Матю Кърби
Потомци (8)

7.

Шон обходи с поглед другите деца около масата, питайки се дали вярват на Монро. Оуен твърдеше, че наистина е видял някакъв асасин да прострелва мъж пред очите му. Ако не бе лъжец, Шон не можеше да пренебрегне информацията му.

Когато по-рано вечерта Монро бе дошъл да му предложи още време в „Анимус“, Шон дори не се поколеба. „Анимус“ го изваждаше от инвалидния стол и му връщаше краката, а за това той би дал всичко. Монро обаче явно имаше свои планове и Шон не беше сигурен как да тълкува разкритията му за тайната война.

— Това е смахнато, човече! — възкликна Хавиер — жилаво хлапе, мълчаливо и вероятно не особено умно.

— Предупредих ви — отвърна Монро. — Звучи невероятно, но е вярно.

— И какво като е вярно? — вметна Грейс. — Има ли значение какви са били предшествениците ни? Тамплиери или асасини? Това не обяснява защо ни доведе тук?

— И защо обикаляш из училищата с твоя „Анимус“ — добави Оуен.

— Всъщност ми задавате два въпроса — уточни Монро. — Започвам с втория, понеже отговорът е лесен. Мисля, че и асасините, и тамплиерите грешат.

— Какво е твоето мнение тогава? — попита Шон.

Струваше му се важно да разбере позицията на Монро, щом е разглеждал под лупа генетичния им код. Шон знаеше как би отговорил на въпроса на Монро. Лично той искаше порядък. Искаше свят, където хората не шофират пияни и не съсипват живота на другите. Има правилно и неправилно. Хората нямат думата.

— Вярвам в свободната воля — каза Монро.

— Значи споделяш идеята на асасините — констатира Шон.

Монро поклати глава.

— Не мисля, че асасините вярват в свободната воля. На думи е така, но изискват всеки член на Братството да даде обет за преданост и абсолютно подчинение. Не вярвам, че е добре да преотстъпваме свободната си воля на когото и каквото и да било — човек, фракция, кредо. Някой трябва да спре асасините и тамплиерите. Реших, че един от начините е да стигна пръв до вас. Преди те да ви вербуват.

— Да ни вербуват ли? — повдигна вежди Грейс.

— Май ти се опитваш да ни отнемеш свободната воля — подхвърли Хавиер.

— Нищо подобно — въздъхна Монро. — Ще постъпвате както сметнете за добре. Винаги. Единствената ми цел бе да ви покажа истината.

— Но не ни доведе тук затова? — настоя Грейс.

Монро посочи Оуен и Хавиер.

— Доведох ви тук заради тях. Преди няколко дни те влязоха в „Анимус“ и откриха нещо, за което асасините и тамплиерите са готови на всичко.

Оуен и Хавиер се спогледаха.

— Защо ни изведе тогава? — попита Оуен. — Симулацията си беше наред.

— Да, симулацията вървеше нормално — призна Монро. — Техниката ми работи и симулациите не се сриват. Но бях длъжен да ви измъкна оттам.

— Защо? — поинтересува се Хавиер.

— Предпазна мярка. Оглеждал съм обстойно всеки код на „Анимус“, но винаги е възможно да се пропусне нещо. Така се и оказа. Затова се появи онзи агент на „Анимус“, затова е тук и асасинът. Те знаят.

— Какво? — попита Шон.

— Че сме открили Райска находка — отговори Монро.

— Това пък какво е? — заинтригуван, Дейвид се приведе напред.

Шон вече бе харесал хлапето — изглеждаше любознателно и откровено.

Монро се поколеба.

— Райските артефакти са могъщи реликви от древна цивилизация, предшествала човечеството. Притежавали са невероятна технология и някои образци са оцелели до ден-днешен. Обикновено обаче са добре скрити.

— Камата — намеси се Хавиер. — Камата на Кортес?

Монро кимна.

— Ето какво било! — Хавиер удари дланта си с юмрук. — Знаех си, че има нещо. Онова нещо направо проми мозъка ми… така де, мозъка на предшественика ми…

Оуен кимна.

