Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (12)

Единайсета глава

Лейди Гуендолин Ингам Бейлдън стоеше насред парадното фоайе в Кавендън Хол и се оглеждаше блажено усмихната. Изминалата седмица прекара в Лондон и тази беше първата й визита, откакто се върна в Йоркшир преди два дена.

За нея Кавендън беше най-грандиозното имение. Друго като него нямаше и само тук изпитваше истинска еуфория, прилив на щастие и доволство. Тази къща беше обгърната с толкова много спомени и вълнения; целият й живот премина тук.

Прекоси фоайето, запътена към малката жълта всекидневна, където открай време се сервираше следобедният чай.

Гуендолин беше родена в тази къща преди седемдесет и две години, беше отраснала тук с брат си Дейвид и сестра си Евелин. Познаваше всяко нейно кътче и тайно място. Всъщност почти нямаше нещо, което да не знае за Кавендън и за рода Ингам. Е, това не беше съвсем вярно. Доста не знаеше, както и племенникът й Чарлс.

Подсмихна се за миг. Само Суонови знаеха всичко и което знаеха, се предаваше от поколение на поколение.

— Ех — промърмори Гуендолин, — какво бихме правили без Суонови? А те, слава богу, са до нас, бдят над нас.

Би им вярвала с цената на живота си, ако се наложи.

В жълтата всекидневна беше само племенникът й, който веднага стана и тръгна да я посрещне, щом се появи на вратата.

След като я целуна по страните, каза:

— Радвам се да те видя отново в Кавендън, лельо Гуендолин.

— Благодаря, Чарлс, и аз се радвам. — Огледа се. — Аз ли съм първа?

— Да, лельо. Опасявам се, че днес редиците ни са оредели. Фелисити е още в Харогейт при Ан заедно с Дидри. Но Дилейси ще дойде.

В този момент Хенсън влезе безшумно и след като поздрави лейди Гуендолин, се обърна към графа:

— Искате ли да сервирам чая веднага, милорд?

— Да, Хенсън, благодаря. Но може би ще повикате лейди Дилейси да слезе.

— Позволих си да й съобщя, милорд.

Чарлс кимна.

— Благодаря, Хенсън, добре сте се досетили. Страхувам се, че точността не е силната й страна.

Щом Хенсън излезе, Гуендолин попита:

— Дафни няма ли да се присъедини, Чарлс?

— Не ми се вярва. Очевидно е била заета с тоалети през целия ден и се чувства уморена. Помоли да я извиним.

— Съжалявам, че закъснях, папа! — връхлетя в стаята Дилейси с грейнала усмивка. Затича се към леля си, целуна я по двете страни, после и баща си.

— Върна се за вечерните танци и за големия бал, нали, лельо Гуендолин? — попита след малко момичето и седна до нея. — Нима може без теб! Няма да е същото.

— Колко мило, че го казваш, Лейси, и, разбира се, възнамерявам да присъствам. Винаги съм си мислела, че приемите в Кавендън през летните месеци са ненадминати.

Докато се наслаждаваха на ритуалния следобеден чай, Чарлс обмисляше дали да каже на леля си, че Хюго възнамерява да ги посети. В края на краищата реши да й каже. Не искаше да я постави пред свършен факт в последния момент. Но положително нямаше да споменава за имението Литъл Скел и за къщата.

Погледна леля си и каза:

— Днес получих писмо от Швейцария. Никога няма да познаеш от кого е.

Леля му озадачено впери очи в него.

— Не, опасявам се, че наистина няма да позная… Не познавам човек, който живее в Швейцария.

Лека усмивка заигра по устните му и той продължи:

— От Хюго Стентън е — съобщи с равен глас, като се чудеше как ще реагира Гуендолин на тази новина.

— Боже мой! — възкликна лейди Гуендолин. — Хюго Стентън, не друг, а точно той, след толкова години мълчание. — Смръщи се и погледна Чарлс. — Не го ли изпратиха в Америка?

Повдигна вежда.

— Той беше…

— Абсолютно погрешна мярка по мое мнение — прекъсна го лейди Гуендолин. — Много прибързана.

— Там е имал голям успех, както изглежда, ако съдя от писмото му, лельо. Завъртял е добър бизнес и се е оженил сполучливо. Но за съжаление миналата година жена му починала. Доколкото схванах, живее в Цюрих от няколко години.

— Ах, да — изрече неопределено лейди Гуендолин и отпи от чашата си.

Чарлс продължи:

— Във всеки случай Хюго ми писа, за да ми съобщи, че ще пътува до Лондон по работа, и ме пита дали може да дойде на гости. Предполагам, че се двоуми дали няма да се държим хладно с него, от което да се почувства неловко.

След кратко мълчание лейди Гуендолин каза:

— Разбира се, че ще бъде добре дошъл, що се отнася до мен. Харесвам Хюго и не повярвах за миг, че има нещо общо със смъртта на брат си.

— И аз съм на същото мнение.

— Кога пристига?

— През лятото. Юни или юли. Ще му предложа, когато му отговоря.

— Ще очаквам с нетърпение да го видя отново — усмихна се сърдечно лейди Гуендолин.

Чарлс се усмихна и реши да не казва нищо повече. Защо да повдига въпроса за къщата или имението Литъл Скел и кой какво притежава на този етап?

— Аз също — съгласи се любезно той. — Винаги е добре дошъл в Кавендън.

След няколко минути Дилейси извика:

— Мамо! Дидри! Рано се връщате, тъкмо навреме за чая.

Графът погледна към вратата и изглеждаше така изненадан, както и Дилейси. Веднага се изправи и забърза да посрещне жена си и най-голямата си дъщеря.

Докато ги водеше в стаята, попита Фелисити:

— Надявам се, че сте прекарали приятно при Ан, скъпа.

— Да, беше много приятно — отговори Фелисити тихо, като се стараеше да говори с равен глас и хладно изражение, за да не показва изгарящите я чувства.

Дидри поздрави Гуендолин и отиде да я целуне.

— Здравей, лельо Гуендолин.

Фелисити също я поздрави и целуна, и когато минаваше покрай Дилейси, докосна леко рамото й. След това седна срещу тях.

Хенсън, както винаги на линия, се появи с един лакей, който сервира чая на графинята и Дидри. И следобедният ритуал се повтори отначало докрай.

Лейди Гуендолин се помести малко към средата на дивана и загледа съсредоточено племенницата, като си помисли пак, че изглежда неспокойна. Лицето на Фелисити беше изопнато и тя веднага долови тъгата в светлозелените й очи. Нещо не беше наред. Катастрофално не беше наред. „Угрижена е, направо е смазана от тревоги. Какво става с нея? Никога не е била толкова изнервена.“