Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (46)

Четирийсет и пета глава

— Изглеждаш прекрасно, мамо — каза изненадано Дафни, като се вгледа в отражението на майка си в огледалото на тоалетната масичка. — Отдавна не съм те виждала толкова разхубавена.

— Сигурно защото се чувствам по-добре, Дафни — отговори Фелисити и се усмихна на дъщеря си.

Дафни се отдръпна и седна на един стол, за да остави Олив Уилсън спокойно да довърши прическата на Фелисити. След броени минути Олив постави последните фиби, а като завършващ щрих сложи гребен от черупка на костенурка, украсен с диаманти.

— Наистина, Уилсън, ти си превъзходна фризьорка — възкликна Дафни.

— Благодаря ви, лейди Дафни — отвърна Уилсън и помогна на Фелисити да стане от стола.

— За първи път от месеци насам изпитвам желание да сляза на долния етаж за вечеря, Дафни. Толкова време дори нямах желание да се обличам за вечеря, какво остава да се храня.

— Не мога да не отбележа, че си много елегантна, мамо. А тази тъмночервена рокля те прави още по-красива.

— Това е една от старите ми рокли от Париж, но Сесили я преправи. Не знам как успява така да преработи всяка дреха, че да изглежда съвсем нова и елегантна.

— Така е. Шарлот разправя, че моделите й са много сложни — тя ги нарича инженерни. Сигурна съм, че на госпожа Алис й отнема адски много време, за да ги ушие. Но без съмнение Сеси е много добра шивачка.

— Аз бих казала, че е един малък гений — отбеляза Фелисити и се обърна към Олив Уилсън. — Благодаря ти, Олив. Днес надмина себе си с фризурата ми.

— Много се радвам, милейди — отвърна Олив и след кратко колебание попита — ще ви трябва ли помощ, за да слезете по стълбите, лейди Мобри?

— Не е необходимо. Благодаря ти все пак. Тази вечер ще мога да се движа по коридорите на Кавендън без чужда помощ.

Докато слизаха по стълбите, Дафни зорко следеше дали майка й се придържа с дясната си ръка за перилата. Щом стигнаха до фоайето при главния вход, Фелисити се обърна към дъщеря си и се усмихна:

— Видя, че се справих, нали?

Тя кимна, хвана майка си за ръка и влезе с нея в салона до трапезарията, където винаги се събираха.

— Много се радвам, че тази вечер останахме сами. Отдавна не сме имали възможност да си поговорим.

— Да, мамо, това е абсурдно — нали все пак живеем в една и съща къща.

— Една и съща голяма къща — поправи я Фелисити. — Дядо ти винаги казваше, че без колело не можеш да я обиколиш и мисля, че беше прав.

— Не знаех, че татко няма да се прибере тази вечер. Хенсън ми съобщи, че той и леля Гуендолин днес няма да са с нас на вечеря. Както и да е, толкова е хубаво, че сме само двете.

— Най-много се радвам, че ти си добре. — Дафни погледна изпитателно майка си и добави с усмивка: — Бебето ти вдъхна нов живот, мамо.

— Вярно е, откакто бебето се роди, се чувствам много по-добре. Но трябва вече да престанем да я наричаме бебе. Ще ни стане навик и на нея това име няма да й харесва, като порасне.

— Съгласна съм, отсега нататък ще я наричаме Алиша.

— Съжалявам, че за толкова дълго време се откъснах от живота ти, Дафни. Не се грижех за теб, а и за другите си дъщери. Изоставих те, когато имаше най-голяма нужда от мен.

— Моля те, мамо, не говори така — извика Дафни, изправи се и седна до майка си на дивана. — Знам колко се притесняваше за леля Ан, колко потисната беше, че не можеш да й помогнеш.

Фелисити хвана ръката на Дафни и я притисна в своята:

— Както знаеш, тя ме отгледа от тригодишна възраст; тогава беше десет години по-голяма от мен. Когато умря, сякаш загубих и майка, и сестра. В известен смисъл това беше двойна загуба за мен. Права си, бях потисната и много ядосана на Грейс и Ейдриън. В края на краищата, Грейс беше единственото й дете и трябваше да се върне, когато Ан се разболя. Така и не можах да разбера защо се бавиха толкова време в Кайро.

— Съгласна съм, но както би казал татко, това е минало-заминало.

— Щастлива съм, че се омъжи за Хюго и че настояваше за бърза сватба. Радвам се също, че не ти развалих медения месец и не те повиках да се върнеш за погребението. Това беше безсмислено, а пък и Ан ме помоли да обещая, че няма да го допусна. Знаеше колко много я обичаш и това й беше достатъчно.

* * *

Тази нощ Дафни дълго не можа да заспи. Притесняваха я много неща и най-вече разказът на Пеги Суифт за нарушителя, който обикаляше в гората и парка на Кавендън.

Когато Пеги разказваше за случката в гората, тя моментално се сети за Ричард Тобат и кожата на врата й настръхна. Не й се вярваше, че точно той се спотайва в гората и напада млади жени. Но нали все пак беше нападнал нея. Тя отблъсна мисълта за Ричард. Беше се зарекла да не мисли за него в деня на сватбата, когато го видя да стои от другата страна на пътя пред църквата. Щом погледна отново, него вече го нямаше. Дали изобщо се беше появявал, или тя само си въобразяваше.

