Матю Кърби
Потомци (3)

2.

Оуен приближи до предната врата на автобуса и почука с кокалчетата на пръстите си. Пъхна ръце в джобовете си, докато с Хавиер чакаха да им отворят. Вратата най-после зейна с проскърцване и студена светлина, синя като хотелски басейн, се разля около силует, очертан зад нея.

— Радвам се, че успя, Оуен — каза Монро с дълбок и резониращ глас, все едно някой потупва струни на бас китара. — Виждам, че си довел приятел. Влизайте.

Той се обърна и изчезна навътре. Всички в училището познаваха Монро — компютърния спец. Почти всички го харесваха, с изключение вероятно на неколцина учители. Оуен и Хавиер се качиха по тесните стълби и го последваха към дъното на автобуса.

Външният вид на возилото се отличаваше коренно от интериора — с изцяло обновена бяла облицовка, флуоресцентно осветление, редица компютърни монитори и мирис на сгорещена пластмаса и озон. Ергономичен тапициран стол заемаше задната част на автобуса. Монро бе застанал вляво от него. Носеше същите дрехи, с които някак си успяваше да се явява всеки ден на работа в училището: избелели джинси, кецове, трикотажна риза над концертна тениска с логото на група, непозната за Оуен; косата му стигаше до раменете и имаше козя брадичка. Оуен не можеше да каже със сигурност на колко години е. Подминал четиридесетте? Малко над петдесет?

— Хавиер, нали? — попита Монро, когато Хавиер изкачи стълбите зад Оуен.

— Откъде знаеш? — повдигна вежди Хавиер.

Монро щракна с пръсти и почука с показалец слепоочието си.

— Ейдетична памет, човече.

— Нещо като фотографска памет ли? — осведоми се Оуен.

— Не съвсем — обади се Хавиер зад гърба му. — Но това не обяснява откъде ме познаваш.

— Попълвам досиетата на учениците — уточни Монро. — Вероятно бих познал всяко дете от гимназията.

Отговорът явно не убеди Хавиер, който скръсти ръце и огледа автобуса:

— А какво е това?

— Това ли? — разпери ръце Монро. — Това сте вие.

— Леле! Колко дълбокоумно — отвърна с равен глас Хавиер.

— По-спокойно — каза Монро. — Имам предвид предназначението на техниката — да влезе в теб. В твоята ДНК — посочи Оуен.

— Да… именно — проточи Хавиер. — Какво си устроил тук? Не ми прилича на игралните конзоли „Анимус“, които видях в Мрежата.

Оуен оцени факта, че Хавиер се е поразровил, преди да дойде.

— Няма информация за този модел нито в магазините, нито онлайн — обясни Монро. — „Абстерго“ не я разгласява. Тази машина е разработена въз основа на първия „Анимус“. Модифицирах я значително обаче.

— Това, значи, е истинското нещо? — Хавиер пристъпи напред, внезапно заинтригуван.

— Как така „не я разгласява“? — попита Оуен, спомнил си колко малко резултати даде проучването му. — Искаш да кажеш, че е търговска тайна или нещо подобно?

— Нещо такова — кимна Монро. — „Абстерго“ представя „Анимус“ като инструмент за търсене. Или дори за развлечение. Много скъпо развлечение.

— А какво прави твоята машина? — поинтересува се Хавиер.

— Същото в основни линии — отговори Монро. — Взема ДНК проба, анализира я и отключва генетичната памет на предшествениците ви, складирана в нея. После създава симулации, в които участвате.

Докато говореше, Монро се взираше понякога настрани или над рамото на Оуен — не за да отбягва погледа му, а по-скоро защото умът му се зарейваше другаде.

— А каква е разликата? — попита Хавиер.

Монро сбърчи чело.

— Другите модели имат достъп до спомените на всеки, чиято ДНК е складирана в информационната система на „Абстерго“…

— Четох обаче, че „Абстерго“ манипулира симулациите — прекъсна го Хавиер.

— Как ги манипулира? — обади се Оуен.

— Като шоу на живо — отвърна Хавиер. — Орязват гадостите и не получаваш цялата история.

— Точно така — кимна Монро. — Новите модели „Анимус“ са предназначени за забавление и обслужват интереса на „Абстерго“. Хората виждат и преживяват историята, както „Абстерго“ иска да им я покаже. Истината е на заден план. Този модел — Монро облегна ръка върху подложката за глава на ергономичния стол — има достъп само до личните спомени. Неизопачени. Това е единственият начин да се разкрие истината.

