Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (7)

6

Но можеше. Мъжът, който се бе нарекъл Данте, стоеше привел рамене под арката. Данте със замъгления от страст поглед и изкусните ласки. Само че косата на този мъж беше по-къса, а очите му бяха сребристосиви вместо кафяви.

— Дявол да го вземе!

Прозвуча американски английски — английският на кинозвезда — изречен с дълбокия познат глас на италианския жиголо, когото бе срещнала по-миналата нощ на площад „Синьория“. Дори и сега й бе нужно малко време, за да осъзнае истината. Лоренцо Гейдж и Данте жиголото бяха един и същи човек.

— Ти… — Тя преглътна с усилие. — Ти не си…

Той я пронизваше със студените си очи на убиец.

— Мамка му. Само аз съм способен да се натреса на копой в женски образ.

— Кой си ти? — Но тя бе гледала филмите му и вече знаеше отговора.

— Синьор Гейдж! — Ана Весто нахлу в стаята. — Тази жена! Не пожела да си тръгне, когато й казах. Тя е… тя е… — Явно английският й не бе достатъчно красноречив, за да изрази негодуванието й, затова тя изригна в порой от италиански думи.

Лоренцо Гейдж, кинозвезда и прочут донжуан, довел Карли Суенсон до самоубийство, се оказа също и Данте, флорентинският жиголо, мъжът, на когото тя бе позволила да омърси едно малко ъгълче от душата й. Изабел се свлече върху един от столовете покрай стената и се опита да диша дълбоко.

Той изръмжа на икономката нещо на италиански.

Тя отвърна с трескаво ръкомахане.

Още едно изръмжаване.

Жената изсумтя обидено и се изнесе от салона.

Той изскочи на лоджията и изключи музиката. Когато се върна, един мастиленочерен кичур бе паднал върху челото му. Беше оставил бутилката, но пистолетът продължаваше да виси от ръката му.

— Нахлула си в чужда собственост, скъпа. — Устните му едва се мърдаха, а провлаченият му говор на живо звучеше още по-заплашително, отколкото от стерео озвучаването в киносалона. — Наистина първо трябваше да се обадиш.

Тя бе правила секс с Лоренцо Гейдж, мъжа, който неотдавна се хвалеше в интервюто си в едно списание, че е „чукал петстотин жени“. И тя бе паднала дотам, че да стане петстотин и първата.

Стомахът й се присви болезнено. Нещастницата зарови лице в шепи и прошепна думите, които никога досега не бе казвала на друго човешко същество, никога дори не бе помисляла да ги изрече.

— Мразя те.

— Именно с това си изкарвам хляба.

Тя го усети, че приближава, отпусна ръце и се втренчи глупаво в пистолета.

Е, не беше директно насочен към нея, но и не можеше да се каже, че не се целеше в нея. Държеше го нехайно опрян на бедрото. Сега Изабел видя, че е антика, навярно на няколко века, но това не го правеше по-малко смъртоносен. Не бе забравила какво едва не бе причинил на Джулия Робъртс с един самурайски меч.

— И то точно когато вече си мислех, че папараците не могат да паднат по-ниско. И какво се случи с превзетото non parler anglais, французойке?

— Същото, което и с твоя италиански — тросна се Изабел и се изправи в стола, най-сетне проумяла смисъла на думите му. — Папараци? Ти мислиш, че съм жълт репортер?

— Ако искаше интервю, трябваше само да помолиш.

Тя скочи от стола.

— Да не би да си въобразяваш, че преживях всичко онова заради някаква статия?

— Може би.

Лъхнаха я леки алкохолни пари. Той безцеремонно постави крак върху стола, който току-що бе овакантила. Тя се вторачи в пистолета, опитвайки се да реши дали я заплашва, или просто бе забравил, че държи оръжие.

— Как ме откри и какво искаш?

— Искам си къщата. — Младата жена отстъпи назад, после се вбеси на себе си заради проявената слабост. — Така ли се развличаш? Дегизираш се, за да сваляш жени?

