Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (22)

21

На следващата сутрин само Масимо се появи по-рано от Рен в лозята, и не защото господарят на имението бе станал много по-рано, а защото изобщо не си бе лягал. Цяла нощ бе слушал музика и бе мислил за Изабел.

Тя се появи, сякаш я бе призовал — пристъпи в ранната утринна мъгла като земен ангел. Беше облечена в нови джинси, с все още неизгладени гънки на коленете. Бархетната риза, която бе закопчала над тениската, беше негова, както и бейзболната шапка на „Лейкърс“. Не проумяваше как го бе постигнала, но доктор Изабел изглеждаше безукорно спретната. Той си припомни писмата от почитатели, които бе получила, и нещо се разгоря в гърдите му.

Хлопна врата на кола и Джанкарло пристигна, спасявайки Рен от необходимостта да й каже нещо, освен кратко приветствие. Когато заприиждаха и останалите, Масимо започна да дава нареждания. Vendemmia беше започнала.

 

 

Изабел много скоро установи, че гроздоберът е доста мръсно занимание. Когато хвърляше натежалите гроздове в кошницата, или paniere, както я наричаха тук, гъстият сладък сок се стичаше под ръкавите, а градинарските ножици станаха толкова лепкави, че все едно бяха залепени за дланите й. Освен това най-предателски се хлъзгаха, заплашвайки да клъцнат човешка плът вместо жилавите гроздови стъбла. Много скоро новоизлюпената гроздоберачка се сдоби с лейкопласт на пръста.

Рен и Джанкарло минаваха между редовете, събираха препълнените кошници и ги изсипваха в пластмасовите контейнери, подредени върху ремаркето, закачено за трактора. Тези контейнери се изпразваха в старата каменна постройка близо до лозята, където други помагачи мачкаха гроздето и изсипваха ширата в големи бъчви, за да ферментира.

Тъмносиви облаци бяха задънили небето и денят беше мрачен и студен, но Рен се бе разсъблякъл по тениска, украсена с логото на един от филмите му. Приближи се до нея, за да вземе кошницата, която тя току-що бе напълнила.

— Нали разбираш, че не е нужно да правиш това — промърмори той.

В съседната пътека между редовете една от жените притисна до гърдите си два натежали грозда и игриво ги залюля. Всички се разсмяха. Изабел отпъди с ръка една досадна пчела.

— Кога друг път ще имам възможност да бера грозде в тосканско лозе?

— Романтиката много бързо ще изчезне.

Явно вече бе изчезнала, тъжно си помисли младата жена, а той избърса потното си чело и се отдалечи.

Тя дълго се взира в пчелата, кацнала върху ръката й. Миналата нощ Рен не дойде при нея. Телефонира й от вилата и й каза, че имал работа. Тя също трябваше да работи, но вместо това се отдаде на тъжни размисли. Тъмната страна от миналото на Рен бе полепнала по него като упорита паяжина, задушавайки всяка надежда за общото им бъдеще. Или може би и той просто бе решил, че тя е „твърде много“ за него.

Зарадва се, когато една от по-младите жени дойде да работи на съседния ред. Тъй като английският на жената бе също толкова оскъден като италианския на Изабел, разговорът им погълна цялото й внимание.

До вечерта половината от лозята бяха обрани и Изабел се отправи към фермерската къща. Не бе говорила с Рен, който бе отишъл с мъжете да изпият бутилка вино. Когато Трейси се обади, за да я покани на вечеря, Изабел отказа. Беше прекалено уморена, затова хапна набързо сандвич със сирене и се стовари в леглото.

Стори й се, че едва е затворила очи и вече е утро. Всички мускули я боляха. Тя сериозно се замисли дали да не остане в леглото, но си спомни колко много се бе наслаждавала вчера на дружеската атмосфера, докато всички се трудеха рамо до рамо. Освен това й бе приятно усещането за добре свършена работа, в която и тя имаше принос. Отдавна не бе изпитвала подобна удовлетвореност.

През втория ден работата вървеше много по-бързо. Виторио също дойде да помогне. Появи се и Трейси с Конър и най-подробно осведоми Изабел за първия учебен ден на децата, както и за дългия телефонен разговор с Хари предишната нощ. На своя развален английски Фабиола описа на Изабел безуспешните си опити да забременее. Но Рен почти не й проговори. Тя се питаше дали той работи по-усърдно от останалите, защото бе собственик на лозята, или просто се стараеше да я избягва.

