Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (30)

Двайсет и девета глава

На долния етаж в кухнята атмосферата беше нажежена. Готвачката го усещаше и разбираше. Пожарът разстрои всички и прислугата беше на крак почти през цялата нощ, както и тя. Какъв завършек на прекрасната вечеринка.

Вече дочу шушукания и приказки, че е бил умишлен.

И кой би подпалил нарочно конюшните и би изложил на опасност тези красиви животни? Само някой маниак. Или някой, който мразеше семейството.

А това й се струваше невъзможно. Графът беше чудесен човек, добър работодател, отнасяше се коректно с работниците. Беше почтен, честен и състрадателен, чувстваше се отговорен за всеки, който работеше в имението, както и за жителите на селата Литъл Скел, Мобри и Хай Клаф. Според нея по-добър от него нямаше, на същото мнение бяха Хенсън, госпожа Туейтс и Олив Уилсън — камериерката на графинята.

Отдавна работеха в Кавендън и знаеха, че е превъзходно място за работа. Семейството се държеше безукорно, никога не създаваше проблеми на персонала. Нямаше капризи, не се чуваха гневни изблици, освен когато Дулси ставаше непослушна.

Именно госпожа Туейтс отхвърли идеята за палеж, защото не вярваше, че някой може да има зъб на лорд Мобри.

Съгласиха се с нея и прекратиха обсъждането на темата. Но прислужничките и лакеите шушукаха, макар че Нел Джаксън забеляза, че Пеги Суифт и Гордън Лейн си мълчаха.

Готвачката знаеше, че Малкълм Смит е беля човек и че има влияние над Мери Инси и Елси Роланд, които го възприемаха като звезда от дневно театрално представление на лондонска сцена, който се е появил тук само за да ги забавлява.

Нел готвеше и като дочу някакво хленчене, се обърна и видя Поли, която беше застанала до вратата на килера.

Забърза към слугинчето и нежно го попита:

— Поли, какво има? Защо плачеш?

— Малкълм. Той рече, че тая къща ще изгори и ще стане на пепел, както си спим. Вярно ли е?

— Не е вярно. Малкълм е гламав. Ще му дам да се разбере… скоро ще научи къде се намира. Ела, седни тук, ще ти дам лимонада.

След малко лакеят влезе в кухнята с няколко сребърни подноса в ръце, които остави в края на дългата кухненска маса. Тъкмо щеше да излезе, когато готвачката го спря:

— Ще ти кажа нещо, Малкълм, ако нямаш нищо против.

Той се обърна и измърмори грубо:

— Имам. Хенсън ми диша във врата. Чака ме на горния етаж. Нямам време да се мотая тук.

Нел Джаксън прекоси кухнята като хала и застана пред лакея с гневно изражение.

— Чуй ме, хаймана такъв. Щото си точно такъв — хаймана. Зарежи твойте фасони. И ако не престанеш да плашиш Поли, ще ти скъсам червата. И още по-лошо, ще кажа на Хенсън и тогава ще видиш какво е да ти диша във врата. Тогава ще видиш какво е да загазиш наистина. Остави малката на мира или ще съжаляваш, нехранимайко такъв!

— За каква се мислиш, да те вземат мътните? — изръмжа Малкълм и лицето му изведнъж почервеня. — Ти си само една готвачка. Ще правя каквото си искам и когато си искам.

— Положително няма да го правиш. Не и тук. Тази част от Кавендън е моето царство и аз командвам парада. И през ум да не ти минава нещо друго. Разкарай се, гледай си работата и не закачай малката. Ясно?

Все още почервенял, лакеят излезе, пренебрегвайки Елси и Мери, които слизаха по стълбището. Когато влязоха в кухнята, се кискаха, но веднага престанаха, щом видяха ядосаното изражение на готвачката.

Готвачката не им обърна внимание, отиде до своето малко писалище и взе менюто, което графинята беше подготвила за днешния обяд.

* * *

На горния етаж в трапезарията Гордън Лейн се огледа на всички страни. Като се увери, че с Пеги са сами, бързо отиде при нея.