— Вярваш или не, Фифи, но мога да го правя без всякаква дегизировка. Освен това струвам много повече от онези жалки петдесет евро, които остави.

— Въпрос на вкус. Между другото, този пистолет зареден ли е?

— Нямам представа.

— Е, най-добре го остави някъде — заяви Изабел и стисна ръце.

— Нямам такова намерение.

— Да не би да искаш да повярвам, че възнамеряваш да ме застреляш?

— Вярвай в каквото искаш — прозина се нахалникът.

Тя се зачуди колко алкохол е успял да погълне. Искаше й се да не усеща краката си като гумени.

— Не понасям близостта на оръжия.

— Тогава изчезвай от тук.

Той се разположи в едно кресло, изпъна крака, отпусна рамене и остави пистолета върху коляното си. Пълно олицетворение на упадъка във „Вилата на ангелите“.

Нямаше сила на земята, която да я накара да си тръгне, докато не разбере какво се бе случило. Тя стисна още по-силно ръце, за да спре треперенето им, и съумя да се настани на стола насреща му, без да го прекатури. Най-сетне знаеше какво означава да мразиш някого.

Той я изучава известно време, преди да посочи с дулото на пистолета към гоблена, заемащ цялата стена и изобразяващ мъж на кон.

— Моят прародител Лоренцо де Медичи.

— Голяма работа.

— Той е бил покровител на Микеланджело. Също и на Ботичели, ако се вярва на историците. Лоренцо е бил един от най-великите и благородни представители на Ренесанса. Ако не се смята… — Той приглади с палец дръжката на пистолета и присви злобно очи насреща й. — Позволил е на генералите си да разграбят град Волтера през 1472 година. Опасно е да дразниш Медичите.

Този тип не беше нищо повече от егоцентрична филмова звезда, играещ поредната си роля, и тя нямаше да му позволи да я изплаши. Е, поне не много.

— Запази заплахите за феновете на филмите си.

Злобата изчезна, изместена от досада.

— Добре, Фифи, щом не си репортер, какво искаш?

Сега, след като вече бе усетила по-твърда почва под краката си, Изабел осъзна, че не би могла да обсъжда по-предишната нощ — не в момента, нито когато и да било. Къщата. Тъкмо заради това бе дошла тук.

— Тук съм, за да уредим недоразумението относно къщата, която наех. — Опита се да говори уверено и делово, нещо, което обикновено й се удаваше с лекота, но сега като че ли езикът й се преплиташе. — Платила съм наема за два месеца и няма да напусна.

— И какво общо има всичко това с мен?

— Къщата е твоя.

— Наела си тази къща? Съмнявам се.

— Не тази. Фермерската къща. Но твоите служители се опитват да ме изхвърлят.

— Каква фермерска къща?

— Онази, в подножието на хълма.

Устните му се извиха насмешливо.

— И сигурно трябва да повярвам, че жената, която случайно срещнах във Флоренция преди две вечери, незнайно как се е изхитрила да наеме къща, която притежавам. Опитай се да измислиш по-достоверна история.

Дори на нея й беше трудно да го приеме, макар че туристическата част на Флоренция не беше голяма и самата тя два пъти за един ден се натъкна на една млада двойка, която преди това бе видяла в галерия „Уфици“.

— Рано или късно, всеки турист във Флоренция се озовава на площад „Синьория“. Просто се е случило да попаднем там по едно и също време.

— Големи сме късметлии. Ти ми се струваш позната. Снощи се опитвах да си спомня къде съм те виждал.

— Нима? — Изабел предпочиташе да не задълбава в тази тема. — Наех фермерската ти къща на доверие, но още щом пристигнах, ми заявиха, че трябва да напусна.

— Да не говориш за онова място, където живееше старият Паоло, близо до маслиновата горичка?

