Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (11)

Десета глава

Джинивра позна. Започна да вали. Дафни почувства на челото си първите капки, когато пристигна в Кавендън. Подмина главния вход, после кухненския, за да не срещне случайно някого, и се промъкна в къщата през оранжерията. Само тя и майка й влизаха тук, а майка й днес беше в Харогейт.

Щом се озова в къщата, Дафни изпита огромно облекчение. Освен това се чудеше как успя да изкачи хълма. Беше й трудно да извърви сама последния участък от пътеката. Мина й през ум, че ако не беше циганката, нямаше да има сили да мине през гората. Джинивра я подхвана и я държа изправена през целия път.

Като прекоси теракотения под на оранжерията, Дафни се заизкачва по задното стълбище. Но стигна до половината му и трябваше да седне на едно стъпало за минутка. Гърбът я болеше, беше изранена и натъртена. Имаше нужда от гореща вана, за да успокои болезненото си тяло. И себе си трябваше да успокои, да овладее обърканите си чувства, да се пребори с онова, което й се беше случило.

Беше изплашена и разтърсена от посегателството върху нея, сторено с такава сила и жестокост.

Няколко пъти пое дълбоко дъх, изправи се и продължи нагоре по тясното стълбище. Когато най-после стигна до коридора със спалните, се озова пред Дилейси и Сесили. Двете момичета носеха куп летни рокли, а зад тях стоеше Алис.

— Дафни! — извика Дилейси, щом зърна сестра си. — Какво се е случило? Като че ли са те влачили през живия плет в задния двор!

Сесили също остана с отворена уста, но нищо не каза.

Втрещена и със свито сърце, Дафни мълчеше. Свариха я неподготвена, беше объркана и застина на място. После се сви до стената.

Именно Алис Суон незабавно овладя ситуацията. Веднага забеляза колко раздърпана е Дафни и по сломеното й изражение разбра, че нещо никак не е наред.

Обърна се към момичетата и им заръча:

— Моля ви, отнесете роклите в шивалнята. — Усмихна се на Дилейси. — А вие защо не пробвате някои от тях, милейди? Със Сесили ще решите коя ви отива най-много. След малко ще дойда при вас.

Те я послушаха, без повече приказки и без да се бавят и минута.

Дафни пристъпваше към спалнята си и Алис побърза да й помогне. Хвана я за лакътя и внимателно я поведе да влязат.

След като затвори вратата, Алис застана там, не само в недоумение какво се е случило на Дафни, но също търсеше дипломатичен начин да попита.

Макар че момичето се опитваше да прикрие състоянието си, Алис забеляза, че блузата й е разкъсана и ръкавите на жакета разпрани при раменете.

Дафни първа заговори. Прошепна с треперещ глас:

— Случи се нещо…

Не можа да продължи и се свлече на един стол цялата разтреперана.

Алис беше много наблюдателна и веднага забеляза всичко: обърканото и тревожно състояние на Дафни, помръкналите й сини очи, треперещите устни, страхът, който се излъчваше от нея. Очевидно беше в шок и нямаше как жената да не си помисли най-лошото. Предчувствието я задуши.

Мина през стаята и каза меко:

— Нещо лошо се е случило, нали, лейди Дафни? — Дафни не отговори и тя пак попита: — Права ли съм, милейди?

Дафни не беше в състояние да говори. Сдържаше се някак, но треперенето й не спираше. Искаше да сподели с госпожа Алис просто за да й поолекне, но не се осмеляваше да й каже истината. Не и при ужасяващата заплаха на Ричард Тобат да поръча убийството на Дулси и майка й. Само при мисълта за това от очите на Дафни бликнаха сълзи и тя се разхлипа сърцераздирателно.

Алис се спусна към нея, коленичи и взе ръцете й.

— Лейди Дафни, тук съм, за да ви помогна. Не се страхувайте да плачете. Изплачете болката. Сълзите помагат да се освободи напрежението.

Отиде до вратата и заключи, за да не влезе някой. След това се върна при Дафни. Скоро риданията й стихнаха. Дафни избърса с кърпичка очите си и най-после застана с изправен гръб. Погледна Алис и обясни:

— Паднах, госпожо Алис, и…

— Не казвайте нищо повече, милейди! — прекъсна я тя. Приближи се още и добави: — Не е необходимо да зная каквото и да било. Изобщо не е необходимо. — Тихо прошепна: — На никого не казвайте. На абсолютно никого. Разбрахте ли ме?

