Матю Кърби
Потомци (23)

22.

Когато агентите на „Абстерго“ влетяха през покрива на склада, Томи Грейлинг би се хвърлил срещу тях и би се борил свирепо. Когато сграбчиха Наталия, би счупил всяка ръка, дръзнала да я докосне. Шон обаче можеше само да седи в количката и да гледа, когато двама агенти го хванаха изотзад. Опита се да се измъкне от стола дори да се наложи да пълзи. Но те го приковаха на седалката.

Беше безпомощен.

Дейвид се опита да избяга, но го поразиха с тазер и Грейс побесня. Втурна се с крясъци към агента, причинил болка на брат й, и го обсипа с юмруци; двама други агенти обаче я хванаха и я усмириха.

Автобусът на Монро разби вратата на склада и изчезна, последван от мотоциклета с Оуен и Хавиер. Шон не ги винеше, че избягаха, но се ядоса, задето ги изоставят.

Две черни коли спряха пред склада, неколцина агенти се качиха в тях и потеглиха след Оуен и Хавиер. След това бял брониран ван влезе в склада и агентите отвориха задните врати. Първо вкараха вътре Наталия, после Грейс и Дейвид.

— Къде ни водите? — попита Шон, докато го бутаха с количката към вана.

Агентите не отговориха. Носеха бронирани униформи и лъскави шлемове, които скриваха лицата им.

Вдигнаха го с количката и той се олюля безпомощно, докато го товареха във вана при другите. Вътре миришеше на машинно масло и пластмаса. Агентите закопчаха Наталия, Грейс и Дейвид върху пейка в единия край на вана, избутаха Шон в другия край и застопориха стола му с ремъци до стената.

— Къде ни водите? — попита отново той.

Агентите не продумаха. Изнизаха се от вана, затвориха двойната врата и я залостиха, оставяйки ги в килия с изкуствена жълта светлина.

— Монро е виновен — каза Грейс, впила очи в брат си.

Дейвид изглеждаше замаян, с празен, стъклен поглед — още не бе преодолял пораженията от тазера.

— Добре ли е? — попита Шон.

— Агентът каза, че ще се оправи — отговори Грейс. — След около час ефектът отшумявал.

— Да обвиняваме Монро не ни помага — обади се Наталия. — Нали?

— Не ми пука! — извика Грейс. — Нямаше да сме тук, ако не беше той.

Двигателят на вана изръмжа; потеглиха с тласък, който лашна другите трима на една страна. Каросерията нямаше прозорци и не знаеха къде отиват.

— Не бива да им казваме нищо — рече Шон.

— Моля? — повдигна вежди Грейс.

— Знаят, че търсехме Райската находка — обясни той. — Не бива да им казваме къде е.

— Ти си мълчи, щом искаш — отсече Грейс. — Вече сме сами. Монро офейка. Оуен и Хавиер също. Искам единствено да върна брат си вкъщи и ще говоря каквото трябва, за да го защитя. Все ми е едно дали предците ми са мразели тамплиерите, или не.

— След всичко, което видя в симулацията? — повдигна вежди Наталия.

— Особено след това, което видях — натърти Грейс. — Брат ми не биваше да страда и за това пак е виновен Монро.

Тя обгърна Дейвид с ръка, но той не проговори — само я гледаше с някак увиснали устни.

Шон разбра, че няма смисъл да спори с нея, и реши да не повдига повече въпроса. Когато разбереше къде ги водят и какво всъщност става, щеше да има по-добра представа как да постъпи.

Продължиха да се поклащат, да се подрусват и да се вслушват в свистенето на гумите и Шон изгуби идея за времето. Струваше му се, че е минал час, когато ванът забави ход. Не спря обаче, което значеше, че е излязъл от магистралата. Изглежда се изкачваха нагоре, защото момчето усещаше как гравитацията накланя стола му.

Дейвид се опомни някъде по пътя и се свести напълно, когато двигателят най-сетне заглъхна и ванът спря.

Шон чу как резетата се отместват и се обърна към отворената врата. Агентите в камуфлажни дрехи ги нямаше. Отвън стоеше жена в лабораторна престилка, стиснала папка. От двете й страни бяха застанали широкоплещести мъже в сиви униформи със сребристо лого на „Абстерго“ върху гърдите и над лактите. И тримата имаха баджове с имената си — върху горните джобове на мъжете и върху ревера на жената.

