Матю Кърби
Потомци (16)

15.

Илайза излезе от кръчмата и тръгна на запад към „Астор Хаус“. Ирландката, Маги Петела, й беше казала, че Кормак е отвел баща й. Илайза се чудеше защо. Не виждаше обаче по-добър начин да намери баща си от този да намери Кормак, а в писмото, което бе прочела в библиотеката на господин Туид, се споменаваше „Астор Хаус“. Това значеше също, че посланието е стигнало до адресата си и тя не бе успяла да го предотврати.

От Пърл Стрийт Илайза свърна по Франкфърт Стрийт към Парк Роу с надеждата близостта на Тамани Хол да намали отчасти опасността. Оживлението по улиците я убеди, че предупреждението на господин Туид не е било напразно. Метежниците крояха планове и се събираха — главно бандити от гетата и доковете.

Неколцина я забелязаха и се втренчиха в нея с открита омраза и отвращение.

— Къде отиваш? — изпречи се на пътя й един от тях.

— Изпълнявам поръчение на господин Туид. Негова прислужница съм.

Надяваше се това да го усмири. Той спря, но не се отдалечи.

— Тъй ли? — повдигна вежди.

— Да. — Тя вирна брадичка, заобиколи го и продължи напред.

— А ако лъжеш? — подвикна той след нея.

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— Любител ли си на залозите?

Изпъкналата му адамова ябълка подскочи нагоре-надолу.

— Явно не — отбеляза тя и се отдалечи с възможно най-невъзмутимо изражение и походка, макар да й се искаше да побегне.

По-нататък гледаше да се придържа към сенките от двете страни на пътя или да се смесва с други минувачи, ако не изглеждат заплашителни. Открай време умееше да се прокрадва, затова като малка баща й гальовно я наричаше „мъничкия ми крадец“.

Стигна до Парк Роу, прекоси релсите и навлезе в парка край Градския съвет, където се оказа още по-лесно да се крие сред дърветата. Насочи се на югозапад, заобиколи фонтана в края на парка и стаена в сенките, се взря в „Астор Хаус“.

Не след дълго зърна силует сред надгробните плочи в двора на църквата „Свети Павел“ и друга фигура да излиза от прозореца на петия етаж от южната страна на хотела. Човекът в църковния двор изстреля нещо по онзи на прозореца — оръжието му бе твърде безшумно и явно не беше пушка.

Взетият на прицел мъж се скри зад прозореца, а човекът в църковния двор сякаш прелетя над дърветата и оградата. Приземи се на улицата и мигом изкачи стената на хотела, все едно са му спуснали стълба от прозореца. Пъргавината му смая Илайза. Тя се спотаи по-дълбоко в сенките, за да види какво ще се случи по-нататък. След няколко минути втората фигура се измъкна през прозореца и се покатери на покрива, последвана от първата. После единият мъж се строполи от покрива, но на тласъци — явно успяваше да се вкопчи в издатини по стената и да забави падането. Илайза си помисли, че ще си счупи врата, но той се приземи тежко и се изправи на крака.

Тръгна, залитайки, по Бродуей и свърна по Ан Стрийт. Не след дълго мъжът от църковния двор се спусна по стената на хотела със същата лекота, с каквато се бе изкачил, и се отправи предпазливо в посоката, накъдето бе побягнала плячката му. След известно време спря, извади странен телескоп от палтото си и огледа улиците.

На Илайза й се прииска да се сниши още повече, но той не насочи далекогледа към нея. Обърна глава към Ан Стрийт, прибра телескопа, свали пушката си от рамото, зареди я и стреля с приглушен пукот. После пое в посоката, накъдето бе стрелял, и се скри от поглед.

Илайза беше сигурна, че единият от мъжете е Кормак, но не знаеше кой. Господин Туид бе споменал друг мъж на име Вариус. Съдейки по видяното, и двамата бяха опасни и притежаваха невероятни умения — да се катерят по стени, да падат отвисоко и да оцеляват.

