Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (2)

Първа глава

Сесили Суон трептеше от вълнение. Натоварена беше със специална задача от своята майка и нямаше търпение да се залови с нея. Бързаше по черния път към Кавендън Хол и всякакви идеи се въртяха в дейния й млад ум. Щеше да пробва красиви рокли и да внимава за дефекти; задачата била важна, обясни майка й, и само тя можела да я изпълни.

Не искаше да закъснее и ускори крачка. Казаха й да бъде там точно в десет и часът наближаваше.

Майка й често отбелязваше, че точността е нейна втора природа, и винаги го казваше с известно възхищение. Алис много се гордееше с дъщеря си и съзнаваше, че притежава някои изключителни дарби.

Въпреки че Сесили беше само на дванайсет, случваше се понякога да изглежда много по-възрастна и опитна, с необикновен усет за отговорност.

Сесили погледна към стръмния склон. На върха се издигаше Кавендън, един от най-грандиозните домове в Англия — шедьовър на архитектурата.

Сесили ходеше в грамадната къща от малка и за нея беше най-красивото място на света. Познаваше всяко нейно кътче, също както баща си Уолтър Суон. Той беше камериер на графа, както баща му и преди баща му неговият чичо Хенри.

Поколения от рода Суон от село Литъл Скел работеха в голямата къща повече от сто и шейсет години, още от времето на първия граф, получил титлата през осемнайсети век. Двете семейства бяха здраво свързани; Суонови имаха много привилегии и бяха верни до смърт на Ингамови. Уолтър казваше, че би дал живота си за графа, и беше съвсем искрен. Забързана и заета с мислите си, Сесили се стресна и се закова на място. Някой изведнъж изскочи на пътя пред нея и я изплаши. След това видя, че беше младата циганка на име Джинивра, която често се криеше наоколо.

Стоеше насред пътя, ухилена до уши, с ръце на кръста. Черните й очи блестяха.

— Не бива да ме стряскаш така! — извика Сесили, отдръпвайки се бързо встрани. — Изплаши ме. Откъде изникна, Джинивра?

— От ей там — отвърна циганката и махна към дългата ливада. — Видях, че идеш, малка Сесили. Бях зад оня зид.

— Трябва да вървя. Не искам да закъснявам — изрече хладно и презрително Сесили. Опита се да заобиколи циганката, но без успех.

Циганката взе да хитрува и препречи пътя й, мърморейки:

— Ъхъ. Пъпът ти е хвърлен в оная стара къща. Ела и ще ти река какво ти е орисано.

— Не мога да ти дам нищо, нямам и пени — отвърна Сесили.

— Нищо не ти ща и без да ти гледам, знам всичко за теб.

Сесили сви вежди.

— Не разбирам…

Сесили не довърши изречението, нетърпелива да продължи пътя си. Не искаше да губи повече време с циганката.

Джинивра мълчеше, но погледна любопитно Сесили, после се обърна и се взря в Кавендън.

Кавендън имаше особено излъчване. Тя го усещаше. За миг остана съвършено неподвижна, потънала в мисли, загледана в имението… имаше дар, беше надарена с ясновидство. Виждаше бъдещето. Понеже не искаше да носи товара на това внезапно прозрение, затвори очи и не го допусна.

В края на краищата циганката се обърна към Сесили, примигвайки от светлината. Загледа се в дванайсетгодишното момиче с присвити очи и сериозно изражение.

Сесили се учуди на проницателния поглед на циганката и каза:

— Защо ме зяпаш така? Какво има?

— Нищо — промърмори циганката. — Нищо лошо, малка Сесили.

Джинивра се наведе, отчупи едно дълго клонче и взе да драска нещо на земята. Начерта квадрат, над него фигура на птичка, после погледна красноречиво Сесили.

— Какво представляват? — попита детето.

— Нищо.

