Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (14)

Тринайсета глава

Хари Суон, петнайсетгодишният брат на Сесили, беше приковал нейното внимание и тя го слушаше със зяпнала уста, възхитена от познанията му.

— И така, Ричард Невил, граф на Уорик, възкачва на престола Едуард Плантагенет, когато е бил още съвсем млад. Само на осемнайсет, представяш ли си! — заключи той с приповдигнат тон.

— Учиш по история много задълбочено, Хари — отбеляза Сесили, като се усмихна с обич на брат си, когото боготвореше. — Не е чудно, че си най-добрият ученик в класа.

Сесили го наблюдаваше и все си мислеше, че изглежда по-голям от възрастта си, може би заради интелигентността в тези светлосиви очи и сериозния му характер. Също и заради телосложението му. И той като баща си беше висок; беше Суон от глава до пети, нямаше никакво съмнение.

Сесили съзнаваше, че е трудолюбив, бърз, умен и говори правилно. Знаеше, че ще стигне далеч, ако му се даде възможност. Леля Шарлот й каза същото. Бяха на едно мнение за неговите способности и за таланта му на градинар, който се прояви, докато работеше с братовчед си Бил в градините на Кавендън.

Изведнъж той я погледна и попита:

— Кога ще се върне Майлс от Итън? Имам предвид за лятната ваканция.

— Не зная, но скоро. В края на месеца.

— Надявам се, че ще отидем някой уикенд за риба. Какво мислиш, Сеси?

— Да, ще ловим риба, ще наблюдаваме птиците и ще си направим пикник в гората. И Дилейси ще дойде с нас.

— Винаги си прекарваме много весело, когато сме заедно — каза Хари.

— Виж ти, какво правите вие двамата? — попита Алис бодро както винаги, когато влезе в кухнята. Но сърцето й беше свито от тревога за Дафни и се чувстваше зле и несигурна. Постоянно мислеше за опасното положение, в което се намираше момичето.

— Вечеряхме, мамо, и много ни се услади. Нали, Сеси?

Алис стоеше загледана в тях и внезапно я изпълни радост. Нейните обични деца. Знаеше, че са специални, всяко по свой начин, поне за нея и Уолтър. Щяха да имат прекрасен живот. Усмихна им се, вдигна празните им чинии и ги отнесе в мивката. Докато пускаше водата, пак се замисли за лейди Дафни и я обзе тъга. Не можеше да понесе мисълта за нейната болка.

— Ще ти помогна, мамо!

Сесили пъргаво стана, Хари също, и тримата заедно измиха и избърсаха чиниите. Разказваха на майка си какво ще правят утре с Уолтър. Баща им имаше почивен ден всяка втора неделя от месеца. С тази привилегия се ползваше всеки Суон, който беше камериер на графа.

* * *

По-късно същата вечер, когато Уолтър се върна от Кавендън в селото, двамата с Алис отидоха у Шарлот. Тя живееше от другата страна на улицата срещу тях и това беше вечерен ритуал, на който често се радваха. Щяха да пият кафе с коняк, докато си бъбреха за събитията в Кавендън и най-вече за себе си. Обичаха се и бяха много привързани.

Макар да беше май, вечерта беше хладна. Във всекидневната на Шарлот камината гореше, кафето и конякът бяха сервирани и домакинята ги очакваше усмихната.

Настаниха се пред камината в уютната стая и започнаха да пият кафе. Шарлот каза:

— Имам новина, нещо неочаквано, което разтревожи графа тази сутрин. Тъкмо слизах по стълбището на терасата, когато той ме видя и излезе от библиотеката, за да говори с мен.

— Каква е тази тревожна новина? — погледна я с интерес Уолтър, защото всичко, което се отнасяше до Кавендън, го засягаше.

— Представяте ли си, Хюго Стентън ще се върне, за да се срещне с графа.

— Каква изненада! — възкликна Уолтър. — Какво го е накарало да се върне у дома? Отпратиха го набързо, дори без да се сбогува.

— Харесвах Хюго, той не е убил брат си — намеси се Алис, сякаш да го защити.

Съпругът й се разсмя.

