

Което не означаваше, че е властна маниачка, претенциозна или с труден характер.

Изабел разряза плика със специалния нож с монограм. Репортерите звъняха през целия ден, за да чуят коментара й по повод статията във вестника, но тя бе предпочела безопасния, макар и не толкова популярен вариант: отказваше да отговаря. Въпреки това недоброжелателната публикация я бе изнервила и притеснила. Бизнесът й се основаваше на уважението и обичта на почитателите й и именно заради това тя с всички сили се стараеше да води безукорно морален живот. Имиджът бе нещо крехко и уязвимо и тази злостна статия можеше да навреди на нейния. Въпросът беше — колко зле?

Младата жена извади писмото и го зачете. Ала едва стигнала до половината, веждите й отхвръкнаха нагоре и тя тутакси протегна ръка към телефона. Тъкмо когато си мислеше, че днешният ден няма накъде да се влоши повече, сега излизаше, че се бе насадила на пачи яйца пред данъчните — при това внушителни, имайки предвид, че според документа им дължеше един милион и двеста хиляди долара от неплатени данъци.

Изабел беше педантично стриктна с данъците, затова не се съмняваше, че това е една от поредните им влудяващи компютърни грешки, което обаче не означаваше, че ще е лесно да се поправи. Никак не й се искаше да безпокои Том, докато е болен, но той трябваше още утре сутринта да се заеме с проблема.

— Мерилин, Изабел се обажда. Налага се да говоря с Том.

— Том? — произнесе съпругата на мениджъра й, плетейки език, сякаш беше пияна. Родителите на Изабел постоянно заваляха така. — Том не е тук.

— Радвам се, че вече се чувства по-добре. Кога очакваш да се върне? Боя се, че работата е спешна.

Мерилин подсмръкна.

— Аз… аз трябваше да ти се обадя по-рано, но… — запелтечи тя и избухна в сълзи. — Но… не можах…

— Какво се е случило? Кажи ми.

— Става дума за Т-Том. Той… той е… — Риданията заседнаха в гърлото й като пневматичен чук в асфалтова настилка. — Т-той избяга в Южна Америка със сестра ми!

И с всичките пари на Изабел, както самата тя установи след по-малко от двайсет и четири часа.

 

 

Майкъл Шеридан остана с Изабел, докато тя се разправяше с полицията и по време на безкрайната поредица от неприятни и мъчителни срещи с данъчните. Той не беше само адвокат на Изабел, но и човекът, когото тя обичаше. Никога досега не е била така благодарна, задето беше част от живота й. Ала дори и неговото присъствие не бе достатъчно да предотврати катастрофата и в края на май, два месеца след като бе получила онова проклето писмо, най-лошите й страхове се сбъднаха.

— Ще изгубя всичко. — Тя разтри очите си и пусна чантата си в креслото в стил „Кралица Ана“, красящо дневната на къщата й от червеникавокафяв пясъчник в Горен Ийст Сайд. Топлият цвят на ламперията от черешово дърво и ориенталските килими се къпеха в мекото сияние на лампите й на „Фредерик Купър“. Тя отлично знаеше, че земните блага са преходни, но не очакваше да са чак толкова мимолетни. — Ще се наложи да продам къщата, мебелите, бижутата, антиките. — И като капак на всичко трябваше да ликвидира благотворителната си фондация, която бе постигнала толкова много в бедните райони. Всичко бе рухнало.

Не казваше на Майкъл нищо ново, просто изричайки го на глас, го превръщаше в реалност, с която трябваше да се справи. Когато той не отговори, тя го стрелна извинително с поглед.

— През цялата вечер си мълчалив. Изтощих те с оплакванията си, нали?

Той се извърна от прозореца с изглед към парка.

— Ти не се оплакваш, Изабел. Просто се опитваш да се ориентираш в новата ситуация.

— Тактичен, както винаги. — Тя му се усмихна печално и оправи везаната възглавничка на дивана.

Двамата с Майкъл не живееха заедно — Изабел не вярваше в свободното съжителство — но понякога съжаляваше за това. Да живеят отделно, означаваше да се виждат по-рядко. Напоследък едва успяваха да спазят традиционната си вечеря в събота вечер. Колкото до секса… Тя не си спомняше кога за последен път някой от двамата бе изпитвал желание.

От първия миг на срещата им Изабел знаеше, че е намерила своята сродна душа. И двамата бяха израснали в дисфункционални семейства и бяха работили усърдно, за да получат добро образование. Той беше умен и амбициозен, обичаше реда не по-малко от нея, и бе също толкова предан на кариерата си. Майкъл бе отличен слушател и съветник, докато тя изглаждаше лекциите си за популяризирането на четирите крайъгълни камъка, а когато преди две години Изабел издаде книгата си за стабилните връзки, той бе дал своя принос, написвайки глава, предлагаща мъжката гледна точка. Феновете й знаеха за техните отношения и винаги се интересуваха кога ще се оженят.

