Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (56)

Петдесет и пета глава

Лейтенант Хюго Стентън, командир на взвод във Втори батальон на Йоркширския полк, седна върху голям сандък, пълен с консерви осолено телешко. Това бяха техните провизии и единственият предмет, който не беше потънал в калта на окопа.

Извади пакет цигари от джоба си, измъкна една, запали я и вдъхна дълбоко дима.

Днес се чувстваше крайно изтощен. Беше само на трийсет и шест, а имаше чувството, че е на сто и шест. Твърде отдавна беше тук. Единайсет дълги месеца. Дойде да се бие на Западния фронт през септември 1916. Сега беше юли 1917, а британците и техните съюзници оттогава не бяха направили и крачка към победата.

Докато се обучаваше в Катирик миналата година, му се обади Чарлс. Владееше се, но сърцето му беше разбито. Получил телеграма от военното министерство, че по-големият му син Ги е изчезнал при военна операция и се предполага, че е загинал. Чарлс все пак таеше надежда, че ще бъде открит в болница някъде във Вердюн. Или пък че е бил пленен от немците.

След това Хюго говори с Дафни и тя също се надяваше и се молеше брат й да е жив. Беше прекрасно да чуе гласа й и новини от семейството. Но когато затвори телефона, го обзе огромна тъга.

Хюго въздъхна дълбоко, чувствайки дълбоко в душата си, че Ги по всяка вероятност е мъртъв. Всеки знаеше за битката при Вердюн. Миналата година германците изчакаха британските войски да се приближат до портите на града.

По време на предварителния обстрел останали скрити в бункери дълбоко под земята. Излезли невредими оттам, за да се срещнат с британските части, които веднага били покосени от германските картечници.

Генерал Хейг веднага заповядал повторно настъпление. Още през първия ден имаше двайсет хиляди убити и четирийсет хиляди ранени и изчезнали и въпреки това британците продължиха да се бият, броят на жертвите растеше всеки ден, докато стана ясно, че положението е безнадеждно. В средата на ноември загубиха битката с огромно число жертви. Съюзниците докладваха за 615 000 загинали, ранени и изчезнали или пленени. Може би Ги Ингам е бил между тях.

Майорът на батальона разказа всичко това на Хюго, когато пристигна на фронта и остана шокиран от огромния брой жертви, от това масово кръвопролитие. Беше истинско варварство. Ако Ги е участвал в битката, имаше малка вероятност да е останал жив.

Майор Томпсън му разказа и други истории, от които косата на човек настръхва, пък и Хюго сам беше видял достатъчно, за да разбере колко ужасна е тази война. Беше доволен, че не постъпи в кавалерията, както възнамеряваше, и стана пехотинец. Конете всеки ден се излагаха на опасност от оръдейната стрелба, от бодливата тел, болести и кал, и гледката на умиращите животни беше непоносима.

Миналата година само от няколко дена беше в сектора при Сома, когато майорът го заведе да застреля три коня, ранени и оплетени в бодливата тел, и да спаси няколко други, затънали в калта.

Имаше няколко британски победи, които даваха надежда на Хюго. През април тази година Канадският корпус, дясно крило на Първа британска армия, завзе градчето Вими до Арас, което държаха немците.

Канадците се сражаваха храбро и поне веднъж имаше повод за ликуване. Но напоследък Хюго беше много загрижен. Майор Томпсън му съобщи, че френското правителство е взело решение да се сложи край на военните действия край Сома, понеже имало бунтове в много от подразделенията на френската армия. Войниците били на края на силите си, с понижен дух.

— Сега зависи от нас — каза снощи майорът на Хюго и на взводния. — Както става ясно, на нас се пада да поемем бремето на тази война. Ние, британците ще трябва сами да защитаваме Западния фронт.

И ето го сега тук, седнал с пушка на коленете в окоп, пълен с кал, в покрайнините на Ипр. През юни Втора армия под командването на генерал Хърбърт Плъмър атакува силните германски укрепления при Месинес. След като изсипа 500 тона тротил върху хребета, деветте дивизии на Плъмър го превзеха за радост на Хюго. Но не преставаше да си мисли, че ще последва ответен удар, и се питаше къде ще ги нападнат следващия път.

