Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (22)

Двайсет и първа глава

По-късно същия следобед Чарлс Ингам изкачи чукарите до оголените грамадни скали. Бяха монолитни и се издигаха в полукръг като природна крепост. Тук беше любимото му място още от детството му.

Започна да притъмнява, докато се изкачваше. Той погледна небето. Въпреки оловносивите облаци, които се насъбираха, знаеше, че няма да вали. Седна на един гладък камък, облегна се на каменния скат и със затворени очи се отпусна.

Докъдето стигаше погледът, се простираше пустош и този безлюден, самотен пейзаж го умиротворяваше. Оставаше сам с мислите си, разсъждаваше и търсеше решения за проблемите. Затова дойде тук. Да бъде сам и да оплаква съдбата на дъщеря си.

Остана потресен до мозъка на костите си от разкритията на Шарлот. Трагедията с дъщеря му, с неговата скъпа Дафни, се случваше една на милион. Негово дете, изнасилено в границите на неговата земя, беше невъобразимо и безкрайно ужасяващо. Това разби сърцето му, плановете му за нея, както и нейните. Колко съсипана и изплашена е била… и още е, ако истината излезе наяве. Била е храбра и силна, което му подсказваше, че е истинска Ингам. Гордееше се с нейния стоицизъм.

Въздъхна тихичко, представяйки си най-лошия сценарий. След като я е изнасилил, онзи мъж можеше да я убие, за да прикрие престъплението си.

Щом му минеше през ум тази възможност, се смразяваше и сега за кой ли път си забрани да мисли по този начин.

Имаха късмет, че е жива, че онзи, който я е изнасилил, не е стигнал до крайност и не я е убил. Слава богу, лицето й не беше пострадало. Беше започнала да се съвзема поне физически, ако не душевно. Очевидно й трябваха време и специални грижи. С Фелисити ще й отдадат цялото си внимание, също Шарлот и Алис.

Ами бебето? Каквото и да си говорят, и да правят, то е Ингам, чрез Дафни кръв от неговата кръв. Затвори очи и се замисли.

Кой я е изнасилил? Едва ли е бил непознат, който се е скитал из тяхното землище, случайно е попаднал на нея, изнасилил я е, после е избягал.

Когато спомена Джулиан Тобат пред Дафни, тя наведе глава, вторачи се в преплетените си ръце и се разплака. Сега, като си припомняше събитията, повярва, че в онзи момент тя мълчаливо е посочила Джулиан.

Джулиан Тобат. Чарлс се съсредоточи върху младия мъж. Беше му се струвал винаги кротък, деликатен, дори леко безличен, както отбеляза Фелисити. Откъде толкова хладнокръвие у него, че да нападне Дафни, и насила да извърши сексуален акт с нея?

Отговори си почти веднага. Най-тихите мъже често откриват у себе си мотив и воля, за да вземат това, за което копнеят. Чувство на неудовлетвореност, желание, любов и похот се преплитат и се превръщат в огромна движеща сила. Това ли се беше случило през онзи майски ден? Не знаеше и едва ли някога щеше да узнае. Но у него се загнезди мисълта, че Джулиан е най-вероятният извършител. Да, но той е мъртъв, погребан и толкова. Трябваше да се справят с реалността.

Ако следваха плана на Шарлот, Дафни ще продължи живота си през февруари 1914, все едно нищо не се е случвало. Тайната ще остане в семейството.

Дафни ще се върне от пътешествието с много нови знания за европейската история и изкуство, ще научи френски, ще попие онзи неповторим шик, който е само парижки. Ще има нов гардероб с тоалети от най-изисканите модни къщи в Париж и ще бъде представена в обществото, точно както винаги са планирали. И ще се омъжи за син на херцог.

Шарлот им каза, че всичко може да се оправи, а той вярваше на Шарлот Суон. Винаги й беше вярвал. Баща му години наред се осланяше на нейното мнение. Когато и да погледнеше към онова време, осъзнаваше колко е разчитал на нея през цялото си детство.

Той извади часовника си и го погледна. След това стана, напусна скалното убежище и пое към къщи по пътеката през пустошта. Ненадейно зърна двама горски пазачи, които обхождаха по-ниския хребет, и им помаха. Те също му помахаха.

