Сюзън Елизабет Филипс
Ваканция в Тоскана (14)

13

Трейси се наслаждаваше на разкоша да се събуди на спокойствие, без да е ръчкана от петгодишно дяволче или да лежи в локва от протеклия памперс на Конър. Ако той скоро не се научи да ползва гърнето, ще се наложи да му купува памперси за възрастни.

Тя чу дюдюкането на Джереми, последвано от пронизителния писък на Стефи. Той отново я дразнеше, Британи сигурно се разнасяше гола наоколо, а Конър е получил разстройство, ако е изял прекалено много плодове на закуска. Но вместо да стане, Трейси зарови лице във възглавницата. Още беше рано. Дали Хари бе заминал? Щеше да е непоносимо да гледа как колата му потегля.

Тя затвори очи и се опита отново да заспи, но бебето в корема й притискаше пикочния мехур, затова се измъкна неохотно от леглото и се потътри към банята. В мига, в който седна на тоалетната чиния, вратата се разтвори и Стефи нахлу вътре.

— Мразя Джереми! Кажи му да спре да ме дразни!

Появи се и Британи, този път като никога облечена, но цялата й уста беше наплескана с червилото на Трейси.

— Мами! Погледни ме!

— Вземи ме! — настоя Конър, дотъркалял се след цялата банда.

И като за капак цъфна и Хари. Застана на прага и мълчаливо се вторачи в нея. Съдейки по вида му, още не беше взел душ и беше по джинси и една от тениските си за спане. Само Хари Бригс можеше да има тениски за спане — стари тениски, които бяха прекалено износени, за да ги облича през деня, но достатъчно здрави, за да не ги изхвърли. Но дори с избелялата тениска, той изглеждаше по-добре от нея, седнала на тоалетната чиния, с вдигната до кръста нощница.

— Не може ли поне за малко да остана сама, моля?

— Мразя Джереми. Той ме нарече…

— Аз ще поговоря с него. А сега излизайте. Всички.

Хари отстъпи от вратата.

— Вървете, деца. Ана каза, че закуската ще е готова след минута. Момичета, вземете брат си.

Децата неохотно се изнизаха и тя остана с Хари, последния човек, с когото искаше да е в момента.

— „Всички“ включва и теб. Защо още си тук?

Той я изгледа през очилата.

— Защото семейството ми е тук.

— Сякаш ти дреме за това. — Сутрин винаги беше вкисната, а днес беше особено заядлива. — Махай се. Искам да пишкам.

— Давай, кой те спира. — Той приседна на ръба на ваната и зачака.

Рано или късно, бременните жени се лишават от последната капка достойнство и това бе един от тези моменти. Когато свърши, той й подаде прилежно сгъната тоалетна хартия. Трейси я смачка на топка, за да му покаже, че не всичко в този живот е чисто и спретнато, както му се иска на него. Избърса се, пусна водата и стана да си измие ръцете, без да го поглежда.

— Предлагам да поговорим, докато децата закусват. Бих искал към обяд да тръгна.

— Защо ще чакаш до обяд, когато можеш да потеглиш още сега? — Тя изстиска паста за зъби върху четката.

— Вече ти казах вчера. Няма да тръгна без децата.

Той не можеше едновременно да работи и да се грижи за децата, и двамата го знаеха, така че защо беше всичко това? Освен това отлично знаеше, че тя няма да позволи дори на цяла армия безсърдечни съпрузи да й отнемат децата. Опитваше се да я манипулира, за да се върне с него в Цюрих.

— Добре, вземи ги. Имам нужда от малко почивка. — Тя започна да си мие зъбите, сякаш не й пукаше за нищо на света.

В огледалото го видя как примигва зад стъклата на очилата. Не го очакваше. Трейси забеляза, че е намерил време да се обръсне. Обичаше уханието на кожата му сутрин и копнееше да зарови лице във врата му.

— Добре — изрече Хари бавно.

В пристъп на садомазохизъм, тя остави четката и обхвана корема си с длани.

— С изключение на това. Нали се разбрахме. След като се роди, ще бъде само мое.