Дафни я погледна съсредоточено.

— Да.

Алис продължи:

— На никого не вярвайте в тази къща. На никого.

Като чу тези думи, Дафни се озадачи и се поизплаши.

Алис забеляза нейната реакция и с желание да успокои всичките й страхове, взе ръката й.

— Вярвайте само на родителите си. Това е съвсем естествено. И на мен можете да вярвате. Също на Уолтър и Сесили. Ние сме Суон. Винаги ще ви защитим.

Дафни кимна и в очите й просветна облекчение.

— Нашите прадеди са положили кръвна клетва преди сто и шейсет години. Никой никога не я е престъпвал. Моля ви, кажете девиза, лейди Дафни.

Докато говореше, Алис протегна дясната си ръка и я сви в юмрук.

Дафни сложи своята дясна ръка върху юмрука на Алис и изрече на френски:

— Loyaulte me lie.

Алис повтори девиза на английски:

— Верността ме задължава.

Сложи лявата си ръка върху тази на Дафни и тя направи същото.

— Свързани сме във вечността — изрекоха двете в един глас.

След миг мълчание те отдръпнаха ръцете си и се изправиха. Алис каза:

— Мисля, че трябва да се съблечете и да вземете гореща вана, милейди. Ще поседите в топлата вода по-дълго и тялото ви ще се отпусне. Да ви помогна ли?

— Не, не, благодаря, Алис. Мога и сама — припряно отказа Дафни.

Алис разбра, че иска да остане сама, и кимна.

— Моля, дайте ми, шапката си, лейди Дафни.

Дафни й я подаде и се запрепъва към банята. В главата й се въртяха куп хаотични мисли, съвсем не само за забележката на Алис, че не бива да вярва на никого, освен на родителите си и на фамилията Суон.

Алис обясни:

— После ще отнеса тези дрехи у дома. Ще ги изпера, ще ги поправя и никой няма нищо да заподозре.

Дафни мълчеше, обърна се и я загледа.

— Но…

— Никакво „но“, милейди. Не можем да си позволим някоя от камериерките да ги намери, нали?

Дафни само кимна, съзнавайки, че тя има право.

— Ще отида в шивалнята да задоволя любопитството на Дилейси и Сесили, за да не си блъскат главите с разни въпроси. А къде паднахте, лейди Дафни? В гората ли?

— Да — отговори Дафни и преглътна мъчително.

— Ще заключа вратата, като изляза, милейди, за да не ви изненада някой. Връщам се след няколко минути.

* * *

— Добре ли е Дафни? — попита Дилейси, щом Алис влезе в шивалнята.

— О, добре е — усмихна се тя и добави: — Изглеждате прелестно с този розов шифон, лейди Дилейси. Мисля, че ще ви подхожда идеално за пролетните вечерни танци в края на месеца. Съгласна ли си, Сесили?

— Да, мамо, цветът много отива на Дилейси и е хубаво, че ще смени сините тоалети. — Сесили взе да се смее. — Всички в това семейство искат да носят синьо. — Погледна Дилейси и добави: — Съжалявам, Лейси, но такава е истината.

— О, зная. Леля Гуендолин казва, че ние всички сме закостенели и лишени от въображение. Според нея трябва да носим лилаво — кралският цвят. Дори на висок глас се чуди защо искаме дрехите да отиват на очите ни.

Макар че не й беше до смях, Алис също се разсмя.

— Казва го, откакто я помня.

Дилейси се завъртя, полата на вечерната рокля от ефирна материя се разпери. Тя каза, като се завъртя още веднъж:

— Предполагам, че Дафни е паднала в гората. Отиде да се види с Джулиан в Хейвърс Лодж… да му съобщи, че може да покани годеницата си на големия бал. Сигурно е бързала да се прибере заради буреносните облаци и се е препънала.

— Точно това се е случило — потвърди Алис и веднага се замисли за семейство Тобат. Знаеше, че графът и графинята не са особено доволни от приятелството на лейди Дафни с Джулиан, когато бяха по-малки. Опасяваха се да не се привържат. За щастие това не се случи заради намерението на Джулиан да се посвети на военна кариера и защото Дафни не изпитваше нежни чувства към него.