— Не зная кой е старият Паоло. Изглежда, сега там живее жена, на име Марта, което не ми се нрави, но съм съгласна да се примиря.

— Марта… сестрата на Паоло — промърмори Лоренцо, като че ли възкресяваше отдавнашен спомен. — Да, доколкото си спомням, тя е част от собствеността.

— Не ме е грижа каква е. Платила съм наема и няма да си тръгна.

— И защо искат да те изгонят?

— Някакъв проблем с канализацията.

— Изненадан съм, че настояваш да останеш, имайки предвид случилото се между нас. Или може би само се преструваш на вбесена?

Кощунственото обвинение я върна към действителността. Разбира се, че не би могла да остане. С този човек бе осквернила собствената си същност и би било непоносимо постоянно да го среща.

Съкрушително разочарование се смеси с останалите, не по-малко болезнени емоции. В градината на къщата за пръв път от месеци бе изпитала блажено умиротворение, а сега й го отнемаха. Все още й бе останала малко гордост. Ако се налагаше да замине, поне щеше да го направи така, че той да не си въобрази, че е спечелил.

— Вие сте актьор, господин Гейдж — заяви Изабел надменно, минавайки на „вие“. — Не аз.

— Е, предполагам, че това тепърва ще се установи. — Откъм градината се разнесе предупредителното грачене на врана. — Ако искаш да останеш, се постарай да стоиш по-далеч от вилата. — Той потри в бедрото си дулото на пистолета. — И се моли да не разбера, че лъжеш. Последствията никак няма да ти се понравят.

— Прозвуча като реплика от отвратителните ви филми.

— Радвам се да чуя, че имам такава фанатична фенка.

— Гледала съм ги заради бившия си годеник. Дълбоко съжалявам, че не съумях навреме да направя връзка между лошия му вкус за филми и сексуалната му разюзданост. — Боже, защо изтърси това?

Той подпря лакът върху страничната облегалка на креслото.

— Ясно, значи, нашата сексавантюра е била начин да му го върнеш.

Тя понечи да отрече, но той бе попаднал твърде близо до целта.

— Да видим… — Лоренцо остави пистолета на масичката. — И кой се оказа потърпевшата страна преди две нощи? Дали ти, една отмъстителна жена, или аз — невинната пионка в кръвожадната ти игра за отмъщение?

Безсрамникът съвсем открито се забавляваше. Тя стана, за да го измери с унищожителен поглед от горе до долу, но мигом съжали, защото краката й продължаваха да се огъват.

— Да не би да сте пиян, господин Гейдж?

— Здравата съм отцепен.

— Още няма и един часът.

— Доста справедлива забележка, но тъй като още не съм си лягал, може да се сметне за среднощно пиянство.

— Както желаете. — Или трябваше да седне отново, или да се махне от тук. Изабел предпочете второто и се отправи към вратата.

— Хей, Фифи.

Тя се извърна и тутакси съжали.

— Работата е там… — Той вдигна полираната мраморна топка, поставена върху каменен фундамент, и прокара палец по гладката повърхност. — Освен ако не желаеш феновете ми да се стълпят около онази малка фермерска къща, предлагам да държиш устата си затворена относно присъствието ми тук.

— Ако щете вярвайте, но имам по-добри занимания, отколкото да клюкарствам.

— Е, постарай се да остане така и занапред. — Той стисна мраморната топка в юмрук, в случай че не е разбрала посланието.

— Не преигравате ли малко, господин Гейдж?

Цялата му заплашителност се стопи и той се засмя.

— Беше ми приятно да се видим, Фифи.

Изабел успя да стигне до вратата, без да се блъсне в нищо, но накрая не издържа и се обърна.

Той прехвърляше мраморната топка от едната в другата ръка — великият Нерон, наслаждаващ се на гледката на горящия Рим.