След сутрешната среща с Шарлот най-после разбра защо напоследък толкова много пазачи обикалят земите му. Пърси Суон, главният пазач на дивеча, му обясни, че се говорело за бракониери. Това не беше вярно. Шарлот беше организирала защита за цялото семейство. Това сега му стана ясно. Одобряваше действията й; присъствието на горските пазачи го успокояваше.

* * *

Уолтър Суон очакваше Чарлс в гардеробната, свързана с неговата спалня.

— Опасявам се, че закъснях, Суон. Графинята слезе ли за чая?

— Да, милорд, преди около десет минути. Лейди Гуендолин пристигна малко по-рано, отколкото я очаквахме.

Чарлс кимна, докато Уолтър му помагаше да съблече спортния си жакет.

— Както обикновено — промърмори той, клатейки глава. — Моята леля все се страхува да не пропусне нещо, затова е точна до секунда. Такъв е нейният маниер от години.

— Хенсън ми предаде съобщение за вас. Господин Хюго Стентън е телефонирал от Лондон. Хенсън ми записа номера му.

Уолтър подаде листче на Чарлс. Той го погледна и го остави на скрина.

— Първо ще се облека.

Чарлс се изми в банята, после се погледна в огледалото. Помисли си, че изглежда напрегнат, и веднага си напомни да се отпусне и да се държи по най-естествен начин. Чудеше се защо Хюго му е телефонирал. Дано да се е отказал от визитата. Това щеше да бъде добра новина за разнообразие. При сегашните обстоятелства присъствието му щеше да ги притеснява. В момента всякакви гости щяха да им бъдат в тежест. Нямаше намерение да отмени гостуването на Хюго, с малко късмет той сам може би щеше да го отмени.

* * *

Дилейси седеше до Майлс на малкия диван.

— Днес е много приятно, нали? Мама изглежда доста по-добре.

— Вярно е — отговори Майлс и огледа стаята. В семейството той беше най-наблюдателният, нищо не му убягваше. Вече беше забелязал настроението на майка си. От покрусена жена изведнъж се превърна в жена, която прекалено много се смееше и постоянно се усмихваше. Никога не се държеше лекомислено, а сега изглеждаше точно така. Майлс се намръщи и погледна Дафни. Нейното поведение също рязко се промени. Беше спокойна; вече не се мотаеше из къщата с разплакани очи. Колкото до баща му, той беше твърде сърдечен.

Изключително прозорлив за възрастта си, четиринайсетгодишният Майлс реши, че не се държат нормално. Не можеше да престане да се чуди защо този следобед са толкова различни. Какво ставаше тук? Майлс беше сигурен, че е доловил нещо потайно и че в семейството се е случило нещо необичайно. Но даже не се осмеляваше да изкаже предположение.

— Какво си се замислил? — побутна го с лакът Дилейси. — Разсеян си. Какво има?

— Честно, Лейси, за нищо особено. Бях се замислил за вечеринката другия петък. Не бих казал, че я очаквам с нетърпение — измисли си набързо той.

— О, моля те, не се цупи така, Майлс. Това е забава. Ще танцувам с теб, Дидри и Дафни също. После ще се изплъзнеш на онези момичета, дето се кискат и припадат по теб.

— О, не! — отвърна й остро той. — Престани да ме дразниш. Не ми е приятно и ти го знаеш. Както и да е, не ме интересува нито едно от тези глупави момичета от околността. Не разбирам защо ги канят.

— Защото майка ти и баща ти са най-високопоставеното семейство в Йоркшир и техен дълг е да бъдат домакини на няколко приема през лятото, и да съберат йоркширското общество.

— Днес следобед срещнах Хари Суон и му обещах да отидем за риба следващата събота — смени темата Майлс. — Ще си направим пикник в гората. Знам, че на теб и на Сеси много ще ви допадне. Идеята не е ли страхотна?

Майлс й се усмихна. Искаше му се да бъде мил и добър брат. Дилейси беше любимата му сестра, освен това не му се щеше да всява у нея съмнения за семейството. Знаеше колко е любопитна, постоянно си пъхаше носа в хорските работи.

Дилейси се зарадва.