За пръв път той избягна погледа й.

— Аз… не биваше да го казвам.

— Извинението не се приема. — Трейси се изплю в умивалника и изплакна устата си. — Мисля да си върна моминското име — за мен и за това бебе.

— Ти ненавиждаш моминското си име.

— Прав си. Вастермеен е ужасно име. — Той я последва в спалнята, давайки й възможност да го нарани, така както той бе наранил нея. — Ще се върна към предишната си фамилия. Винаги съм харесвала как звучи Трейси Гейдж. — Изрита един куфар от пътя си. — Надявам се бебето да е момче, за да го нарека Джейк. Джейк Гейдж. Ето това се казва име!

— Как ли пък не!

Най-после бе успяла да пробие стената на безразличие, но фактът, че му причиняваше болка, не й достави удоволствие. Вместо това й се искаше да заплаче.

— Какво значение има за теб? Никога не си искал това бебе, забрави ли?

— Само защото не подскачам от щастие за тази бременност, не означава, че няма да приема детето.

— И трябва да ти падна на колене от благодарност?

— Нямам намерение да се извинявам за чувствата си. По дяволите, Трейси, ти винаги ме обвиняваш, че прикривам емоциите си, но единствените емоции, които искаш да проявявам, са тези, които на теб ти харесват. — Тя си помисли, че съпругът й най-после е изгубил пословичното си самообладание, но той отново си възвърна хладния безстрастен тон, който я подлудяваше. — Не исках и Конър, но сега не мога да си представя живота без него. Логично е да се предположи, че ще изпитвам същото и към това бебе.

— Благодаря на Бог за логиката! — изстреля тя и грабна банския от купчината дрехи на пода.

— Престани да се държиш детински. Истинската причина да си бясна е, че не получаваш достатъчно внимание, а бог е свидетел колко обичаш да си център на вниманието.

— Върви по дяволите.

— Още преди да тръгнем от Кънектикът, знаеше, че ще съм много зает и през по-голяма част от времето ще работя.

— Но пропусна да споменеш, че ще ми изневеряваш наляво и надясно.

— Не съм ти изневерявал наляво и надясно.

Преднамерено търпеливият му тон окончателно я извади от равновесие.

— Обясни ли го на онази малка сладурана в ресторанта?

— Трейси…

— Видях те с нея! Двамата се гушкахте в онова сепаре. Тя те целуваше!

Той имаше безочието да се намръщи раздразнено.

— И защо не ми се притече на помощ, вместо да ме оставиш насаме с нея? Знаеш, че се притеснявам, ако се озова в неловка ситуация.

— О, да… ситуацията изглеждаше доста неловка. — Тя грабна сандалите си.

— Стига, Трейси. Амплоато ти на кралица на драмите отдавна се изтърка. Тя е новият вицепрезидент на „Уърлдбридж“ и понякога злоупотребява с алкохола.

— Голям си късметлия.

— Престани да се държиш като разглезено момиченце. Знаеш, че аз съм последният мъж на земята, който ще се забърка в любовна история, но ти трябваше непременно да разиграеш гръцка трагедия заради лигавенето на една пияна жена, тъй като се чувстваш пренебрегната.

— Да, това е вярно. Аз просто капризнича. — Някак си беше по-лесно да приеме мисълта за изневяра, отколкото това негово емоционално безразличие, което я съсипваше, но тя навярно през цялото време подсъзнателно бе знаела, че той няма любовна връзка. — Истината е, Хари, че ти стана студен и равнодушен към мен месеци преди да заминем от Кънектикът. Истината е, Хари… че ти зарязваш нашия брак, изоставяш ме.

Надяваше се да отрече, ала той не го направи.

— Ти ме заряза и замина, така че не обвинявай мен, не аз те изоставих. И къде избяга? При този бонвиван, бившия си съпруг.

Отношенията между Трейси и Рен винаги са били болното място на Хари. От дванайсет години той избягваше срещите с него и ставаше студен и затворен, когато тя говореше с бившия си съпруг по телефона. Това бе толкова нетипично за него.