 

 

Болката в хълбока я принуди да забави ход, преди да стигне до фермерската къща. Камъчета чакъл постоянно влизаха в сандалите й на „Кейд Спейд“, навярно последният чифт, който някога щеше да може да си позволи. Изабел беше доволна, че не се срина пред него, но горчивата действителност беше една — трябваше да замине. Ако събереше багажа и тръгнеше веднага, около четири часа щеше да е във Флоренция.

И после какво?

Къщата се показа пред нея. Окъпана в златиста светлина, тя изглеждаше надеждна и уютна и някак си вълшебна, като излязла от приказките. Място, където можеше да се зароди вдъхновение за нов живот.

Изабел се обърна и свърна по страничната пътека към лозята. Наситено пурпурните гроздове, налети със сок, висяха от лозите. Тя откъсна едно зърно и го лапна. То сякаш избухна върху езика й, сепна я със своята сладост. Семчиците бяха толкова малки, че тя не си даде труд да ги изплюе.

Откъсна един малък грозд и навлезе сред лозята. Трябваха й маратонки. Твърдата глинеста почва се впиваше като остри камъни през тънките подметки на сандалите. Но сега нямаше да мисли от какво имаше нужда, а само за това, което имаше — жаркото тосканско слънце над главата й, топлия зрял грозд в ръката й, Лоренцо Гейдж във вилата на върха на хълма…

Беше му се отдала твърде лесно. Как изобщо някога щеше да превъзмогне този срам?

Във всеки случай не и с бягство.

Упоритостта й надигна глава. Беше се уморила да тъгува и страда. Никога не е била страхливка. Нима щеше да позволи на някакъв разюздан актьор, пък бил той и звезда, да я прогони от нещо толкова ценно? Още повече че срещата им нямаше никакво значение за него. Очевидно той не я харесваше и едва ли щеше да дойде да търси компанията й. А тя изпитваше необходимост да бъде тук. Всичките й инстинкти крещяха, че трябва да остане. Само тук можеше да намери едновременно усамотение и вдъхновение, които да й помогнат да начертае новия път, по който да поеме животът й.

И в този миг Изабел взе решение. Нямаше да се страхува от Лоренцо Гейдж и нямаше да позволи никому да я принуди да си тръгне от тук, докато тя сама не реши да го направи.

 

 

Рен остави настрани пистолета от седемнайсети век, който бе извадил от остъкления шкаф, за да го разгледа по-добре, малко преди Фифи да нахлуе в салона. В ушите му още отекваше деловото потракване на малките й токчета, докато неканената гостенка излизаше от стаята. Предполагаше се, че той е дяволът, но освен ако не грешеше, след отдалечаващата се госпожица Фифи определено се носеше мирис на сяра.

Той се засмя и затвори вратичката на шкафа. Пистолетът беше истински шедьовър на оръжейното изкуство, едно от безбройните безценни съкровища, събрани във вилата. Беше наследил имота преди две години, но чак сега му се удаде възможност да дойде след смъртта на леля си Филомена. Първоначално възнамеряваше да продаде имението, но пазеше топли спомени от трите си посещения, когато бе идвал тук като дете. Не му се струваше правилно да го продаде, без да го види отново. Остана впечатлен от разговора по телефона с икономката и съпруга й и реши да изчака.

Излезе на лоджията, за да вземе бутилката с уиски. Напористата госпожица Фифи му бе попречила да си пийне както подобаваше. Беше му доставило удоволствие да се заяжда с нея. Тя бе толкова напрегната, че направо вибрираше, като пренатегната струна, но посещението й му бе подействало успокояващо. Доста странно.

Той пристъпи през една от трите арки на лоджията, излезе в градината и се запъти покрай идеално подстриганите храсти към басейна, където се отпусна на един шезлонг. Докато попиваше тишината, се замисли за всички хора, които обикновено го заобикаляха: доверения му отряд от помощници, бизнес мениджъри, всичките бодигардове, които от студията понякога настояваха да го съпровождат. Голяма част от знаменитостите се обграждаха с помощници, защото се нуждаеха от потвърждение на звездния си статус. Други, като него, го правеха, за да облекчат живота си. Помощниците държаха на разстояние прекалено фанатизираните почитатели, което беше много полезно, но това си имаше своята цена. Малцина се осмеляваха да кажат истината на някой, който им плащаше заплата, а раболепието и угодничеството му бяха дошли до гуша.

