Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (27)

Двайсет и шеста глава

Още през първите няколко минути Фелисити разбра, че вечеринката ще има огромен успех. Първо трите й големи дъщери, после двамата й сина се възхитиха от красотата на салоните в южното крило, щом пристигнаха. И в момента Хюго също се дивеше.

— Не зная как си го постигнала, Фелисити, но си превърнала салоните във фантастична градина — оглеждаше се той. — Вълшебно е, Чарлс, не намираш ли?

Съпругът й се усмихна, кимна и явно му стана приятно, но не каза нищо, защото знаеше така добре, както и тя, че заслугата не е нейна.

Фелисити набързо обясни:

— Похвалите не са за нас, Хюго. Хенсън и госпожа Туейтс бяха така предвидливи да разчистят трите приемни. След това градинарите донесоха растения и цветя и украсиха навсякъде — и розовата трапезария, и синята гостна.

— И този салон изглежда фантастично, мамо — намеси се Ги. — Никога не ми е хрумвало, че може да се превърне в бална зала. Ще знаем за следващия път.

Фелисити се усмихна.

— Благодаря, но както казах, този път заслугата не е моя.

След като огледа обстановката, Дидри каза:

— Харесва ми този салон, мамо. Прилича на… живописно платно, да, именно на живопис ми прилича. Цветовете са подбрани идеално. Не знаех, че Бил Суон има такъв талант. Зная, че е главен градинар, но това е…

Гласът й заглъхна, като видя, че баща й я гледа любопитно със свити вежди.

— Бил наистина е добър градинар, но декорацията е дело на истински художник. Шарлот Суон я направи. Онзи ден изведнъж си спомних, че когато баща ми беше жив, тя често подреждаше цели градини в стаите, и я помолих да направи и сега същото. Права си Дидри, прилича на живописно платно.

— Боже мой! — възкликна Дафни и всички се обърнаха. Дулси стоеше на вратата по нощница, с лице и ръце целите в шоколад.

— Дойдох за танците — съобщи тя и им се усмихна.

Фелисити направи крачка, но спря и като погледна бледолилавата си копринена рокля, си помисли за шоколада по ръцете на дъщеря си. После поклати глава към Дилейси, която също беше готова да се спусне към детето.

— Не отивай при нея. Или наблюдаваме невероятна артистична проява, или имаме нужда от нова бавачка — провикна се Чарлс и погледна Майлс. — Намери госпожица Карлтън, моля те, и й заръчай да дойде да прибере Дулси.

— Защо аз да не я заведа при бавачката? — предложи Майлс.

— Защото все някак ще изцапа бялата ти риза и вратовръзката с шоколад — обясни Чарлс и поклати глава, учуден как Дулси е намерила пътя до южното крило.

В този момент за всеобщо облекчение дотича Морийн Карлтън, бавачката, очевидно объркана и разстроена.

— Много съжалявам, ваше благородие — обърна се тя към Фелисити. — За миг се обърнах с гръб и не разбрах как изчезна. Много, много съжалявам.

— Всичко е наред, госпожице Карлтън — отвърна тя с нисък глас. — Но сега я вземете и я отведете в детската стая. Гостите ще пристигнат всеки момент.

— Да, милейди — отговори младата жена, взе Дулси на ръце и изчезна възможно най-бързо.

Хюго пръв наруши мълчанието, като започна да се подсмихва, след което всички избухнаха в смях.

Хюго се обади:

— Но трябва да признаем, че е прелестна.

Чарлс се смееше.

— Наистина. И аз трябва да призная, че се страхувам да мисля каква ще бъде на петнайсет.

— Същото нахакано женче, не се съмнявам — промърмори Дидри.

Леля Гуендолин, която седеше до нея, прошепна:

— Шшшт.

После я поведе към редицата от лилии.

Хюго чу Дидри и веднага започна разговор:

— Тази вечер изглеждаш великолепно, лельо Гуен, с този кралски виолетов тоалет. Всички вие, дами, сте много елегантни и много красиви.

Очите му се спряха за миг-два по-дълго върху Дафни, която носеше изключителната рокля със сребристите отблясъци на цветовете на морето, цялата обшита със сини, зелени и тюркоазени мъниста. Красотата на Дафни беше несравнима.

Той се почувства изведнъж неловко и отиде веднага при Фелисити. Взе ръката й и я целуна.

— Така прекрасна си, както преди шестнайсет години. Чарлс е голям щастливец, Фелисити. Как само му завиждам.

Тя се усмихна и като докосна ръката му деликатно, каза с нейния нисък, мек глас:

— Благодаря, Хюго. Винаги си бил много галантен. Надявам се, че ще имаш и ти щастието да срещнеш някоя очарователна жена, която ще ти стане приятелка… и може би съпруга.

— И аз се надявам.

В този момент влезе Хенсън, придружен от двамата лакеи.

Чарлс го погледна въпросително.

— Гостите ли пристигат?

— Да, милорд. Както изглежда, едновременно.

Фелисити седеше с лейди Гуендолин на диван в единия край на синята приемна, превърната в бална зала.

Мебелите бяха подредени покрай стените и грамадният персийски килим беше махнат за танците. Голям брой добре подредени палми в саксии, нацъфтели храсти и вази с цветя внушаваха усещане за градина, същото беше и в синята гостна, и в розовата трапезария.

— Вечерята беше изключително вкусна — каза леля Гуендолин на Фелисити и й се усмихна топло. — Смея да кажа, че вашата готвачка тази вечер надмина себе си.