Усмихнатата жена изглеждаше атлетична, с къса кафява коса, вчесана в различни посоки, и едри предни зъби.

— Дами и господа — подхвана тя с шлифована интонация с лек френски акцент. — Съжалявам много за стреса, който ви причинихме. — Докосна гърдите си. — Казвам се доктор Виктория Бибьо. Работя в Отдела по генеалогия на „Абстерго Индъстрис“ и ви приветствам с добре дошли…

— Добре дошли? — прекъсна я Шон. — Правилно ли чух? Сериозно?

Усмивката на Виктория помръкна с няколко вата.

— Съзнавам колко странно вероятно ви звучат думите ми, след като ви доведохме тук по този начин. Но ако ми позволите да обясня, ще разберете, че действахме изцяло във ваш интерес.

— Зашеметихте брат ми с тазер! — каза Грейс. — В негов интерес?

— Това не биваше да се случва. Поднасям ви извинения. — Виктория се обърна към мъжете до нея и им кимна; те влязоха във вана. — Бих искала да ви поканя при нас. Ще ви прегледаме, за да се уверим, че сте невредими. След това ще ви върнем у дома.

Охранителите разкопчаха Наталия, Дейвид и Грейс и ги изведоха от вана. После вдигнаха Шон и го изнесоха навън.

Шон се огледа и установи, че автомобилът е паркирал по средата на широка кръгла алея; високи борове обрамчваха прясно асфалтирания път и освежаваха въздуха с резливо, почти цитрусово ухание. Няколко големи сгради се издигаха сред дърветата. Свързваха ги закрити високи коридори от стъкло. От другата страна на алеята се намираше главният вход на едната постройка, а шосето, довело ги дотук, изчезваше сред гората.

Шон нямаше представа къде ще ги заведат похитителите. Все пак очакваше нещо като затвор или подземие. Това тук обаче изглеждаше съвсем различно.

— Последвайте ме, моля — усмихна се Виктория и тръгна бавно на заден ход към входа.

Безупречните охранители не направиха нито един заплашителен жест, но присъствието им бе достатъчно да накара групата да тръгне. Наталия, Грейс и Дейвид закрачиха напред, а Шон затъркаля количката си зад тях, последван от охранителите.

Стигнаха до входа и Виктория махна с баджа си, за да отвори вратите. Те се плъзнаха настрани — без звук и почти невидими, толкова чисто беше стъклото. Вътре минаха през втора двукрила врата и влязоха във фоайе, където логото на „Абстерго“ красеше грамаден стъклен панел над рецепцията. Мъжът зад плота — със слушалки и тънка вратовръзка — кимна на Виктория, когато го заобиколиха.

Зад рецепцията сградата се разтвори пред тях — висока и просторна. Три етажа се издигаха към подвижен стъклен таван. Всеки етаж бе разположен около главно фоайе — открито и прозрачно с външни стени от стъкло, разкриващи изглед към гората околовръст. Служители на „Абстерго“ прекосяваха фоайетата или се изкачваха с асансьори. Някои крачеха по-бавно, други бързаха, както във всеки корпоративен офис.

— Наричаме сградата „Етер“ — каза Виктория. — Ясно е защо. Тя е една от петте в комплекса. След като ви прегледаме, ще ви разведа наоколо, ако пожелаете.

Шон не очакваше и това. Предложението й го обезоръжи. Ако ги бяха отвлекли, това беше най-милото похищение на света.

Виктория ги поведе към далечния ъгъл на фоайето на първия етаж, където бяха подредени ъгловати модерни столове и ниски масички, всичките излъчващи известен хлад и острота.

— Седнете — покани ги Виктория. — Изберете си каквото искате от плота с храната и напитките.

Шон погледна накъде сочи и видя подноси с плодове, сладкиши, кафе и хладилник, зареден с вода, плодов сок, кока-кола и бутилки с газираната, леко ароматизирана вода, която според Шон на практика си беше просто вода.

Той подкара количката натам и си взе поничка и кока-кола. Грейс избра банан и си сипа чаша кафе, Дейвид — боровинков мъфин и вода. Наталия се въздържа.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо? — попита я Виктория.

— Да — каза Наталия. — Какъв по-точно лекар сте?

— Психиатър — отговори Виктория.

— Психар значи. — Шон не беше уверен как да тълкува тази информация.