Джинивра хвърли пръчката и черните й очи блеснаха от някакво дълбоко чувство. След това странното й, загадъчно настроение изчезна като с магическа пръчка. Разсмя се и затанцува към каменния зид.

Постави ръце на зида и се прехвърли от другата му страна като акробат. После се изгуби сред шубраците. Смехът й отекваше в тишината, легнала над поляните, въпреки че тя вече не се виждаше.

Сесили поклати глава, учудена от странното поведение на циганката, и прехапа устни. После бързо заличи с крак знаците на циганката и продължи пътя си по склона.

— Все си е такава странна — промърмори под нос, докато крачеше. Знаеше, че Джинивра живее със семейството си в един от двата изрисувани цигански фургона, които стояха в далечния край на гората, отвъд дългата ливада. Също така знаеше, че циганската тумба не е крадлива и зловредна.

Лагеруваха в земята на граф Мобри, който им беше дал разрешение да се разполагат там през топлите месеци. Винаги изчезваха през зимата; къде ходеха, никой не знаеше.

Циганското семейство идваше в Кавендън от много години. Майлс й каза. Вторият син на графа сподели, че не разбира защо баща му е толкова добър с циганите. Шестнайсетгодишният Майлс и сестра му Дилейси бяха нейните най-добри приятели.

* * *

Черният път през ливадите водеше от село Литъл Скел право в задния двор на Кавендън Хол. Сесили прекосяваше тичешком калдъръмения заден двор, когато часовникът на кулата при конюшнята започна да отмерва часа — точно десет. Не беше закъсняла. Бодрият йоркширски глас на готвачката проехтя през задната врата, докато Сесили си поемаше дъх за миг.

Завъртя дръжката на вратата и влезе в кухнята, където я обгърнаха пара, топлина и най-вкусните миризми, издигащи се от къкрещите тенджери. Готвачката вече приготвяше обяда за семейството.

Извърна се, когато вратата се отвори и се усмихна широко, щом видя, че в нейното царство влиза Сесили.

— Здрасти, сладурче — рече й сърдечно. Всички знаеха, че Сесили е нейна любимка, и тя не го криеше.

— Добро утро, госпожо Джаксън — отговори Сесили и хвърли поглед към Поли. — Здравей, Поли.

Поли кимна и се сви в един ъгъл, срамежливо както обикновено, когато Сесили й обръщаше внимание.

— Мама ме изпрати да прегледам роклите за лейди Дафни — обясни момичето.

— Да, знам. Ами върви тогаз, сладурче, свърши работата. Лейди Дилейси те очаква. Подразбрах, че тя ще ти помага.

Докато говореше, готвачката се подхилваше и намигаше заговорнически на Сесили.

Сесили се разсмя.

— Мама ще дойде около единайсет.

Готвачката кимна.

— Ще обядвате с нас тук. Заедно с татко ти. Специално угощение.

— Хубавичко ще си хапнем, госпожо Джаксън.

Момичето мина през кухнята към задното стълбище, което водеше до горните етажи на голямата къща.

Нел Джаксън се загледа след нея с леко присвити очи. Дванайсетгодишното момиче беше прелестно. Изведнъж видя в това невинно, детско лице жената, която щеше да стане. Истинска красавица. И истинска Суон. Не можеше да има никакво съмнение чие дете е с тези високи скули, тен като слонова кост и очи с цвят на лавандула…

Светли, прибулени, синьо-сиви очи. Отличителна черта на всички от семейство Суон. Освен това косите им бяха невероятни. Гъсти, буйни, червеникавокафяви с по-светлочервени кичури. „Ще одере кожата на Шарлот като порасне — помисли си готвачката с въздишка. — Как само си прахоса живота Шарлот Суон! Далеч можеше да стигне, няма две мнения. Надявам се, че момичето няма да остане тук като леля си.“ Умислена, Нел разбърка яденето в една от тенджерите. „Бягай, Сесили, бягай. Бори се за живота си. И не поглеждай назад. Спасявай се.“