Когато мъжът от църковния двор излезе от Ан Стрийт, Илайза се изправи пред избор. Дали да го проследи и да го заговори с надеждата той да е Кормак? Възможно беше обаче Кормак да е другият мъж, който в момента навярно агонизираше на улицата.

Преди да успее да вземе решение, мъжът от църковния двор се изкатери по стената на най-близката сграда, прехвърли се на покрива и изчезна, лишавайки я от шанса да го последва. Тя се възползва от единствената останала възможност, излезе от парка и бързо прекоси Бродуей.

Свърна по Ан Стрийт, но не видя веднага мъжа. Обиколи два пъти улицата, преди да го забележи в сянката на безистен. Първо помисли, че е мъртъв, и с крайчеца на съзнанието си Грейс позна предшественика на Оуен. Паниката й обаче бързо отшумя, щом приближи до него и видя, че гърдите му се повдигат и спускат. Той просто беше в несвяст, отровен с нещо.

Илайза го плесна по бузата, за да го събуди, но не успя. Грейс реши да поеме риска да се десинхронизира и изгони Илайза в ъгъла на съзнанието си. После прошепна: — Монро?

Нищо.

Почуди се дали я чува.

— Монро? — повтори с по-силен глас.

Да — отговори той в ухото й. — Тук съм. Извинявай, просто следя едновременно всички.

— Добре ли е Оуен?

Да. За известно време е извън играта.

— Какво да правя?

Същото като него. Чакай. Докато Илайза не предприеме нещо, разбира се.

— Но Оуен не е Кормак, нали?

Не е. Илайза обаче не знае.

— Как е Дейвид?

И той е добре.

— Къде е?

Търси те. Мисля, че върви към „Дупка в стената“. Но Илайза не знае и това. Тръгнеш ли натам, ще…

— Да, да… Ще се десинхронизирам — прекъсна го Грейс.

Кротувай и остави Илайза да води шоуто. Ясно? Приближаваме целта. Райската реликва е у Хавиер. Просто трябва да проследим нишката до края.

— Добре — съгласи се Грейс, макар че се затрудняваше да повери режисурата на другиго очевидно дори когато преживява неговите спомени. С усилие на волята обаче пусна Илайза да излезе от ъгъла и отново й позволи да се шири в съзнанието й.

Илайза се подвоуми дали да извика лекар, но се отказа. Не искаше полиците да се намесят и да й попречат да намери баща си. Седна на алеята до непознатия и впи очи в него, за да е сигурна, че диша. Цял час го наблюдава, надявайки се никой да не ги открие, после още един, а сетне първите лъчи на слънцето обляха улицата с топлина, обещаваща зноен ден.

Непознатият се размърда.

— Хей! Събуди се! — побутна го Илайза.

Клепките му трепнаха и той простена.

— Чуваш ли ме? — попита Илайза.

Очите му се отвориха — твърде широко и явно разфокусирани. Приличаше на пияница, събудил се след тежка нощ.

— Коя… Коя си ти? — заекна той.

— Илайза. Моля те, кажи ми, че си Кормак.

Той поклати глава.

— Бих искал да го убия.

Значи Кормак беше другият, когото Илайза така или иначе не можеше да проследи по покривите. Вече знаеше обаче кой е непознатият.

— Ти си Вариус — каза тя.

По лицето му се изписа стъписване.

— Да. Я ми кажи пак коя си?

— Илайза. Кормак отведе баща ми някъде.

— Къде е Кормак? — попита Вариус.

Илайза подбели очи.

— Изчезна отдавна. Катереше се по стените. Като теб.

— Доста си наблюдателна, госпожице Илайза. — Вариус разтри глава. — Защо му е притрябвал баща ти?

— Не знам — каза тя, все още разколебана дали да се довери на непознатия. — Защо му е притрябвало на Кормак да стреля по теб?

Той замълча.

— Да речем, че сме… стари врагове.

Нито Кормак, нито той изглеждаха стари.

— Имаш ли представа къде е?

— Ще се опитам да го открия — отговори Вариус. — А ти ми кажи откъде знаеш името ми.