— Да — усмихна се Виктория. — Ролята ми тук, в „Абстерго“, надхвърля специалността ми. Моля ви, седнете.

Тя си избра стол на централно място сред подредени в кръг мебели; другите се настаниха с лице към нея, а Шон дотъркаля количката си до тях.

— Още веднъж ви се извинявам — подхвана Виктория — за начина, по който протече операцията. Как се чувстваш, Дейвид? Добре ли си?

Той тъкмо бе отхапал голям залък от мъфина и вместо да отговори, вдигна палци и й се усмихна като хамстер с натъпкани бузи.

— Радвам се — каза Виктория. — И така — погледна към папката си. — Разговарям с Грейс, Дейвид, Наталия и Шон, нали?

Всички кимнаха.

— Значи липсват Оуен и Хавиер? — попита Виктория.

Кимнаха отново.

— Знаете ли къде са отишли?

Шон преглътна хапката от поничката си.

— Нямаме представа. Всъщност не се познаваме добре. Снощи се срещнахме за пръв път.

— Разбирам — кимна Виктория. — А Монро? Знаете ли къде е?

Шон поклати глава, макар да бе почти сигурен, че Монро е тръгнал да търси Райската находка. Забеляза как Грейс и Дейвид се споглеждат, сякаш се готвят да кажат нещо. Той мълком си пожела да размислят. Те замълчаха засега.

— Е, дано да ги открием скоро — каза Виктория. — Сега ще ви опиша как изглеждат нещата от наша гледна точка, а после се надяваме вие да попълните празните места. Знаем, че Монро ви е събрал, за да използвате откраднат „Анимус“ с модифицирани функции. Знаем, че сте се натъкнали на предмет. Райски артефакт. Разбирате ли какво представлява?

Шон се опита да я погледне безизразно, но явно не успя.

— По израженията ви се досещам, че знаете за какво говоря. — Виктория пак погледна към папката. — Влезли сте в откраднат „Анимус“, за да търсите Райска находка. Открихте ли я?

Никой не отговори.

Тя почака малко, после въздъхна и остави папката до стола си.

— Знаете ли, че Монро работеше за „Абстерго“? — попита.

Шон не знаеше, но не се изненада. Как иначе учителят им щеше да се сдобие с „Анимус“?

— Той не е такъв, за какъвто го мислите — продължи Виктория. — Беше изследовател от висок ранг, но преживя лична трагедия. После стана непредсказуем. Не разсъждаваше трезво. Опитах се да го подкрепя и да му помогна — всички се опитвахме — но в крайна сметка той открадна много ценна собственост на „Абстерго“ и избяга.

— Имате предвид „Анимус“? — попита Грейс, оставяйки банановата кора върху ниската масичка.

— Не само — отговори Виктория. — Издирваме го, защото откраднатото оборудване е опасно, ако не се използва правилно.

— А обадихте ли се в полицията? — поинтересува се Дейвид.

— Работим с местните служители на реда — увери го Виктория. — Законът обаче ни дава известна свобода да използваме и своя охранителен екип.

— Свобода да зашеметявате хора с електрически ток? — вметна Грейс.

— Служителите ни не знаеха какво ще открият в склада — каза Виктория. — Получихме сигнал, че „Анимус“ е задействан. Нямахме представа кой го използва и доколко е замесен Монро. Затова хората ни отидоха да проверят на място, оборудвани с несмъртоносни оръжия. Планът беше просто да задържат всички присъстващи. Докато пътувахте насам, обследвахме склада на Монро и разбрахме по-добре каква е ситуацията.

— И продължаваме да си я проясняваме — каза мъж в костюм с графитен цвят, току-що влязъл в помещението; новодошлият бе много висок, със светлоруса коса, вчесана назад над челото, и очи с цвят на пролетен мъх. — Извинете, че ви прекъсвам — добави той.

— Няма проблем, сър. — Виктория се изправи. — Заповядайте при нас.

Високият мъж приближи до тях и седна до нея; движеше се пъргаво, плавно и грациозно.

— Казвам се Исая — представи се той. — Отговарям за „Етер“. Анализирахме данните на Монро и мисля, че не е необходимо да си губим времето с излишна потайност. Знаете за асасините и тамплиерите. Знаете, че тамплиерите контролират „Абстерго“, и вероятно вече сте се досетили, че съм тамплиер. Прави сте. Тамплиер съм. Доктор Бибьо — също.