Слънцето се спусна ниско над хоризонта. Когато останаха само няколко реда, Изабел отиде до масата, където имаше пластмасови туби с вода. Докато наливаше чаша с вода, бурен изблик на смях я накара да вдигне глава. Видя група от трима мъже и две жени да се приближават откъм вилата.

Рен остави касетата, която изпразваше, махна им и се запъти към тях.

— Крайно време беше! — посрещна ги радостно.

Двама от тримата мъже, явно преки потомци на Адонис, говореха с американски акцент.

— Когато командващият се обажда, кавалерията незабавно идва на помощ.

— Къде е бирата?

Изискана червенокоса красавица с маркови очила, вдигнати на главата, изпрати въздушна целувка на Рен.

— Хей, бейби. Липсваше ни.

— Радвам се, че успя да дойдеш. — Той докосна с устни бузата й, после поздрави със същата целувка и спътничката й, истинско копие на Памела Андерсън.

— Умирам за диетична кола — измърка тя. — Твоят безсърдечен агент не пожела никъде да спре.

Четвъртият мъж беше нисък и слаб, може би около четиридесет и пет годишен. Очилата му висяха на тънка кожена каишка около врата, а до ухото му бе залепен мобилен телефон. Докато говореше, обясняваше със знаци на Рен, че обаждащият се е някакъв идиот и след минута ще го разкара.

Червенокосата гърлено се засмя и прокара показалец по голите гърди на Рен.

— О, боже, сладурче, я се погледни. Това истинска мръсотия ли е?

В гърдите на Изабел се надигна вълна на негодувание. Тази жена се държеше така, сякаш Рен й принадлежеше! Изабел огледа панталона й с ниска талия, елегантните обувки на убийствено високи токчета, краката, стигащи чак до сливиците, и идеално оформения пъп, гордо изложен на показ. Защо Рен не бе споменал, че е поканил тези хора?

Тя стоеше на достатъчно разстояние и той лесно можеше да я пренебрегне, но вместо това я повика:

— Изабел, ела да те запозная с приятелите ми!

Трейси постоянно я подкачаше, че винаги е прекалено чистичка и спретната, но в този момент Изабел се чувстваше мръсна и мърлява. Докато вървеше към новодошлите, й се искаше да спре времето, за да може да вземе вана, да се среши, да се гримира, да облече нещо елегантно и с кръшна походка, с мартини в ръка, да приближи към тях.

— Извинете, че не се ръкувам, но ръцете ми са лепкави и мръсни.

— Това са мои приятели от Лос Анджелис — представи ги Рен. — Тад Кийтинг и Бен Гиърхарт. Онзи клоун с телефона е моят агент Лари Грийн. — Първо посочи към червенокосата: — Това е Савана Симс. — Сетне кимна към двойничката на Памела Андерсън. — А това е Памела.

Изабел примигна.

— Само приличам на нея — уточни Памела. — Не сме роднини.

— А това е Изабел Фейвър — обяви Рен. — Тя е отседнала във фермерската къща там долу.

— О, боже! — изписка Памела. — Миналата година в нашия литературен клуб дискутирахме две от книгите ви!

Фактът, че жена, която приличаше на Памела Андерсън като две капки вода, беше достатъчно умна, за да членува в литературен клуб, би трябвало да даде допълнително основание на Изабел да я възненавиди, но тя стоеше над подобни низки дребнавости.

— Радвам се да го чуя.

— Вие сте писателка? — изрече Савана провлачено. — Колко мило.

Е, поне тази можеше спокойно да ненавижда.

— Не зная за вас — поде Рен, — но довечера съм готов да купонясваме. Изабел, защо не дойдеш във вилата, след като се измиеш и освежиш? Освен, разбира се, ако не си прекалено уморена.

Изабел не понасяше, когато някой над двайсет години използваше термин като „купонясвам“. А най-вече я вбесяваше това, че той се държеше с нея като с чужд човек.

— Изобщо не съм уморена. Всъщност нямам търпение да се позабавляваме. Колко готско! Щур купон!

Рен отмести поглед.

Когато се прибра във фермата, Изабел се изкъпа, а после легна да подремне, но заспа дълбоко. Когато се събуди, минаваше девет. Наплиска лице със студена вода, за да се разсъни и започна да се облича. Тъй като не можеше да се мери със секси прелъстителките, не се и опита. Облече най-семплата си черна рокля, приглади косата си, закопча гривната около китката, грабна един шал и с натежало сърце се отправи към вилата.

И тъй като се чувстваше като гостенка, позвъни на звънеца, вместо, както обикновено, просто да влезе. Когато Ана отвори вратата, я посрещна оглушителна музика.