— Избягах при Рен, защото знаех, че мога да разчитам на него.

— Нима? Е, на мен не ми се стори да примира от щастие да те види.

— И за милион години няма да разбереш какво изпитва Рен Гейдж.

Най-после бе постигнала надмощие, затова, естествено, той побърза да смени темата.

— Ти настоя да приема работата в Цюрих. И ти настоя да дойдеш с мен.

— Защото знаех колко много означава това за теб и не исках да ми натякваш, че провалям кариерата ти с поредната си бременност.

— Някога да съм ти го натяквал?

Никога. Той можеше да й навре в лицето дълъг списък с оплаквания от първите дни на брака им, когато тя все още се учеше как да обича, но никога не го бе сторил. Докато не забременя с Конър, Хари винаги е бил безкрайно търпелив с нея. И Трейси отчаяно искаше това търпение да се върне. Търпението, подкрепата и разбирането, и най-важното, любовта, която винаги бе смятала за безкрайна и безрезервна.

— Вярно е — горчиво се съгласи Трейси. — Аз съм тази, която е злопаметна и натяква. Ти си идеален и заради това е голям срам, че си принуден да търпиш толкова несъвършена съпруга! — Метна банския през рамо, грабна плажния халат и се втурна към банята. Когато излезе, той бе изчезнал, но когато се запъти към кухнята, за да провери децата, го чу да вика на Джереми. Двамата играеха на топка в градината.

И само за миг си позволи да се престори, че всичко е наред.

 

 

— Видяла си какво?

— Призрак — повтори Изабел, докато оглеждаше мократа му от пот тениска. Беше тъмносиня и придаваше на очите му особено зловещ сребрист оттенък. Тя се взря в него малко по-дълго от необходимото, преди да започне да прибира от сушилника чиниите, които Марта бе оставила, след като се бе прибрала от вилата, за да почисти. — Определено беше призрак. Как можеш да тичаш в такава жега?

— Станах твърде късно, за да тичам на по-хладно. Какъв призрак?

— От тези, които хвърлят камъчета в прозореца ми и после се реят из маслиновата горичка, увити в бял чаршаф. Помахах му.

Рен не го намери за забавно.

— Това стигна твърде далеч.

— Съгласна съм.

— Преди да изляза да потичам, се обадих на Ана и й казах, че днес двамата с теб ще ходим до Сиена. Така всички ще имат достатъчно време да разберат, че къщата ще е празна. — Грабна чашата с прясно изстискан портокалов сок, която тя от глупост бе оставила без надзор, пресуши я и се отправи към стълбите. — Нужни са ми десет минути, за да взема душ, и после съм готов да потеглим.

Двайсет минути по-късно той се появи с джинси, черна тениска и традиционната си бейзболната шапка „Лейкърс“. Огледа подозрително сивия й трикотажен панталон, маратонките и тъмносивата тениска, която след кратко колебание бе отмъкнала от неговите.

— Не ми изглеждаш облечена за туристическа обиколка.

— Камуфлаж. — Изабел грабна слънчевите си очила и се запъти към колата си. — Размислих и реших да се присъединя към шпионската ти мисия.

— Не те искам с мен.

— И без това ще дойда. Иначе ще заспиш и ще пропуснеш нещо важно. — Тя отвори шофьорската врата. — Или ще се отегчиш и ще започнеш да късаш краката на някой скакалец, или ще подпалиш пеперудите, или… какво беше онова нещо, което направи в „Пътят на мъртвилото“?

— Нямам представа. — Той я избута настрани и се настани зад волана. — Тази кола е оскърбление за сетивата ми.

— Не всички можем да си позволим мазерати. — Изабел заобиколи от другата страна и се плъзна на седалката. Случката със среднощния псевдопризрак подсказваше последна степен на отчаяние и тя трябваше да разплете тази загадка, дори да се налагаше да остане насаме с него на място, където онези омайващи целувки нямаше да бъдат прекъснати от лозари, деца или икономки.