— Никой никога не го е твърдял, Алис.

— Но си го мислеха — отвърна бързо тя. — Нищо подобно нямаше. Майка му говореше глупости.

— Защо Негова светлост е толкова разтревожен? — попита Уолтър леля си.

— Защото предполага, че Хюго ще поиска имението Литъл Скел, което по закон е негово, и ще изгони лейди Гуендолин.

— Хюго няма да я изгони — възрази Алис. — Не е такъв човек. Пък и леля му винаги е взимала неговата страна.

— Ако все пак я изгони, лейди Гуендолин може да се нанесе в южното крило. То е просторно и почти самостоятелно. Ще се чувства удобно там. Обясних това на Чарлс — каза им Шарлот.

— Добре си се сетила. — Уолтър отпи от кафето. — Все пак може да не се стигне дотам.

Алис добави:

— Сигурна съм, че няма до я изгони.

— И аз имам новина — подхвърли Уолтър. — Но е много тъжна. Госпожа Седжуик не е оздравяла. Ракът я погубва и тя умира… — Той замълча натъжен. — Негова светлост ми каза тази вечер. Графинята е съкрушена, мислела си е, че сестра й е по-добре, затова отидоха на обяд днес. Вярвала е, че има години пред нея. Както изглежда, не е така.

— Колко е ужасно за Нейна светлост. Тя сигурно страда. Двете със сестра й бяха много близки.

Шарлот отпи глътка коняк. Изпитваше дълбоко съчувствие към Фелисити Ингам.

Алис промърмори:

— Какво злощастно недоразумение.

Тримата се умълчаха и пийваха коняк, всеки замислен за нещо свое. Стана много тихо, чуваше се само пращенето на огъня, тиктакането на часовника, шумоленето на дърветата. Бяха достатъчно помъдрели, за да са наясно, че неочакваното връхлита и неминуемо е несправедливо. Животът си имаше своя логика, раздаваше своите карти и тези карти рядко бяха щастливи.

Първа Алис дойде на себе си, защото знаеше, че трябва да съобщи на съпруга си и на Шарлот за ужасното преживяване на Дафни. След малко събра смелост и каза с възможно най-спокоен тон:

— Опасявам се, че имам най-лошата новина… — Тя отмести поглед от съпруга си към Шарлот, която беше глава на рода Суон. Прошепна едва чуто: — Лейди Дафни е била нападната днес следобед.

— Какво? — извика Шарлот. — Нападната ли? Какво имаш предвид?

— Някой я е нападнал съвсем реално.

— Надявам се, че нямаш предвид онова, което си мисля, Алис?

Уолтър погледна изпитателно жена си и се намръщи.

Алис поглеждаше ту единия, те другия.

Виждаше, че Шарлот е поразена, а на Уолтър не му се вярва, и все пак беше изпълнен с мрачно предчувствие.

Алис преглътна, устата й пресъхна от тревога и изрече бавно и предпазливо:

— Когато днес лейди Дафни се върна вкъщи, случайно попаднах на нея. Беше раздърпана. Отпратих Сесили и Дилейси и я отведох в спалнята й. Каза ми, че се е случило нещо. Попитах я нещо лошо ли е и тя не ми отговори. След това ми каза, че е паднала.

— Все пак сигурна ли си, че е била нападната? — попита пак Уолтър, защото му беше трудно да повярва.

— Абсолютно сигурна съм.

Шарлот тихо попита:

— Да не би да твърдиш, че е била изнасилена?

— Да.

— О, Господи!

Шарлот се ужаси, на лицето й се изписа страх. Седеше онемяла и разтърсена до дъното на душата си.

От сътресение Уолтър не проговори в първия момент, докато осъзнае смисъла на думите, след това се развика:

— Кой се е осмелил да доближи лейди Дафни? Да я докосне? Кой, за бога? Къде се е случило това, Алис? Тя каза ли ти?

Гласът му прозвуча дрезгаво в тихата стая.

Алис поклати глава.

