Матю Кърби
Потомци (10)

9.

Грейс стоеше до стената на трапезария; до масата пред нея седяха четирима мъже, а бюфетът вдясно бе отрупан с храна. Дейвид стоеше от другата страна на бюфета и я наблюдаваше с абсурдните очи на стар белокос мъж. Абсурдни, защото при мисълта, че й е баща, я напушваше смях. Брат й бе толкова доверчив и наивен, но тя го обичаше заради това и бдеше над него, защото не искаше светът да го промени.

— Всичко наред ли е, Илайза? — попита най-едрият от мъжете до масата.

Тежеше сигурно сто и трийсет, дори сто и петдесет килограма и макар на младини част от тях да са били мускули, в момента повечето не бяха. Той и другите мъже се взираха в нея. Всички носеха костюми от три части, от джобовете им се проточваха изящно изработени верижки на часовници, а по ръкавелите и реверите им блестяха бижута.

— Добре съм — отвърна Грейс.

Мъжете сключиха вежди, а единият й се намръщи. Грейс усети как симулацията я отхвърля, все едно я изтикват от вагон на метрото, а светът отминава размазан нататък. Погледна към Дейвид. Ококорените му очи я умоляваха да направи нещо, да каже нещо, но да е каквото трябва.

Грейс мразеше тази част от „Анимус“. Мразеше да преотстъпва контрола над съзнанието си — единственото й недосегаемо притежание. Умът беше нейният дворец, нейният храм и градина. Сега обаче някой друг се опитваше да нахълта в него, пришълец, катерещ се по стените, за да се настани вътре.

— Илайза, какво ти става? — попита едрият мъж.

— Нищо — отговори Грейс; тя му беше слугиня и тази мисъл я отвращаваше — вероятно очакваше да го нарича „сър“, да прави реверанси и тям подобни.

— Сигурно е от жегата, господин Туид — намеси се Дейвид, но Грейс разбра, че всъщност вече не е Дейвид. Очите му изглеждаха някак състарени и в тях се четеше друга тревога. — Ако е необходимо да си полегне, сър, аз ще ви сервирам.

Симулацията се замъгли още повече и Грейс усети как вратите й всеки момент ще се захлопнат пред лицето й.

Едрият мъж погледна към нея.

— Искаш ли да си починеш?

Нашественическото съзнание се бореше отчаяно да влезе в нейното. Ако не отвореше вратата да го пусне, щеше да изскочи от симулацията и Дейвид да остане сам. Не би го позволила за нищо на света. Грейс стисна зъби, изпълнена с омраза към Монро, задето я принуждава да прави това, и дръпна резетата, залостили ума й.

Илайза се втурна вътре — нежно момиче, изгубило майка си на осем, чийто баща го обичаше и от девет години се грижеше сам за него, служейки същевременно на господин Туид. Илайза бе готова на всичко за баща си и никога не би го разочаровала.

— Много съжалявам, господин Туид — извини се тя с лек реверанс. — Отнесох се за момент. Сигурно е от жегата. Простете ми, сър.

— Няма нищо, няма нищо — каза господин Туид, отпуснал грамадните си длани върху шкембето. — Добре ли си сега?

— Напълно — кимна Илайза. — Мина ми.

— Сервирай ми тогава още патица — подкани я господин Туид.

— Веднага, сър.

Илайза се обърна към бюфета с изобилието от ястия. Освен патицата, имаше стриди, печено крехко говеждо, шунка със сос от шампанско и момици. Тя взе подноса с патицата и го занесе до господин Туид. Той си напълни чинията и после Илайза обиколи с подноса гостите му.

— Шефе, готвачката ти е добра като Ранхофър — отбеляза господин Конъли — набит мъж с четвъртита глава.

— И още как! — отвърна господин Туид. — Изпратих я да се обучава при Делмонико. И не ме наричай „шефе“.

— Прозвището ми харесва — вметна господин Хол и очите зад пенснето му блеснаха, а под елегантната му брада трепна лека усмивка. — Шеф Туид. Отива ти.

— Да видим дали ще ти се лепне — каза господин Суини с мимика, която накриви дебелия му, широк мустак.

— Все едно — сви рамене господин Туид. — Приемам хората от този град каквито са и нека ме наричат както им щукне. Тук обаче съм Туид или Бил, ясно? — Господин Туид се облегна назад. — Или Великият вожд — добави и предизвика кикот у сътрапезниците си. — Жалко, че генерал Санфорд не успя да дойде. Увери ме обаче, че утре ще ни съдейства.

— Ще задържи войниците? — попита господин Суини.

Господин Туид кимна.

Илайза и баща й обслужваха гостите още около час, докато храната свърши, повечето погълната от господин Туид, и виното се изчерпа, повечето изпито от другите.

