Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (28)

Двайсет и седма глава

Хюго се ужаси, като стигна до конюшнята. Първата преграда с месингова плочка с името на Дидри, беше празна с изключение на балите сено. Именно то гореше буйно и пламъците се издигаха към нощното небе.

В съседната преграда конят на Дафни Грийнсливс беше пощръклял, вдигаше се на задните си крака и с предните блъскаше преградата. Ноздрите му бяха разширени и по муцуната му имаше пяна. Докато Хюго се мъчеше да вдигне желязното резе, изгори пръстите си, но почти не забеляза. Някой беше залостил с кол вратата от вътрешната страна. Хюго събу обувката си и с тока започна да удря кола, докато не го изблъска. Вратата се отвори, той отстъпи встрани и конят се понесе в бесен галоп навън към ливадите. Изтича до следващата преграда, където конят на Дилейси също беше паникьосан и се изправяше на задните си крака. Отвори вратата и конят се спусна навън.

Докато отиваше към следващата преграда, чу Чарлс да вика:

— Майлс, гаси огъня! Ги извади помпата и маркуча. Пламъците не бива да се разпространяват! Уолтър, помогни му!

— Благодаря ти, че ни вдигна на крак. Ако не беше видял пламъците, всичко щеше да изгори.

— Не можах да заспя и станах. Късмет! Щом видях заревото, спомних си всичко, което знаех в детството. Знаех, че трябва с най-голяма бързина да изведа конете, тях да спася.

Чарлс кимна като видя Хенсън да тича през двора заедно с двамата лакеи, извика:

— Хюго, моля те, спаси малкото шотландско пони на Дулси, аз ще накарам Хенсън и лакеите да отворят портата и конете да избягат в ливадите, за да не пострадат.

— Да отпратя ли и понито на полето? — попита Хюго.

— Да, на всяка цена — извика Чарлс, който вече отиваше при Хенсън да му даде нареждания.

* * *

За три часа загасиха пожара, почистиха помещенията и изнесоха останките от мокрото сено. И което е най-важно, нито един от конете не пострада.

Конярите, които живееха в пристройка до конюшните, се появиха почти веднага след като пламна пожарът, и не жалиха сили.

Докато пиеха горещ, сладък чай и хапваха сандвичи с бекон, разговаряха и се чудеха как е започнал пожарът. Не беше шега работа. Хенсън, Уолтър и двамата лакеи правеха същото във всекидневната за прислугата. Пожарът за всички тях беше необясним и тази загадка се загнезди в умовете им.

* * *

След като се измиха и преоблякоха, Чарлс, Ги и Майлс слязоха в трапезарията за закуска, където завариха Хюго да оглежда изгорените си пръсти. Беше се намръщил и изглеждаше неспокоен.

— Хайде, приятелю, дай да погледна тази ръка — каза Чарлс и отиде при него.

— Нищо сериозно, Чарлс, но щипе и боли, признавам си.

Чарлс кимна.

— Уилсън, камериерката на Фелисити, умее да дава първа помощ. Майлс, направи ми услуга и слез в кухнята. Помоли Уилсън да дойде и да погледне ръката на Хюго. Предполагам, че има подходящ мехлем и бинт.

— Веднага, папа.

— След няколко дена ще ти мине — промърмори Чарлс. — Раните са повърхностни. Все пак си извадил късмет.

След малко Хюго каза:

— Не мога да си представя как е пламнал пожарът — сеното не тлееше, гореше като огньовете на Йоанов ден. Дали не е умишлен палеж, как мислиш?

За момент Чарлс се стъписа, после застана с изправена стойка и загледа Хюго.

— Не ми мина през ум. Какво те кара да подозираш, че е умишлен палеж?

— Досетих се, когато се преобличах. Разбираш ли, Чарлс, изгорих пръстите си на металното резе. Не можех да го вдигна и когато погледнах от другата страна, видях, че някой здраво го беше залостил с дървен прът. Събух обувката си и я използвах като чук, за да махна пръта. Чак тогава вратата на преградата се отвори.

Чарлс впи поглед в него и явно се разтревожи. Поклати глава.

— Защо някой ще прави подобно нещо? Не е необходимо резето да се залоства. Конят няма да излезе от преградата. Ти най-добре го знаеш. Почти цялото си детство прекара във фермата на баща си в Мидълхем.

— Затова не мога да си обясня случая с резето, което ме доведе до заключението, че е било палеж. Защо не повикаш полиция?

— Може би е най-разумно, дори само заради застраховката. Както и да е, когато има пожар, трябва да се докладва.