— И моят също вярваше кажи-речи на всяка дума на Кортес.

— Да — потвърди Монро. — Всяка Райска частица има различен ефект и цел. Откритата от вас, изглежда, променя убежденията на хората. Сигурно затова някои историци смятат, че ацтеките са мислели Кортес за бог.

На Шон не му допадна идеята да му объркват ума.

— Щом Райските находки са скрити, как ги намират? — поинтересува се Дейвид.

— С генетични спомени — отговори Монро. — Ако асасините или тамплиерите попаднат на човек, имал досег с Райска частица, влизат чрез „Анимус“ в паметта на предшественика му и я откриват. Такъв е случаят с Хавиер и Оуен.

— А ние какво правим тук? — подбел и очи Грейс.

— Мисля, че всички сте от съществено значение за откриването на въпросната Райска находка — отговори Монро.

— Но Оуен и Хавиер вече са я открили — отбеляза Шон.

— Видели са я, но не знаят къде е отишла в крайна сметка. Не вярвам реликвата да е останала в Мексико. — Монро вдигна таблета и върху съживената холограмна повърхност на масичката се появи черно-бяло изображение на стара сграда. — Така е изглеждал хотел „Астор Хаус“ в Ню Йорк в средата на деветнайсети век. Членовете на Ацтекския клуб са провеждали срещите си там.

— Ацтекски клуб? — повдигна вежди Хавиер.

— Малобройно общество на ветерани, участвали в Мексиканско-американската война в края на четиридесетте години на деветнайсети век — обясни Монро. — След като Кортес завзема Теночтитлан, мисля, че камата е останала в Мексико Сити до американската окупация. Тогава са я взели от съкровищницата на испанското правителство. Защото… вижте това. — Върху екрана се появиха снимки на неколцина мъже. Сред тях Шон позна генерал Юлисис С. Грант. — Макар и малка организация, Ацтекският клуб някак си успява да издигне шестима кандидат-президенти, трима от които печелят изборите, както и няколко конгресмени и други висшестоящи държавни служители. Каква е вероятността за подобен успех? Според мен Клубът е постигнал политическо могъщество, използвайки Райската находка.

— Казваш, значи, че всички тези хора са били асасини? — попита Дейвид. — Или тамплиери?

— Не казвам нищо такова. — Монро сплете пръсти под таблета. — Някои обаче сигурно са били.

— Но кои са добрите? — поинтересува се Дейвид. — Асасините или тамплиерите?

— Нито едните, нито другите — отвърна Монро. — Или и едните, и другите. И двете общества имат добри намерения, но са способни на злодеяния.

— Още чакам да стигнем до нас — намеси се Грейс.

— Да — кимна Монро. — Вече стигнахме до вас. — Включи екрана и шест двойни вериги ДНК се проточиха върху него като успоредни хоризонтални спирали. — Събрах ви, защото имате удивително висока съвместимост на спомените. — Появиха се вертикални линии, пресичащи нишките ДНК в симетрични точки. — Предшествениците ви са имали досег или с Райската частица, или помежду си по време на едно и също събитие.

— Какво събитие? — попита Оуен.

— Метежът в Ню Йорк срещу военната повинност през 1863-та.

— Военна повинност? — прекъсна го Хавиер.

— През Гражданската война — обясни Грейс. — Правителството набирало войници, за да се бият с Юга, но богатите си откупували правото да не ходят на фронта.

— Точно така — кимна Монро. — В Ню Йорк избухнали бунтове. Хиляди излезли по улиците. Бандите се развилнели. Настъпила истинска анархия.

— Нападали всички чернокожи в града — добави Грейс. — Изгорили дори сиропиталище за чернокожи деца.

— Там ли ще се върнем? В Ню Йорк през 1863-та? — поинтересува се Шон е помръкнало въодушевление, след като разбра каква е ситуацията.

— Зависи от вас — отговори Монро. — Надявам се обаче да го направите. Всеки от вас може да е разковничето, а вярвам, че е важно да намерим Райската частица преди асасините и тамплиерите.

— Защо? — попита Наталия.