Само те двамата. Самата мисъл караше кръвта да забучи в главата й. Тя беше готова — повече от готова — но първо двамата трябваше сериозно да поговорят. Независимо какво казваше тялото, мозъкът й настояваше да определи границите.

— Донесох някои неща за пикник. В багажника са.

Той й хвърли отвратен поглед.

— Само жена е способна да превърне една разузнавателна мисия в пикник.

— И какво трябваше да взема?

— Не зная. Храна, подходяща за следене. Евтини понички, термос горещо кафе и празна бутилка, за да пикаем.

— Каква съм глупачка!

— И не малка, а голяма бутилка.

— Ще се опитам да забравя, че съм психолог.

Рен махна на Масимо, докато потегляше, сетне зави към вилата.

— Трябва да проверя дали е пристигнал сценарият от Дженкс. А и така още веднъж ще разглася дългоочакваното ни отсъствие.

Тя се усмихна, докато го гледаше как изчезва във вилата. През последните дни, прекарани с Рен Гейдж, се бе смяла много повече, отколкото през трите години с Майкъл. Но при мисълта за проваления годеж усмивката й помръкна. Раните още не бяха зараснали, но боляха другояче. Това не беше болка от разбито сърце, а по-скоро съжаление за времето, напразно изгубено за нещо, което от самото начало е било обречено на провал.

Отношенията й с Майкъл приличаха на застояло блато. Никакви вълни или скрити течения, никакви подводни скали, които да принудят някого от тях да смени посоката или да поеме в друго направление. Двамата никога не се караха, никога не се предизвикваха. Нямаше вълнение — и Майкъл беше прав — нито пък страст.

С Рен всичко щеше да бъде страст… страст, кипяща в океан, осеян със скали. Но това не означаваше, че тя ще позволи да се натъкне на някоя от тях.

Той се върна при колата, запъхтян и неустоимо сладък.

— Малката нудистка е докопала флакона ми с крема за бръснене и го е изфъскала целия, за да си направи бикини от пяна.

— Много новаторско. Пристигнал ли беше сценарият?

— Не, по дяволите. Мисля, че си счупих палеца на крака. Джереми е намерил гирите ми и е оставил едната на стълбите. Не проумявам как Трейси се оправя с тях.

— Мисля, че е различно, когато децата са твои. — Изабел се опита да си представи Рен с деца и въображението й нарисува прекрасни малки дяволчета, които ще завързват бавачката, ще взривяват смърдящи бомбички и постоянно ще си правят шеги с родителите си по телефона. Не особено приятна картинка.

Тя го огледа скептично.

— Не забравяй, че и ти не си бил дете за пример.

— Вярно е. Психарят, при когото ме изпрати баща ми, когато бях на единайсет, ми обясни, че единственият начин да получа вниманието на някой от родителите ми е, като устройвам номера. От ранна възраст усвоих до тънкост лошото поведение, за да бъда винаги в светлината на прожекторите.

— И си пренесъл тази философия в кариерата си.

— Хей, в детството ми се получаваше страхотно. Всички помнят злодея.

Сега не беше най-подходящото време да изясняват отношенията си, но може би не беше зле да постави на пътя му малък камък — не да го задържи, а да го подготви.

— Ти, естествено, разбираш, че като деца ние съзнателно развиваме някои дисфункции, защото ги смятаме жизненоважни за нашето оцеляване, нали?

— Ъхъ.

— Част от процеса на съзряване е необходимостта да ги преодолеем. Разбира се, нуждата от внимание, изглежда, е обичайна за повечето велики актьори, така че в твоя случай дисфункцията се е оказала изключително функционална.

— Ти смяташ, че съм велик актьор?

— Мисля, че имаш потенциал, но не можеш действително да станеш велик, ако продължаваш да играеш все една и съща роля.

— Това са пълни глупости. Всяка роля има собствени нюанси, затова не можеш да твърдиш, че всички са еднакви. А и актьорите винаги са обичали да играят злодеи. Това им дава шанс да разгърнат таланта си докрай.

— Ние не говорим за актьорите като цяло. Говорим за теб и факта, че не желаеш да играеш по-различна роля. Защо?