От друга страна, госпожица Фифи явно нямаше понятие от раболепие и угодничество и това беше странно умиротворяващо.

Лоренцо отмести бутилката, без да я отвори, и се нагласи по-удобно на шезлонга. Очите му бавно се затвориха. Много умиротворяващо…

 

 

Изабел отряза резен от твърдото пекорино, любимото овче сирене на тосканците, което бе купила в града. Докато броеше парите за покупката си, продавачката й бе подала малко бурканче с мед.

— Тук, в Тоскана, го ядем с мед — бе обяснила жената.

Изабел не можеше да си представи подобна комбинация, но нима не се опитваше да разчупи навиците си, да пробва нещо ново? Подреди сиренето и бурканчето с мед върху керамична чиния и добави една ябълка. Единствената й храна днес бяха няколкото гроздови зърна, които бе откъснала на път за фермерската къща преди три часа. Срещата с Гейдж я бе лишила от апетит. Може би ако хапне малко, ще се почувства по-добре.

В чекмеджето на бюфета откри половин дузина ленени салфетки, взе една, а останалите подреди в спретната купчина. Вече бе разопаковала куфарите и подредила тоалетните си принадлежности в банята. Въпреки че едва минаваше четири часът, Изабел отвори бутилка „Кианти класик“, която бе купила в града. Продавачът й бе обяснил, че виното „Кианти“ можеше да носи етикета „класик“ само ако е направено от гроздето в лозята от района на Кианти, който се намираше на няколко километра на изток от тук.

Намери в бюфета ниски чаши. Изтри едно водно петно от едната, напълни я с вино и отнесе всичко в градината.

Откъм чакълената пътека се носеше деликатно ухание на розмарин и сладък босилек, докато младата жена вървеше към старата маса, разположена под сянката на магнолията. Две от трите градински котки приближиха, за да я поздравят. Тя се настани край масата и зарея поглед към древните хълмове. Изораните полета, които изглеждаха сиво-кафяви на сутринния здрач, сега, на следобедното слънце, преливаха в лилави оттенъци. Каква красота!

Утре ще започне да живее по дневния режим, който бе съставила за следващите два месеца. Нямаше нужда да проверява бележките си, беше запомнила наизуст всички точки.

Ставане в 6:30.

Молитва, медитация, благодарност на Господ и ежедневни уверения.

Йога или бърза разходка.

Лека закуска.

Сутрешни задачи.

Работа над новата книга.

Обяд.

Обикаляне из околността, разглеждане на магазините и други приятни занимания (бъди импулсивна).

Редактиране на написаното преди обяд.

Вечеря.

Вдъхновяващо четиво и вечерен тоалет.

Лягане в 10:30.

Не забравяй да дишаш!

Нямаше да се тревожи за темата на книгата, която смяташе да напише. Точно заради това трябваше да остане тук, за да разблокира умствените и емоционалните си канали.

Виното беше плътно, с плодов привкус и галеше езика й, но когато се облегна назад, за да се наслади на този еликсир, забеляза слой прах върху мраморната масичка. Скочи и влезе вътре, за да вземе парцал. Избърса масичката и отново седна.

Вдъхна с наслада аромата на виното и розмарина, любувайки се на шосето, извиващо се като бледа опушена лента на фона на хълмовете в далечината. Това красиво място… И като си помисли, че едва вчера не искаше да остане тук.

Върху билото на хълма вдясно Изабел забеляза някакви руини, които навярно някога са били част от село, но сега приличаха на полусрутена стена и останки от стражева кула. Понечи да се надигне, за да вземе театралния бинокъл, но си напомни, че в момента е време за отдих и покой.

