Барбара Тейлър Брадфорд
Жребият е хвърлен (34)

Трийсет и трета глава

Фелисити знаеше много добре, че Чарлс обича края на вечерта, когато вечерта е приключила и всички са се оттеглили по спалните си. Тогава можеше да остане насаме с нея в нейната уютна дневна, съединена със спалнята.

Преобличаше се с пижама и халат и сядаше пред камината да побъбрят. Понякога си донасяше чаша коняк или скоч. Тя винаги пиеше чаша студена вода с лимон.

Тази вечер, след изтощителния следобед в Харогейт, беше доволна, че най-после се отпусна на удобното канапе пред камината. Отпиваше от водата с лимон и чакаше Чарлс. Не изгаряше от нетърпение да остане насаме с него, но друго не й оставаше.

Чуваше гласа му от другата страна на вратата. Беше в гардеробната и разговаряше с Уолтър Суон за Уинстън Чърчил, политика. От онова, което чуваше, изглежда и двамата го харесваха; обсъждаха неговата интелигентност и дарбата му на оратор.

След малко вратата се отвори и Чарлс влезе; беше с пижама и с тъмносин копринен халат. Носеше чаша бренди.

— Хвалихте много Уинстън Чърчил — каза Фелисити. — Нали знаеш, че има и такива, които не го харесват.

Той й се усмихваше, докато сядаше на канапето срещу нея.

— Завиждат му за интелигентността и за поразителната способност да върши добра работа, за това става въпрос.

— Сигурна съм, че имаш право — отговори тя и се облегна.

— Не каза почти нищо за Ан, след като се върна от Харогейт. Как е тя? — попита съпругът й съчувствено.

— Духом си е все същата. Не се предава. Позитивна. Не се самосъжалява. Истинска англичанка… стоически понася всичко. С храбро вдигната глава. Но зная, че я боли, все по-често взима морфин. — Фелисити въздъхна тежко. — Не съм срещала по-смел човек от нея.

— Такава е и наистина съжалявам, скъпа, съзнавам колко те тревожи нейният рак. Само искам да ти кажа, че съм насреща винаги, когато имаш нужда от мен.

Тя стисна ръката му и се усмихна едва-едва.

— Благодаря.

След като отпи от брендито, той рече:

— Трябва да ти кажа нещо. Досега нямах възможност. Всъщност имах, но не ми се искаше да те товаря, понеже виждах колко си разстроена.

Фелисити го погледна и самоуверено отвърна:

— Днес съм много по-добре и ти изглеждаш твърде сериозен. Нещо свързано със случая ли има?

— Ами, не, не бих казал… — Млъкна, отпи още глътка и остави чашата на масичката до неговото канапе. Наведе се по-близо до нея и започна да обяснява: — В деня, когато заминаваше за Лондон, Хюго ме посети. Каза ми, че се е влюбил в Дафни, и поиска разрешението ми да я ухажва. Влюбил се от пръв поглед и имал сериозни намерения.

— Надявам се, че си казал „да“! — възкликна Фелисити и се взря напрегнато в него, очите й заблестяха и бледото й лице внезапно се оживи.

— Не съм. Казах му, че трябва да попита Дафни дали ще приеме. Обясних, че тя ще реши.

— Не! Не! Не! — развика се Фелисити необичайно разпалено. — Не тя ще решава. Ние трябва да решим вместо нея. Очевидно Хюго е нейното спасение. И нашето. Какво съвпадение, че Хюго пристигна точно сега в Кавендън. Или изобщо не е било съвпадение. Писано е било. Не, такава е божията воля.

За момент Чарлс се смая от бурната й реакция и от начина, по който така лесно говореше за божията воля. Тя не призоваваше често божието име. Той се намръщи и обясни кротко:

— Не мога да принудя Дафни да приеме предложението на мъж, когото не харесва. Нито ще я омъжа насила, ако тя не изпитва любов. Това е немислимо. Чудовищно по мое мнение. Да живееш с човек, когото не обичаш, е невъзможно.

Фелисити го гледаше втрещено.

— Но ти щеше да я омъжиш за син на херцог, когото тя по всяка вероятност нямаше да обича.

— Моето намерение никога не е било такова и ти го знаеш много добре. Исках да намеря подходящ млад мъж, да ги събера и да се надявам, че ще се влюбят. Твърде модерен човек съм, за да допусна уреден брак за дъщеря си.

— Понякога такива бракове са много щастливи — отбеляза Фелисити малко грубо. — Известно е, че уредените женитби траят цял живот.

Чарлс се ядоса, но се овладя и каза спокойно:

— Но в повечето случаи не са успешни. Съпрузите са нещастни, чувстват се ужасно и в края на краищата се развеждат. Не искам това да се случи с Дафни.

— Значи Хюго ще бъде отпратен, така ли? — попита тя саркастично.

— Нищо подобно — отвърна бавно съпругът й. — Обясних ситуацията на Дафни и тя сподели, че харесва Хюго. Според нея той е красив, очарователен и много добър. Ще даде отговор след ден-два. Мисля, че ще се съгласи той да я ухажва.

— Да се надяваме, защото това е най-доброто решение. Тя ще бъде омъжена, закриляна и няма да има никакви клюки.

Фелисити беше явно непреклонна.