— Пеги, какво те пита инспектор Армтидж?

— Най-вече дали съм забелязала непознати. Отговорих му, че не съм забелязала.

— Значи не си споменала случая в гората, когато чухме как някой се промъква. Сещаш ли се… маниака — зяпач, както го нарече.

— Не съм. Решихме да си мълчим, спомняш ли си? Щяхме да си имаме неприятности с Хенсън, ако той разбере, че онази вечер сме излезли, и пак ще загазим, ако сега разбере.

Гордън кимна.

— Знам, против правилата в къщата е. Както и да е, инспекторът ме попита същото. Умишлен палеж. Това предполагаха. Куките, де.

— Куките може и да имат право, Гордън. Израснала съм във ферма и не съм виждала бала сено да се подпали, освен ако не й драснеш кибрита.

Пеги млъкна веднага щом видя Хенсън да влиза в своето сервизно помещение, което се намираше в коридора точно до трапезарията. Тя веднага взе чинии и започна да ги подрежда на масата.

Гордън се захвана да лъска с кърпа кристалните чаши за вино.

Хенсън, след като отвори бутилка френско бяло вино от Пуили, за да подиша, влезе в трапезарията.

— Благодаря, Гордън, и на теб също Суифт. Изпълнявате задълженията си безупречно. Но според инспектора непознати не са забелязани, затова трябва да приемем, че пожарът е бил случаен инцидент.

Пеги мълчеше и се чудеше дали не греши.

Гордън каза тихо:

— Знаете ли, господин Хенсън, някой от шофьорите може да е отишъл до конюшнята да изпуши една цигара. Не знаете какви са хората. Небрежни са, ето какви са.

Хенсън пренебрегна думите му. Отиде до масата, огледа я с орлов поглед и кимна одобрително.

— Деветима за обяд, Лейн, затова ти и Суифт трябва да се въртите на пети.

— Да, сър — отвърна Гордън, доволен, че в момента се радва на благоволението на иконома.

* * *

Уолтър подреждаше дрехите на графа в гардеробната, когато Олив Уилсън надникна през вратата.

Уолтър се усмихна, щом видя засмените й зелени очи, яркочервената й коса и дръзка усмивка.

— Може ли да вляза? — попита тя.

Уолтър кимна. Харесваше Олив. Работеха добре заедно, тя беше съвестна и прилежна. Още повече, откъдето и да я погледне човек, все беше хубавица.

— Много съм любопитна… Едва се сдържам — обясни Олив и се вмъкна в стаята.

— Какво имаш предвид? — вдигна вежда Уолтър.

— Какво се случи, докато бях в Лондон?

— Както вече знаеш, господин Хюго се върна най-после и беше посрещнат много топло. Трагичната новина е, че сестрата на графинята е много болна, но съм сигурен, че и това знаеш, Олив. Графинята ти е казала.

— Да, каза ми, наистина много тъжно. Нейно благородие даде да се разбере, че не й остава много време.

— И аз чух същото. — Уолтър разгледа до прозореца, където беше по-светло, един син костюм и прибави предпазливо: — Други новини няма, всичко беше нормално. В Лондон как беше?

— Опасявам се, че нямах време да се разхождам. През повечето време бях в Кройдън. След като погребах мама, имах много работа, като например да продам къщата й, но нищо не беше кой знае колко сложно. Да си кажа честно, бях приятно изненадана от нейното завещание.

— Неочаквано наследство ли? — усмихна й се Уолтър.

— Да, при това значително.

— Да попитам ли как е твоята изгора, Олив? Господин Дейтън.

Настъпи кратко мълчание, после Олив каза:

— Няма да повярваш, Уолтър. Тед ме напусна. Избяга с омъжена жена. Емигрираха в Канада.

Уолтър се смая и в първия момент не знаеше какво да каже. После я погледна със съчувствие.

— Какъв негодник! Съжалявам, Олив, много съжалявам. Сигурно си много разстроена.

— Да ти кажа право, не съм. Всъщност ми олекна. Представяш ли си, ако бяхме женени? Мога само да кажа, добре че се отървах. И го мисля.