Пое дълбоко пречистващ въздух, настани се удобно на стола и се опита да се вглъби, за да почерпи от кладенеца на вътрешното задоволство.

Но кладенецът се оказа празен.

— Signora!

Жизнерадостният глас принадлежеше на млад мъж, който идваше към нея през градината. Наближаваше трийсетте, висок и строен. Още един красив италианец. Когато приближи, тя забеляза влажни кафяви очи, копринена черна коса, вързана на опашка ниско на врата, и дълъг, красиво изваян нос.

— Синьора Фейвър, аз съм Виторио — представи се възторжено той, сякаш само името му би трябвало да й достави удоволствие.

Тя се усмихна и отвърна сърдечно на поздрава му.

— Може ли да се присъединя към вас? — Акцентът му подсказваше, че е усвоил изискания си английски от британски учители, а не от американски.

— Разбира се. Искате ли чаша вино?

— А, с удоволствие.

Тя понечи да стане, но той я спря.

— Бил съм тук много пъти — заяви, — ще си донеса чаша. А вие останете и се наслаждавайте на гледката.

Върна се след по-малко от минута с бутилката и чаша.

— Прекрасен ден. — Една от котките се потри около крака му, докато се настаняваше на масата срещу нея. — Впрочем всички тоскански дни са такива, нали?

— Така изглежда.

— Харесва ли ви тук?

— Много. Но това не е кратко посещение. Ще остана няколко месеца.

За разлика от Джулия Киара, Ана Весто и намусената Марта, той, изглежда, искрено се зарадва на новината.

— Толкова много американци идват тук с туристически автобуси само за един ден и бързат да заминат. Нима е възможно да опознаеш Тоскана за един ден?

Беше трудно да остане равнодушна към такъв ентусиазъм и Изабел се усмихна.

— Не е възможно.

— Виждам, че още не сте опитали нашето пекорино. — Той потопи лъжичката в бурканчето с мед и капна няколко капки върху резена сирене. — Сега вече ще станете истинска тосканка.

Мъжът изглеждаше толкова въодушевен, че не й даде сърце да го разочарова, макар да подозираше, че е бил изпратен тук, за да я накара по някакъв начин да си тръгне. Тя отхапа малка хапка и установи, че острият вкус на сиренето и сладостта на меда си пасват идеално.

— Възхитително.

— Тосканската кухня е най-добрата в света. Риболита^[1], панцанела^[2], наденица от глиганско месо, фаджиоли^[3] със салвия, шкембе по флорентински…

— Мисля да прескоча шкембето.

— Да прескочите?

— Ще мина и без него…

— А, да. Навярно тук ядем повече части от животното, отколкото вие в Щатите.

Тя се усмихна. Двамата започнаха да си бъбрят за тосканската кухня и местните забележителности. Вече ходила ли е в Пиза? А във Волтера? Непременно трябвало да посети Бинарните в региона Кианти. Колкото до Сиена… тамошният площад Пиаца дел Кампо^[4] бил най-красивият в Италия. А чувала ли е за Палио, за конските надбягвания, които всяко лято се устройват в Кампо? Ами за града със средновековните кули Сан Джиминяно? В никакъв случай не бивало да го пропуска. Нима още не го е посетила?

Не беше.

— Аз ще ви покажа всичко.

— О, не.

— Но аз съм професионален екскурзовод. Развеждам туристите из цяла Тоскана и Умбрия. Групово и частно. Разглеждане на забележителности, кулинарни обиколки, дегустации на вина. Нима никой не ви е предложил услугите ми?

— Бяха прекалено заети с опитите си да ме изгонят.

— А, да. Канализацията. Вярно е, че не сте дошли в най-подходящия момент, но наоколо има много какво да се види и аз ще ви развеждам през деня, за да избягате от прахоляка и шума.

— Оценявам предложението, но се боя, че не мога да си позволя личен екскурзовод.