Свързваше ги платоническо приятелство. Това се дължеше и на факта, че главата на Дафни беше пълна с мечти за син на херцог и блестяща сватба, което й втълпяваше баща й от най-ранна възраст.

Според Алис у тези Тобат имаше нещо странно. Бяха склонни към превземки и не бяха толкова богати, колкото им се искаше да бъдат в очите на обществото.

Алис отиде до закачалката за рокли и прегледа всичките; бяха идеални за Дилейси, реши тя, също и за Дафни. Сложи една бална от златиста тафта върху Дилейси.

— Мисля, че тази е прелестна…

На вратата се почука и Алис извика:

— Влез!

Уолтър надникна в стаята.

— Извинете, че ви безпокоя, дами, но Негова светлост помоли Дилейси да слезе за чая. Лейди Гуендолин току-що пристигна и чакат в гостната.

Алис кимна и възкликна:

— Чай, разбира се! Побързай, Дилейси.

„А пък аз ще нагледам Дафни“ — помисли си Алис, подаде златистата тафтена рокля на Сесили и догони съпруга си.

В коридора хвана ръката на Уолтър.

— Графинята върна ли се от Харогейт?

— Не, няма да се върне до час приблизително.

— Ще се видим довечера вкъщи — каза тя и тръгна към долния етаж, където се намираха спалните. Уолтър я последва и нежно я стисна за лакътя, преди да тръгнат в различни посоки.

Алис отключи вратата на спалнята на Дафни, влезе и бързо пак заключи. Момичето не беше в стаята. Алис забеляза купчината дрехи, струпани на един стол.

Внимателно ги разгъна една по една и най-отдолу намери фустата. На нея имаше кръв и някакви други влажни петна. Алис ги помириса и се извърна с гримаса. Най-лошото й опасение се потвърди. Мъж беше нападнал Дафни в гората, нямаше две мнения по въпроса. По фустата беше полепнала мъжка миризма. Пак сгъна внимателно фустата, мушна я под купчината и поклати глава.

Отпусна се тежко на един стол. Гърдите й натежаха като олово и й стана много мъчно за Дафни, толкова нежна, толкова изящна. Който беше сторил подобно злодеяние на невинно, седемнайсетгодишно момиче, заслужаваше най-тежко наказание. После си помисли дали някой от горските пазачи или градинарите не е видял нещо. Няколко души от Суонови работеха извън Кавендън. Уолтър трябваше да ги попита дали не са забелязали нещо нередно.

След миг вратата на банята се отвори и лейди Дафни излезе от там, увита с халат. Усмихна се на Алис, но усмивката й веднага изчезна.

— Надявах се, че лицето ми не е наранено, но тук, на скулата има синина — каза разтревожена, докосвайки лицето си. — Как ще обясня на мама и татко, госпожо Алис?

Алис отиде до нея и погледна лицето й.

— Не е толкова зле, лейди Дафни. Ще го прикрия с малко пудра и руж. А вие паднахте, забравихте ли, по очи и може да сте се ударили на камък, дънер или корен. Така ще им обясните. А по тялото наранена ли сте, милейди?

— Няколко синини, нямам нищо счупено. Говорихте ли с Дилейси и Сесили?

— Да, казах им, че сте се препънали и сте паднали. Дилейси предположи, че сте минали през гората, защото днес следобед сте ходили до Хейвърс Лодж, за да се срещнете с Джулиан Тобат.

— Да, отидох да му кажа да дойде на бала с годеницата си. Явно Дилейси ме е чула, когато казах на татко, че отивам там.

— Между другото, Дилейси слезе в салона да пие чай с леля ви и с баща ви. Уолтър дойде да съобщи. Ами вие? Искате ли да отидете при тях, милейди?

Дафни поклати глава.

— Мисля да си почина. Надявам се, че за вечеря ще мога да сляза, но сега…

Гласът й заглъхна.

Алис кимна.

— Да, останете и си починете. Ако бях на ваше място, щях да си легна. Ако нямате нищо против, ще кажа на Уолтър да съобщи на баща ви, че си почивате, след като сте пробвали рокли цял ден. Ще кажа, че сте малко уморена.

Дафни наклони глава.

— Благодаря, госпожо Алис. Признателна съм ви. Благодаря ви… за всичко.