Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (13)

Дванайсета глава

Дидри Ингам, най-голямата дъщеря на графа, беше много привързана към лейди Гуендолин, и двете бяха близки приятелки още от детството й. Бяха от едно и също тесто, сходни по характер, практични и организирани. Приличаха си и по външност. Имаха еднакво телосложение.

Въпреки че Дидри не беше пленително красива като Дафни, нито сияйна като Дилейси, все пак беше хубава млада жена с правилни черти и онези прелестни сини очи, отличителен белег за всички от семейство Ингам. Висока като пралеля си, беше наследила елегантността и финеса на лейди Гуендолин, нейния вкус към строго облекло и пестеливи бижута — скъпи, но не крещящи и просташки.

Тяхната практична природа ги свързваше, почти винаги бяха на едно и също мнение и когато Дидри имаше проблем или трябваше да вземе решение, отиваше при лейди Гуендолин.

В този момент на Дидри й се искаше да разговаря с леля си, но беше невъзможно. Нямаше как да прекъсне следобедния чай и да я дръпне в някой тих ъгъл.

Може би по-късно ще я изпрати до Литъл Скел и тогава ще поговори с нея. Днес се изправиха пред много тежък проблем. Леля им Ан Седжуик умираше. Дидри изпитваше необходимост да сподели с някого и да поиска съвет. Беше интелигентна и надарена със здрав разум, но въпреки това на нейните двайсет години мъдростта не беше свойствена и затова понякога търсеше съвет от по-мъдрата възрастна жена, което й помагаше да види нещата по-ясно.

Изведнъж Дидри застана изпъната като струна. По гласа на баща си се досети, че говори за нещо важно, и се заслуша.

— И така, Фелисити, скъпа, бях безкрайно изненадан, когато получих писмото от Хюго след толкова години мълчание. Това ми се искаше да споделя с теб. Ще бъде скоро в Лондон и пита може ли да дойде в Кавендън да ни види.

Дидри, която наблюдаваше майка си, видя как лицето й мигновено се оживи и в очите й проблесна радост.

— Колко е хубаво, че най-после имаш новини от него, Чарлс — каза с мек глас. — Доста години си спомнях малкия Хюго и се тревожех за него. Чудех се накъде ли го е отвял вятърът и се надявах, че е добре. Такава трагедия… да го прогонят.

— В немилост ли е изпаднал? — осмели се да попита Дидри, като погледна баща си.

Преди той да отговори, лейди Гуендолин се намеси с категоричен тон:

— Нямаше абсолютно никакви прегрешения и моята сестра не беше права с нелепите си твърдения. Казах й го, и то не уклончиво. Но нямаше ефект и винаги ще съжалявам, че не бях по-твърда и настоятелна.

— Нищо нямаше да постигнеш — отбеляза Фелисити. — Леля Евелин беше решила, че той не е помогнал на брат си, и не промени мнението си. Беше крайно твърдоглава и имаше нужда от изкупителна жертва.

— Брат му не е ли умрял в езерото… не се ли е удавил? — започна Дилейси, но млъкна веднага, като видя предупредителния поглед на Дидри.

Чарлс сложи край на темата:

— Достатъчно за миналото. Живеем днес и очакваме бъдещето, а то за нас е много ведро. За Хюго също. Той е преуспял, макар че жена му починала преди няколко години. Мисля, че може храбро да продължи напред. На трийсет и две е и животът е пред него.

— Точно така — съгласи се лейди Гуендолин много оживено.

— Кога пристига? — попита тихо Фелисити, загледана в съпруга си.

— Зависи от мен, или по-скоро от нас, скъпа. Планира да пристигне в Лондон след две-три седмици. Затова възнамерявам да му предложа да ни посети през юли.

Фелисити само кимна.

Лейди Гуендолин добави:

— Мисля, че покана за един уикенд е най-уместна, Чарлс. — Погледна Фелисити. — Съгласна ли си, скъпа?

— Би било чудесно — кимна Фелисити и се облегна, тъй като след дългия и тревожен ден в Харогейт беше изморена.

Чарлс им се усмихна радостно.

— Това решава въпроса. Ще му пиша, след като видя какви ангажименти имаме през следващите няколко седмици, да прецени през кой уикенд ще му бъде удобно да дойде.

— О, папа, моля те, покани го, когато имаме вечеря с танци. Знаеш, че мъжете винаги са по-малко, и се случва да танцуваме без кавалери.

Баща й винаги й угаждаше и не можа да не се засмее на страстното й желание да има мъж партньор за танците.