Освен това приятната му непретенциозна външност винаги й действаше успокояващо. Той имаше тясно, слабо лице и грижливо подстригана кестенява коса. На ръст беше около метър и седемдесет и пет, така че не се извисяваше над нея и не я караше да се чувства неловко. По характер Майкъл беше спокоен и благоразумен. И най-вече беше сдържан. Никакви пристъпи на лошо настроение или неочаквани изблици. Беше й до болка познат, мил и добър, може би малко старомоден, но във възможно най-добрия смисъл, и идеален за нея. Трябваше да се оженят преди година, но и двамата бяха твърде заети, а и толкова добре се разбираха, че нямаше за къде да бързат. Сватбата, дори и отлично планирана и организирана, неминуемо щеше да внесе известен хаос в добре подредения им живот.

— Днес получих отчетите за продажбите на новата ми книга — каза Изабел, опитвайки се да не се поддава на огорчението и разочарованието, стремящи се да изригнат на повърхността.

— Просто моментът не е подходящ.

— Станах за смях в шоуто на Летърман. Докато аз философствам за финансовата отговорност, моят бизнес мениджър духва с парите ми. — Тя изрита обувките си, сетне ги избута под креслото, за да не се спъне в тях. Ако издателят й бе успял да спре пускането на книгата в продажба, щеше да й бъде спестено поне това последно публично унижение. Предишната й книга шестнайсет седмици заемаше достойно място в класацията на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“, но тази събираше прах по рафтовете на книжарниците. — Продала съм, колко, стотина бройки?

— Не е толкова зле.

Само че беше. Издателят й бе спрял да отговаря на обажданията й, а продажбите на билетите за летния й лекционен тур толкова се сринаха, че Изабел бе принудена да го отмени. Губеше не само цялото си имущество заради неплатените данъци, но и репутацията, която с толкова труд бе изградила.

Младата жена пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее паниката, заплашваща да я залее. Трябваше да се стегне и да се съсредоточи върху положителните страни. Много скоро щеше да разполага с цялото време на света, за да организира сватбата им. Но как можеше да се омъжи за Майкъл, след като знаеше, че ще му се наложи да ги издържа, докато тя отново си стъпи на краката? Ако изобщо си стъпеше на краката…

Ала Изабел бе твърде предана на принципите на четирите крайъгълни камъка, за да позволи на негативните мисли да я парализират.

— Майкъл, зная, че става късно, и ти каза, че си уморен, но трябва да поговорим за сватбата.

Годеникът й изглеждаше погълнат от настройката на звука на аудиоуредбата. Той бе подложен на голям стрес в работата си, а сега тя бе стоварила на главата му и своите проблеми. Изабел протегна ръка, за да го докосне, но той се отдръпна.

— Не сега, Изабел.

Тя си напомни, че двамата никога не са си падали по външното изразяване на чувствата, и се опита да не си слага на сърце това отхвърляне, особено след като напоследък му се бе наложило да преживее толкова много заради нея.

— Искам да облекча живота ти, а не да го усложня — подхвана Изабел. — В последно време не си споменавал нищо за сватбата, но зная, че малко си разстроен, задето още не съм определила датата. Сега съм разорена и истината е, че ми е доста трудно да приема факта, че някой друг ще ме издържа. Дори този някой да си ти.

— Изабел, моля те…

— Зная, че сега ще заявиш, че това няма никакво значение, че твоите пари са и мои пари, но за мен има голямо значение. Издържам се сама, откакто навърших осемнайсет, и…

— Изабел, престани!

Майкъл изключително рядко повишаваше тон, но тя го бе нападнала като булдозер, затова не се обиди. Самоуверената й агресивност беше едновременно нейната сила и слабост.

Той се извърна към прозорците.

— Срещнах някого.

— Наистина ли? Кого? — Повечето от приятелите на Майкъл бяха адвокати, прекрасни хора, но малко скучни. Не би било зле да добавят някое ново, свежо лице към техния кръг.

— Казва се Ерин.

— Аз познавам ли я?

— Не. Тя е по-голяма от мен, наближава четиридесетте. — Майкъл се обърна към нея. — И господ ми е свидетел, но тя е истинско бедствие. С леко наднормено тегло и жилището й е наистина откачено. Не я е грижа за гримове и дрехи, нахлузва каквото й попадне. Дори не е завършила колеж.

— И какво от това? Ние не сме сноби. — Изабел взе винената чаша, която Майкъл бе оставил върху масичката за кафе, и я отнесе в кухнята. — И нека си го признаем, двамата с теб понякога сме малко консервативни и сковани.

Той я последва, говореше прекалено бързо и екзалтирано, Изабел никога не го бе виждала такъв.

— Тя е най-импулсивният човек, когото съм срещал в живота си. Ругае като моряк и харесва най-долнопробните филми. Обича цинични вицове, пие бира и… но не се притеснява, естествена е и се чувства комфортно със себе си. Тя… — Той си пое дълбоко дъх. — Тя ме кара и аз да се чувствам удобно и спокойно и… аз я обичам.