— Хубаво е, че сте тук, Изабел — промърмори икономката, истинско олицетворение на праведното негодувание. — Тези хора… — От гърдите й се чу звук като от спукана гума.

Изабел й се усмихна съчувствено, после се насочи към задната част на къщата, откъдето гърмеше уредбата. Спря се под сводестия вход на задния салон.

Агентът на Рен се беше проснал по очи върху килима. Памела, с вдигната до кръста пола, го бе възседнала и усилено масажираше гърба му. В стаята бе полутъмно, а музиката кънтеше. Навсякъде бяха разпръснати чинии и подноси с храна, а върху мраморния бюст на Венера се кипреше черен сутиен. До него Тед Адонис Първи се мляскаше със знойна красавица, в която Изабел разпозна младата жена, която работеше в парфюмерийното магазинче в града. Бен Адонис Втори, държеше оглозгано пилешко бутче като микрофон и припяваше пиянски.

Рен танцуваше със Савана, която, изглежда, не забеляза пристигането на Изабел може би защото гърдите й направо се бяха разплескали върху неговите, а двете й ръце бяха увити като змии около врата му. Едната му ръка обвиваше кръста й, а от пръстите му се поклащаше кристална чаша, пълна с нещо с вид на смъртоносна отрова. Изабел видя как другата му ръка се плъзна по кльощавото й бедро.

Значи така…

— Хей, приятелко! — Памела й махна дружески от импровизираното седло, или гърба на Лари Грийн. — Лари обича тройки. Искаш ли да помасажираш краката му?

— Не, не искам.

Когато я чу, Рен лениво се обърна, но Савана не се отлепи от него. В черния елегантен панталон и бялата копринена риза, разкопчана с едно копче по-долу, отколкото бе нужно, той бе въплъщение на елегантната разюзданост. Без да бърза, пусна Савана.

— Ако си гладна, на масата има храна.

— Благодаря.

Тъмен кичур коса падна на челото му, когато се приближи до шкафа с напитките и доля чашата си от една от бутилките, подредени върху сребърен поднос. Отпи малка глътка и запали цигара. Димът обви главата му като сивкав порочен ореол.

— Не мислех, че ще дойдеш.

Тя свали шала и го провеси върху облегалката на стола.

— И да пропусна такъв купон? За нищо на света. Надявам се, че не съм закъсняла за играта на бутилка.

Погледът му се плъзна по нея, от дяволските му ноздри се виеха тънки струйки дим. Савана, с надменното си изражение и безкрайните крака, огледа скромната черна рокля на Изабел със студена насмешка. Памела се засмя и скочи от гърба на Лари.

— Изабел, ти си страшно забавна. Хей, докато си била в колежа, играла ли си някога онази пиянска игра, когато всеки път щом Стинг изпее „Роксана“, сръбваш яко от бутилката?

— Не ми се е случвало.

— Ти сигурно си зубрила, докато аз съм висяла по баровете. Исках да стана ветеринар, защото обичам животните, но следването беше адски трудно и накрая го зарязах.

— Математиката е ужасна скука — обади се провлачено Кралицата на гаднярките.

— За мен пък препъникамъкът беше органичната химия — призна Памела добродушно.

Адонис Бен заряза импровизирания пилешки микрофон и взе да се кълчи, сякаш свири на китара.

— Ела тук и ме обичай, Пами, защото съм животно.

Памела се изкиска.

— Ще поемеш ли Лари, Изабел?

Савана се обви като питон около Рен.

— Хайде да танцуваме.

Той пъхна цигарата в ъгълчето на устата си и сви рамене, без да откъсва поглед от Изабел. Този път сключи ръце около талията на Савана и бавно закълчи стегнатия си задник.

Проснатият на пода Лари погледна към Изабел.

— Ще ви платя стотачка, ако продължите от там, докъдето бе стигнала Пам.

— Мисля, че първо трябва да пообщуваме, за да разберем дали сме съвместими.

Рен изсумтя.

Лари изпъшка и се надигна.

— Заради часовата разлика е, напълно съм скапан. Останалите спаха в самолета. — Мъжът поклати глава. — Аз съм Лари Грийн, агентът на Рен. Говорех по телефона, когато ни запознаваха. Не съм чел нито една от книгите ви, но Пам ме осветли относно кариерата ви. Кой ви оправя?

— До неотдавна, Рен.

Лари прихна и тя забеляза, че очите му са проницателни, но без отсянка на злоба. Ритъмът на мелодията се смени и дланта на Рен се спусна няколко сантиметра по-надолу по бедрото на Савана.

Лари наклони глава към шкафа с напитките.

— Да ви налея ли питие?