— О, хайде, Дилейси, само на дванайсет си — отговори й той. Но в гласа му се долавяше смях и както обикновено не я смъмри за дързостта. Сърце не му даваше, тя му беше любимка; всъщност харесваше нейната дързост.

На лейди Гуендолин също й беше смешно и си пролича, когато стана.

— Благодаря ви, Чарлс и Фелисити, ще си тръгвам, за да си почина. Знаете колко трескаво оживено е в Лондон.

— Лельо Гуендолин, мога ли да те изпратя? — попита Дидри и също стана.

— Разбира се, скъпа. Ще ми бъде приятно.

— Може ли и аз да дойда? — скочи на крака Дилейси и погледна умолително сестра си.

Тъкмо щеше да й откаже, но в последния момент промени намерението си.

— Щом искаш, ела с нас.

„Защо и Дилейси да не чуе истината — помисли си Дидри, докато излизаха от жълтата всекидневна. — Достатъчно голяма е да научи колко тежък може да бъде животът и пред какво сме изправени — смъртта на сестрата на нашата майка, тежка загуба в семейството, която ще разстрои както никога майка ни.“

* * *

Щом останаха сами, Фелисити се премести на дивана до Чарлс, наведе се още по-близо до него и каза:

— Нося лоши новини… Ан умира.

Той я погледна изумено и сви вежди:

— Как е възможно? Каза ми, че вече е по-добре! Че ти се е похвалила. Отиде, за да го отпразнувате.

— И аз мислех така. В петък ми съобщи, че е била на преглед и че лекарят й е дал резултатите от последните изследвания. След това добави, че всичко е наред. Проблемът е, че тя имала предвид нещо съвсем различно от онова, което аз съм разбрала.

— Какво е имала предвид?

— Всичко било наред, защото най-после знаела какъв ще бъде изходът от нейната болест и колко ще живее.

При тези думи Чарлс се сви. Хвана ръката на жена си. Изпита състрадание, което се изписа на лицето му.

— Съжалявам, Фелисити, много съжалявам. За Ан и за теб, скъпа.

Загледа я напрегнато, поглъщайки красотата на деликатното й лице, обградено с ореол от златисточервеникава коса, видя се в светлозелените й очи и почувства, че не му достига въздух от вълнение. Знаеше как ще й се отрази тази новина.

Фелисити се намести още по-близо до него. Той я прегърна, преглъщайки сълзите си. Ан Седжуик беше интелигентна, мила и с чувство за хумор. Освен това беше изключителна художничка. Нейните великолепни маслени натюрморти се търсеха от колекционери и тя беше много известна. Но и без това беше прелестна жена, с дълбока мисъл, и той питаеше към нея огромна симпатия. Искаше му се да попита колко й остава, но не се осмели. Самообладанието го напусна.

Фелисити се отдръпна и вдигна поглед към лицето му.

— Съжалявам, Чарлс, че ти го съобщих така. Не знаех как да ти поднеса новината, след като беше убеден, че отиваме на обяд да отпразнуваме нейното оздравяване… Почувствах, че трябва да ти кажа без превземки.

Очите й се напълниха със сълзи и тя се разплака.

Чарлс я притегли, пак я прегърна и сам той се разплака. Бяха така погълнати от своята скръб, че нито един от тях не забеляза Хенсън, който безшумно се изниза и благоразумно както винаги отпрати и двамата лакеи.

* * *

На горния етаж в Кавендън в своята затъмнена стая Дафни лежеше на леглото свита на кълбо. Плака безутешно, докато не й останаха сълзи. Най-накрая заспа, изтощена от безчинството върху тялото и чувствата й.

Сега беше будна, обзета от огромна тревога. Нямаше представа какво да прави в ситуацията, в която се намираше. Не можеше да сподели с никого заради заплахата на Ричард Тобат. И госпожа Алис я посъветва на никого да не казва, на никого да не вярва, освен на родителите си и на семейство Суон. Нямаше смелост да каже на родителите си и беше сигурна, че госпожа Алис вече знае какво се беше случило. Досети се, когато видя петната по дрехите й и затова ги отнесе.

Там, в зюмбюлената гора, още щом я нападна онзи мъж, Дафни си помисли, че след като я изнасили, ще я убие. Не я уби. Но й отне живота. Не й остави нищо ценно. Прости се с девствеността си и с надеждата да стане съпруга на син на херцог. Всъщност да стане съпруга на когото и да било.

Вече нямаше бъдеще… нищо не й остана. Очакваха я само безрадостни дни и самота.