Матю Кърби
Потомци (9)

8.

Наталия се взря в огледалото. Беше сама в гримьорната, но лицето, което я гледаше, не бе нейното. Младата жена, чийто амбициозен ум и воля се бореха да надделеят над дублиращото съзнание на Наталия, имаше черна коса, искряща в топлата светлина на газовите лампи в стаята. Големите й очи бяха обрамчени с тежък грим. Носеше алена рокля, която Наталия смътно си спомняше, че е купена от Париж срещу сума, зашеметяваща, ако се приравни към инфлацията.

И беше оперна певица. При това не каква да е. Тя бе Аделина Пати — детето чудо, качило се на сцената на седем години. Сега, на двайсет, вече бе обиколила САЩ, Европа и Русия. Предишната година Ейбрахам Линкълн лично я бе поканил в Белия дом да пее за него и за съпругата му Мери Тод.

Някой почука леко по вратата.

— Мадмоазел?

Наталия се оттегли зад кулисите, оставяйки Аделина да поеме сцената.

— Да?

— Безпокои ви Уилям — отговори мъжки глас. — Нося ви парите, мадмоазел. Може ли да вляза?

— Да — отговори Аделина.

Вратата се отвори и мениджърът на „Ниблос Гардън“ влезе в гримьорната. Беше нисък и някак овален по средата, но никъде другаде. Носеше малък кожен куфар. Остави го на пода до нея.

— Извинете ме, ако ви изглежда грубо, че ви занимавам с това. Ако агентът ви не се бе разболял толкова ненадейно…

— Благодаря, сър — прекъсна го Аделина. — Не са необходими извинения. Цялата сума ли донесохте? — Тя се приведе, вдигна куфарчето за дръжките и прецени, че тежи по-малко от осем килограма; при настоящата пазарна цена на златото би трябвало да тежи десет. — Не е цялата.

Уилям извади носна кърпичка от джоба си и си избърса челото.

— За съжаление, госпожице Пати, не е. Донесох ви четири хиляди в злато, а останалите хиляда ще ви платим след продажбата на билетите за спектакъла.

— Мисля, че условията са записани ясно в договора ми — каза Аделина.

— Да, съвършено ясно — съгласи се мъжът.

— Пет хиляди в злато. Плащане в аванс. Цялата сума. Или няма да изляза на сцената.

— Да, разбира се. — Уилям отново изтри челото си. — Надявах се…

— Какво? Да направя изключение?

— Да… да. — Уилям бе свел поглед към пода и очевидно го бе закотвил там. Аделина разбра, че няма да успее да излезе сам от смута, в който е изпаднал.

— Ето какво ще направим, Уилям. Може би си забелязал, че още не съм се обула. Ще си сложа обувките само ако условията в договора ми са изпълнени. Слез долу, виж колко пари са се събрали от продажбата на билети и донеси остатъка от дължимото. Ще направя обаче изключение за теб.

Уилям вдигна глава.

— Наистина ли?

— Ще приема плащане в брой вместо в злато.

Той сведе отново очи и после кимна.

— Да, мадмоазел.

Поклони се леко и излезе от стаята. Аделина отново остана сама.

Наталия надникна иззад завесата на съзнанието си, възхитена от силата и волята на Аделина. Наталия също притежаваше увереност, но рядко я показваше. Мнозина решаваха, че е срамежлива, но това всъщност не бе вярно. Не се страхуваше, нито се притесняваше от другите. Предпочиташе да се определя като сдържана. В това отношение Аделина Пати не приличаше никак на нея. И макар да знаеше, че в действителност няма да се изправи на сцената и да пее пред публика, Наталия се страхуваше от симулираното преживяване и се надяваше Уилям да не се върне с остатъка от парите.

Интересно — каза Монро.

— Какво? — попита Наталия.

Аделина Пати се е омъжвала три пъти, но се води, че няма деца.

— Е, щом ми е прапрабаба, сигурно е имала.

Имала е няколко любовни афери. Може би е родила тайно.

— Три брака? Афери? — Наталия поклати глава. — Наистина е живяла по свой начин.

Така изглежда.

Няколко секунди по-късно Уилям почука на вратата и Наталия се скри отново зад кулисите.