— Джентълмени — каза господин Туид, — вечерята беше чудесна, но преди да се разделим, трябва да обсъдим важни въпроси, а съпругата ми ясно подчерта, че ме очаква у дома преди зазоряване. Да се преместим ли в библиотеката?

Гостите кимнаха и станаха. Излязоха като под строй от трапезарията в главното преддверие и след секунди затворената врата на библиотеката заглуши гласовете им.

— Да разчистим съсипията — каза бащата на Илайза. — После ще видим какво ни е сготвила Маргарет в кухнята.

— Иска ми се господин Туид да наеме още прислужници — подхвърли Илайза, трупайки сребърните подноси един върху друг.

Къщата от червеникавокафяв камък не бе голяма, но двама камериери, готвачка и кухненски прислужник не стигаха. А и Илайза не искаше вечно да чисти дома на господин Туид. Искаше да постигне повече, както бяха направили други чернокожи мъже и жени. Може би да отвори магазин или ресторант…

— Няма смисъл да наема персонал — отбеляза баща й. — Господин Туид почти не идва тук. Ако не използваше къщата за срещи с приближените си, съмнявам се, че щеше да държи и нас. Бъди благодарна. Можеше да е далеч по-зле. Мнозина…

Той не довърши, но Илайза знаеше какво има предвид. В Ню Йорк и Бруклин беше пълно с ирландци и германци и нямаше достатъчно работа. Чернокожите бяха конкуренти и градът не искаше още освободени роби да прииждат от Юга, търсейки работа. Затова се носеха слухове за съюзяване с бунтовниците. По същата причина демократите симпатизираха на Конфедерацията и искаха Съюзът да понесе загуба.

Тези мисли предизвикаха у Грейс гняв и безпомощност, както спомените на прабаба й за местата „единствено за бели“. Това не бе правилно, но беше безсилна да стори каквото и да било. Тя погледна към купчината чинии в ръцете си и се стъписа как се повтаря историята от предишното й влизане в „Анимус“, когато прапрабаба й чистеше къщите на богати бели жени. В момента Грейс имаше чувството, че поколения наред предшествениците й са разнасяли само мръсни чинии.

Тя тръсна подноса върху бюфета и една лъжица за сервиране издрънча на пода. Грейс я остави там, макар да усети, че симулацията отслабва.

— Илайза? — попита възрастният мъж, който беше баща й и Дейвид едновременно. Симулацията на Дейвид беше екстраполирана и в момента действията му отговаряха на спомените на Илайза, но той се справяше по-добре от нея със синхронизацията. — Има ли нещо?

— Не — поклати глава Грейс.

— Не ми изглежда така — каза той.

Грейс се насили да се наведе и да вдигне лъжицата и усети как симулацията се прояснява.

— Знам, че се тревожиш за мен — продължи бащата на Илайза. — Но аз се тревожа повече за теб. Искам да знам, че ще има кой да се грижи за теб, когато си отида…

— Недей да говориш така — рече Илайза.

— Казвам истината. — Той вдигна мазолестата си длан. — Безсмислено е да се крием от нея. Истината винаги ни открива. Баба ти не доживя свободата, но аз се погрижих децата ми да се родят свободни. Знам, че искаш повече от това. Аз също искам повече за теб. Един ден ще го имаш, сигурен съм. Но сега времената са смутни и трябва да се задоволиш с това, че имаш работа и добронамерен работодател.

И Илайза, и Грейс го погледнаха мълчаливо и след миг разбраха, че е прав. Какъвто и гняв да изпитваше, Грейс не можеше да промени историята, а решеше ли да се съпротивлява, щеше единствено да напусне симулацията. Бе дошла тук само заради довода на Монро, че откриването на Райския артефакт ще предотврати опасността, грозяща Дейвид и нея. И щеше да продължи да преследва тази цел.

— Да, татко — кимна Илайза.

Приближи се до него и му помогна да събере сребърните прибори.

— Ти си упорита и смела — окуражи я баща й. — Баба ти, чието име носиш, щеше да се гордее с теб.

— Надявам се — отвърна Илайза.

Грейс пусна съзнанието на Илайза да излезе от килера и й даде достъп до цялото жилище на своя ум. Илайза веднага се зае да разчиства пъргаво масата заедно с баща си, който напоследък беше по-бавен и сбърчваше чело, когато ставите го заболяваха и мислеше, че дъщеря му не го вижда. Тя обаче компенсираше слабостта му и засега господин Туид не намираше причина да лиши от работа баща й.

