Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (52)

Петдесет и първа глава

Дафни седеше на писалището в оранжерията и си водеше бележки за следващата седмица. Погледна календара — бележник. Беше неделя, 28 май 1916.

„Хиляда деветстотин и шестнайсета“ — промърмори, като си мислеше как лети времето. Така бързо се изнизваше, че направо се плашеше.

Погледът й попадна на снимката на Ги и Майлс в сребърна рамка. Двамата изглеждаха толкова възмъжали и хубави. Хюго ги беше снимал миналото лято на терасата. Майлс още учеше в Итън, а Ги беше на фронта, биеше се във Франция с шотландския полк, предпочитан от йоркширските мъже.

Облегна се, затвори очи и се помоли за брат си. Всяка сутрин и всяка нощ се молеше, също както баща си. Той не искаше Ги да отива на фронта, но брат й му обясни защо е длъжен да отиде.

Като всички Ингам беше патриот, обичаше родината си и беше горд със своето потекло.

Дафни съзнаваше, че баща й нямаше избор. Ги беше пълнолетен и можеше сам да решава. Всички се тревожеха за младежа. Новините от фронта бяха лоши и с всеки изминал ден ставаха още по-лоши. Хиляди млади мъже загиваха по бойните полета отвъд Канала, а ранените се превозваха до родината, за да бъдат лекувани.

Северното и западното крила на Кавендън бяха пълни. Щом се обяви войната, баща й ги превърна в болнични отделения.

Прислугата здраво се залови за работа, за да превърне красивите стаи от осемнайсети век в болнични отделения.

Когато започнаха да пристигат ранени, жените от селото дойдоха да помагат, всички жени от фамилията Суон, както и самата тя.

Доктор Шоукрос идваше от време на време. Баща й нае няколко медицински сестри и лекари. Също така купи необходимото оборудване.

Баща й беше цяло чудо. Ръководеше безупречно имението, което беше тежка задача, след като много мъже напуснаха трите села и отидоха на фронта. Но съпругите им продължиха да обработват земята и да поддържат стопанствата.

Дафни постоянно се удивяваше как всички се сплотиха, за да продължи работата, колкото е възможно по-нормално.

Най-после довърши бележките и ги прегледа още веднъж. Днес имаше почивен ден и можеше да обядва с Хюго и баща си. Щяха да са само тримата, понеже Дилейси беше дежурна, както и Сесили.

Усмихна се на себе си, като си помисли за двете момичета. Вече бяха по на петнайсет и помагаха усърдно. Навиваха бинтове, носеха вода и чай на пациентите, вестници и списания, на онези, които искаха, оправяха леглата, бухваха възглавниците. Изпълняваха поръчки.

Дафни благодареше на Бога, че Хюго остана с нея, въпреки че гореше от желание да замине на фронта. Беше щастлива, че е тук. Като прелисти бележника–календар, видя бележките за лелите си Лавиния и Ванеса.

Сестрите на баща й доказаха, че са истински Ингам. И двете щяха да пристигнат в Кавендън, за да помагат в болницата през целия юли.

За изненада на Дафни се оказа, че Лавиния е много подходяща за медицинска сестра — грижовна, състрадателна, сръчна. Леля й не знаеше умора и по характер беше толкова сърдечна и нежна, че войниците я обожаваха. Тя винаги успяваше да ги накара да се усмихват. И Ванеса като нея повдигаше духа им и ги разсмиваше, когато беше в отделението. Нямаше нещо, което двете жени не биха направили за своите пациенти.

Дафни се гордееше със семейството си, със Суонови, със селяните и с начина, по който се държаха в тези тежки, военни времена. Макар че изключваше Дидри и Фелисити.

Дидри не се връщаше вкъщи вече. Работеше в Министерството на войната, Фелисити също рядко идваше в Кавендън Хол, след като замина през май 1914 година. Остана в Лондон и дори рядко се обаждаше, което изумяваше Дафни. Майка й ненавиждаше факта, че Кавендън е превърнат в болница, и се гнусеше да работи в отделението.

Дафни не по-малко се изумяваше, че братята и сестрите й, изглежда, никак не страдаха от отсъствието на майка им. Преди да замине за Франция, Ги отиде да се сбогува с нея в новата й лондонска къща, но я посети само от учтивост. В края на краищата беше възпитан като джентълмен.

Майлс сподели с Дафни, че е стигнал до заключението, че майка им е дразнеща и вятърничава. На Дафни и през ум не й беше минавало, че тази дума може да бъде употребена по отношение на майка им. Дълбоко в душата си Дилейси беше гневна заради заминаването на майка си и го наричаше „най-гадното дезертьорство, за което съм чувала“.

Но Дафни знаеше, че жените Суон я пазят в топлите си прегръдки, както и нея. Дулси, вече на осем, беше независима както винаги, но обичаше бавачката Кларис, която я учеше на добри маниери измежду другите неща. Понеже Фелисити постоянно отсъстваше покрай болестта на Ан, на Дулси майка й изобщо не й липсваше.

„И на папа не му липсва“ — помисли си Дафни. Знаеше колко е зает. Имаше толкова много работа с Джим Уотърс, управителя на имението, и с външните работници. Посещаваше болничните крила винаги, когато имаше възможност. „Работа и пак работа“ — промърмори и сви устни. Също така знаеше, че баща й е самотен и се тревожеше за него.

След като записа всички имена, работните дни и задълженията за следващата седмица, младата жена затвори дневника и стана. Сега искаше да обядва с баща си и Хюго. А следобед, като останат сами, ще му каже тайната.

* * *

След петнайсет минути, като влезе в трапезарията, веднага разбра, че се е случило нещо. Хюго и баща й я чакаха и разговаряха. Лицата им бяха мрачни.

— Какво има? — извика тя и местейки поглед от единия към другия, се изплаши, че ги е сполетяло най-лошото. Изплаши се за Ги.

— Правителството току-що прие нов закон. Всеки мъж, независимо дали е ерген или женен, подлежи на мобилизация — съобщи баща й. — Снощи прегледах законодателните материали.

Дафни погледна първо баща си, после Хюго. Очите й се напълниха със сълзи, като осъзна какво означава това.

Съпругът й дойде при нея и я прегърна през раменете.

— Военната служба сега е задължителна. Трябва да замина, Дафни. Наистина трябва.

Сълзите й рукнаха и тя се притисна до него, но след минута се съвзе. Той й подаде кърпичка и тя избърса очите си.

— Разбирам. Знам, че всеки мъж трябва да изпълни дълга си. — Преглътна и прибави: — Жените Ингам не плачат. На тях може да се разчита.

— Ето, това е дух! — възхити се баща й. — Да седнем и да хапнем нещо все пак… готвачката се е постарала.

— Да, трябва да се храним. Поне аз трябва — съгласи се тя, като погледна първо баща си, след това Хюго. — Имам тайна — обърна се към съпруга си. — Възнамерявах да ти кажа следобед, после и на теб, папа. — Но сега ще я чуете и двамата. — Пое дълбоко дъх и се усмихна. — Бременна съм. Ще ти родя още едно бебе.

Беше очевидно, че Хюго е много щастлив. Скочи, взе я в прегръдките си, целуна страните й и пак я притисна до себе си.

— Скъпа моя, това е прекрасно. Дори повече от прекрасно. Мисля, че този път ще е момче.

Щом Хюго престана да я прегръща, дойде ред на баща й.

— Поздравления, Дафни. Щастлив съм заради теб и Хюго и се радвам, че скоро ще имам още едно внуче.