— Влез! — извика Аделина.

Уилям отвори вратата и пристъпи вътре, попивайки пак чело.

— Носиш ли ги? — попита Аделина.

— Нося осемстотин долара — Уилям извади дебела пачка банкноти от джоба на редингота си и я подаде на Аделина. — Надявам се да са достатъчно засега. Залата е пълна и съм сигурен, че не искате да карате публиката си да чака.

Аделина прие парите с усмивка и ги прибра в куфарчето при златото. После взе лявата си обувка и я сложи. Уилям въздъхна дълбоко.

— Благодаря, мадмоазел, благодаря… Аз…

Аделина му подаде дясната обувка и той я пое, сякаш е крехка и същевременно нажежена. После Аделина се облегна назад с един обут и един бос крак.

— Ще сложа другата, когато ми донесеш останалите двеста долара. Публиката ще ме почака.

Уилям пребледня видимо и стиснал обувката в ръка, излезе от стаята с припрян поклон.

Наталия почти се разкикоти в ума на младата жена. По време, когато жените не са разполагали с богат избор, Аделина бе използвала таланта си, за да си осигури не само богатство, но вероятно нещо по-важно — влияние.

Наближаваше обаче моментът да излезе на сцената и Наталия — за разлика от Аделина — не бе съвършено спокойна.

Когато Уилям се върна, похлопването по вратата прозвуча настойчиво и отчаяно.

— Влез — каза с мил глас Аделина.

Той влетя запъхтян в гримьорната.

— Ето, мадмоазел, ето. — Подаде й втора пачка с банкноти и дясната й обувка. — Двеста долара. Цялата сума.

Тя прие и двете с елегантно кимване.

— Благодаря, сър. — Прибра парите в куфарчето и надяна дясната си обувка, а Уилям се втренчи в джобния си часовник. — С радост ще се кача на сцената.

— Ще ми позволите ли да ви придружа? — Уилям й протегна сгънатия си лакът.

— Разбира се — протегна му тя ръката си в ръкавица.

Излязоха от стаята и Уилям я заключи. После минаха през задното крило на операта — великолепна сграда, навярно най-модерната, която Аделина бе виждала. Дълги тръби за газовото осветление, сводести тавани, лабиринт от проходи и сложна система от въжета и макари за вдигане и сваляне на декорите. И зала, побираща три хиляди зрители.

При тази мисъл нервите на Наталия се изопнаха до краен предел въпреки въодушевлението на Аделина.

Първите изпълнения вече бяха приключили — кратки композиции, предназначени да изострят предвкусването на главната атракция — и конферансието вече обявяваше появата й. Аделина застана в очакване зад кулисите, готова да пристъпи в светлината на прожекторите.

До нея Уилям се приведе и прошепна:

— Давате ли си сметка, че за седмица печелите повече, отколкото президентът на САЩ получава за година?

В същия момент конферансието оповести с апломб:

— Световноизвестната и несравнима оперна певица Аделина Пати.

В залата изригнаха аплодисменти; моментът да се качи на сцената бе настъпил.

— Тогава, Уилям, следващия път поканете президента да пее — усмихна се Аделина и излезе иззад кулисите.

Аплодисментите станаха още по-бурни, щом прожекторът я освети. Тя спря и се поклони грациозно. Водещият вече се бе оттеглил и Аделина зае мястото в центъра на сцената. Публиката изпълваше всяко кътче в залата — от седалките пред оркестъра до най-високите редици на позлатените балкони над нея. Тя кимна и се усмихна към ложите. Шумните аплодисменти продължиха още няколко секунди. Най-после стихнаха, диригентът поведе оркестъра си и докато музиката набираше сила, Наталия преживя нещо, което никога, нито веднъж не бе правила в истинския живот.

Родителите на Аделина бяха певци. Детството й било изпълнено със забавления и представления. Наталия произхождаше от тих дом, изпълнен със спомените на баба й и дядо й за несгодите в Казахстан под властта на съветските вождове и негласната им решимост да се трудят скромно, за да си осигурят по-добър живот. Аделина беше пойна птичка, Наталия — пчела.