Шон я чуваше да проговаря за втори или трети път, откакто се бяха запознали, но заговореше ли, той се вслушваше. Тя го привличаше — беше красива, разбира се, но имаше нещо отвъд външността й, което не можеше да определи. За да си поговорят обаче, трябваше да изтъркаля количката си до нея, а досега не бе срещал момиче, което да намира инвалидната му количка за особено очарователна.

— Какво ще направиш с нея, ако я откриеш? — добави Наталия.

— Ще я скрия отново — каза Монро. — Така, че никакви спомени да не разкриват къде е. Важното е да не попадне в ръцете на асасините и тамплиерите.

— Откъде да знаем, че няма да я използваш? — усъмни се Хавиер.

Монро обходи с поглед децата.

— Налага се да ми се доверите, както аз ви се доверявам. Ще го направите ли?

— Какво? — попита Оуен.

— Да влезете в „Анимус“ — отговори Монро. — В споделена симулация. Да преживеете спомените на предшествениците си и да откриете, надявам се, какво се е случило с Райската находка.

— Надявам се? — повдигна вежди Хавиер.

— Вижте… — Монро изключи холограмния екран и остави таблета. — Знам, че аз съм виновен. Всички сте в опасност заради мен. Мислех, че съм подсигурил „Анимус“. Системата обаче някак си е алармирала „Абстерго“. Опитвах се да постъпя правилно, давайки ви достъп до произхода ви, но резултатът ме изненада неприятно. На бял свят излезе нова Райска частица и асасините и тамплиерите няма да спрат, докато не я открият. Все пак избирате вие. — Той отстъпи крачка назад. — Наистина. Вие решавате.

— А родителите ни? — попита Наталия.

— Времето в „Анимус“ е мисловно време — каза Монро. — Като насън. Субективно е и припомнените дни минават за минути или часове в реалния свят. Ще се върнете до сутринта.

Шон стисна ръкохватките на стола. Не искаше да изпусне възможността отново да влезе в „Анимус“. Кой знае кога ще получи нов шанс?

— Аз ще го направя — каза той.

Всички се обърнаха към него.

Шон изправи рамене и срещна храбро погледите им.

— Кой е с мен?

— Аз! — каза Дейвид.

— Моля? — Грейс се намръщи на малкия си брат. — Какви ги говориш?

Дейвид сви рамене.

— Искам да помогна.

— Защо? — попита Грейс.

— Защо не? — намеси се Шон.

— Защо не ли? — възмути се Грейс. — Не чу ли какво казах за метежите? Спомни си часовете по история. Предишния път, когато с Дейвид влязохме в „Анимус“, по площадите имаше чешми, от които не ни беше позволено да пием. Сега ще е много по-лошо.

Шон наистина не се бе замислил за това и замълча смутено.

— Е, аз ще участвам — каза Хавиер.

— Аз също — додаде Оуен.

— И аз — каза Наталия.

Останаха само Грейс и брат й. Дейвид вече бе изразил желание да участва, но Шон беше сигурен, че няма да го направи без сестра си. Дейвид я погледна, а тя обходи с очи групата и най-сетне погледна пак към малкия си брат. Накрая се обърна към Монро:

— Сигурен ли си, че ще се получи? Само това ме интересува. В момента сме в опасност. Откъде знаеш, че така ще се спасим?

— По-сигурно е, отколкото да бездействаме — отвърна Монро. — Ако намерим първи Райската частица и успея да я скрия, генетичната ви памет вече няма да съдържа отговора. Ще ви оставят на мира.

Шон забеляза как изопнатите рамене на Грейс се поотпускат и тя сякаш отстъпи.

— Добре — кимна. — Ще участваме.

— Хайде тогава! — махна с ръка Монро. — Не бива да се бавим. „Анимус“ е ей там — посочи към друг осветен остров сред тъмната стая, пълен с компютри и оборудване.

Другите станаха и тръгнаха към него. Шон трябваше да се измъкне на заден ход с количката, за да заобиколи канапетата и холограмната маса. Заседна за момент и стисна ядно зъби, защото това не му се беше случвало отдавна.

Оуен пристъпи към него.

— Да те бутна ли?

