Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (3)

Втора глава

Библиотеката в Кавендън беше със съвършени пропорции. На две от стените й се издигаха махагонови библиотечни рафтове до тавана с красив стенопис. Редица високи прозорци гледаха към терасата. Във всеки край на стените с прозорци имаше остъклена врата.

Макар че беше месец май и денят беше слънчев, в камината гореше огън, както през цялата година. Чарлс Ингам, шестият граф на Мобри, поддържаше обичая, установен от дядо му и от баща му.

Тази сутрин влезе в библиотеката и отиде право до камината. Застана за момент пред огъня и подпря ръце на полицата, потънал в мисли. Съпругата му Фелисити току-що беше заминала на гости при сестра си в Харогейт и той пак се зачуди защо не настоя да я придружи. „Защото не иска да отидеш с нея — напомни му един вътрешен глас. — Примири се.“

Фелисити беше взела със себе си голямата си дъщеря. „Ан ще бъде по-спокойна, Чарлс. Ако дойдеш, ще се чувства задължена да кръжи постоянно около теб, а това ще я натовари“ — обясни на закуска Фелисити.

Той отстъпи, както обикновено напоследък. Но пък неговата съпруга беше винаги разумна. Въздъхна, замислен за своята балдъза. От известно време боледуваше и се притесняваха за нея; както изглежда, днес новините бяха добри и беше поканила сестра си на обяд.

Чарлс престана да се взира в огъня, пристъпи по персийския килим към старинното, григорианско писалище за двама и седна. Болестта на Ан го тревожеше и тогава си напомни колко практична е Дидри и как винаги проявява здрав разум. Навярно беше най-разумна от децата му. Ги, неговият наследник, беше на двайсет и две, относително благонадежден млад мъж, но за съжаление понякога имаше ексцентрични приумици. Това безпокоеше бащата.

Майлс, разбира се, беше най-умният в семейството, интелектуалец, макар че беше само на четиринайсет, и доста артистичен. Беше почтен и честен — истински аристократ.

От трите дъщери Дафни, на седемнайсет, беше голямата красавица в семейството. Истинска английска роза с хубост, която би грабнала сърцето на всеки мъж. Имаше големи амбиции за своята Дафни. Щеше да й уреди великолепен брак. Нищо по-долу от син на херцог.

Дилейси беше най-жизнерадостната, ако трябваше да бъде искрен. Дванайсетгодишното момиче беше доста палаво. Чарлс съзнаваше, че тя расте, и най-неочаквано нежна усмивка заигра на устните му. Дилейси винаги успяваше да го разсмее и да го забавлява с нейните лудории. Последното му дете, петгодишната Дулси, беше очарователна; за негово най-голямо изумление, вече беше личност със собствено мнение.

„Късметлия съм — си помисли и посегна да вземе сутрешната поща. — Шест прелестни деца, всяко изключително по свой начин. Благословен съм със съпруга и прекрасно семейство. Няма по-щастлив от мен.“

Както прехвърляше пощата, едно писмо привлече вниманието му. Беше с клеймо от Цюрих, Швейцария. Озадачен, разряза плика със сребърен нож за писма и извади писмото.

Като погледна подписа, остана смаян. Пишеше му неговият първи братовчед Хюго Ингам Стентън. Нито веднъж не беше получавал известие от него, откакто напусна Кавендън на шестнайсет, макар че бащата на Хюго каза на Чарлс, че синът му успял по широкия свят. Често беше се питал какво е станало с братовчед му. Очевидно сега щеше да научи.

26 април 1913

Цюрих

Драги Чарлс,

Сигурен съм, че ще се изненадаш, като получиш писмо от мен след толкова години. Но понеже напуснах Кавендън при изключителни обстоятелства и при невъзможно обтегнати отношения с моята майка, по онова време реших да прекъсна всякакви връзки със семейството. На това се дължи моето дълго мълчание.