— Откъде имаш технологията? — попита Хавиер.

— Работех за „Абстерго“. Преди доста време. Други въпроси?

Оуен погледна през рамо към Хавиер, който кимна и каза:

— Да, още един. Защо го правиш?

— А ти? — контрира Монро. — Поканих Оуен, не теб.

— Тук съм, защото Оуен ми е приятел и му го дължа.

Оуен не се смяташе за сантиментален, но — с ръка на сърцето — думите на Хавиер му харесаха.

— Добре — кимна Монро. — Всъщност и аз го правя, защото съм нечий длъжник.

По натъртения му тон Оуен разбра, че няма да се впусне в подробности. Хавиер обаче не продължи да разпитва и Монро се обърна към Оуен.

— Е, каква истина търсиш? В училището нямахме време за уточнения. В чия памет искаш да погледнеш?

Оуен си пое дълбоко дъх.

— На баща ми.

— О, ясно. Бащите са важни — съгласи се Монро. — Нещо конкретно?

— Искам да разбера какво му се е случило през една нощ. Осемнайсети декември. Преди пет години.

— А! — Монро поклати глава. — В такъв случай не мога да ти помогна.

Оуен пристъпи към него.

— Как така? Но аз дойдох само за това! Каза, че…

— Попита ме дали мога да вляза в спомените на баща ти. Отговорих, че мога. Това е вярно. Ти не спомена обаче, че те интересуват преживелиците му отпреди пет години.

— Но…

— Просто не е възможно — продължи. Монро. — Твоята ДНК съдържа спомените на баща ти до момента, когато си заченат, не по-нататък. Нямаш достъп до генетичните му спомени от времето, когато си бил… на колко? Десетгодишен?

— Прав е — намеси се Хавиер. — И аз се зачудих, но си помислих, че сигурно има някаква нова технология.

Предметите в автобуса сякаш притиснаха Оуен в обръч — причерня му от отчаяние и гняв.

— Какво да правя тогава? Как да вляза в спомените му от онази нощ?

— Трябва ти друга разновидност на „Анимус“ — отговори Монро. — И проба от неговата ДНК след онази нощ. Само така случилото се ще е кодирано в генетичната му памет.

Мускулите на Оуен се напрегнаха дотолкова, че се разтрепериха.

— Но през онази нощ го арестуваха! Отведоха го и повече не се върна вкъщи. Нямам ДНК.

Монро въздъхна.

— Е, съжалявам, човече…

На Оуен му се прииска да халоса с юмрук монитора пред него. Беше дошъл тук, защото това бе единственият начин. Единственият начин да докаже, че баща му е невинен. Единственият начин да поправи грешката. Оказа се обаче, че не е никакъв начин. Бе уловен в клопка — да слуша как баба му и дядо му хулят баща му, да вижда как майка му зачерква без борба спомените си за него.

— Можеш ли да го направиш, ако намери ДНК на баща си? — попита Хавиер.

— Разбира се — отвърна Монро. — С друг „Анимус“ и ДНК материал, взет след онази нощ.

Оуен усети как Хавиер слага длан върху рамото му.

— Може би майка ти е запазила нещо с неговото ДНК. Стара риза, примерно?

— Нямаме нищо — поклати глава Оуен. — Трябваха ни пари. Мама продаде всичко, за да се опита да задържи къщата. Но я изгубихме.

В автобуса настъпи мълчание. Чуваше се само тихото жужене на компютърните вентилатори, прищракването и шушненето на харддисковете. Оуен не искаше да си тръгва, защото така щеше да признае поражението си. Стоеше объркан сред безполезните машинарии.

— Слушай — наруши тишината Монро. — Правя това от известно време. В различни градове. В различни училища. Някои деца идват при мен заради тръпката. Други, като теб, търсят отговори. Само че рядко откриват отговора, който очакват, и почти никога не разрешават проблема. Мисля, че е най-добре да се запиташ защо този въпрос е толкова важен за теб.

— Това пък какво значи? — разпери ръце Оуен. — Татко отиде в затвора. За нещо, което не е направил. Очевидно е защо е важно за мен.

— Да се махаме оттук — подръпна го Хавиер. — Този човек не може да ти помогне.