Илайза не продума — все още се двоумеше дали да му се довери.

Вариус затвори очи.

— Виж, Илайза. И двамата искаме едно и също. Кормак обаче е много опасен.

— А ти не си ли опасен?

— И аз съм опасен — призна той. — Вярно е. Но ако ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Давам дума, че няма да ти причиня нищо лошо. Ти също не ме нарани, докато бях в безсъзнание.

— Само защото не знаех кой си.

— Е, сега знаеш. Но как научи името ми?

Илайза го изгледа изпитателно с присвити очи. Припомни си съдържанието на писмото и смисъла между редовете. Господин Туид и Кормак искаха да унищожат града и нацията, а този мъж, проснат на земята, беше техен враг, което значеше, че може да й стане приятел. Същевременно зрението на Илайза — същата способност, благодарение на която бе прочела писмото, й позволи да прозре и намеренията му. Тя долови със сигурност, че не й мисли злото и ще спази обещанието си.

— Прочетох нещо. Така разбрах как се казваш — призна Илайза.

— Къде го прочете?

— Писмо, написано от господин Туид.

— Туид? — попита Вариус, застанал внезапно нащрек. — Шефа Туид?

— Да — кимна Илайза. — Прислужница съм в къщата му. Той изпрати татко да занесе писмо на Кормак, а после Кормак е завел някъде баща ми.

— Прочела си писмото?

— Нещо такова. Видях следите от думите върху долния лист.

Настъпи мълчание.

— Имаш забележително зрение — отбеляза замислено Вариус.

Тя го огледа демонстративно от главата до петите.

— Докога смяташ да лежиш тук?

— Ще стана, но не мога сам. Отровата е обездвижила краката ми.

— Ще ти помогна.

Илайза се приведе към Вариус, за да я обгърне с ръка през врата и раменете. После се изправиха заедно, макар че краката едва го удържаха прав.

— Какво друго пишеше? — попита той.

— Първо, че си асасин, каквото и да значи това — отговори тя. — И търсиш нещо важно в хотела. Пишеше също, че метежите ще наклонят везните на войната.

— Надявам се да не стане така. — Вариус се облегна на Илайза, двамата изкуцукаха от алеята и излязоха на обляната от горещото слънце Ан Стрийт. — Пишеше ли още нещо?

— Да. Кормак да те обезвреди или да те убие и тази вечер да донесе каквото носиш в къщата на господин Туид.

— Тази вечер — кимна Вариус. — Значи има надежда.

— Надежда за какво?

— Да спасим страната.

Стигнаха до Бродуей Стрийт, насочиха се на север и видяха тълпата.

— О, не — прошепна Илайза.

— Започнало се е — каза Вариус.

На две пресечки по-надолу по Парк Роу Стрийт, където на малък площад се намираше сградата на „Ню Йорк Трибюн“, се бяха стълпили метежници. Стотици, навярно и хиляди блокираха улиците и железопътните релси. „Трибюн“ подкрепяше Линкълн и се обявяваше срещу робството, затова беше станал мишена на недоволните от мобилизацията и еманципацията. Върху каруца пред тълпата стоеше мъж в лек редингот и с панамска шапка; размахваше юмрук и крещеше нещо, но не чуваха думите му от мястото, където се намираха.

— Не бива да те виждат — каза Вариус, все още неспособен да се задържи прав без чужда помощ. — Днес не е безопасно за чернокожите.

— Къде да отидем?

— Някъде, където да се възстановя. Безполезен съм и за двама ни, докато не се изправя на крака.

Наблизо — на ъгъла на Ан Стрийт и Парк Роу — имаше отворена закусвалня с табела „Уиндъст“. Илайза помогна на Вариус да влезе и макар да се изненада малко от появата им — чернокожа прислужница и накуцващ бял мъж — салонният управител им посочи маса и им даде менюто. Бяха единствените двама клиенти засега. Илайза помогна на Вариус да седне и се настани срещу него.

— Добре ли сте, сър? — попита салонният управител.