Участва в толкова много битки през последните осем месеца, че вече не знаеше колко са, и беше изморен до смърт.

Той се облегна на изкопа, затвори очи, забрави войната и се потопи в спомените си. Представи си Дафни сред розите в градината на Кавендън, с розовата рокля. Тогава беше много красива и той почти усети гладкия сатен, когато тя му каза да пипне бебето. Беше погалил корема й, а сега бебето беше на седем месеца. Роди се през декември, беше момченце и той почувства, че го залива топлина, като си представи Чарлс Хюго Иън Стентън.

Захвърли фаса в калта. После сбърчи нос от ужасната миризма, която се надигаше от калта. Калта не беше само кал. Беше премесена с кръвта на хора и коне, конска тор и екскременти и той се закашля.

— От отвратителната кал е, лейтенант — каза неговият ординарец Роби Лейтън, който се появи в окопа. — Ако не ни убие куршум, адската кал ще ни довърши. Заповядайте, сър, донесох ви чай.

— Благодаря, Лейтън. — Хюго с благодарност взе тенекиеното канче с чай. Горещият, силен и сладък чай му дойде много добре.

— Забелязахте ли нещо, сър?

Хюго погледна Лейтън и сви вежди.

— Не. Какво има?

— Проклетите оръдия престанаха да гърмят, лейтенант. Швабите изведнъж замлъкнаха.

— По дяволите, Лейтън, прав си! — Хюго се захили на ординареца. — Бях се отнесъл, дори не забелязах колко е тихо.

— Мислехте за вашата дама, нали, сър?

— Да, разбира се. Между другото къде е сержант Крукър? Не съм го виждал от около час.

— Не знам, сър, ама ако искате, ще ида да го потърся.

Хюго поклати глава.

— Не, няма нужда. В момента не ми трябва. А майор Томпсън виждал ли си?

— Не, сър. Но май отиде до щаба. Имаше затишие, нали се сещате?

— От все сърце се надявам, че не е затишие пред буря — промърмори Хюго и стана.

В този момент се започна. Изсипа се масивен артилерийски огън. Оръдията гърмяха. Експлодираха бомби. Картечниците трещяха. Германските войници тичаха през ничията земя и прекосяваха откритото пространство.

— Мили боже! — извика ординарецът, когато двамата с Хюго надникнаха над окопа. — Проклетите хуни ще докопат задниците ни.

— По-скоро ще докопат гърлата ни — отвърна Хюго и като се затича към своите войници, изкрещя: — На нож! Излезте от окопа, момчета, и залегнете.

Хюго се изкатери от окопа, неговият ординарец го последва. Веднага се озоваха насред боя, обградени отвсякъде от германски войници, които също нападаха с щикове.

Боят беше страшен — ръкопашен и ожесточен. Мъже падаха навсякъде около него, кръвта им плискаше върху униформата му. Британски и германски войници умираха един до друг, писъците им пронизваха горещия летен въздух.

Експлозиите продължаваха, нямаха край. Хюго отлично съзнаваше, че врагът е почти непобедим с по-многочислената си войска и по-мощно въоръжение. Съюзниците бяха безсилни пред яростната атака.

И тогава, точно когато си мислеше, че повече няма да издържи и ще падне от умора, чу странен шум, който не можеше да разпознае, понеже беше оглушал от гърмежите. Германците се оттегляха. След това хукнаха към окопите.

Хюго стоеше като закован. Чу гласа на сержант Крукър точно зад себе си:

— Дамите от ада, лейтенант.

Хюго погледна наляво и се ухили широко. Видя шотландските бойци, които маршируваха към тях, поличките им се вееха, гайдите пищяха и изпълваха въздуха с най-радостните за него звуци. Техните спасители бяха тук.

— Отсега нататък те са ангелите от ада, що се отнася до мен — извика Хюго на Крукър.