— Няма нужда — отвърна Шон по-остро, отколкото възнамеряваше, макар че тонът отразяваше раздразнението му.

Бяха минали две години от злополуката, но той все още не знаеше кога и дали отчаянието и гневът ще отшумят. Може би щяха да продължат да кипят у него, докато някой ден натрупаната ярост го взриви отвътре. Искаше му се поне да се научи как да приема опитите на другите да му помагат — заради тях и заради самия себе си.

Оуен кимна.

— Добре.

Отдалечи се, но Шон забеляза, че нарочно върви по-бавно, та да е близо до него, и това още повече го подразни.

Когато Шон най-сетне стигна до групата, децата бяха скупчени около „Анимус“ — Монро явно бе изнесъл системата от автобуса и я беше преместил тук. Главният терминал стоеше в центъра на кръг от столове, чиито високи облегалки бяха обърнати навътре към оста на образувалото се колело.

Монро кимна към тях.

— Настанете се удобно, където пожелаете.

— Няма ли да се повтори същата грешка? — поинтересува се Хавиер. — Какво ще стане, ако системата пак алармира „Абстерго“?

Шон погледна момчето — Хавиер май щеше да се окаже по-умен, отколкото бе предположил.

— Няма начин. Този път съм я изолирал по-сигурно, отколкото в автобуса — обясни Монро. — Тук сме в безопасност.

Шон се изтъркаля до един от столовете и застопори инвалидната количка. Подпря се на ръкохватките, надигна се и седна на стола.

— Леле! Много си силен — отбеляза Хавиер.

— Не. Въпрос на техника е — сви рамене Шон.

Но още от малък бе силен. Треньорите му често го повтаряха преди инцидента. От кръста нагоре силата му се бе запазила, ала краката му бяха само кожа и кости. Шон се извъртя и хвана краката си един по един, за да ги намести върху стъпенката. После се облегна назад и щеше да се почувства удобно, ако не усещаше вълнението, надигащо се у него. Спомни си тръпката при първото влизане в „Анимус“. Предшественикът му беше най-обикновен ирландски фермер и това вероятно не би било интересна симулация за никого другиго. Шон обаче ходеше из ечемичените ниви на предшественика си. От зори до мрак работеше на полето и това беше достатъчно.

— В общи линии знаете какво да очаквате — подхвана Монро. — Но само малцина са участвали в споделена симулация. Първо, не може да общувате помежду си, защото ще се десинхронизирате. Ако пробвате да се откриете или кажете нещо, което предшественикът ви не би казал, ще прекратите симулацията. Ясно ли е?

Всички потвърдиха, че са разбрали.

Монро обходи кръга, помагайки им да се включат към системата.

— Райската частица е нещо като кама — продължи той. — Не я видяхме добре в Мексико, но явно е с необичаен дизайн. Отваряйте си очите на четири.

Подаде каска на Шон, той я сложи върху главата си и потъна в тъмнина. Няколко минути по-късно всички бяха готови и Шон чу Монро да застава пред контролното табло на „Анимус“.

Чувате ли ме всички? — прозвуча гласът му в каската.

Чуваха го.

Добре. След секунда ще ви изпратя в Коридора на паметта. — Шон стисна очаквателно юмруци. — Готови ли сте? — попита Монро.

— Да — отговориха едновременно всички.

Добре. Коридор на паметта след три, две, едно…

Пронизваща светлина заслепи Шон. Визьорът оживя, запращайки го в пустошта на Коридора. Когато картината наоколо се проясни, забеляза първо, че стои изправен. И е висок. Направо грамаден.

— Приличаш на ченге — каза мъжът, застанал до него.

Носеше висок мъхест цилиндър, дълго тъмно палто до коленете, бродиран червен елек и карирани панталони. Гъстите му бакенбарди стигаха до челюстите, а на кръста му висеше голям нож.

Шон погледна надолу и видя, че е облечен в тъмно палто с месингови копчета и висока яка. Имаше плоско кепе с къса козирка и бадж с емблемата на Градската полиция на ревера.

— Прав си — кимна той. — Явно съм ченге. Не знам обаче на какво приличаш ти. Кой… кой си?