— Вече ти казах, че е прекалено рано за подобни дискусии.

— Защото си отраснал с изкривена представа за себе си. В детството си ти си бил емоционално малтретиран и сега е необходимо да си изключително наясно с мотивите си да избираш подобни роли. — Само още едно малко камъче на пътя му и ще го остави на мира. — Дали е, защото обичаш да играеш садисти, или защото на някое подсъзнателно ниво не се чувстваш достоен да играеш герой?

Той удари с юмрук по волана.

— Господ ми е свидетел, че за последен път в живота си се срещам с шибан психар.

Изабел се подсмихна.

— Ние не се срещаме. Освен това караш с превишена скорост.

— Млъквай.

Тя мислено си отбеляза да не забрави да му даде списък с правилата за честния двубой, неотменна част от установяването на стабилна връзка. Нито едно от тях не включваше аргумента „млъквай“.

Двамата пристигнаха в града и докато минаваха край площада, Изабел забеляза, че няколко глави се извърнаха към тях.

— Нищо не разбирам. Въпреки всичките ти дегизировки, някои от тези хора навярно знаят кой си ти, но не те преследват за автографи. Не мислиш ли, че е странно?

— Казах на Ана, че ще купя ново оборудване за училищната спортна площадка, ако никой не ми досажда.

— Имайки предвид стремежа ти винаги да си център на внимание, сигурно се чувстваш доста странно да се криеш?

— Тази сутрин си се събудила с упоритото намерение да ме дразниш или ти се получава спонтанно?

— Отново превишаваш скоростта.

Рен въздъхна.

Градът остана зад тях и след още няколко километра те свиха от главното шосе и поеха по доста по-тесен страничен път. Рен отново благоволи да заговори:

— Този път води към изоставен замък на върха на хълма над къщата. От там всичко се вижда като на длан.

Колкото приближаваха, пътят ставаше все по-изровен и накрая свърши с тясна пътека, където Рен спря. Когато започнаха да се изкачват между дърветата, той грабна пликовете с храната от ръката й.

— Поне не си взела една от онези идиотски кошници за пикник.

— И аз зная нещичко за тайните операции.

Той изсумтя.

Когато стигнаха до поляната на билото на хълма, Рен се спря, за да разчете килнатата настрани табелка, отбелязваща историческите руини. Изабел разгледа наоколо и скоро установи, че останките не бяха само от замък, но и от крепост с множество постройки. По полуразрушените стени пълзяха лози и достигаха до развалините на някогашната стражева кула. Под полусъборените сводове растяха дървета, а полски цветя надничаха в пукнатините на камъните, някога представлявали основите на конюшня или хамбар.

Рен заряза табелата и се приближи до Изабел, която се любуваше на ширналите се полета и гори.

— Мястото е било етруско гробище, преди да издигнат замъка — осведоми я той.

— Руини върху руини. — Дори с невъоръжено око можеше да се види фермерската къща в долината, но и в градината, и в маслиновата горичка не се мяркаше жива душа.

— Нищо не става.

Рен се взря през бинокъла, който носеше.

— Още е рано. Това е Италия. Нужно им е време, за да се организират.

Една птица се стрелна от гнездото в стената зад тях. Изабел реши, че с присъствието си нарушават покоя на мястото, и малко се отдалечи. Нозете й стъпкаха няколко стръка дива мента и въздухът се изпълни със сладко ухание.

Тя забеляза част от стена с куполообразна ниша. Когато приближи, видя, че представлява абсида от някогашен параклис. Върху купола все още се различаваха леки следи от боя — ръждивокафява, която някога е била тъмночервена, прашни отсенки на синьо, избеляла охра.

— Всичко е толкова спокойно и умиротворяващо. Чудя се защо са го изоставили.

— Съдейки по надписа върху табелата, заради чумата през петнайсети век и непосилните данъци за съседните епископи. Или може би са били прогонени от духовете на етруските, погребани тук — осведоми я Рен раздразнено.