— А ти? — Монро погледна към него.

Хавиер присви очи.

— Какво?

Монро кимна към стола.

— Искаш ли да пробваш?

— Ами речта ти? Как това не разрешавало проблемите? — повдигна вежди Хавиер.

— Ти не търсиш отговори от „Анимус“ — напомни му Монро. — Сигурен съм обаче, че си любопитен.

— Не се преструвай, че ме познаваш — тросна се Хавиер.

— Виждал съм оценките ти от тестовете по математика и природни науки — каза Монро. — Доста впечатляващи резултати. Ако наистина си ги постигнал, няма начин да не си заинтригуван.

Хавиер не отрече.

— Виж, не те насилвам — продължи Монро. — Твоя воля. Но така или иначе си дошъл, а наистина е адски забавно да си някой друг за малко.

Хавиер погледна към Оуен с познато изражение, каквото той не бе виждал отдавна. Монро имаше право. По времето, когато бяха най-добри приятели, привлечеше ли нещо интереса на Хавиер, по лицето му се изписваше развълнувана решимост, веждите му се събираха и устните му се разтягаха в усмивка. В момента изглеждаше точно така и Оуен се почуди дали това не е истинската причина приятелят му да дойде тук.

— Добре. Ще го направя — кимна Хавиер.

— Хайде! Сядай! — подкани го Монро и се обърна към конзолите и примигващите светлини.

Хавиер заобиколи Оуен и компютърното оборудване. Когато се отпусна бавно на стола, Оуен усети да го обзема яд и негодувание. Вместо да му помогне, бившият му най-добър приятел някак си бе заел мястото му.

Хавиер се облегна назад и се облакъти върху ръкохватките на стола. Монро седна на въртяща се табуретка до него и извади нещо като пластмасова ръкавица, свързана със сноп кабели към главния компютърен терминал.

— Протегни си дясната ръка. — Монро разтвори ръкавицата като мида.

— Какво е това? — попита Хавиер.

— Скенер — отговори Монро. — Изпраща генетичните данни за анализ в „Анимус“. Просто си протегни ръката.

Хавиер нави ръкава на якето си и Монро затвори ръкавицата над голата му китка.

— Ще усетиш бодване — обясни Монро. — Така се взема кръвната проба.

Хавиер обаче не трепна.

— Добре. — Монро се завъртя към компютърния монитор и занатиска бутоните на клавиатурата.

Оуен приближи, за да вижда екрана, но иконите и текстът не му говореха нищо.

— Хей, Оуен! — обади се тихо Хавиер.

Оуен се извърна към него.

— Нали няма проблем?

Оуен сви рамене.

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Има ли значение?

Хавиер не отговори.

Монро поработи с клавиатурата още няколко секунди.

— Отлично — отбеляза. — Доста обещаващо.

— Какво? — попита Хавиер.

— Дай ми минута — отвърна Монро и пръстите му пак пробягаха по клавиатурата; после вдигна глава към Оуен. — Да проверим нещо.

— Какво? — попита Оуен.

— Генетичен синхрон на спомените. — Монро извади втора ръкавица. — Дай ръка!

Оуен обаче скръсти ръце.

— Нали каза…

— Не става дума за баща ти — обясни Монро. — Искам да анализирам съвместимостта ти с Хавиер.

— Какво значи това? — поинтересува се Хавиер.

— Ако имате предшественици, присъствали на едно и също събитие — отговори Монро, — генетичните ви спомени ще се… насложат. Може да участвате заедно в симулацията. Съвместените данни всъщност подобряват яркостта на симулацията.

— Искаш да кажеш, че двамата ще видим едно и също? Заедно? — попита Оуен.

— Да — кимна Монро. — Моя модификация. Какво ще кажеш?

Предложението заинтригува Оуен; допадна му и идеята, че Хавиер все пак няма да го измести напълно. Той протегна ръка, без да попита Хавиер дали не възразява.

— Давай!

— Веднага! — Ръкавицата се затвори над китката на Оуен, иглата го бодна и той едва се сдържа да не разкриви лице. — Данните са налице — констатира Монро. — Ще ги анализирам за две-три минути и ще определя синхрона на паметта.

Оуен остана прав до ергономичния стол, втренчен в екрана на компютъра.

— А ако предшествениците ни не са се срещали? — попита Хавиер.