— Не. Но по-късно, когато говорих с Дилейси и Сесили, им казах, че Дафни е паднала, нали ви споменах, че беше раздърпана, затова трябваше да им дам някакво обяснение, Дилейси подхвърли, че навярно се е случило в гората. Тя добави, че след обяда е отишла да се види с Джулиан Тобат и че винаги минава през зюмбюлената гора, когато отива в Хейвърс Лодж.

— Нашата земя! Била е изнасилена на наша земя! — разгневи се Уолтър. — Ще го очистя, ей богу, който и да го е сторил.

Шарлот беше бяла като платно и заговори с нисък, тревожен глас:

— Съвсем сигурна ли си, Алис? Тя каза ли ти, че е изнасилена?

— Не, не ми каза, Шарлот. Когато потвърди, че нещо й се е случило, аз веднага я прекъснах. Казах й, че не искам да знам нищо повече и че тя не бива да споделя с никого. Също така я предупредих да не се доверява на никого, освен на родителите си и на нас, Суонови.

— Тя е обезчестена — изрече Уолтър със скръбен, почти траурен глас. — За нея няма повече живот. Свърши, ей така за миг.

Алис проговори тихо:

— Макар че не ми каза, зная, че е истина заради дрехите й. Жакетът и блузата й бяха разкъсани, имаше петна по жакета и полата. — Тя позамълча и погледна изразително Шарлот. — И по фустата й имаше петна.

— Къде са тези дрехи? — угрижено попита Шарлот.

— Занесох ги вкъщи и ги изпрах. Ще ги поправя и ще станат като нови.

— Постъпила си разумно — отвърна Шарлот и се облегна. Замисли се за Фелисити и Чарлс Ингам, за плановете им за Дафни, за страданието им, ако изобщо разберат какво е сполетяло дъщеря им.

Шарлот внезапно се досети нещо и поклати глава.

— Тя не е непременно озлочестена, особено ако никой не узнае за изнасилването, освен ние. Защото има начин да се скрие загубата на девствеността… Ще прегледаме старите медицински книги, Алис.

— Пазиш ги, нали? — попита Алис и се оживи.

— Да. Заключени са заедно с архива за историята на нашия род… историята на родовете Суон и Ингам, за преплетените им съдби.

Уолтър се обърна към жена си:

— Сигурна ли си, че не е казала на никого, Алис? Понякога младите жени искат да споделят, за да им олекне.

— Нима човек може да е сигурен кой какво ще направи? — отговори Алис. — От друга страна, познавам лейди Дафни, откакто се е родила. Тя е саможива, не обича да споделя. Пък и на кого да се довери? Не и на Дидри, между тях има известна студенина. А що се отнася до Дилейси, честно казано, тя е твърде малка. Ще си мълчи, просто го знам. Не ме питай как, но знам.

— Ние, Суонови, трябва да се стегнем и да направим всичко възможно да я защитим по всякакъв начин — заключи Шарлот с категоричен тон. — Уолтър, говори с другите от нашата фамилия, които работят извън имението, нека да я пазят.

— Готово — каза той. — Утре ще се срещна с нашите момчета и с горските пазачи. Ще им наредя да следят за бракониери. Ще намекна, че съм забелязал един, и на графа ще кажа същото.

Шарлот се наведе напред.

— Не бива да разрешим никой да се чуди защо трябва да пазим лейди Дафни, затова слухът за бракониери в нашите земи е най-приемливото обяснение.

Алис каза:

— Лейди Дафни беше объркана, не беше на себе си, когато днес следобед й помогнах. Беше… замаяна и изплашена, горкото момиче. Опитах се да я успокоя, Шарлот.

— Продължавай в същия дух, Алис. Наглеждай я. — Шарлот стана и отиде да вземе бутилката коняк. Наля и на тримата. — Ще направим всичко възможно. Ще заличим това изнасилване… тя ще бъде като недокосната, ние ще се погрижим по всякакъв начин. И тя ще се омъжи за сина на херцог, ако зависи от нас.

— Точно така — заяви Уолтър. — Да не забравяме, един Суон винаги побеждава.

Алис се помоли наум, като се надяваше на същия изход. Надяваше се да спасят бъдещето на Дафни. Проблемът беше, че не беше сигурна, че ще бъде по силите им.