До днес не си беше спомняла за него. Дори когато раждаше дъщеря си, изобщо не се сети за него. Нежната и страстна любов на Хюго го беше изтрила от паметта й. За нея Хюго беше бащата на детето.

Докато се въртеше в леглото, прегърнала възглавницата, Дафни си спомни за първата брачна нощ с Хюго. Той я възбуди бавно и нежно, с безкрайно търпение и чувственост. Така тя откри страстта и желанието да му се отдаде.

По-късно той й каза:

— Ако вече не беше бременна, сигурно щеше да забременееш тази нощ, скъпа. Никога не съм се любил с жена така… с толкова пламенност и любов.

Тя знаеше, че казва истината. Любовната им нощ продължи и винаги, когато той я обладаваше, изпитваше екстаз и радост.

Мислите за желание и страст бяха прекалено мъчителни и тя ги остави да отзвучат.

На другия ден щеше да се срещне с Шарлот и да й разкаже историите на Пеги. Сигурно нещо можеше да се направи, за да хванат воайора, ако изобщо имаше такъв. Може би не беше воайор, а друг мъж с намерение да нападне някоя млада жена или момиче.

Тази мисъл я накара да изтръпне, но успя да се успокои и накрая заспа. Цяла нощ я преследваха кошмари и тя се успокои едва когато настъпи утрото.

На другия ден Дафни отиде при Шарлот, която сега работеше за графа в канцеларията до конюшните.

Опакована в топло палто и ботуши за дъжд, непрекъснато се оглеждаше, докато стигна до сградата. През нощта дъждът беше отнесъл кишата и топящия се сняг. Слънцето грееше на синьото небе и въпреки студа денят беше приятен.

— Лейди Дафни — възкликна изненадано Шарлот, когато тя влезе в канцеларията. — Много се радвам да ви видя. Добро утро — усмихна се и стана жената.

— Добро утро, госпожице Шарлот. Дали ще можете да ми отделите няколко минути. Трябва да поговоря с вас.

— Разбира се, моля седнете — отговори Шарлот.

Дафни се огледа и каза:

— Знам, че персоналът на имението се намира в канцелариите в дъното на коридора. Може би трябва да излезем навън, ако не възразявате.

— Да, но почакайте да си облека палтото.

Шарлот с мъка навлече тежкото си вълнено палто и след малко двете жени излязоха навън.

— Хайде да се разходим до конюшните — предложи Дафни. — Бих искала да видя Грийнсливс.

Шарлот кимна и като се отдалечиха от сградата, каза:

— Желаете да говорите за нещо тайно, нали?

— Точно така — каза Дафни и започна да разказва случката с Пеги Суифт и Гордън Лейн, като повтори всичко, което Пеги й разказа: — Накрая добави: — Страхуват се да не ги уволнят, защото са нарушили правилника и са се разхождали през нощта. Пеги ме помоли да не казвам на никого и аз й обещах, но все пак я предупредих, че трябва да говоря с вас.

— Странна история, лейди Дафни. Напоследък в имението има много работници, но те не излизат нощем. Може би трябва да пуснем нощни патрули. Това ли имате предвид?

Дафни поклати глава и отговори рязко:

— Не, в никакъв случай. Така ще подплашим всички. Това не е необходимо, защото — доколкото ми е известно, по това време почти целият персонал е вътре. — Тя замълча, след това добави: — Вярвам на Пеги. Тя е разумно момиче, не е някаква фантазьорка. Сигурна съм, че ми каза истината.

— Съгласна съм. И защо е нужно да си измисля такива неща? — Шарлот погледна Дафни изпитателно и попита: — Случило се е миналото лято, нали? След като ви нападнаха в зюмбюлената гора.

— Да, но аз познавах нападателя — бързо отвърна. — Той вече е мъртъв, тогава какво ще правим?

— Нищо — отговори твърдо Шарлот. — Не мога да накарам Пърси Суон да организира нощен патрул. Той ще каже на графа, но как ще му обясни, без да наруши тайната на Пеги?

— Разбирам. — Дафни се замисли, докато вървяха към конюшнята. — Може само да му кажеш да провери дали патрулират през деня.

— От месеци го правят, лейди Дафни.

Шарлот се замисли кой ли би могъл да обикаля из имението и да следи хората. В това нямаше никакъв смисъл.

— Чуйте ме, лейди Дафни. Мисля, че е най-добре да не казваме нищо. Просто трябва да мълчим. Явно е, че тези инциденти са станали миналото лято. Само предупредете Пеги да не се разхожда нощем с Гордън Лейн. Кажете й, че ако продължат да излизат, ще се наложи да съобщите всичко на Хенсън.

— Права сте, госпожице Шарлот. Всъщност нямам избор, нали?

— Боя се, че да. Бъдете сигурна, че през деня навсякъде в имението е пълно с работници.

— Знам. Нали ги виждам непрекъснато.

Докато двете жени вървяха към канцеларията, Дафни разказа за подобреното здраве на графинята, а след това добави със смях:

— Всичко се дължи на бебето. Сигурна съм, мама също мисли така. Уговорихме се също да спрем да наричаме бебето Бебе. Мама каза, че ще ни стане навик.

— И когато порасне, ще ни намрази — прошепна Шарлот и се засмя. — И така, отсега нататък тя ще е Алиша.