— При липса на съвпадение не мога да създам споделена симулация — отвърна Монро.

След няколко минути обаче „Анимус“ анализира данните и той обясни:

— О! Всъщност имате няколко ясни пресечни точки.

— Няколко? — учуди се Оуен.

— Да. Рядко попадение. Пътищата на прародителите ви са се срещали неколкократно — на различни места и по различно време…

Той се взря в екрана, сякаш умът му продължава да обмисля нещо на бързи обороти.

— Значи ще го направиш? — попита Хавиер.

Монро примигна.

— Да… да. Хайде да настаним Оуен, докато спомените се компилират. — Той отиде в предната част на автобуса, извади плътна рогозка за йога и я разстла върху пода до ергономичния стол. — Не е много удобно, но става.

Оуен легна върху рогозката и се взря в тавана на автобуса над ръката на Хавиер, увиснала от стола над него. Чуваше тихото жужене на машинариите и усещаше пулса им през пода под себе си. Монро извади две каски с визьори и помогна на момчетата да си ги сложат. Оказаха се по-леки и по-удобни, отколкото изглеждаха. Пред очите на Оуен се спусна черна пелена, а ушите му заглъхнаха, създавайки чувство за безтелесност.

Чувате ли ме?

Гласът на Монро прозвуча в каската.

— Да — каза Оуен.

Да — отговорът на Хавиер дойде от същия източник както гласа на Монро.

Добре, ето каква е процедурата — продължи Монро. — Първо ще заредя Коридора на паметта.

— Какво е това? — попита Хавиер.

Преходна симулация — обясни Монро. — Нещо като чакалнята на „Анимус“. Рязкото излагане на същинската симулация е трудно поносимо, дори опасно — психологически и физически. Трябва да я предизвикам постепенно. Щом свикнете с Коридора, ще заредя самата симулация. Готови ли сте? Ще е малко странно.

— Готов съм — каза Хавиер.

— Готов съм — додаде Оуен.

Мина секунда и после настъпи потоп — прилив от светлина и усещания, все едно излизат на слънце от тъмно място. Оуен обаче не заслони очи. Изчака търпеливо зрението му да се приспособи, нервите му да се успокоят и околният свят да дойде на фокус.

Стоеше сред безкрайна сива пустош, прорязана от сияйни процепи. Облаци мъгла се стелеха и виеха около него и се сливаха в геометрични форми, създаващи впечатление за нещо осезаемо — ръб на сграда, клон на дърво. Оуен погледна надолу и видя, че не е в своето тяло.

Гърдите му бяха покрити с ризница без ръкави над плътна кожена туника с метален обков. И двете бяха дълги — стигаха почти до коленете му. Носеше високи кожени ботуши, покриващи глезените му, и кожени ръкавици; от колана му висеше сабя в ножница. Когато извърна глава, каишка под брадата остърга кожата му и той осъзна, че има гъста брада. Ремъкът придържаше конусовиден метален шлем с извит надолу ръб, плътно прилепнал върху главата му.

— Ти ли си? — попита го някой, застанал точно зад него.

Оуен се обърна.

— Хавиер?

Фигурата пред него кимна, но не беше Хавиер. Различно тяло, различно лице, различен глас. Мъж на средна възраст с тъмна кожа, голи ръце и крака; облеклото му се състоеше от препаска, дебела подплатена туника и сандали.

— Приличаш на конкистадор — каза човекът, който би трябвало да е Хавиер.

— Ти приличаш на ацтек или нещо такова — каза Оуен.

Не точно. — Гласът на Монро прозвуча право в ухото на Оуен, а вероятно и в ухото на Хавиер. — Ацтеките са завладели Мексико, но не изцяло. Хавиер е тлакскалтекски воин. Неговата народност е една от няколкото, сражавали се с ацтеките, преди да пристигнат европейците.

— Откъде знаеш? — попита Хавиер.

От „Анимус“ — отговори Монро. — Анализира генетичните ви спомени и ги сверява с известните исторически данни. Показва ми също, че Хавиер е прав за твоя предшественик, Оуен. Намираш се в спомените на конкистадор. Войник на име Алфонсо дел Кастильо.

— А! Значи твоите хора са победили моите — констатира Хавиер.

Отново не точно — поправи го Монро. — Ернан Кортес е надвил тлакскалтеките, но в крайна сметка те са се съюзили с него срещу по-могъщите ацтеки.