— Ще бъде много хубаво!

Вниманието й беше привлечено от Пеги Суифт, която обслужваше гостната. Беше застанала в коридора, точно до вратата. Присламчваше се до лакея Гордън. Дилейси едва не се разкиска. Те си мислеха, че никой не ги вижда.

За да не гледа как флиртуват, Дилейси скочи и отиде да седне до Дафни. Този следобед тя изглеждаше великолепно с бледозелената си копринена рокля. Дилейси помисли, че навярно е най-новият модел със съвършен цвят на госпожа Алис.

— Нова рокля ли? — попита тя, взирайки се в сестра си с възхищение. — Много ти отива, Дафни.

— Не, не е нова. Госпожа Алис ми я уши миналата година. Обличала съм я само веднъж.

— Виж Пеги как флиртува с Гордън — прошепна Дилейси, като ги зърна отново.

Дафни проследи погледа й.

— Не мисля, че флиртува — каза тя меко, тъй като й се искаше да защити Пеги.

Картината, която представляваше младата жена с нейното бебе, докосна сърцето й и тя почувства съжаление заради положението, в което беше изпаднало момичето. — Според мен проверяват дали ще стигне храната.

Дафни се усмихна на Дилейси.

В другия край на гостната Шарлот седеше до Ги Ингам, чието присъствие винаги й доставяше удоволствие. Радваше се, че дойде за следобедния чай. Обикновено прекарваше много приятно, главно защото събирането следобед беше много по-непринудено, отколкото семейните вечери — твърде официални и твърде дълги, а често и малко претенциозни. Ги, който обикновено я разсмиваше, и сега не пропусна, като й каза с конспиративен тон:

— Леля Гуендолин току-що ми съобщи, че е открила най-подходящото за мен момиче. Ще ми го представи на вечеринката следващия уикенд. Мога да се закълна, че ще бъде грозна като греха, но ще се окаже наследница на огромно състояние.

След като престана да се смее, Шарлот отбеляза:

— Лейди Гуендолин много се старае да сватосва младите и нека да й го признаем, успява да изнамери богати наследници, това е абсолютната истина. — Настъпи кратко мълчание, после попита: — Какво се случи с Вайълет Лансинг? Стори ми се, че доста я харесваше, Ги. Поне останах с такова впечатление на Великден.

Облегна се и го загледа. Той заемаше по-специално място в сърцето й. Познаваше го, откакто се роди. Забеляза, че изражението му изведнъж се промени. Натъжи се и ясните му сини очи помръкнаха.

След миг, като си пое дъх, Ги каза полугласно:

— Беше ми обърнато внимание, че Вайълет не е съвсем подходяща да носи графска титла. — Въздъхна тежко. — За малко да… ами, да се влюбя безумно в нея, но се овладях навреме. Тъй че се оставих на течението… — сви рамене и продължи меко, — докато всичко утихне. Почувствах необходимост да бъда нежен с нея. Не исках да я нараня. — Той се облегна и се усмихна мило на Шарлот. — Няма смисъл да си удрям главата в стената. От това няма да излезе нищо добро. Те не я искат.

— Много съжалявам. — Тя му съчувстваше и докосна леко ръката му. — Ще срещнеш друга, която ще бъде подходяща във всяко отношение. Ще видиш, един ден това ще се случи.

— Зная. И папа ми каза същото. Но друга като Вайълет никога няма да срещна…

Шарлот тъкмо щеше да изрази своето съчувствие, когато Дидри седна до нея и попита Ги:

— Папа каза ли нещо за сезона в Лондон? Ще ходим ли там тази година?

— Не зная, и да ти кажа честно, Дидри, хич не ме интересува — отвърна брат й. — Предпочитам да прекарам лятото в Кавендън. Тенис, крикет, плуване, риболов, летните вечеринки и летните забавления. Но не мисля, че тази година ще отидем в Лондон за сезона, поне не цялото семейство. Защото леля Ан е много болна и мама не иска да бъде твърде далеч. Така ми каза Дафни.

— Какво ли знае тази глупава Дафни, тя се интересува само как изглежда.