Сега обаче се налагаше да пее пред три хиляди зрители — нещо немислимо в реалния й свят. Напомни си обаче, че това всъщност не е тя и съзнанието и задръжките й могат да останат зад кулисите, позволявайки на Аделина да блести.

Тя изпя ария на Церлина от „Дон Жуан“, на Елвира от „Пуритани“, на Мария от „Дъщерята на полка“ на Доницети. Гласът й — чист и богат като мед — изпълни залата и публиката се прехласна. Отначало Наталия я наблюдаваше сякаш отдалеч, придържайки се на безопасно разстояние. Лека-полека обаче си наложи да излезе иззад кулисите на съзнанието си и в края на представлението бе готова да пробва нещо. Когато дойде моментът за финален поклон, Наталия си вдъхна смелост и пристъпи разтреперана в светлината на сцената, избутвайки Аделина на заден план.

Внушителната тежест на публиката я затисна, просторната блеснала зала и потопът от аплодисменти я зашеметиха. Дъхът й секна, тя притисна с длан корема си и симулацията помътня, обвивайки краищата на залата в тъмносива мъгла.

Всичко наред ли е? — попита Монро.

— Да — прошепна Наталия и с усилие на волята си наложи да изтърпи натиска от вниманието на публиката — донякъде от любопитство, донякъде приемайки съзнателно предизвикателството. Изправи рамене като Аделина и постепенно симулацията се възстанови. Наталия вдигна лице към лампите, опасващи горните балкони, усмихна се и се поклони. Увери се, че симулацията се е прояснила напълно, и едва тогава се отдръпна и отстъпи властта на Аделина.

След представлението Уилям я придружи до изящната малка приемна за най-изтъкнатите покровители на операта. Наталия отново наблюдаваше възхитена как певицата обикаля грациозно залата и очарова всички. Отпиваше от чаша с охладено шампанско, опита стридите, сладкишите и другите лакомства. Имаше портокалов и ванилов сладолед за разхлаждане в горещата вечер. Постепенно обаче Наталия долови и друго — колко самотна е Аделина. Някак си, сред всички тези хора, тя се чувстваше сама. Разбираше отлично, че нито един от тези благодетели на операта не се интересува истински от нея. Тя ги забавляваше, ала ако не беше така, щеше да получава единствено учтиво равнодушие.

Някои разговори — и директни, и дочути — заинтригуваха Наталия повече от Аделина. Не можеше обаче да направи нищо, за да се включи в тях. Задоволяваше се да слуша и да наблюдава внимателно, преживявайки спомена на Аделина за тази вечер.

— Да вървят по дяволите всичките привърженици на южняците — каза мъж с бяла коса и гъст бял мустак, завит чак до бузите му. — И да отнесат и Туид, и Тамани със себе си.

— Внимавай, Корнелиус — предупреди го един придружителите му.

— Защо? Лий подви опашка и се върна на бегом във Вирджиния. Победата на Грант при Виксбърг ще обърне течението на войната, сигурен съм. Не се страхувам от така наречените демократи, симпатизиращи на Юга.

— Твърде дързък си, Корнелиус — обади се друг мъж. — Изобщо не е ясно как ще свърши войната. И независимо кой ще победи, бизнесът си е бизнес. По-добре да не си създаваме врагове, ако с малко повече благоразумие можем да го избегнем.

— Пфу! — възкликна Корнелиус.

Аделина се насочи към няколко дами в пищни рокли, дантела и бижута, които вероятно бяха по-скъпи и от нейните. След радушните поздрави и комплиментите за представлението разговорът се върна към темата, подхваната преди появата й.

— Значи няма да отменят мобилизацията? — попита червенокоса жена.

— Няма — потвърди накичена със сребро дама.

— Боя се, че това е грешка.

— Мобилизация? — попита Аделина.

— О, да. Вие живеете в Англия — сети се първата жена. — Президентът Линкълн набира мъже, за да се сражават с бунтовниците. Целият град е настръхнал. Мислех, че вероятно ще отменят набирането на войници.

— Губернатор Сиймор и кметът са против — додаде по-възрастна жена. — Генерал-майор Ул обаче е решен да доведе докрай кампанията.

— Имате ли синове? — попита Аделина. — Безпокоите ли се, че ще ги мобилизират?