Занесоха всички съдове в кухнята, където помощникът на Маргарет щеше да се погрижи за тях, а после бащата на Илайза щеше да полира сребърните прибори. Маргарет бе сварила агнешки бут за гостите на господин Туид, но той бе предпочел да не го сервират; в резултат малобройният персонал си устрои с него необичайно вкусно пиршество. Нахраниха се заедно в кухнята, ала без да се бавят, защото гостите щяха да си тръгнат скоро. Маргарет дори извади ментово желе за гарнитура.

Точно когато приключиха, чуха да се отваря вратата на библиотеката и мъжки гласове отекнаха в главното преддверие. Илайза и баща й отидоха да проверят дали гостите се нуждаят от нещо. Един по един господата се изнизаха през входа, качиха се в каретите си и отпътуваха в топлата нощ. След като ги изпратиха, господин Туид извика бащата на Илайза в библиотеката и пак затвори вратата.

Илайза се разтревожи и с риск да си навлече неприятности, застана до металната решетка в стената на съседното преддверие, откъдето можеше да чуе разговора.

— Има ли начин да се предотврати? — попита баща й.

— Съмнявам се, че дори отмяна на мобилизацията ще ги спре. Вече не е време за разрешаване на проблема, а за стратегически действия.

— Колко зле ще бъде?

— Градът не е виждал подобно нещо. Дори страната, предполагам — отвърна господин Туид.

— По-зле от полицейските бунтове?

— Да, струва ми се. Но добрата воля ще надделее. Подкрепен от силата на Тамани Хол, ще издигна града от пепелищата и ще построя твърдина на мъдростта и могъществото. Трябва обаче да действаме бързо. Готов ли си да приемеш предизвикателството?

— Да, господин Туид.

— Искам да занесеш писмо. Необходим ми е пратеник, който да не предизвиква интерес или подозрения. Искам също да е доверен човек, а през годините ти ми доказа предаността си.

— Къде да го занеса, сър?

— В долната част на Четвърти квартал има кръчма. „Дупка в стената“. Чувал ли си я? — попита господин Туид.

— Да, сър. Носи й се доста лоша слава, сър.

— Така е. Там работи барман на име Кормак Тоягата.

— Кормак Тоягата? Не е кръщелно име, предполагам.

— Не е — кимна господин Туид. — Точно обратното всъщност. Кръщенето му несъмнено би шокирало свещеник. Ще предадеш писмото лично на него.

— Да, сър. Кога?

— Тази нощ.

— Тази нощ?

— Да. Ще успееш ли?

— Разбира се, господин Туид.

— Незаменим си! — похвали го господин Туид. — Време е вече да тръгвам и дано госпожата да не ми се разсърди. Бих искал обаче да поговоря с дъщеря ти, преди да потегля.

— Разбира се, господин Туид.

Илайза не знаеше какво има да й казва работодателят й, но се отдалечи безшумно от мястото си за подслушване и влезе в главното преддверие, все едно по случайност минава оттам точно когато вратата на библиотеката се отвори.

— А, Илайза! — възкликна господин Туид. — Точно рекох на баща ти, че искам да поговоря с теб.

— Разбира се, господин Туид — кимна Илайза.

— В Тамани подочухме, че утре ще има брожения по улиците. Затова господата Конъли и Хол бяха тук тази вечер…

— Какви брожения? — попита Илайза.

— Заради проклетата мобилизация на Линкълн — обясни господин Туид. — Утре ще обявят първите повиквателни. Ще има протести и очакваме да прераснат в насилие. Недей да излизаш навън сутринта, а и по-нататък.

— Както кажете, господин Туид. Но нали…

— Хората от твоята раса не са в безопасност, Илайза. — Господин Туид я погледна втренчено в очите. — Гневът е горещ въглен и ядосаните имат нужда да го хвърлят по някого. Мнозина винят чернокожите за настоящата ситуация. Послушай ме и си стой вкъщи. Тук не те застрашава нищо.

Илайза сведе глава.

— Добре, господин Туид.

— Съжалявам, че съм толкова прям, но това е истината. — Той тръгна към предната врата и си взе шапката и бастуна от поставката до входа. — Знаеш, че не съм злонамерен към никоя раса или религия. Погледна ли човек, виждам едно. Сещаш ли се какво?

— Какво, сър?

— Потенциален избирател. — Господин Туид отвори вратата. — Ако Конгресът реши да даде избирателно право на кучетата, лично ще поведа поход срещу котките и ще оглавя комисия за изтребване на бълхите. Лека нощ.

Илайза се почуди дали според господин Туид е по-вероятно избирателно право да получат кучетата, а не чернокожите и жените.

— Лека нощ, сър.

Бащата на Илайза изпрати господин Туид до улицата и му помогна да се смести в каретата. После се върна и даде на Илайза ключа за къщата.

— Заключи след мен.

— Не отивай, татко — помоли го Илайза.