— Благодаря, чаша вино, моля — отвърна тя и седна на дивана. За последен път беше яла преди осем часа и трябваше да хапне, а не да пие, но апетитът й напълно се бе изпарил.

От уредбата се разнесоха звуците на романтична балада и Савана започна най-безсрамно да се отърква о всяка частица от Рен, която можеше да достигне.

— Доколкото чух, кариерата ви е в тоалетната чиния.

— И след последното пускане на водата ще изтече в канала.

— Какво смятате да правите?

— Въпрос за милион долара.

— Ако бяхте моя клиентка, щях да ви кажа да започнете отначало. Това е най-бързият начин да възвърнете енергията си. Да създадете нова личност.

— Добър съвет, но за съжаление, ми е трудно да се променя.

Той се усмихна и двамата заговориха за кариери, докато тя се опитваше да не зяпа Рен и Савана. Изабел разпита Лари за работата му като агент, а той прояви жив интерес към лекторските й обиколки. Рен заряза танца, за да покаже на Савана някои от антиките в салона, включително пистолета, с който бе изплашил Изабел по време на първото й посещение. За нейно облекчение, той побърза да го остави, но когато се приближи, тя забеляза, че е започнал да заваля думите.

— Що, п’дяволите, не донесе малко трева? — размаха той чашата си към Лари.

— Неоправдан страх от чуждестранни затвори. А ти откога…

— С’ледващия път донеси шибана трева. — Рен напълни отново чашата си, без да го е грижа, че разля половината върху подноса. Отпи, сетне обви ръце около хълбоците на Савана. Двамата започнаха да се движат в бавен чувствен танц.

Изабел реши, че е постъпила мъдро, задето нищо не бе яла, иначе щеше тутакси да си изповърне червата.

— Искате ли да танцуваме? — попита Лари, по-скоро от съжаление, както подозираше Изабел, отколкото от желание да се надигне от дивана.

Тя поклати глава.

Една от ръцете на Рен се стегна около задника на Савана. Партньорката му наклони лице и устните й се разтвориха. Рен не се нуждаеше от друга покана и жадно впи своите в нейните.

Изабел реши, че достатъчно се е нагледала. Стана решително от дивана и взе шала си. После заговори високо, за да надвика музиката:

— Рен, би ли излязъл навън с мен за минута?

В стаята се възцари неловка тишина. Рен бавно се отдели от устните на Савана.

— Не бъди такава досада — промърмори.

— Е, Досада е второто ми име, а и няма да ти отнема много време.

Той взе чашата и с отегчен, пиянски вид отпи щедра глътка, после я остави.

— Добре, да приключваме с това — сви примирено рамене и се заклатушка към високите прозорци, водещи към лоджията, като пътьом запали друга цигара.

Изабел я измъкна от устата му веднага щом излязоха отвън.

— Хей!

Тя яростно я стъпка.

— Не желая да се убиваш в мое присъствие.

Той се наежи с пиянско възмущение.

— Ще се убивам, когато пожелая!

— Много съм ти ядосана.

— Ти си ядосана?

— Да не очакваш да примирам от щастие? — Тя се загърна плътно с шала. — Заради теб ме заболя главата. А колкото до храната… не можах да преглътна дори залък!

— Прекалено съм пиян, за да ми дреме.

— Не си пиян. Онези питиета бяха почти само лед и ти ги разливаше всеки път, когато си сипваше. Ако искаш да ме зарежеш, просто ела и ми го кажи.

Устните му се свиха. Пиянското заваляне изчезна и той заговори със звънък и ясен глас:

— Добре. Искам да те зарежа.

Изабел скръцна със зъби.

— Ти сам не знаеш какво искаш.

— И кой го казва?

— Аз. А точно в този момент аз, изглежда, съм единствената от нас двамата, която има, макар и смътна представа за нашите чувства.

— Ти не видя ли какво ставаше там? — Той насочи яростно показалец към вратата и думите му полетяха като куршуми. — Това е моят истински живот. Времето, прекарано в Италия, беше ваканция. Не го ли разбра?

— Това не е истинският ти живот. Може някога да е бил, но не и сега. Поне не от известно време. Ти просто искаш да ме накараш да повярвам, че е истинският.

— Аз живея в шибания Ел Ей! Само да вляза в някой клуб и жените започват да пъхат гащичките си в джобовете ми. Имам твърде много пари. Аз съм повърхностен и егоистичен. Аз бих продал шибаната си баба, за да ме снимат за корицата на „Венити Феър“.

— Освен това имаш мръсна уста. Но никой не е съвършен. Аз понякога съм прекалено педантична.