— Не, не. — Младият италианец махна елегантно с ръка, отхвърляйки възражението й. — Ще обикаляме само когато нямам други клиенти, като израз на приятелство. Ще ви покажа всички места, които сама никога не бихте могли да откриете. Няма да се притеснявате да пътувате по непознати пътища, а аз ще ви превеждам. Много добра сделка, сама ще се уверите.

Изключителна сделка. Която по случайност щеше да я държи по-далеч от къщата.

— Не бих могла да ви се натрапвам по този начин.

— Но това изобщо не е натрапване. Вие ще плащате бензина, нали?

В този момент Марта се появи от стаята отзад. Откъсна няколко стръкчета босилек и ги отнесе в кухнята.

Новоизпеченият й екскурзовод отпи от киантито.

— Утре съм свободен. Искате ли първо да отскочим до Сиена? Или може би до Монтериджони? Изключително живописен малък град. Данте го е описал в своя „Ад“.

Изабел настръхна само при споменаването на името. Но жиголото Данте не съществуваше, само Лоренцо Гейдж, плейбой и кинозвезда, неин партньор в позора. Сега, след като вече го познаваше, никак не й бе трудно да повярва, че бе тласнал Карли Суенсон към самоубийство. Изабел щеше да направи всичко по силите й, за да не го види никога повече.

— Всъщност аз дойдох тук, за да работя, и трябва да започна от утре.

— Да работите? Много лошо. Все пак всички трябва да изпълняваме задълженията си. — Той й се усмихна добродушно, допи виното си, сетне надраска телефонния си номер на едно листче, което измъкна от джоба си. — Ако се нуждаете от нещо, обадете ми се.

— Благодаря ви.

Красавецът я дари с ослепителната си усмивка, помаха й на раздяла и се отдалечи. Поне се опита да я разкара от тук с чар, а може би тя бе прекалено подозрителна. Изабел бе взела „Автобиография на един йогин“ от Йогананда^[5], но вместо това се задълбочи в туристическия си справочник. Утре щеше да се заеме с възраждането на кариерата си.

Когато се прибра в къщата, вече се бе стъмнило и от кухнята се носеха съблазнителни ухания. Тя влезе точно когато Марта поставяше купа, пълна с апетитна, вдигаща пара супа върху поднос, застлан със снежнобяла ленена салфетка. Върху подноса се мъдреше чаша с киантито, купено от Изабел, съдейки по бутилката редом с нея, както и чиния с нарязани домати, гарнирани с тъмни сбръчкани маслини и дебел резен хляб с твърда кора. Всички надежди на Изабел, че храната е предназначена за нея, тутакси бяха попарени, когато Марта се отправи с бойка крачка към вратата с подноса на ръце. Крайно време беше Изабел да се научи да готви.

През нощта спа непробудно и на следващата сутрин се събуди в осем, вместо в шест, както възнамеряваше. Скочи от леглото и забърза към банята. Сега се налагаше да съкрати времето за молитва и медитация, иначе щеше сериозно да наруши графика. Завъртя крана, за да измие лицето си, но водата остана студена. Слезе долу и провери умивалника в кухнята. Същият резултат. Излезе навън, за да потърси Марта, но градината беше пуста. Най-после намери визитната картичка, която бе оставила Джулия Киара.

— Да, да — заговори Джулия, когато Изабел се свърза с нея. — Много е трудно да останете там, след като има да се свърши още много работа. В къщата в града няма да ви се наложи да се тревожите за подобни неуредици.

— Няма да се преместя в града — заяви Изабел твърдо. — Вчера говорих със… собственика. Ако обичате, ще се погрижите ли колкото се може по-бързо да отстранят повредата и да пуснат топлата вода?

— Ще видя какво мога да направя — промърмори Джулия с очевидна неохота.