Продължих да си пиша с баща ми до смъртта му. Никой друг не ми пишеше, докато бях в Ню Йорк, и затова нямах желание и аз да пиша. И така изминаха години, без да общуваме.

Няма да те отегчавам с дълъг разказ за моя живот през изминалите шестнайсет години. Достатъчно е да кажа, че успях, и имах невероятен късмет, че баща ми ме прати при своя приятел Бенджамин Силвър. Започнах работа в компанията за недвижими имоти на господин Силвър. Той беше добър човек и освен това много умен. Научи ме на всичко, което си струваше да се знае за търговията с имоти, и смея да добавя, добре ме научи.

Получих неоценими знания и за моя голяма изненада успях. Когато навърших двайсет и две, се ожених за дъщерята на господин Силвър — Лорета. Живяхме девет години много щастливо, но за жалост нямахме деца. Лорета беше с крехко здраве и почина в Цюрих преди година, което дълбоко ме натъжи и потресе. През годината след нейната кончина продължих да живея в Цюрих. Но най-накрая самотата ми натежа и закопнях да се върна там, където съм роден. И така, реших да се върна в Англия.

Предпочитам да живея в Йоркшир. Затова бих искал да те посетя и искрено се надявам, че ще ме приемеш сърдечно в Кавендън. Много въпроси бих искал да обсъдя с теб и най-вече въпроса за моя имот в Йоркшир.

Възнамерявам да пътувам за Лондон през юни; ще отседна в хотел „Кларидж“. Надявам се да те посетя през юли в удобен за теб ден.

Очаквам с нетърпение твоя отговор в недалечно бъдеще.

Най-добри пожелания на теб и Фелисити.

Твой братовчед Хюго

Чарлс се облегна с писмото в ръка. Най-накрая го остави на писалището и затвори очи, замислен за Литъл Скел, за къщата, която някога беше собственост на майката на Хюго, а сега — негова. Явно Хюго искаше да влезе във владение, което беше негово законно право.

Като изпъшка тихичко, Чарлс отвори очи и изпъна гръб. Нямаше смисъл да пренебрегва тревогите, които му се струпаха. Къщата беше собственост на Хюго. Проблемът се състоеше в това, че леля им лейди Гуендолин Ингам Бейлдън живееше там. Седемдесет и две годишната старица можеше да направи някой гаф, ако Хюго я изгонеше.

Само като си помисли как Хюго и леля му се счепкват, ледени тръпки полазиха Чарлс и той започна трескаво да търси решение за трудната ситуация.

Накрая стана, отиде до остъклената врата и се загледа навън, съжалявайки, че Фелисити не е тук. Имаше нужда да поговори с някого за проблема, при това начаса.

След това я видя, забързано слизаше по стълбите към широката, покрита с чакъл пътека, която водеше до къщата в имението „Скел“. Шарлот Суон. Само тя можеше да му помогне. Разбира се, че можеше.

Без да се замисли, Чарлс излезе на терасата.

— Шарлот! — извика. — Шарлот! Върни се!

Щом чу името си, тя веднага се обърна и като го видя, лицето й грейна в усмивка.

— Здравей — отвърна и му помаха. После се заизкачва по стълбите на терасата. — Какво има? — попита, когато застана пред него. Загледа се в лицето му и каза: — Изглеждаш много разстроен… случило ли се е нещо?

— Навярно е така — отговори той. — Ще ми отделиш ли няколко минути? Ще ти покажа нещо и ще обсъдим един семеен въпрос. Ако имаш време и ако не те затруднявам в момента. Бих могъл…

— О, Чарли, хайде, не ставай глупав. Разбира се, че не ме затрудняваш. Просто отивам до малката къща да взема една рокля за Лавиния. Помоли ме да я изпратя в Лондон.

— Радвам се да го чуя. Опасявам се, че съм пред дилема. — Взе ръката й, поведе я към библиотеката и продължи да обяснява: — Искам да кажа, че се случи нещо, което може да се превърне в дилема. Или в грандиозна битка.