— О! Съжалявам — каза Хавиер. — Значи моите хора просто са получили шарката от твоите.

— Не знаех, че в рода ми има конкистадор — вметна Оуен и не сметна за необходимо да се извинява и за това.

Симулацията ще ви пренесе в 1519 година — продължи Монро. — Точно преди Кортес да победи тлакскалтеките.

— Значи отиваме в Мексико? — попита Оуен. — Преди стотици години?

Фактически не отивате никъде — уточни Монро. — Оставате на пода в автобуса ми. Но ще се чувствате, сякаш сте другаде. Затова използваме Коридора на паметта.

— А сега какво следва? — поинтересува се Хавиер.

Сега — отговори Монро — искам да се отпуснете. Да се поразтъпчете. Да свикнете със симулацията да се намирате в чуждо тяло, докато спомените се компилират напълно.

Оуен направи крачка напред, после още една. Странно усещане. Въпросният Алфонсо беше по-нисък от него, с различна походка и различни пропорции на ръцете и краката. Докато Хавиер вървеше към него, той измъкна сабята си от ножницата. Върху кожената й дръжка бяха усукани метални нишки; в основата й имаше кръгъл златен диск, а над напречника — широка ръкохватка, обхващаща дланта му. Дългото три стъпки острие сияеше като сребро.

— Гледай! — каза той на Хавиер и проряза въздуха с него.

Отначало ръката му боравеше непохватно с тежката сабя. После обаче Оуен усети как тилът му изтръпва; постепенно тръпките завладяха ума му и се превърнаха в натиск върху мислите му. Той си наложи да не се съпротивлява на натиска, уталожи своите мисли и ръката му раздвижи по-опитно и по-леко оръжието. Осъзна обаче, че никога през живота си не е държал сабя, и щом мисълта изплува в ума му, изгуби част от ловкостта си.

— Внимавай! — Хавиер отстъпи настрани и острието се размина на косъм с ръката му.

— Извинявай — Оуен се втренчи в сабята. — Това е странно.

Кое? — попита Монро.

Оуен се озърна, сякаш Монро е някъде из сивата пустош.

— Сабята — отговори Оуен. — Все едно… знаех как да я използвам.

Знаеш — каза Монро. — Или по-скоро Алфонсо дел Кастильо знае.

— Значи е бил той? — попита Оуен.

Имаш достъп до спомените му — отвърна Монро. — До всичките му спомени.

— Май се опитва да поеме нещата в свои ръце — отбеляза Оуен.

Да, в известен смисъл — каза Монро. — И в известен смисъл трябва да му позволиш. Симулацията работи чрез синхронизиране. За да преживееш спомените на предшествениците си, трябва да се оттеглиш на задната седалка и да ги оставиш да въртят кормилото.

— Значи нямаме контрол, щом стигнем там? — осведоми се Хавиер.

Имате някаква свобода на действие в симулацията — обясни Монро. — Но това не е пътуване във времето. Не можете да промените събитията. Не можете да промените спомените, а ако излезете твърде далеч от границите им, ще се десинхронизирате. Симулацията се нарушава и или ви връща в Коридора, или право в реалния свят. И в двата случая преживяването не е приятно.

— А по какво се познава десинхронизацията? — попита Хавиер.

Усеща се — отговори Монро. — А и симулацията се нарушава. Постарайте се обаче да не се притеснявате. Постепенно ще влезете в крачка. Просто се отпуснете. Смисълът на „Анимус“ е да излезете от черупката на ума си и за известно време да пребивавате в мислите на друг човек. Готови ли сте?

Оуен погледна към сабята и я пъхна в ножницата.

— Да.

Добре — каза Монро. — Задействам ли системата, усещането ще ви създаде проблеми — по-сериозни, отколкото в момента на влизането в Коридора на паметта. Отпуснете се и ще се справите. И още нещо — възможно е в самото начало предшествениците ви да не са съвсем близо един до друг, но са достатъчно близо, за да сподели симулацията. Не се втурвайте да се търсите, за да не се десинхронизирате. Така или иначе не можете да разговаряте помежду си, както в настоящето. Просто оставете спомена да се разгърне. Разбрахте ли?

— Да — отговори Оуен.

Готови ли сте? — попита Монро.

— Натискай бутона — отвърна Хавиер.