— Всичко беше вкусно — съгласи се Фелисити. — Слава богу, Нел предвидливо беше наела още прислуга от селото, така че всичко мина гладко. Бяхме шейсет и осем души на вечеря. Да се сготви за толкова хора не е лесно.

— Повечето от тях сега танцуват и явно им е много весело. Къде намери този превъзходен, малък оркестър.

— Хенсън ги нае от Харогейт… наистина е добър.

— Тази вечер Дафни блести повече от всякога, Фелисити — възхищаваше се Гуендолин. — Изглежда великолепно и тази рокля е истинска сензация. Дафни само като диша и тя затрептява в различни нюанси. И положително този път няма да натяквам, че не е синя.

Фелисити веднага отвърна:

— Не можеш, защото има и зелени, и тюркоазени мъниста. Знаеш, че е моя. Ушиха ми я в Париж. Винаги съм мислела, че е изключително творение на висшата мода, и затова я пазех. За щастие все едно е шита за Дафни.

Двете жени се загледаха в момичето, което танцуваше с баща си. Чарлс обичаше да танцува и си личеше. Въртеше се в балния салон грациозно и Дафни беше в съвършен синхрон с него. Понеже и двамата бяха високи, заедно изглеждаха великолепно и явно се наслаждаваха на танца.

Двете жени се умълчаха и Фелисити се отнесе в мислите си. Не сваляше очи от Дафни и за момент беше хипнотизирана от невероятната красота на дъщеря си. Изведнъж сърцето й се сви, като си спомни изнасилването и ужасната дилема.

Дафни имаше нужда от подкрепа и те щяха да й я дадат, за да преживее изпитанието. За щастие доброто й име нямаше да пострада и тя щеше да започне живота си наново в началото на 1914 година.

Изведнъж почувства силно чувство за вина. Това чувство често я измъчваше, понеже знаеше, че вниманието й изцяло беше погълнато от болестта на сестра й и от друг ужасен проблем. Беше пренебрегнала семейството си. Все пак дълбоко в душата си знаеше, че не би могла да предотврати изнасилването. Не е била в зюмбюлената гора, когато Дафни е била така брутално нападната.

С Чарлс с готовност бяха приели идеята, че Джулиан Тобат е виновникът, и Дафни не ги разубеди. И все пак Фелисити се съмняваше, както и Чарлс. Винаги си беше мислела, че Джулиан е скучен и безличен, и леко женствен в известно отношение.

Потисна една въздишка. Пък и какво значение имаше вече? Джулиан е мъртъв. Ако друг мъж я е изнасилил, той отдавна е изчезнал. Някъде надалеч.

Според нея дъщеря й може да е била проследена от бракониер или случаен непознат…

Леля Гуендолин говореше нещо, но Фелисити не я чу.

— Извини ме, скъпа, не те чух — обърна се тя към Гуендолин.

— Попитах те дали Дидри не е нещастна по някакъв начин?

Фелисити сви вежди и попита:

— Как ти дойде наум?

— Защото има навик да казва странни неща. — Лейди Гуендолин сниши глас: — Много злобни неща. Хората обикновено се държат така, когато са недоволни.

— Винаги е била малко язвителна, просто е такава.

Лейди Гуендолин изгледа дълго и многозначително Фелисити.

— Надявам се, че не е наследила тази черта от мен. Самата аз често съм язвителна и после сама си трия сол на главата.

Преди Фелисити да отговори, пред тях застана Хюго, невъзможно красив с бяла вратовръзка и фрак.

— Мога ли да отвлека леля си, Фелисити?

— Разбира се — усмихна се тя, докато той водеше Гуендолин към дансинга. Не можеше да не й направи впечатление колко елегантна изглеждаше леля й с лилавата вечерна рокля и смайващите нанизи диаманти.

„Дано да бъда като нея на седемдесет и две“ — помисли си и отново потъна в своите тревожни размишления. Едната й тревога беше как да пази своята тайна, както и тайната за бременността на дъщеря си. Предполагаше, че с подходящо облекло ще успее донякъде. Дрехите можеха да прикрият много. Тази вечер беше идеалният момент да носи тази рокля с мънистените ленти, докато беше още тънка и стройна като тръстика.

— Мамо, ще танцуваш ли с мен?

Ги се приближи и й предложи ръката си.

— Разбира се, с удоволствие — отвърна тя и се изправи. Синът й я поведе към дансинга и я завъртя в ритъма на валса.

* * *

Хюго разбра, че няма да заспи. Въртеше се в леглото от два часа и най-накрая стана, облече халат, обу пантофи и слезе в библиотеката. Светна лампата и си наля солидно количество коняк.

След като се върна в спалнята, седна до прозореца и отпивайки, се замисли за Дафни. Беше обигран светски мъж и нямаше съмнение, че тази вечер се показа точно такъв. Беше въплъщение на изтънчен чар и добри маниери, внимателен с всички жени, не само с Дафни. Танцува и с тях, и с нея. Държа се шеговито и сърдечно. Напълно се владееше, без да си губи главата като ученик. И все пак я загуби, макар че не разреши да се забележи. Влюби се и искаше да бъде с нея до края на живота си.

Хюго беше достатъчно умен, за да разбира, че в тази ситуация е необходимо спазване на приличие и дискретност. През следващите няколко дена ще говори с Чарлс, за да провери как стои въпросът с дъщеря му, дали някой не я е поискал.

Изпи още няколко глътки и стана да съблече халата. Докато го събличаше, погледна през прозореца, после се приближи повече. Не повярва на очите си. От конюшнята излизаха пламъци. „Пожар! Господи, конете!“ — помисли си той и хукна навън да вдигне тревога.