— Къде? — попита баща й и я погледна косо. — Пак ли си подслушвала?

— Не се стърпях. Тревожа се.

— Защо? За мен?

Илайза сведе глава. Вече бе изгубила майка си и понякога тази рана все още се отваряше болезнено. Не можеше да си представи как ще живее, ако изгуби и него.

— Илайза, седмици наред оцелях сред блатата, където се криех от ловците на глави. Изминах стотици мили, дни наред се криех в тавани и мазета без светлина, без въздух и без надежда. Виждал съм ужаси, каквито ти няма да видиш благодарение на всемогъщия Бог и на Съюза на президента Линкълн. — Той я улови за раменете и я целуна по челото. — Убеден съм, че мога да занеса писмо до другия край на града, та даже и в пиратско свърталище като „Дупка в стената“.

— Внимавай — каза тя.

— Разбира се. Ще се върна след няколко часа. Заключи вратата, но ме чакай и се ослушвай. Не ми допада идеята да пренощувам на верандата.

— Да, татко.

Той излезе през предната врата и й кимна от алеята да затвори и да заключи. После тя отиде да доразтреби трапезарията. Събра покривката от масата, занесе я в пералнята и полира сребърните съдове, за да отмени баща си.

Не след дълго приключи с домакинстването и в обичайния случай би си легнала, както Маргарет вече беше направила. Трябваше обаче да чака баща си, а и бездруго не би могла да заспи, преди той да се върне. Реши да отиде в библиотеката и да си избере книга. Господин Туид не й бе забранил изрично да чете, затова тя влезе предпазливо в стаята и огледа рафтовете, вдъхвайки миризмата на тютюн и кожа.

Четивата бяха забележително безинтересни, но пък господин Туид не живееше тук. Имаше обзаведена спалня на втория етаж, но доколкото Илайза знаеше, никога не бе спал в нея.

Тя приближи до писалището му — грамада от красиво полирано дърво с по един издялан кръст във всеки ъгъл. По него имаше множество предмети, включително купчина листове, вероятно от същите, които господин Туид бе използвал, за да напише писмото. Илайза се почуди какво ли толкова спешно послание изисква баща й да го достави посред нощ, в навечерието на назряващ метеж. Каква важна причина налагаше да поеме този риск?

Тя взе най-горния лист и се вгледа съсредоточено в него. Тежката ръка на господин Туид бе оставила призрачна следа. Без никакво усилие Илайза не само позна почерка му, но и разчете думите — чудата способност, която се проявяваше понякога. Посланието сякаш излъчваше леко сияние и тя го разчете колкото със зрението си, толкова и с осезанието си. Думите я смразиха.

Майстор Кормак,

Орденът получи информация, че в Ню Йорк тайно действа асасин. Името му е Зариус и знаем, че тази нощ ще проникне в „Астор Хаус“. Не знаем какво търси там, но сигурно е от незаменимо значение за Братството, щом рискуват с подобен взлом в толкова критично време. Открий асасина и го спри. Не се колебай да го убиеш. Вярвам в дискретността ти. Утре вечер донеси каквото е носил в дома ми на 36-а улица. Ще дойда при теб при първа възможност, но първо обществото трябва да ме види да изпълнявам дълга си към кмета и градските съветници.

Нищо не бива да възпрепятства плановете ни. Утре градът ще пламне и ще унищожи Опдайк и губернатор Сиймор. Тогава градът и държавата ще принадлежат на Тамани Хол и Ордена. Използвайки Ню Йорк като опора, ще наклоним везните на войната и ще си върнем нацията. Знаеш каква е целта ти. Тръгни след плячката.

Великият майстор

Илайза стоеше втренчена в писмото, което сякаш гореше в разтрепераните й ръце. Не разбираше съвсем ясно значението му, но схващаше, че разкрива могъщ и безмилостен стремеж, а господин Туид не е такъв, какъвто изглежда. Писмото надхвърляше политиката и гласуването. Ставаше дума за нещо далеч по-опасно, което би унищожило града и дори не само него, ако посланието стигне до местоназначението си. Баща й не биваше да го занася.

Надзъртайки над рамото на Илайза обаче, Грейс знаеше какво значи писмото. Споменаваше се „Астор Хаус“ и нещо с огромна стойност — несъмнено Райският артефакт, който бяха дошли да търсят в „Анимус“. Грейс се пребори с десинхронизиращия подтик да измести Илайза и да направи това, заради което е дошла. Не се наложи да се бори дълго обаче, защото след секунди Илайза се изправи, заобиколи писалището и излезе тичешком в главното преддверие.

Съмняваше се да успее да настигне баща си навреме, но беше длъжна да опита. Взе шал от етажерката за шапки, покри си косата, отключи вратата и излезе в нощта.