— Ако тя не пожелае да се омъжи за него, връщаме се към първоначалния план и я изпращаме в чужбина — отбеляза Чарлс.

— Предполагам, че ще я изпратим, но за всички ни ще бъде много трудно. Трябва да я убедиш, Чарлс, да я накараш да проумее колко разумно е да се омъжи за Хюго.

Той кимна, взе чашата и разклати коняка, загледан в кехлибарените проблясъци. Жена му го изненада, като прие веднага идеята за брак между Хюго и Дафни, без да се замисли за миг за желанието на дъщеря си или за щастието й. Не беше характерно за нея. Напоследък много й се насъбра и поведението й изобщо не беше както обикновено.

Фелисити долавяше настроението му, въпреки че той мълчеше, и си позволи да прибави:

— Искам най-доброто за нея, а това е най-доброто. Мисля, че е фантастично и ни се поднася на тепсия. Какво каза Шарлот?

Той вдигна глава и я погледна изненадан колко добре го познаваше. На нея и през ум не й минаваше, че не е обсъдил вече въпроса с Шарлот, преди да сподели с нея.

Той глътна коняка, остави чашата и тихо каза:

— Също като теб мисли, че това е идеалното разрешение на ужасния проблем… много по-лесно за Дафни и за нас. Но според нея Дафни трябва да вземе решението.

— Разбирам.

— Трябва да кажем на Хюго истината, Фелисити, и да се надяваме, че няма да се откаже от дъщеря ни заради бременността. Има риск, доверявайки му се, но съм склонен да се съглася с Шарлот, която не вярва, че той ще се разприказва. Тя е сигурна, че ще запази тайната и семейството. Според нея той е искрено предан, като всички мъже Ингам.

— Точно това ще каже тя! — възкликна Фелисити с надменно изражение.

Чарлс се намръщи и я погледна внимателно.

— Какво намекваш? Че ние мъжете Ингам нямаме чест ли?

— Не, нищо подобно не намеквам. Но тя е повлияна във всяко едно отношение от баща ти, освен това е Суон. У нея е вродено да бъде винаги на страната на Ингам, ако е необходимо да умре за Ингам. Това е нейната роля в живота, и за поколения е била такава.

— Знам всичко за Суонови.

— Не толкова, колкото те знаят за Ингамови — възрази жена му. — Както и да е, тя обичаше баща ти, сляпо се осланяше на Дейвид.

— Всички обичаха баща ми, такъв човек беше той.

— О, знаеш какво имам предвид, Чарлс! — отвърна му тя ядосано. — Не се преструвай.

— Никога не се чу нито една клюка за баща ми и Шарлот и ти отлично го знаеш.

Фелисити се изправи.

— Трябва да си лягам.

Той също стана.

— Да дойда ли да спя при теб тази нощ, или искаш да останеш сама?

Тя му се усмихна вяло.

— Знаеш, че винаги си добре дошъл в моето легло — излъга, като се помъчи да не й проличи колко е ужасена.

„Не е съвсем вярно“ — помисли си той, като я хвана за ръка. Не и напоследък. През изминалите шест месеца постоянно беше пропъждан и от все сърце се мъчеше да прояви разбиране. Не можеше изцяло да я извини с болестта на сестра й. Чувстваше, че тя повече не се интересува от любовните отношения в техния брак. А защо беше така, не знаеше. Това го озадачаваше.

* * *

Фелисити си легна и загаси нощната лампа. Чарлс също загаси лампата от своята страна на леглото и както винаги отиде до прозореца, и дръпна завесите. Тази нощ имаше пълнолуние и стаята се изпълни със сребриста светлина.

Чарлс легна до нея и я прегърна. Наведе се и я целуна по страните, после по устните. Тя отвърна на целувката му и това му достави удоволствие. Започна да гали гърдите й, нашепвайки колко я обича.

Фелисити беше притихнала и неподвижна, очаквайки да я обладае. После всичко ще свърши и той ще я остави на мира.

Но той не я облада и тя си отдъхна. Вече не го желаеше, но отчаяно се мъчеше да го прикрие. За да се предпази в момента.

Докато я целуваше и галеше, той осъзна, че не може да прави любов с Фелисити. Беше импотентен. За миг се паникьоса, но после отблъсна тази абсурдна мисъл. Беше изчерпан, съсипан от събитията напоследък. На това се дължеше неговото поражение.

След няколко минути каза тихо в косата й:

— Много съжалявам, скъпа. И аз като теб съм изтощен.

— Няма нищо — прошепна тя. — Лека нощ, Чарлс.

— Лека нощ, скъпа — отвърна той.

* * *

Чарлс не можеше да заспи. Лежа буден няколко часа. Най-накрая се измъкна от леглото, мина през своята гардеробна и отиде в банята. Светна и загледа отражението си в огледалото, клатейки смаяно глава.

Не можеше да разбере защо тази вечер не получи ерекция. Никога не беше му се случвало. Импотентен ли стана изведнъж? Завинаги ли? Та той беше само на четирийсет и четири. Този катастрофален ефект върху него на нейното нежелание да прави любов с него през последните месеци ли се дължеше? Нямаше отговор за себе си.

Все така разстроен отиде в своята спалня. Ще спи сам тази нощ, както обикновено в последно време. Утре го очакваше натоварен ден в имението.