Виктория кимна и се усмихна.

Откровеното признание изненада Шон. Не очакваше тайно общество, замесено в глобална конспирация, да действа по този начин.

— Днес тамплиерите изглеждат другояче — продължи Исая. — Корпорациите са заменили кралствата, ръководителите им — политиците. Организацията ни се адаптира, за да е възможно най-ефективна в новите условия. Смятаме, че технологията е най-добрият инструмент за напредък на човечеството, и тук именно е ролята на „Абстерго“. В корпорацията няма нищо зловещо, каквото и да ви е убеждавал Монро.

— Кажете го на Шефа Туид — подхвърли Дейвид.

— Уместна забележка — засмя се Исая — ведър смях, който майката на Шон наричаше „заразителен“. — Да, в историята ни има фигури със съмнителна слава. Това важи за всяка организация, просъществувала дълго. Но нека ви предложа друга гледна точка. Знаете ли, че Туид е използвал влиянието си, за да строи сиропиталища, училища и болници? Под негово ръководство в продължение на три години Ню Йорк е отделил за благотворителност повече средства, отколкото през предишните петнайсет, взети заедно. Той е помогнал да се основе Обществената библиотека в Ню Йорк и е осигурил земята за художествения музей „Метрополитън“. А знаете ли, че той е проправил пътя за построяването на Бруклинския мост?

Никой не отговори. Шон обаче не знаеше тези факти и мълчанието му подсказа, че другите също са били в неведение.

— Сега е по-трудно да оценим еднозначно Туид, нали? — попита Исая. — Той е допускал ужасни, непростими грешки. В качеството си на тамплиер обаче е допринесъл за просвещението и прогреса на града. Кой знае какво още би постигнал, ако асасинът Илайза не бе повдигнала срещу него обвинения в корупция?

Докато Исая говореше, Шон все по-трудно съвместяваше възгледите на Монро за тамплиерите със собственото си впечатление.

— Съдете ни, ако желаете, по най-лошите примери — продължи Исая. — Или помислете за стотиците, дори хиляди незнайни тамплиери, които са посветили живота си на благоденствието на човечеството. — Зелените му очи ги обходиха един по един и когато стигнаха до Шон, сякаш тихо пуснаха корени. — Каза ли ви Монро колко важни сте всички вие?

— Какво значи това? — попита Шон.

— Прегледах ДНК анализите. Резултатите са невероятни. Вие шестимата сте явление. Наричаме го Потомствено събитие. Според моята теория феноменът е документиран едва няколко пъти в цялата писмена история и не е изучен добре, защото все още декодираме генетичните сили, които го управляват. Всъщност точно върху това работеше Монро в „Абстерго“ с модифицирания си „Анимус“. Проучваше Потомствените събития и търсеше следващата пресечна точка. Тук в картината влизате вие. Събирането ви не е случайно. Индивидуално и заедно потенциалът ви е неописуем. Лично за мен е удивителна синергия.

Шон си спомни картата, която Монро им бе показал, и местата, където генетичните им кодове се срещаха. Съвпадението на спомените им.

— За Райската находка ли говориш? — попита той.

— За Райските находки — уточни Исая. — Множествено число.

Дейвид побутна очилата си нагоре.

— Не разбирам.

Исая се обърна към Виктория.

— Доктор Бибьо е специалист по този въпрос. Тя ще ви обясни.

Виктория кимна и прочисти гърло.

— Проучването, което проведох, ме навежда на мисълта, че сте търсили Райска реликва — една от три подобни. Отначало са били част от цяло — Райския тризъбец. Всяка кама всъщност е острие от тризъбеца — притежава различна сила и въздейства по различен начин на хората, изложени на влиянието й. Според легендата едното острие вдъхва вяра, второто внушава страх, третото — преданост. Ясно ли е дотук?

Четиримата кимнаха.

— Добре — продължи Виктория. — Чували сте за Александър Велики, нали? Е, знаем, че е притежавал Райски жезъл — символ на върховенството му, когато седял на трона си. На бойното поле обаче му било необходимо оръжие.

— Райският тризъбец? — предположи Грейс.

— Точно така — кимна Виктория. — Армията му била непобедима. С Тризъбеца за битки и Жезъла за властване Александър създал невиждана империя и станал вероятно най-могъщият владетел на света.

— Доста вълнуващо, нали? — вметна Исая.