— Ще се оправя след кратка почивка — каза Вариус.

— Страстите навън са доста нажежени — отбеляза управителят.

Вариус кимна.

— Протестират срещу мобилизацията, нали?

— И не само — уточни Вариус.

— Демократите определено не са любители на „Трибюн“ — посочи управителят. — Господин Грийли, редакторът на вестника, се храни често тук. Надявам се да не пострада.

— Ако му сече умът, вече сигурно е напуснал града — предположи Вариус.

Той си избра кафе и яйца по бенедиктински от менюто и настоя да донесат същото и на Илайза. Тя все още не бе осмислила докрай в какво положение е попаднала. Мъж, който се катери по гладки стени, бе отвел баща й незнайно къде, а тя беше помогнала на асасин да докрета до ресторант, където се канеха да закусят заедно.

Сервираха им храната и щом лапна първата хапка, Илайза осъзна колко е изгладняла и се зае сериозно с яйцата. Усещаше как Вариус я наблюдава, но се опитваше да не се смущава.

— Разкажи ми повече за умението си да виждаш — подтикна я той.

— Не знам какво друго да ти кажа. — Илайза остави вилицата и избърса уста със салфетката. — Понякога зървам нещо и разбирам, че е важно. Или виждам човек — като теб — и долавям дали намеренията му са добри, или лоши. Друг път, както с писмото, виждам следи от неща, сякаш са осветени.

— Баща ти притежава ли такова зрение?

— Не. Но казват, че съм го наследила от покойната си майка.

— Съжалявам. На колко беше, когато тя почина?

— На осем.

— Тя ли те научи как да виждаш?

— Не. — Илайза сбърчи чело. — Защо си толкова заинтригуван?

Той замълча. Лапна хапка и отпи от кафето.

— Щом не искаш да ми отговориш, кажи ми какво ти открадна Кормак.

Илайза не беше забравила, че Вариус е взел нещо много важно от „Астор Хаус“.

— Сложно е — поклати глава Вариус. — Може би… Вратата на ресторанта се отвори и вътре влезе възрастен джентълмен. Носеше износена бяла наметка като провинциален пастор, широка шапка, фермерски ботуши и очила, кацнали на върха на носа му.

— Господин Грийли! — възкликна салонният управител. — Добре ли сте?

— Доколкото е възможно — отговори господин Грийли. Това, значи, бе редакторът на „Трибюн“. Илайза се възхити от смелостта му да се разхожда из разбунените улици.

— Отвън вилнее тълпа — продължи господин Грийли. — Искат май да ме обесят на дърво в парка. Но ако не закуся, животът ми така или иначе изглежда ненужен.

— Внимавайте, господин Грийли — предупреди го салонният управител. — Пазете се.

— Да внимавам ли? — Господин Грийли тръгна без покана към маса и седна, сякаш да идва тук му е стар навик. — Сега не е време за предпазливост. Съдбата на нацията е заложена на карта. Ако мислим как да се опазим, ще я предадем без борба на демократите и бунтовниците. Бих се кандидатирал за президент, ако е необходимо.

Едва тогава той забеляза Илайза и Вариус и им кимна.

Вариус кимна в отговор и се обърна към Илайза.

— Краката ми се възстановиха. Предпочитам да не си тук, ако тълпата дойде да го търси.

Илайза се съгласи и той плати закуската. Излязоха на улицата и Вариус — очевидно възвърнал напълно силите си — я поведе по Бродуей, а после по Веси Стрийт между хотела и църквата „Свети Павел“. След няколко крачки жегата, влажна и безмилостна, полепна по кожата на Илайза.

— Къде се намира къщата на Туид? — попита Вариус.

— Трийсет и шеста улица — отговори Илайза. — Между Пето и Шесто авеню.

— Доста голямо разстояние в размирен град. — Вариус я погледна с присвити очи, сякаш обмисля нещо. — Ще се качим горе.

— Горе? Нямаш предвид да се катерим по стени, нали?

— Точно това имам предвид — усмихна се той. — Довери ми се. В кръвта ти е.