— В такъв случай съм сигурна, че и аз също ще я обикна — усмихна се Изабел. Широко. Не спираше да се усмихва, докато челюстта й се скова. Защото, докато се усмихваше, всичко щеше да бъде наред.

— Тя е бременна, Изабел. С Ерин ще имаме дете. Следващата седмица ще се оженим в общината.

Винената чаша падна в умивалника и се счупи.

— Зная, че моментът не е подходящ, но…

Стомахът й се сви на топка. Искаше да го спре. Да спре себе си. Да върне стрелките на часовника, така че нищо от това да не се бе случвало.

Той изглеждаше блед и нещастен.

— И двамата знаем, че между нас не се получаваше.

Сякаш някой бе изсмукал всичкия въздух от дробовете й.

— Това не е вярно. Беше… беше… — поде тя, но не можеше да диша.

— Освен по работа, ние почти не се виждаме.

Тя си пое хрипкаво въздух. Пръстите й отчаяно стиснаха златната гривна около китката й.

— Ние просто бяхме… заети, това е всичко.

— Не сме правили секс от шест месеца!

— Това е просто… Това е само временно. — Тя с ужас чу истеричните нотки в гласа си, които толкова често звучаха в този на майка й, и с все сили се опита да се овладее, да запази самообладание. — Нашата връзка беше… никога не се е основавала само на секса. Говорили сме за това. Това е… временно — повтори тя.

Той пристъпи припряно към нея.

— Осъзнай се, Изабел! Не се самозалъгвай! Сексуалният ни живот не е включен в списъка ти със задачи в шибания ти палмтоп, така че изобщо не съществува.

— Я не ми говори за палмтопи! Та ти дори си лягаш със своя!

— Той поне се стопля в ръката ми!

Изабел потрепна, сякаш я бе зашлевил.

Той тутакси омекна.

— Съжалявам. Това беше излишно. И невярно. През повечето време всичко беше наред. Просто… — Майкъл безпомощно разпери ръце. — Аз искам страст.

Тя се вкопчи в ръба на кухненския плот.

— Страст? Та ние сме зрели хора. — Опита се да се задържи здраво на краката си, да диша. — Ако не си удовлетворен от сексуалния ни живот, можем да… можем да отидем при брачен консултант.

Но нямаше да има никакъв брачен консултант. Тази жена носеше бебето на Майкъл. Бебето, което Изабел планираше някой ден да роди.

— Не ми трябва никакъв брачен консултант — заяви Майкъл тихо. — Проблемът не е в мен, Изабел. Проблемът е в теб.

— Това не е вярно.

— Просто… Когато се отнася за секса, ти ставаш шизофреничка. Понякога се отдаваш изцяло. Друг път се чувствам, сякаш ми правиш услуга и нямаш търпение всичко да свърши час по-скоро. Дори още по-лошо, някой път ми се струва, че си някъде другаде, но не и в леглото с мен.

— Повечето мъже биха оценили малко разнообразие.

— Ти изпитваш необходимостта да контролираш всичко. Може би тъкмо заради това не харесваш много секса.

Изабел не можеше да понесе съжалението, с което я погледна. Тя трябваше да го съжалява. Той я зарязваше заради някаква опърпана старица, която харесваше долнопробни филми и пиеше бира. А и тя не беше шизофреничка относно секса…

Имаше чувството, че се разпада.

— Грешиш. Аз обожавам секса! Живея заради секса! Сексът е всичко, за което мисля!

— Аз я обичам, Изабел.

— Това не е истинска любов. Това е…

— Не смей да ми казваш какво чувствам, по дяволите! Винаги го правиш. Мислиш, че знаеш всичко, но не е така.

Думите му никак не й се понравиха. Та тя искаше само да помага на хората!

— Не можеш да контролираш това, Изабел. Аз имам нужда от нормален живот. Нуждая се от Ерин. И се нуждая от бебето.

Изабел искаше единствено да се свие на топка и да завие от болка.

— Тогава я вземи. Не желая да те виждам никога повече.

— Опитай се да разбереш. Тя ме кара да се чувствам… не зная… в безопасност. Нормален. Ти ми идваш твърде много! Ти си ми твърде много във всяко отношение. И ме подлудяваш!

— Добре. А сега се махай от тук.

— Надявах се да се разделим като цивилизовани хора. Да останем приятели.

— Не можем. Махай се от тук.

И той го направи. Без да каже нито дума. Просто се обърна и изчезна от живота й.

Изабел започна да се дави. Преплитайки крака, стигна до умивалника и пусна водата, ала не можеше да диша. С огромно усилие на волята се добра до кухненския прозорец, с треперещи пръсти успя да вдигне резето и подаде глава навън. Валеше. Не й пукаше. Пое жадно глътка въздух и се опита да намери думи за молитва, но те не идваха. И в този миг го осъзна.

Стабилна връзка.

Професионална гордост.

Финансова отговорност.

Духовна чистота.

Четирите крайъгълни камъка на подредения живот с все сила се бяха сгромолясали отгоре й.