Шон се съгласи с него и забеляза също колко се оживи Виктория, когато заразказва отново:

— След смъртта на Александър Тризъбецът най-вероятно е бил разчупен и разделен между династиите, които са го наследили. Едното острие взел генералът на Александър Селевк, основател на Империята на селевкидите, която се намирала на изток и обхващала част от Азия. Другия взел генерал Птолемей, който създал кралство в Египет. Третият се върнал при сънародниците на Александър — македонците. После остриетата на Птолемей и македонците попаднали в ръцете на римските императори. Вие сте открили едно от тях. То останало в Рим и в крайна сметка се озовало във Ватикана. Папа Каликст III, испанец, го подарил на Алфонсо V, крал на Арагон — в знак на благодарност, предполагам, за подкрепата му. Испанските монарси съхранявали острието до момента, когато Карл V го дал на Кортес. Следите ли нишката?

— Горе-долу — отговори Дейвид.

Виктория потри длани.

— Все още проучвам какво се е случило с другите две, но смятаме, че вие сте открили камата на вярата в Ню Йорк.

— Или поне знаем, че е попадала в ръцете на предшествениците ви — уточни Исая. — Изумително е обаче, че някои от предшествениците ви са се натъквали и на другите две остриета.

— Сериозно? — учуди се Грейс.

— Абсолютно — кимна Исая. — И не забравяйте, че обединят ли силите си, трите остриета от Тризъбеца могат да превърнат човек в крал или крал — в бог, а всички вие сте свързани с тях. Както споменах, това е Потомствено събитие. Вие всички произтичате от извора на предците си. Сякаш родословието и генетичният ви код поколения наред са се придвижвали към този момент. Затова ни е необходима помощта ви. Само вие сте в състояние да ни съдействате.

— И какво очаквате от нас? — попита Наталия, която почти не продумваше, откакто бяха влезли в „Етер“.

Шон не можеше да забрави как агентите я заловиха в склада и все още се срамуваше от неспособността си да я защити, както би направил Томи.

— Доктор Бибьо, обяснихте ли… ситуацията? — попита Исая. — С Монро?

Виктория кимна.

Исая погледна към прозрачната стена на сградата и гората отвъд.

— Историята на Монро е наистина трагична — подхвана той. — И досега се възхищавам от интелекта му. Но ако сте успели да откриете едно от остриетата на Райския тризъбец и Монро го намери… може да нанесе сериозни поражения.

— Каква е историята на Монро? — попита Шон.

Исая въздъхна.

— Баща му е бил ужасен човек. През детството си Монро е бил подложен на невъобразим тормоз. Впоследствие е изтикал дълбоко в съзнанието си множество обстоятелства. Това състояние го прави негоден кандидат за „Анимус“.

— Защо? — попита Наталия.

Отговори й Виктория:

— Психиката на човек, подлаган на насилие, е твърде нестабилна, твърде хаотична. Опитах се да помогна на Монро. Терапията обаче се оказа безуспешна. Той настояваше да използва „Анимус“, за да се върне в спомените на баща си, да прогони собствените си демони.

— Аз обаче му забраних — намеси се Исая. — Бях загрижен за безопасността и разсъдъка му. Затова той напусна „Абстерго“ и открадна проекта, върху който работеше.

Шон погледна към Грейс и очите им се срещнаха. Не че той не вярваше на Монро. У него и в модифицирания му „Анимус“ обаче имаше нещо особено и Грейс явно споделяше съмненията му. Шон все още смяташе, че намеренията на Монро са добри, но се питаше дали да кажат на Исая какво са открили, както Грейс искаше от самото начало.

— Недейте — каза им Наталия.

— Може би не бива — додаде Дейвид.

Откакто бе дошъл тук обаче, Шон беше променил мнението си. Ситуацията изобщо не изглеждаше такава, както я описваше Монро. Тези хора не бяха зли, не се стремяха да завладеят света. Сега, след като видя мястото и изслуша Исая и Виктория, това бе очевидно за Шон. Хората от „Абстерго“ искаха да помогнат на човечеството с ресурсите на науката и прогреса. Шон оценяваше също убеждението им, че той и другите могат да изиграят важна роля за осъществяването на целта.

— Не бива да правите какво? — попита Исая.

Шон си пое дълбоко дъх.

— Открихме Райска реликва. И Грейс видя къде е била за последно.

Грейс кимна.

И каза на Исая къде е мястото.