Тя му обърна гръб и се взря в купола. Църквите обикновено я успокояваха, но Рен бе твърде близо. Усети мирис на дим и се извърна. Той палеше цигара.

— Какво правиш?

— Пуша само по една на ден.

— Може ли да не го правиш в мое присъствие?

Той не й обърна внимание, всмукна дълбоко и се запъти към един от порталите. Облегна се на камъните с мрачно и отчуждено изражение. Може би не биваше да го насилва да се рови в детството си.

— Грешиш — изрече Рен рязко. — Аз съм напълно способен да отделям реалния живот от екранния.

— Никога не съм казвала, че не си. — Младата жена приседна върху останките от стена и се загледа в профила му, толкова съвършен, с изчистени пропорции. — Просто предположих, че представата, която имаш за себе си, формирана в детството, когато си виждал и правил неща, на които никое дете не бива да бъде подлагано, може да не съответства на мъжа, в който си се превърнал.

— Ти не четеш ли вестници?

Изабел най-после разбра какво в действителност го тормозеше.

— Не можеш да престанеш да се измъчваш за случилото се с Карли, нали?

Той вдиша дълбоко дима, но не каза нищо.

— Защо не свикаш пресконференция и не кажеш истината? — Тя отскубна стръкче мента и го стри между пръстите си.

— Хората са преситени от сензации. Те вярват в това, което искат.

— Тя не ти е била безразлична, нали?

— Да. Беше мило дете… о, боже, толкова талантлива. Беше тежко да гледам как се похабява напусто.

Изабел обви ръце около коленете.

— Колко време бяхте заедно?

— Само няколко месеца, преди да разбера колко сериозен е проблемът й с наркотиците. Тогава си въобразих, че мога да я спася, и още няколко месеца правех всичко възможно да й помогна. — Той изтръска пепелта и отново всмукна от цигарата. — Уредих да я прегледат. Опитах да я убедя да постъпи в клиника за наркомани. Нищо не се получи, накрая се отказах и се разделихме.

— Разбирам.

Той я изгледа мрачно.

— Какво?

— Нищо. — Тя поднесе стръкчето към носа си. Как й се искаше да не се опитва винаги да променя хората, а да ги остави да бъдат такива, каквито са. Още повече, когато самата тя се нуждаеше от основна промяна.

— Какво означава това дълбокомислено „разбирам“? Кажи какво мислиш. Бог е свидетел, че за теб не би трябвало да е никак трудно.

— И какво мисля според теб?

Той изпусна дима през ноздрите си.

— Предполагам, че ти ще ми кажеш.

— Аз не съм твоят психиатър, Рен.

— Ще ти напиша чек. Кажи какво ти се върти в ума.

— Не е важно какво се върти в моя ум. Кажи ми какво се върти в твоя.

— Звучи така, сякаш ме осъждаш — настръхна той и й метна враждебен поглед. — Звучи така, като че ли мислиш, че съм можел да направя нещо, за да я спася, и това никак не ми харесва.

— Това ли смяташ, че правя? Съдя те?

Рен захвърли цигарата.

— Не е моя вината, че тя се е самоубила, по дяволите! Аз направих всичко, което можах.

— Наистина ли?

— Смяташ, че е трябвало да остана с нея? — Рен стъпка угарката. — Да й подавам спринцовката, когато се нуждае от следващата доза? Или да й приготвям линиите с кокаин, за да смърка? Казах ти, че като дете имах проблеми с дрогата. Не можех да бъда в близост с подобни гадости.

Изабел си припомни насмешливото му подмятане как е смъркал кокаин, но в момента той не се шегуваше.

— Преди да навърша двайсет се изчистих, но и сега изтръпвам от ужас, като си помисля как едва не съм прецакал живота си. Оттогава се старая да стоя възможно най-далеч от наркотиците. — Поклати глава. — Смъртта й е огромна и ненужна загуба.

Сърцето й се сви от мъка за него.

— И ако си останал с нея, си можел да я спасиш?

Той се извърна към нея. Лицето му пламтеше от гняв.

— Това са глупости! Никой не можеше да я спаси!

— Сигурен ли си?