— Педантична? — Съдейки по вида му, всеки миг щеше да се взриви. Пристъпи към нея, стиснал зъби. — Чуй ме, Изабел. Ти смяташ, че знаеш всичко. Е, я помисли върху следното. Да предположим, че това, което казваш, е истина? Да предположим, че аз съм ги поканил тук — изтърпял съм всичко това — само за да ти покажа, че всичко между нас е свършено. Още ли не разбираш? Заключението е същото. Аз се опитвам да се отърва от теб.

— Очевидно. — Тя не успя да прикрие предателското треперене в гласа си. — Въпросът е защо си правиш целия този труд? Защо просто не ми кажеш: „Аста ла виста, бейби“? Знаеш ли какво мисля? Мисля, че си изплашен. Е, аз също съм. Смяташ ли, че се чувствам удобно с тази наша връзка?

— Откъде, дявол да го вземе, ще знам какво мислиш? Аз изобщо не те разбирам. Но едно зная със сигурност: когато събереш светица и грешник — очаквай беди.

— Светица? — Изабел не можеше да издържа повече. — Наистина ли мислиш, че съм светица?

— В сравнение с мен, си чиста светица. Ти си жена, която иска всичко да й е подредено под конец. Ти дори не понасяш, когато косата ти е малко разрошена. Я ме погледни. Аз съм самият хаос! Животът ми е пълна лудница. И така ми харесва.

— Ти не си чак толкова лош.

— Но не съм и божа кравичка, сестричке.

Тя се обгърна с ръце.

— Ние се харесваме, Рен. Можеш да го отричаш колкото щеш, но това е факт. — Чувствата й не бяха срамни и тя нямаше да ги крие и омаловажава. Но въпреки това пое дълбоко дъх, преди да продължи. — А аз не само те харесвам. Аз се влюбих в теб. И това определено не ме кара да примирам от възторг.

Той дори не мигна.

— Стига, Изабел, ти си достатъчно умна, за да осъзнаваш какво става. Това не е любов. Ти си жена, на която на челото е написано с огромни букви: СПАСИТЕЛ. За теб аз съм един голям спасителен проект.

— Нима? И какво по-точно трябва да спасявам? Ти си талантлив и образован. Освен това си един от най-умните хора, които съм познавала. Въпреки малката сапунка, която ми спретна, ти не си женкар, не си наркоман и аз никога не съм те виждала пиян. Ти си страхотен с децата, макар и по свой, малко странен начин. Имаш стабилна работа и колегите ти те уважават. Дори бившата ти съпруга те харесва. С изключение на слабостта ти към никотина и мръсната уста, не разбирам какво толкова ужасно има в теб.

— Ти и не би разбрала. Ти си толкова сляпа за хорските недостатъци, че е истинско чудо, че още те пускат да излизаш навън без каишка.

— Истината е, че ти се боиш от това, което се случва помежду ни, но вместо да се опиташ да го осмислиш, си решил да се държиш като идиот. Съветвам те веднага да отидеш в банята, да си изплакнеш добре устата и да си измиеш старателно зъбите, за да се отървеш от микробите на онази жена. Освен това трябва да й се извиниш. Тя е много нещастна жена и ти нямаше право да я използваш по подобен начин.

— Господи, Изабел… — прошепна той и затвори очи.

Луната изплува иззад облака и триъгълни сенки прорязаха лицето му. Изглеждаше измъчен и някак си победен.

— Онази сцена там. Не беше много преувеличена.

Изабел сподави желанието да го докосне. Не можеше да реши проблемите му вместо него. Той трябваше сам да си изясни всичко, по неговия начин или изобщо нямаше да си даде труд.

— Съжалявам. Зная колко ти е писнало да живееш така.

Той издаде тих, почти недоловим звук и я притегли рязко към себе си. Но тя едва усети топлината на тялото му, когато ръцете му я пуснаха.

— Утре заминавам за Рим.

— За Рим?

— Хауард Дженкс е там, за да уточни местата на външните снимки. — Той се потупа по бедрото, търсейки цигарите. — Ще долети Оливър Крейг, англичанинът, който ще играе Нейтан, и Дженкс иска да репетираме заедно. Ще пробваме костюмите, грима. Обещах да дам две интервюта. Ще се върна за празника по случай гроздобера.

Празникът беше след седмица.

— Сигурна съм, че Ана ще го оцени.

— Колкото до това там — кимна към къщата, — ти не го заслужаваше. Аз просто… Трябваше да те накарам да разбереш, това е всичко. Съжалявам.

Тя също. Повече, отколкото той можеше да си представи.