— Оуен — отговори мъжът с дрезгав глас и наклони глава настрани. — И съм…

Погледна към китката си, втренчи се за миг в нея и сви юмрук. Изпод ръкава на палтото му изскочи острие и после мигом се прибра. — Изглежда съм асасин.

Шон отстъпи крачка назад.

— Добре, че ми каза.

— Аз съм тамплиер — обяви друг мъж зад него.

Шон се обърна. Вторият мъж беше едър, но не колкото него, и говореше с лек ирландски акцент. Нямаше шапка и носеше елек над оръфана бяла риза с навити ръкави, а около врата му бе вързана кърпа. Къса престилка опасваше кръста му и му придаваше вид на барман.

— Хавиер? — попита Оуен.

Барманът кимна.

— Винаги съм знаел, че майка ми има ирландска кръв.

По-възрастен мъж с бяла коса и момиче под двайсетте стояха един до друг зад Хавиер — и двамата бяха чернокожи, облечени като прислужници. Момичето носеше тъмна рокля с бяла престилка с волани, покриваща гърдите и раменете му. Мъжът беше в черен редингот, жилетка без ръкави, бяла риза и панталони.

— Кажете ми, че не сме роби! — възкликна момичето.

— Не сте — отвърна дребна млада жена до тях в елегантна червена рокля, обвезана с черна дантела; имаше тъмна, лъскава коса, тъмни очи и меки черти. — Ню Йорк е бил свободен щат още преди Гражданската война.

— Наталия? — попита Шон.

— Да — кимна младата жена.

— Ммм… мисля, че съм ти баща — каза Дейвид на Грейс.

— Май си прав — съгласи се Грейс. — Да знаеш обаче, че няма да ме командваш.

Добре — чуха гласа на Монро. — Спомените са компилирани почти напълно. Свиквайте с предшествениците си. Скоро ще заредя симулацията. Искам да ви кажа още нещо обаче.

— Какво? — попита Дейвид.

За разлика от другите Дейвид преживява екстраполиран спомен.

— Какво е това? — попита Дейвид.

Фактически не разполагаш със спомените на предшественика си след зачеването на дъщеря му, защото тогава той е предал гените си. Имаш спомени за живота си преди този момент, но не и след него. Но понеже пътят на предшественика ти се пресича с пътя на останалите тук, „Анимус“ използва техните спомени, за да създаде симулацията ти.

— Какво всъщност значи това за него? — намеси се Грейс.

Значи, че ще има малко повече свобода в симулацията. Понеже не знаем какво точно е правил предшественикът му във всеки момент, той няма да се десинхронизира толкова лесно. Значи също, че трябва да е на точното място в точното време, за да се срещне с останалите.

— Какво ще стане, ако не се появя на точното място в точното време? — попита Дейвид.

Това може да прекрати цялата симулация.

— Страхотно. Нямаме грижи — сви рамене Дейвид.

Добре. Готови ли сте всички?

Същото завладяващо усещане обзе Шон както при предишното влизане в „Анимус“ — все едно го залива дълбока река и може да забие крака, за да устои срещу течението или да му позволи да го отнесе. Почувства как водата приема форма, наслагвайки гласове и мисли в ума му, и се потопи охотно в новото съзнание.

Беше Томи Грейлинг — полицай, постъпил преди осем месеца в елитния Бродуейски патрул, а преди това работил в Осемнайсети участък; още по-отдавна го бяха ранили в бедрото при Бул Рън, Вирджиния, но някак си кракът му бе оцелял. След битката се бе прибрал у дома в Ню Йорк и бе попаднал в друго сражение — война по улиците, водена с тухли и ножове.

— Аз съм певица — каза Наталия, застанала близо до него в красивата си рокля. — Оперна певица.

Зад възхищението на Томи Шон съзнаваше, че говори Наталия, а в гласа й се долавя страх. Беше очевидно, че е срамежлива — откакто се запознаха, Шон я бе чул да изрича може би дванайсетина думи — и вероятно я плашеше именно мисълта за сцената.

Готови сме — каза Монро. — Включвам симулацията на три. Подгответе се. Наборните метежи са отприщили ад на земята.