 

 

В Касалеоне имаше стара римска стена, камбаната на църквата биеше на всеки половин час и навсякъде щъкаха деца. Те си подвикваха едно на друго на детските площадки или подскачаха палаво около майките си из тесните улички, виещи се като лабиринт. Изабел извади визитката на Джулия и свери адреса с този на табелата. Въпреки че името на улицата беше подобно, не беше точно същото.

Беше минал един ден, откакто говори с агентката по недвижими имоти, а във фермерската къща все още нямаше топла вода. Тя позвъни на Ана Весто, но икономката се престори, че не разбира английски, и затвори. Марта, изглежда, не се вълнуваше от проблема. Съгласно дневния режим на Изабел по това време трябваше да пише, но историята с водата й пречеше да се съсредоточи. Освен това нямаше за какво да пише. Макар че обикновено се гордееше със самодисциплината си, тази сутрин отново бе станала късно, не беше медитирала и единствените думи, които бе написала за два дни, бяха кратки бележки до приятелите й.

Изабел се приближи към една млада жена, която пресичаше малкия площад, хванала за ръката малко дете.

— Scusi, signora. — Подаде й визитката на Джулия. — Можете ли да ми кажете къде се намира Виа Сан Лино. — Жената вдигна детето на ръце и побърза да се отдалечи.

— Ами извинете. — Изабел се намръщи и се насочи към мъж на средна възраст в овехтяло спортно сако с кръпки на лактите. — Scusi, signore. Търся Виа Сан Лино.

Той взе визитката на Джулия, огледа я за миг, после вдигна поглед към Изабел. Промърмори нещо, което приличаше на ругатня, пъхна визитката в джоба си и почти побягна.

— Хей! — викна след него Изабел, но мъжът вече бе изчезнал.

Следващият минувач, я удостои с едно non parlo inglese^[6], когато попита за местонахождението на Виа Сан Лино, но едър млад мъж в жълта тениска прояви достатъчно любезност, за да я упъти. За нещастие, обясненията му бяха толкова сложни, че в резултат тя се оказа пред изоставен склад на задънена улица.

Накрая Изабел реши да намери бакалията с дружелюбната продавачка, където вчера бе пазарувала. На път за площада, тя мина покрай магазин за обувки и profumeri, където продаваха козметика. На прозорците на къщите от двете страни на улицата висяха дантелени пердета, а над балконите се вееше пране. В пътеводителя наричаха въжетата „италиански сушилни“. Тъй като електричеството беше прекалено скъпо, семействата не можеха да си позволят електрически сушилни.

Уханието на топъл хляб я доведе до малка пекарна, откъдето си купи парче плодова пита със смокини от някаква грубиянка с тъмновиолетова коса. Когато излезе на улицата, Изабел погледна към небето. Белите пухкави облачета бяха като изрисувани върху синя памучна пижама. Беше прекрасен ден и тя нямаше да позволи дори на стотина вкиснати италианци да го развалят.

Младата жена крачеше по каменистия път нагоре по хълма към бакалията, когато зърна вестникарски павилион със стойка, окичена с разноцветни картички с тучни лозя, великолепни полета със слънчогледи и очарователни тоскански градчета. Спря да си избере няколко и забеляза, че някои от картичките изобразяваха Давид на Микеланджело, или поне една негова много важна част. Мраморният пенис на статуята се взираше точно срещу нея, в анфас и в профил. Тя взе една картичка, за да го разгледа по-отблизо. Стори й се, че мъжкото му достойнство не бе чак толкова впечатляващо.

— Да не би вече да си забравила как изглежда на живо, дете мое?

Тя се извъртя рязко и се озова срещу чифт древни очила в телени рамки. Бяха кацнали върху носа на висок свещеник в черно расо, с пищни тъмни мустаци. Беше изключително грозен представител на мъжкия пол не само заради мустаците, макар че бяха достатъчно противни, но най-вече заради зигзагообразния червен белег, който пресичаше скулата и опъваше толкова силно кожата, че едното му сребристосиво око беше почти притворено.

Едно много познато сребристосиво око.