— Да не мислиш, че аз съм единственият, който се е опитвал? Семейството й беше с нея. Много от приятелите й. Но тя се интересуваше само от следващата доза.

— Може би е имало нещо, което да кажеш? Или да направиш?

— Тя беше наркоманка, по дяволите! На даден етап трябваше сама да си помогне.

— Но не го е сторила, нали?

Той зарови върха на обувката си в прахта.

Изабел се изправи.

— Ти не си можел да направиш нищо против волята й, Рен, но си искал. И след смъртта й се побъркваш от мисли, опитвайки се да разбереш какво е можело да кажеш или да сториш, за да й помогнеш.

Той пъхна ръце в джобовете и зарея поглед в далечината.

— Нищо не можеше да се направи.

— Напълно ли си сигурен?

Дълбока въздишка се изтръгна сякаш от дълбините на душата му.

— Да, сигурен съм.

Тя пристъпи зад него и го потупа по гърба.

— Продължавай да си го напомняш.

Той се втренчи в нея, дълбоката бръчка между веждите му се изглади.

— Май наистина трябва да ти напиша чек, а?

— Смятай го за бартерна сделка за урока по готварство.

Устните му леко се извиха.

— Само недей да се молиш за мен, става ли? Плаши ме до смърт.

— Не мислиш ли, че заслужаваш няколко молитви?

— Не и когато се опитвам да си спомня как изглеждаше без дрехи същата особа, която се моли за мен.

Сякаш помежду им подскочи огнена топка. Той вдигна ръка и бавно затъкна кичур коса зад ухото й.

— Ама и аз имам един късмет. Цели месеци се държа прилично и когато съм готов за бойни подвизи, се оказвам на необитаем остров с монахиня.

— Така ли мислиш за мен?

Той подръпна крайчеца на ухото й.

— Опитвам се, но не се получава.

— Добре.

— Господи, Изабел, ти ми изпращаш по-противоречиви сигнали от развалено радио. — Рен отпусна ръка.

Тя облиза устни.

— Това е… защото съм прекалено объркана.

— Изобщо не си объркана. И ти го искаш не по-малко от мен, но още не си измислила как да го включиш в настоящите си житейски планове, затова протакаш нещата, или иначе казано, едва влачиш крака насреща ми. Същите крака впрочем, които искам да почувствам качени на раменете ми.

Устата й пресъхна.

— Ти направо ме подлудяваш! — възкликна той.

— Да не мислиш, че и ти не правиш същото с мен?

— Първата добра новина за днешния ден. Тогава какво още чакаме?

Той се протегна към нея, но тя се дръпна като ужилена.

— Аз… аз трябва да помисля и да се ориентирам. Ние трябва да се ориентираме. Първо да седнем и поговорим.

— Точно това не желая. — Сега той отстъпи назад. — По дяволите, няма да позволя отново да ни прекъснат, защото в минутата, в която те докопам, някой със сигурност ще цъфне във фермерската къща. Какво ще кажеш да похапнем? Дяволски ми е нужно нещо голямо, което да отвлече вниманието ми.

— Мислех, че моят пикник е прекалено женски за теб.

— Гладът изкарва наяве женствените черти от характера ми. От друга страна, сексуалната неудовлетвореност събужда инстинктите ми на убиец. Кажи ми, че не си забравила виното.

— Това е шпионска мисия, глупчо, а не коктейлно парти. По-добре използвай бинокъла по предназначение, докато извадя храната.

Като никога Рен не възрази и докато оглеждаше терена, Изабел разопакова продуктите, които бе купила сутринта — сандвичи с прозрачни резени прошуто между две прясно изпечени фокачи^[1], салата от зрели домати, пресен босилек и farro — подобни на ечемик зърна, присъщи за тосканската кухня. Разположи всичко върху сенчеста част от стената с прекрасен изглед към фермерската къща, а накрая добави бутилка минерална вода и останалите от вечерята круши.

Изглежда, и двамата осъзнаваха, че няма да понесат още словесни игри, затова, докато се хранеха, разговаряха за храна и книги — за всичко друго, но не и за секс. Рен беше начетен, остроумен и забавен събеседник и много по-осведомен от нея по различни теми.