— Никак — поклати глава жената и диамантите й блеснаха. — Указът позволява да се платят триста долара за освобождаване от служба. Дори да получат повиквателна, синовете ми няма да се сражават.

— Сумата е доста дребна — додаде червенокосата жена.

Макар и богата, Аделина си помисли, че думата „дребна“ вероятно значи нещо съвсем различно за работниците, които живеят в гетата във Файв Пойнтс и Бауъри и годишната им надница не надвишава триста долара. Тези хора не бяха в състояние да избягат от касапницата на бойното поле. Тя обаче не сподели съображенията си.

После дамите небрежно подхванаха шаблонни светски теми и двете — Аделина и Наталия — се отегчиха. Гостите се разотидоха късно през нощта и Уилям нервно поведе Аделина към файтона, който щеше да я закара до хотела.

— Защо не ми позволите да ви придружа? Или да изпратя някого другиго, ако предпочитате? — предложи й той.

— Не ме смущава присъствието ви — успокои го Аделина, отдавна забравила счепкването за хонорара. — Просто се справям отлично сама.

— Не се съмнявам. Но бих предпочел мениджърът ви да е с вас.

— Аз не бих желала да е тук, а и вие едва ли искате да се разболеете.

Уилям се усмихна и кимна неохотно.

— Добре.

— Лека нощ — пожела му Аделина. — Залата ви наистина е чудесна и се надявам скоро пак да пея тук.

— И аз — каза Уилям и нареди на кочияша да я откара до хотел „Пето авеню“, където бе отседнала.

Нощта не беше донесла разхлада от юлската горещина, но поне въздухът в Ню Йорк бе по-чист от опушената пелена, задушаваща дома на Аделина в Лондон. Тя очакваше с нетърпение турнето в края на месеца сред приятната свежест на германските градове Манхайм и Франкфурт.

Файтонът пое по Бродуей Стрийт, където все още цареше необичайно оживление, макар да минаваше полунощ. Аделина не хареса вида на мъжете по улицата. Приличаха на главорези и експерти по размирици, членове на уличните банди, властващи във Файв Пойнт и Бауъри. Те сновяха целеустремено напред-назад и Аделина се почуди каква ли цел преследват.

Наталия обаче знаеше. Метежите бяха неизбежни. Водачите на бандите вероятно крояха планове дори в момента. А Аделина бе сама във файтона в два след полунощ и с куфарче, пълно с четири хиляди долара в злато и още хиляда в брой. Когато Наталия влезе за пръв път в „Анимус“, не я дебнеше никаква опасност — бе преживяла пристигането на баба си в Америка и радостта й, примесена с тревога, от досега с Новия свят. Сега обаче ситуацията бе съвсем различна. Прииска й се някак си да предупреди Аделина, но след като подминаха дванайсетина пресечки и Юниън Скуеър, каретата спря. Наталия едва се удържа да не изкрещи на Аделина да побегне.

— Кочияш! — подвикна Аделина. — Защо спря?

Кочияшът обаче не отговори. През прозореца на каретата надникна мъж.

— Добра вечер, госпожице — каза той.

— Кочияш! — извика отново Аделина, но осъзна, че каретата е спряла неслучайно.

Тя се пресегна да заключи вратата, но мъжът я изпревари и я отвори рязко. Очите му зашариха вътре и откриха куфарчето. Той посегна да го грабне, но Аделина хвана дръжките и двамата го задърпаха напред-назад, ръмжейки и ругаейки. Мъжът облегна крак върху външната рамка на вратата, Аделина се подпря отвътре. Наталия се изуми от силата й.

— Кротко! Искам само чантата — каза мъжът.

— Помощ! — изкрещя Аделина. — Помощ!

Мъжът се приведе през вратата, за да хване по-добре куфарчето. Аделина се отдръпна назад и успя да го ритне по лицето със свободния си крак. Мъжът простена и се отдръпна; от носа му шурна кръв и се стече по устата и брадичката му. Той пусна дръжките на куфарчето и по лицето му се изписа гняв. Злостно озъбен, мъжът нахлу в каретата.

Наталия не искаше симулацията да продължава. Не бе съгласна да преживява това.

— Пусни ме навън! — извикаха едновременно Наталия и Аделина.