Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (25)

Двайсет и четвърта глава

Силна възбуда обхвана Хюго, когато ролс-ройсът най-после мина през грамадната двойна порта на Кавендън Хол. Като слезе от автомобила, се загледа в една от най-величествените къщи в Англия и безбройните спомени мигом го върнаха в миналото.

Вратата се отвори и се появиха Чарлс и Фелисити. Двамата слязоха бързо по няколкото стъпала, за да го посрещнат, следвани от Хенсън, който пък водеше двама лакеи да носят багажа.

Чарлс го прегърна, стисна му ръката и възкликна:

— Добре дошъл, Хюго, добре дошъл у дома!

— Прекрасно е, че се срещаме отново, Чарлс — отвърна Хюго и се обърна да прегърне Фелисити, която, както му се стори, не беше се променила. Беше същата красавица с руси коси, която си спомняше от юношеските си години, също така сърдечна, любезна и елегантна както винаги. Като се отдръпнаха един от друг, Хюго отбеляза:

— Не си се променила, изобщо не си остаряла, Фелисити. Прелестна си, както винаги, без нито една бръчка. Не зная как си го постигнала.

— От йоркширския климат е, скъпи Хюго. Но трябва да призная, че ти си се променил. Беше ученик, когато замина, а я се виж сега. Зрял мъж, и както долавям, преуспял в живота.

Той кимна, намигна й и се обърна да поздрави Хенсън, който се усмихваше широко.

— Радвам се да те видя отново, Хенсън — каза той и стисна ръката на иконома.

— И аз се радвам да ви видя, господин Хюго. — Като се наведе по-близо до него, Хенсън прибави малко по-тихо: — Вашият баща обикновено ми разправяше това-онова, като се върнеше от Ню Йорк. Разбирате ли, знаеше, че искам да науча как сте, пък и цялата прислуга.

— Казвал ми е, Хенсън — отговори той и кимна, когато Чарлс и Фелисити го поведоха към Кавендън.

Във фоайето Хюго се огледа и гърлото му се стегна от вълнение. Изглеждаше, както си го беше спомнял през годините, но наяве беше някак по-хубаво, по-златисто и разкрасено, ако това изобщо беше възможно. Беше копнял да се върне и ето, че се върна, посрещнат сърдечно и с много обич от семейството. Изпълни го задоволство, че се осмели да предприеме тази стъпка и да се върне при корените си.

— Искаш ли нещо? — попита Чарлс. — Ще пиеш ли нещо? Гладен ли си или ще почакаш до чая?

— О, да, ще почакам. Нищо не може да се сравни със следобедния чай в Кавендън, никъде по света.

— Ще те отведа до стаята ти, Хюго — усмихна му се Фелисити и го хвана под ръка. — Синята стая. Зная, че винаги си я харесвал.

— Любимата ми е.

— Слез долу, когато пожелаеш, Хюго. Ще бъда в библиотеката. Искам да поговорим за някои неща, преди жените да те обсадят.

Чарлс се подсмихна.

— С удоволствие. До скоро, Чарлс.

Щом Хюго влезе в синята стая, лицето му светна от радост. Беше същата, както в деня, в който замина за Америка — бели стени, синьо-бели тъкани, всичко толкова свежо и трогателно. И, разбира се, навсякъде вази с цветя, включително и неговите любими розови божури. Запазената марка на Фелисити. Погледна я.

— Нямам думи да изразя колко съм щастлив, че се върнах в Кавендън.

— И ние сме щастливи, Хюго — усмихна му се тя и като се запъти към вратата, прибави: — Хенсън е назначил Гордън Лейн за твой личен камериер.

— Благодаря, Фелисити.

Тя само кимна и го остави сам, деликатна както винаги.

Той обиколи стаята, погледна през прозореца ливадите и дърветата до градината с рози. След това отиде в банята да се измие.

Тъкмо се канеше да слезе в библиотеката, когато на вратата се почука. Прекоси стаята, отвори и зяпна от изненада. Пред него стоеше най-красивото момиченце, което беше виждал. Ангел на Ботичели. Гледаше го с огромно любопитство.

Клекна до детето и се загледа в огромните му сини очи, които всъщност бяха много сериозни.

— Здравей — каза нежно.

— Не говорих с теб по телефона, понеже папа каза, че бързаш — обясни то също толкова сериозно. — Съжалявам.

За момент той се обърка, но все пак каза:

— Ами, ето, сега разговаряме лично. Аз съм Хюго.

Той си подаде ръката.

Момиченцето я пое и отвърна:

— А пък аз съм лейди Дулси Агата Ингам. Приятно ми е да се запознаем. — Направи лек реверанс и продължи с официален тон: — Нали аз първа от моите сестри се запознах с теб?

Хюго сдържа една усмивка, изправи се, отвори широко вратата и каза:

— Моля, влезте, лейди Дулси, и да, първа се запознахте с мен.

Личицето й грейна и тя се изкиска.

— Исках да ги надпреваря.

— Да ги изпреваря — поправи я той, наблюдавайки с удоволствие това изключително момиченце, което го последва в стаята, оглеждайки го и очевидно преценявайки го.

— Ох, олеле, казах го неправилно! Понякога казвам неправилно разни неща. Но Дилейси все повтаря, че няма значение.

— Разбира се, че няма.

— Ето къде си била! — чу се женски глас и след миг влезе млада жена, която явно беше бавачката.

— Моля да извините Дулси, господин Стентън. Търсих я из цялата къща. Нямах представа, че ви е открила толкова бързо.

Хюго се разсмя.

— Всичко е наред — отвърна той, като продължи да се смее, тъй като ситуацията беше наистина смешна.

— Копнееше да се запознае първа с вас, преди сестрите си — обясни бавачката. — И доколкото разбирам, е успяла.

— Точно така. Освен това никак не е досадна. Напротив, изключително… чаровна е.

Дулси му се усмихна за миг лъчезарно.

— Трябва да тръгвам, Хюго.

Направи пак реверанс и си тръгна с бавачката.

Той стоеше, клатейки глава, после се подсмихна на себе си. Детето беше красиво и нямаше съмнение, че се състезава със сестрите си и че правеше, каквото му хрумне. „Няма да е зле да я наблюдавам — помисли си той, все още подсмихвайки се. — Това дете ще преуспее в живота.“