Ги погледна озадачено сестра си, като се питаше защо е така жестока, и смени темата. Заговори за Хюго Стентън, когото очакваха съвсем скоро да им гостува, и зададе на Шарлот куп въпроси за него.

Изведнъж настъпи суматоха, когато едно мъничко същество, твърдо решено присъствието му да не остане незабелязано, се втурна в стаята с викове:

— Дойдох за чая, папа! Може, нали? И аз трябва да присъствам.

При вида на Дулси, която се носеше през стаята толкова бързо, колкото позволяваха мъничките й крачета, Чарлс стана от дивана и грабна в прегръдките си най-малката си дъщеря.

— Ето те и теб, скъпа — усмихна се той, притискайки я до гърдите си. — Нима може без теб. Но преди това искаш ли да дойдеш с мен да проведем важен телефонен разговор?

— О, да, папа, искам. И аз ли ще говоря по телефона?

Всички се разсмяха на думите на прелестното палаво дете. И Чарлс се смееше, докато отиваше към библиотеката.

Остави Дулси на стола до писалището и каза:

— А сега бъди послушна, скъпа, и щом свърша с телефонния разговор, ще пием чай.

— О, да, папа, ще бъда послушна — обеща Дулси с лъчезарна усмивка. Обичаше папа и беше доволна, че е тук с него. Сега сестрите й ще видят, че тя му е любимата дъщеря.

Чарлс вдигна телефона и помоли да го свържат с лондонски телефонен номер. След малко телефонистът се обади и съобщи, че хотел „Кларидж“ е на линия. Чарлс помоли да го свържат с господин Хюго Стентън.

Почти веднага се чу мъжки глас:

— Ало, Стентън на телефона.

— Братовчед ти Чарлс се обажда, Хюго. Получих твоето съобщение.

— Радвам се да те чуя след толкова много години! — възкликна Хюго, искрено зарадван. — Обадих се, защото се надявам, че ще мога да променя датата на моето посещение в Йоркшир.

В първия момент Чарлс се обърка, но все пак отговори спокойно:

— Да, разбира се. Кога ще дойдеш?

— И аз се чудя, по-скоро се надявам, че ще се съгласиш да дойда следващия петък за няколко дни, както се бяхме уговорили.

Изненадан, Чарлс се поколеба, преди да каже:

— Мисля, че няма проблеми, Хюго. Но трябва да те предупредя, че същата вечер даваме прием с танци. Ако това не те притеснява… ще трябва да предупредя и Фелисити. Но не виждам причини, приятелю — завърши с желанието да бъде сърдечен.

— Благодаря, Чарлс. Между другото обичам да танцувам, затова ще танцувам, за да си заслужа вечерята, тъй да се каже. Нямам навика да променям уговорките в последния момент, уверявам те — добави той. — Но ми съобщиха, че трябва да присъствам на важна среща в Цюрих, и идващият уикенд е единствената ми възможност да дойда в Йоркшир, иначе датите се засичат.

— Разбирам те. Тези неща понякога се случват. Няма никакъв проблем. Облеклото е официално, естествено. Утре сутрин ще ти се обадя да уточним подробностите.

— Много благодаря, Чарлс, нямам търпение да се върна в Кавендън. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Чарлс и затвори телефона.

След това взе Дулси и излезе от библиотеката.

Тя възкликна:

— Но ти не ми даде да говоря!

— Зная. Съжалявам, Дулси, човекът бързаше.

От вратата на гостната с Дулси на ръце Чарлс обяви:

— Имам новина за вас.

Всички го загледаха.

— Току-що говорих с Хюго Стентън. Пристига другия петък вместо в края на юли.

— Прекрасно! — въодушеви се леля Гуендолин. — Нямам търпение да го видя.

— Още един за танците, папа! — извика Дилейси.

Фелисити попита:

— Защо Хюго промени намеренията си, Чарлс?

— Телефонирал е по-рано, когато бях на разходка. Току-що говорих с него. Отседнал е в хотел „Кларидж“. Датите му са се объркали. Нали няма проблем за следващия уикенд?

— Не, няма проблем. Пък и Дилейси е права. Хубаво е да имаме гост, особено братовчед, когото не сме виждали отдавна. Ще танцува с младите дами, както предположи Дилейси. А може би и с някои от по-възрастните.