Изабел тъкмо посегна към една круша, когато той грабна бинокъла.

— Изглежда, купонът най-сетне започна.

Тя изрови театралния си бинокъл и видя как градината и маслиновата горичка постепенно се изпълват с хора. Първи се появиха Масимо и Джанкарло заедно с един мъж, в когото Изабел разпозна Бернардо, който беше местният poliziotto, или полицай. Ана заедно с Марта и още няколко жени застанаха край оградата. Всички те явно даваха наставления на по-младите, които пристигаха. Изабел разпозна хубавото червенокосо момиче, от което вчера бе купила цветя, симпатичния млад мъж, който работеше във фотостудиото, и месаря.

— Я виж кой още се появи.

Тя насочи бинокъла си към посоката, в която гледаше Рен, и видя в градината да влиза Виторио, съпроводен от Джулия. Те се включиха в групата, която бе започнала да събаря оградата камък по камък.

— Не би трябвало да изпитвам разочарование, но се чувствам излъгана — въздъхна Изабел.

— Да, аз също.

Марта прогони един млад мъж, навлязъл сред розите й.

— Интересно, какво търсят? И защо са чакали да пристигна, за да започнат да го търсят?

— Може би преди това не са знаели, че е изчезнало. — Той остави бинокъла и започна да прибира остатъците от обяда им в пликовете. — Мисля, че е време да предприемем по-крути мерки.

— Помни, че не можеш да използваш хладно или огнестрелно оръжие.

— Само в краен случай.

Той я придържаше под лакътя, докато се спускаха по тясната пътека към колата. Отне им само минута да хвърлят всичко на задната седалка и да потеглят. Рен не жалеше пандата.

— Ще ги изненадаме — заяви той, когато отби по обходното шосе, заобикалящо Касалеоне, вместо да се насочи директно към града. — Всички в Италия имат мобилни телефони и не искам някой да се обади във фермата, за да им съобщи, че се връщаме.

Зарязаха колата на един страничен път, недалеч от вилата, и поеха през гората.

Първа ги видя Ана и остави на земята стомните с вода, които носеше. Някой спря радиото, от което се разнасяше поп музика. Постепенно разговорите замряха и тълпата се раздвижи. Джулия пристъпи към Виторио и го улови за ръката. Бернардо, облечен в poliziotto униформа, застана до брат си Джанкарло.

Рен се спря в края на горичката, огледа разкопките, сетне насъбралото се множество. Никога не бе приличал толкова на безмилостен убиец и всички разбраха посланието.

Изабел отстъпи назад, за да му даде възможност да се развихри.

Той не бързаше, смразяващият му поглед се местеше от лице на лице, въплътил се в ролята на лошото момче, както само той умееше. Когато тишината стана непоносима, Рен най-сетне заговори. На италиански.

Тя трябваше да предвиди, че този разговор няма да се води на английски, но не се бе досетила и сега й идеше да закрещи от разочарование.

Когато той млъкна, всички заговориха в един глас. Беше, все едно да наблюдаваш цяла армия от пощурели диригенти, отчаяно опитващи се да дирижират оркестъра. Ръце, въздигнати към небесата, пръсти, сочещи към земята, главите и сърцата. Високи изблици, свиване на рамене, въртене на очи. Изабел изгаряше от нетърпение да разбере какво казват.

— На английски — изсъска тя, но Рен бе твърде зает да залива Ана с непрекъснат словесен порой, за да й обърне внимание. Икономката застана пред тълпата, откъдето се обясняваше с вид на примадона, изпълняваща трагическа ария.

Той най-после я прекъсна и каза нещо на множеството. Когато свърши, всички започнаха да се разотиват, мърморейки тихо един на друг.

— Какво казват? — не се стърпя Изабел.

— Някакви глупости за кладенеца.

— Открий слабото им място.

— Вече го открих. — Той пристъпи по-навътре в градината. — Джулия, Виторио, вие никъде няма да ходите.